ЛЕНИН И ЛЕНИНИЗМЪТ ДНЕС И ВДРУГИДЕН

0
234

Имануел Уолърстейн (Immanuel Maurice Wallerstein) е американски социолог, един от най-известните представители на съвременната лява обществена мисъл. От 2000 г. е водещ изследовател в Йелския университет. Роден е през 1930 г. Сред много­бройните му публикации, превеждани на десетки езици, са Съвременната световна система“, „Геополитика и геокултура: есета върху променящата се световна система“, „Световната икономика“.

С времето политическата реабилитация на Ленин в Русия е твърде вероятна. Някъде към 2050 г. той напълно може да се превърне в главен национален герой

 Ленинизмът е стратегия за завземане, укрепване и задържане на властта в една отделно взета страна. С това тълкуване под най-различни наименования, а понякога и без наименование ленинизмът фактически се проявява в много страни.

Марксизмът-ленинизмът умря и нищо няма да го възкреси. Но при това не умряха нито марксизмът, нито ленинизмът. Нещо повече, на път е историческата реабилитация и на самия Ленин, поне в Русия. За съжаление обаче, днес повсеместно се чувства неспособността да се доловят аналитическите различия между тези концепции, което пречи за проясняване на политическите разсъждения и в Русия, и по света.

Марксизмът-ленинизмът е измислен от съветската партийна върхушка през 1923 година. Тази догма е натрапена на комунистиче­ските партии по света подобно на усмирителна риза. Крачка вдясно или вляво — и от Москва те заклеймяват като ревизионист и отстъпник. Онова, което е започнало да се нарича марксизъм-ленинизъм, се пре­връща в безкрайно повтарян и зазубрян катехизис, макар че отделни части и цели раздели от него е могло да се променят в зависимост от промените в геополитическата тактика на съветското ръководство. Това учение е изглеждало монолитно, макар че в действителност постоянно се е моделирало и премоделирало, но правото за премоделиране е принадлежало изключително на Центъра в Москва. Марксизмът-ленинизмът никога не е имал постоянна и логически свързана формулировка. Придържането към остаряла и отменена версия на марксизма-ленинизма се е смятало за ерес, не по-малка от сериозно логическо обсъждане на най-нова официална версия.

Марксизмът-ленинизмът е бил действено учение, докато Сталин е бил жив. Вождът е провеждал идеологическата линия чрез периодични партийни чистки и репресии вътре в СССР и чрез твърда опека над единомишлениците и съюзниците зад граница. След смъртта на Сталин тутакси възниква главният политически въпрос: кой може да поеме управлението на сталинската система за надзор и контрол? Оказва се, че никой не успява.

Изказването на Хрушчов на закритото заседание на ХХ партиен конгрес през 1956 г. представлява само по себе си въстание на съветската номенклатура срещу сталинската система за терористичен надзор. Но въпреки очевидните си намерения Хрушчов не съумява да формулира някаква друга действена версия на марксизма-ленинизма, която би осигурила стабилност на режима. Вместо това със своя доклад Хрушчов просто срутва легитимността на учението. След такива разобличения то вече не подлежи на възстановяване и това открито признават мнозина и в самото комунистическо движение, и извън него. Към времето, когато властта в СССР пое Горбачов, практически никой и никъде по света не се отнасяше към марксизма-ленинизма като към поне малко сериозна доктрина.

Но отмирането на марксизма-ленинизма, случило се някъде в епохата между Хрушчов и Горбачов, не доведе до изчезването на марксизма, нито на ленинизма поотделно. По-скоро напротив — и двете идейно-политически конструкции получиха нов импулс.

Отхвърляйки оковите

Отмирането на марксизма-ленинизма освободи от догматичните рамки марксизма като аналитичен подход и извор на вдъхновение за различни леви политически течения в целия свят. Най-важното: дебатите за идеите на самия Маркс отново добиха смисъл. Започнаха внимателно да препрочитат написаното от Маркс, а не да го зазубрят по конспекти и цитатници, одобрени от марксистко-ленинската цензура. При това не само левите политически мислители и активисти откриваха за себе си Маркс отново.

Световните икономически сътресения през изминалите десетилетия, особено през последните няколко години, подтикнаха някои консервативни публицисти отново да прочетат Маркс и да открият в него нещо неочаквано полезно и дори очевидно убедително. През 1999 г. по резултати от анкета по интернет сред своя британска аудитория Би Би Си постави Карл Маркс сред първите в списъка на най-­влиятелните мислители от миналото хилядолетие.

Но запазването на ленинизма като политическа доктрина е къде-къде по-любопитно и показателно от възраждането на интереса към идеите на Маркс. Как подобно нещо въобще се оказа възможно, след като марксизмът-ленинизмът явно е мъртъв? За да разгадаем тази главоблъсканица, трябва ясно да определим какво сам по себе си представлява ленинизмът.

Карл Маркс, както на мнозина е известно, в края на живота си гръмко заявява, че той съвсем не е марксист. Така също и Владимир Илич Ленин в края на живота си е имал немалко основания да каже, че той никога не е бил верен ленинец. Ленинизмът фактически е не проста сума от ленински идеи, изложени в многобройни трудове. И това засяга не само Ленин, основателя на комунистическата партия и държава, която влезе в историята под наименованието СССР.

Ленинизмът е стратегия за завземане, укрепване и задържане на властта в отделно взета страна. С това тълкуване под най-различни наименования, а понякога и без наименование, ленинизмът фактически се проявява в много страни.

Шестте черти на ленинизма

Представям си ленинизма като сложна стратегия, която се характеризира от минимум шест задължителни черти.

Първата. Практическата дейност на партиите/движенията, убедени в необходимостта да превземат държавната власт, и после, оказвайки се във властта, убедени в необходимостта да останат там. Такава партия/движение допуска, че без държавната власт няма да успее да постигне нищо. Така ленинизмът отхвърля и най-разнообразните варианти на анархизма (който, трябва да кажем, се възроди повсеместно след смъртта на марксизма-ленинизма).

Втората. След като партиите/движенията дойдат на власт, задача номер едно за тях е да засилят рязко държавния апарат. За тази цел той се изолира от две страни: прекъсва възможностите на групите с противоположни интереси, другояче мислещи и привърженици на каквито и да е центробежни тенденции по места и не по-малко решително прекъсва достъпа на външни сили, които искат и са способни да въздействат върху политическия курс на страната. Това може да се нарече засилване на суверенитета не на теория, а на практика.

Третата. Партиите/движенията се изграждат строго йерархически с ясна командна структура и безусловно подчинение. По този начин се пресичат или се извеждат в неофициалната сфера хоризонталните връзки на местно и средно ниво дори сред местните органи на самата партия. Това е най-важната черта на ленинизма, заради която мнозина аналитици го осъждат за потискането на демокрацията или поне за липсата на стандартни политически механизми, които водят към периодично редуване на управляващите партии в многопартийната избирателна система.

Четвъртата. Главната политическа цел е не да се задържи властта заради самата власт, както обикновено твърдят противниците и критиците, а догонващ растеж на икономиката според световните критерии. Останалите цели и проблеми се подчиняват на първенството на икономическия догонващ растеж. Разбира се, държавата и партията имат и други грижи, като развитието на националните култури или опазването на околната среда, но те никога не се оказват главни приоритети.

Петата. Идеологически партията/движението се смята за бастион на борбата срещу империализма. Това е езикът, на който властта говори с народа, говори в отбранително-настъпателен тон. Във взаимоотношенията си с останалия свят тя използва езика на борбата срещу империализма само когато има политическа изгода или това не пречи на дипломацията. При все това риториката на антиимпериализма е заложена в самата основа на идейно-политическата конструкция на ленинизма и следователно подобна конструкция не подхожда за страни, които се намират по върховете на световната геополитическа и властова йерархия. Ленинизмът е мобилизиращ отговор на ситуацията на изостаналост и срам за своята изостанала страна.

Шестата. Практиката на партията/движението във властта е неизменно и последователно прагматична, а не догматична. Партията/движението бързо реагира на променящата се ситуация и съответно променя своя курс, ако реши, че това е необходимо за задържането на властта. Въпроса дали да признае публично, или не прагматизма си, тя решава чисто прагматично в зависимост от текущия момент.

Аз бих нарекъл дадена партия/движение ленински само ако притежават всичките шест признака. Тъкмо съчетаването на тези изброени характеристики превръща ленинизма в толкова ефективно средство за поддържане на политическия режим.

Случва се, разбира се, след военен преврат новият режим да се представя за партия/движение на някакви млади офицери. Нещо повече, обикновено такъв режим започва да създава – отгоре или надолу – партия/движение. Но подобна форма рядко може да достигне легитимността и авторитета на истинската партия от ленински тип, пробила си път до властта чрез трудна и продължителна борба. Макар че, разбира се, в такива партии/движения военните нерядко добиват висока автономност и започват да играят значителна роля в икономическата политика.

Ленин е жив

Наблюдавайки съвременния свят, откриваме, както и преди, немалко държави, в които властващите групи играят по тези правила и демонстрират наличието на всичките шест характеристики на ленинизма. Повечето от тях не се наричат ленинисти. Разбира се, и нас никой не ни кара да наричаме тази формула на държавна власт ленинистка.

Що се отнася до Съветския съюз, не може със сигурност да се каже в какво би се превърнал управляващият режим, ако Ленин бе живял още десет години. В случая трябва само да подчертая, че ленинизмът, както го описвам тук, очевидно няма пряко и задължително отношение нито към марксизма, нито към идеите на самия Маркс.

Когато изчезна Съветският съюз, а с него и КПСС, новият режим на Руската федерация се сблъска с проблема за Ленин като човек, като политически символ и като олицетворение на историческата памет. Изглежда, не можа да намери леко решение.

От една страна, в главното си качество на идеологически катехизис марксизмът-ленинизмът не просто предаде Богу дух, но до такава степен бе дотегнал на огромна част от населението на Русия, че народът откровено се радваше да се избави от него. Използването на двете съставни части на термина – и на марксизма, и на ленинизма – стана почти неприлично, независимо че партията, която твърди, че все още е комунистическа, се запази. Но от друга страна, новият режим в Русия така и не се реши да унищожи напълно всякакви напомняния за Ленин. Махнаха повечето му портрети и паметници, но и много останаха. Мавзолеят на Ленин все така си стои на Червения площад. Постоянно го затварят за някакъв ремонт, но по всичко личи, че пак ще го отворят. Подозирам дори, че пак ще видим и опашки пред мавзолея.

По време на неотдавнашно пътуване до Москва бях поразен: там и сега се продават много ленински сувенири – от малки бюстове до етикети и тениски с двусмислени закачливи надписи. Трудно ми е да преценя дали това е преди всичко заради западните туристи. У мен се създаде впечатлението, че и руската младеж няма нищо против да се поперчи с нещо ленинско. Още по-трудно ми е да преценя отстрани доколко в това се съдържа частица носталгия и доколко – кич. Със сигурност знам едно: има общ принцип в националната памет да се запазват най-големите исторически личности, колкото и противоречива да е била една или друга историческа фигура.

Главното в случая не са оценките „плюс“ или „минус“, които постоянно разменят местата си, а тъкмо общата следа в историята. Това е нещо като закон в съвременната светосистема – знаковите събития и фигури са неотстраними от националната памет.

На французите бяха необходими две столетия, за да се договорят – най-после – донякъде за положителното отношение към тяхната революция от 1789 г. като част от националното им наследство. Едно от основните средства за постигане на този консенсус във френското общество беше допускането на различни, понякога противоречащи си интерпретации за това, което е ставало по време на Френската революция и за това като какъв да смятат Наполеон. В резултат различни групи на френското общество празнуват всъщност различни революции в зависимост от своите политически предпочитания. Но днес само незначително маргинално малцинство осъжда революцията като цяло и като такава, а паметта за Наполеон се превърна в общонационална.

Днес в Русия Ленин е най-малкото твърде нееднозначна политическа фигура. Убежденията са толкова силни, а мненията са толкова сериозно разделени, че за никакво национално единение около него засега не може да става и дума. Но остава неоспорим фактът, че националното самосъзнание се нуждае от силни обединяващи личности, че историческата памет винаги търси герои. И тук, осмелявам се да предположа, ще се намерят малко реални съперници на Ленин в родината му. Така че днешното обществено мнение едва ли ни говори нещо за утрешната оценка.

Ленин ще живее

Да се опитаме да преценим как руските учебници ще представят на децата Ленин, да кажем, след четиридесет години. Струва ми се, че за Русия Ленин неизбежно ще се окаже централна фигура на ХХ век. Затова аз виждам минимум четири причини.

Първо, национализмът. Ленин ще бъде представен като велик национален деец и патриот, който спасява Русия от пълно разпадане, предизвикано от хроничната некомпетентност на стария режим по всички направления – военна, социална, политическа некомпетентност. За Ленин ще говорят, че е запазил единството на страната пред лицето на чуждестранните интервенти и местните сепаратисти, че тъкмо той е направил възможно възстановяването на въоръжената мощ на държавата.

Това, че самият Ленин ще се преобръща в саркофага си от чудовищността на подобни националистически превъзнасяния, е без абсолютно никакво значение. През 2050 г. никой няма да го е еня за това какво действително е мислел Ленин за себе си и за своята историческа роля. По онова време други вместо него ще решават каква е била историческата му роля.

Второ, мисля, че ще почитат Ленин като велик продължител на реформите на граф Сергей Юлиевич Вите, които последният не успява да завърши поради политически спънки. Ще припомня най-ленинския от лозунгите на Ленин: Комунизмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна! Към 2050 г. вниманието ще бъде съсредоточено върху тази част от лозунга, в която се говори за електрификацията, т.е за голямата модернизация.

Реформите на Вите и на Ленин, ще напишат бъдещите историци, полагат началото на руската индустриализация и така служат като отправна точка и за сериозния подем на отбранителната способност и науката, и за растежа на брутния вътрешен продукт на човек от населението.

Такава оценка със задна дата ще е напълно в духа на Алексис дьо Токвил. Ще напомня, че проницателният аристократ Токвил още през 50-те години на ХIХ в. смята Френската революция за необходимо и по принуда драматично продължение на реформите на Колбер, знаменития финансов министър на крал Людовик ХIV. Модернизацията, разгърната от Колбер през 1660-1680 г., предизвика такава съпротива сред елита на стария режим, че за завършването на нещата са били необходими още цяло столетие и мощна революция, която помита корупционните порядки на стария режим. Тук, разбира се, прозират преки аналогии с Русия.

Трето, според мен Ленин ще бъде смятан не само за модернизатор и „западник“ (заради бляновете му за електрификация и призивите му „да стигнем и да надминем“), но и за предтеча на пробуждането на Азия и на целия Трети свят. Бакинската конференция на Коминтерна през 1920 г. може да се смята за началото на ленинския прагматичен завой с лице към народите на Изтока, или, както биха казали днес, на глобалния Юг. Напълно допускам, че през 2050 г. народите на Изтока/Юга, окрилени от икономическите си успехи, няма да са твърде склонни да приписват на руския Ленин особено голямо значение за създаване на условията за техния исторически скок. Още повече че за Русия през 2050 г. вероятно ще бъде уместно да настоява за първенството на Ленин и да напомня на Индия и Китай за някогашните им постижения в борбата с колонизаторите и за изворите на вдъхновение на собствените им национални герои.

Четвърто, по-прецизните наблюдатели може би ще забележат също, че Ленин се оказва първият деец в историята на Русия, който на практика разрешава продължителния спор между „западниците“ и „почвениците“ (антизападниците), като едновременно става и едното, и другото. Вечните спорове в областта на културата по принцип тъкмо така се разрешават. Може би ще бъде отбелязано и това, че Ленин пренася на световно ниво своето разрешение на колизията между западничеството и антизападничеството, като незабележимо, но ефективно премества акцента от подкрепа на безнадеждните пролетарски революции в страните на Запада към подкрепа на националните революции в незападните страни. Тъкмо тогава започва и реалната борба за национално възраждане на Турция, Китай, Персия, за прогрес в Латинска Америка, за деколонизация на Индия, Виетнам и Африка.

В школските учебници вероятно няма да напишат всичко това, но университетските историци положително ще пишат книги с примерно такова съдържание. И когато учените започнат да преоценяват националната и световноисторическата роля на Ленин, нещо непременно ще достигне и до масовото съзнание. Народът ще изпита чувството на гордост и това ще доведе до политически последици, защото, струва ми се, днес на руснаците и на много от съседите им това чувство съвсем не им достига, а Ленин им дава абсолютно реален повод за него.

И накрая, пето, ще видят в лицето на Ленин решителен и далновиден политически лидер. Той се качва на влака, като преценява и рисковете от подобно решение, и откриващите се дългосрочни възможности. Изправя се на бронирания автомобил и произнася неочаквано решителна реч. Той убеждава болшевиките, че е време да вдигат властта, която е „паднала и се търкаля по улиците“. Дори Новата икономическа политика (НЕП) свидетелства за неговата решителност и далновидност. Ленин знае кога рязко да смени посоката и да изведе страната на друг курс. Националните герои са непременно решителни хора. Ленин понякога греши, по-често се оказва прав, но никога не е нерешителен.

Ето моята прогноза. Някъде към 2050 г. е напълно възможно Ленин да стане основният национален герой на Русия. Това, ще отбележа, нищо не ни говори и за бъдещето на социалната теория на марксизма, и за политическата практика на ленинизма през 2050 г. било в Русия или където и да е другаде по света. Ясно е едно: марксизмът-ленинизмът ще изчезне не само от политическата арена, а и от паметта на хората. Това всъщност и ще направи възможна и вероятна историческата реабилитация на Ленин.

 Эксперт“ №1 (735) 
27 декември 2010 – 17 януари 2011 

Превод Елена Алекова

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук