ПОКОЛЕНИЯТА ТРЯБВА ДА ЗНАЯТ ИСТИНАТА

0
199

 

Юбилейно слово за Стаменка Христозова

Стаменка Христозова е родена преди юбилейните NN лета. На първи януари. В Суворово, Варненска област. През 1971-ва издава първата си книга, повестта „Да тръгнеш с вятъра“. Така че днес отбелязваме и юбилей, свързан с нейната творческа дейност. Книгите £ са общо десет. Сред тях са повестта за юноши „Експедеция „Андро“ (1973), романите „Безсмъртния и Лудия“ (1980), „Мъж до поискване“ (1996), „Спасителю, спасявай се!“ (2001), „А ние живи ли сме?“ (2006), сборниците с разкази и новели „Жена като всички“ (1987), „В живота всичко е позволено“ (1990), „Съдбата на екстрасенса“ (2003) и „Кривата усмивка на щастието“ (2006). Двете £ последни засега книги („А ние живи ли сме?“ и „Кривата усмивка на щастието“) използвам като отправна точка за пътешествието си в нейната творческа вселена.

Ще напомня още, че Стаменка Христозова е и автор на сценарии за документални и анимационни филми — сред тях има и отличени с награди. Този £ интерес съвсем не е случаен, защото след като завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, става преподавател по литература, а след това дейността £ изцяло е свързана с киното — работи като изкуствовед в Българска национална филмотека и ДО „Българска кинематография“, като редактор в Студия за анимационни филми „София“ и Главна редакция „Игрални телевизионни филми“ при БНТ. Член е на СБП и на Съюза на българските филмови дейци. Нейни творби са превеждани на руски, беларуски, чешки и китайски.

Всички знаем, че днес има хора, които спокойно могат да живеят и без идеали, само с егоистичната грижа за собственото си благополучие. Но аз вярвам, че има и други — неспокойни и дръзновени, които ще открият тревясалите пътища към духовността.“

С тези думи Стаменка Христозова завършва предговора към романа си „А ние живи ли сме?“, публикуван през 1988 г. в сп. „Септем­ври“, а издаден като самостоятелна книга едва през 2006 г., откогато е и предговорът.

Обичам смелите хора. И Стаменка Христозова със своята смелост спечели сърцето ми. Защото да напишеш и публикуваш роман като „А ние живи ли сме?“ преди 1989 г., както и да го издадеш в самостоятелна книга в мътните времена след 1989 г., си е проява на чиста смелост. Роман за себеотрицанието на група младежи антифашисти, двама от които намират смъртта си, екзекутирани от фашистите в затвора, а останалите — поели всеки по своя нелек, трънлив път в живота след победата над фашизма. Коста, Вела, Павел, Васил, Марина, Добри, предателят Борис, бил почти момче тогава — само на 14 години, чийто родители били убити, и жертвените агънца Захари и Андрей. Роман за нравствения самосъд на оцелелите — в светлината на саможертвата. Роман за лутащите се, питащи и търсещи души зад наглед непоколебимите, успели, благополучни, състояли се в обществото и пред себе си хора. Роман за извисяването и падението. За предателството и прошката. За неотшумелите идеали и неизветрялата съвест. Роман, от който има какво да научат съвременните млади, закоравели откъм човечност, духовност, нравственост и чистота.

Поколенията трябва да знаят истината… И полетите и паденията, и поривите и предателствата. Светлото лице на борбата не се затъмнява от истината…“

Така мисли Коста, решил да пише мемоари за жертвите. Така и самата Стаменка Христозова пише, взряна в истината. От своята гледна точка. От своето чисто сърце. От ъгъла на своята правда за живота. Защото голямата истина за това, което е било, и това, което днес живеем, се съгражда от малките правди на всеки от нас, на всеки, пресякъл живота, минал и отминал по пътя на света. И Стаменка Христозова ми става още по-близка затова, защото моята правда за живота се доближава до нейната правда.

От испокон веков в света се води битка между доброто и злото. И от испокон веков — колкото и епохи, нрави, одежди и оръжия да се сменят, доблестта си остава доблест, подлостта — подлост, човечността си остава човечност, жестокостта — жестокост. И единствено от самия човек, от самия теб зависи на чия страна ще застанеш. Стаменка Христозова — тази наглед плаха, крехка и нежна, почти чуплива жена застава от страната на доблестта и човечността във времена, които ги отричат, които ги гонят и заклеймяват като нещо нередно и скверно. За това, съгласете се, се изисква голяма сила. Дързостност. И прозорливост. А тя, Стаменка Христозова, има откъде да ги почерпи. На първо място — от себе си. Чистотата на помисъла сама по себе си дава голяма сила. Благородната душа сама по себе си ражда дързостност. Но има и друг извор на силата… Сърце, което носи в себе си доблестта и е отворено за човечност, е прозорливо за пътищата на доброто и истината, по които вървят доблестните и човечните. Затова и споделя в предговора си към книгата Стаменка Христозова:

Романът не е документален. Конкретните събития и герои само ми дадоха импулс да потъна в миналото, за да потърся изворите на смелостта и себеотрицанието, да докосна чистотата на поривите, окрилящи неопитните сърца, да усетя мощта на духовната енергия, която прави от обикновените хора герои.“

И наистина. Героят съществува като духовен потенциал в обикновения човек, във всеки от нас. Както и злодеят. Въпросът е кой от тях ще се събуди — героят или злодеят, когато обстоятелствата ни хвърлят ръкавицата. Въпросът опира до избора на самия човек. Борис избира предателството. Всички останали — саможертвата. Пътят към саможертвата, разбира се, не е някаква веднъж и завинаги установена схема, а е индивидуален за всеки човек. Ето как това се е получило при Вела:

„…Когато остриетата на полицейските фенерчета се забиха в тялото й, тя хукна безразсъдно срещу смъртта, надсмиваше се над невидимия в тъмнината враг, предизвикваше го, стреляше.“

Изборът на саможертвата в името на другите води Захари и Андрей до бесилото, Коста — до инвалидната количка, Васил и Павел — до изкушенията на новата власт, Вела и Марина — до самотното съществуване, придружено с кошмарите на отминалото време и спомените за младежкото им щастие, прекъснато със стягането на примката около шията на Захари и на Андрей в затвора. Добри и Коста по-късно дори стават жертва на своите — в лова на „враговете с партиен билет“.

Всеки от живите по своему преодолява колебанията, несигурността в разминаването на обществено и лично, на външно и вътрешно, що се отнася до оценка на събитията от Съпротивата. Дали борбата им е имала смисъл, дали саможертвата е била нужна, след като всичко вече е така различно, така сложно! Колко трагически искрено звучи въпросът, изплувал в съзнанието на Вела след току-що даденото интервю по телевизията: Могат ли да се определят границите на страха и смелостта, на лъжата и честността!“ С други думи, къде в човека свършва страхът и започва смелостта и не е ли страхът само другото лице на смелостта?

И като следствие — другият въпрос: къде в човека свършва лъжата и започва честността и не е ли лъжата само другото лице на чест­ността? Защото има факти (борбата, предателството на Борис, гибелта на Захари и Андрей, животът след победата). А след фактите идва тяхната интерпретация. И всеки носи своята правда за тях, дори новите поколения, родени след събитията, които няма как  да имат и представа за тях и за това какво реално значи лишения, какво реално значи отдаденост, какво реално значи саможертва.

Не говоря за другото, за общественото разминаване между лъжата и истината, между мита за Съпротивата през призмата на новото време и новите нрави след 9 септември 1944 г. и реалността на случилото се непосредствено преди тази дата. Не говоря и за общественото разминаване между мита и реалността за Съпротивата, което с още по-голяма сила, но с обратен знак се натрапва на хората в годините след 10 ноември 1989 г.

И неусетно в съзнанието изкристализира мисълта: ГЕРОИТЕ ТВОРЯТ ЖИВОТА И ПОДВИГА. АНТИГЕРОИТЕ СЪТВОРЯВАТ МИТА, ЗА ДА СЕ ВМЕСТЯТ И ТЕ НЯКАК СИ В ЖИВОТА, В ПОДВИГА. А ВРЕМЕТО — ПО СВОИТЕ КРЪГОВЕ — СЕ ВЪРНА СЛЕД ПРОМЯНАТА ОТ 1989-А КЪМ ОТПРАВНАТА ТОЧКА НА ГЛОБАЛНИЯ КОНФЛИКТ МЕЖДУ КАПИТАЛА И РОБСТВОТО И ПОСТАВИ ВСИЧКО НА МЯСТОТО СИ. СЛАВАТА НА ГЕРОИТЕ НЕ СЕ ЗАТЪМНИ ОТ КАЛТА, КОЯТО ХВЪРЛИХА И ХВЪРЛЯТ ПО ТЯХ. А АНТИГЕРОИТЕ ЗАТЪРСИХА НОВИ НИШИ, В КОИТО ДА СЕ ВМЕСТЯТ НА ТОПЛО С ОМЪРСЕНИТЕ СИ И ПОДЛИ ДУШИЦИ.

Стаменка Христозова е смел човек, защото си позволява да публикува книга, в която се води диалог на съмненията във времето преди 10 ноември 1989 г. — време, което не допускаше подобни съмнения:

„— …Върнахме се в миналото, за да разберем, че нашите загинали другари са присъствали незримо сред нас, че са останали завинаги живи…

— А ние живи ли сме?“

И невероятният финал след това с препратките към Тайната вечеря, по-точно към саможертвата на Агнеца и… агнетата от всички времена:

Въпросът на Коста взриви мълчанието, чашите звъннаха и кръвта в тях заискри под светлината на погледите.“

Не чувате ли по-нататък думите: Пийте от нашата кръв. Тя се пролива за новия живот, който идва за вас.“ И всичко това е някак особено чудно днес, в светлия вторник на възкресната седмица, когато сме се събрали тук, за да поздравим Стаменка Христозова с юбилея й.

Но въпросите не свършват дотук, защото въпросите никога не свършват: Дали и те щяха да се променят, ако останеха живи?“ — пита Вела. И пак Коста: Нямаше да се променят, сигурен съм. Затова ги убиха… щяха да останат същите и… убеден съм, дълбоко съм убеден, щяха да стрелят по някои от нас.“

И е смел човек Стаменка Христозова още защото си позволява след 10 ноември 1989 г. да издаде книга за жертвите на фашизма, когато определени среди в нашето общество се опитват да реабилитират фашизма в България. И още повече, защото си позволява да изрече от днешна дата — отново чрез Коста — убийствена присъда над палачите, но не като ги заклеймява, а като ги „повишава в ранг“ на най-банални убийци на светлината:

Полицейските кучета имат нюх, преди нас доловиха опасната светлина, която излъчваха сърцата им. Да… Да, за да настъпи космическа тъмнина, трябва да бъдат изгасени най-светлите звезди“.

Необикновено по силата си внушение. Палачите, какъвто и облик да приемат, каквито и дрехи да облекат, каквито и оръжия да използват, каквито и аргументи да привлекат на своя страна, всъщност са винаги гонители на светлината, на доброто, на красотата. С други думи — служители на злото. И това е едно от големите прозрения на Стаменка Христозова за фашизма.

Сборникът с избрани разкази и новели „Кривата усмивка на щастието“ е построен върху принципите на контраста. От една страна, в него са събрани  творби, писани в две различни епохи — на застоя и на промяната. От друга страна, повествува се за хора, завъртени в „чекръка на ежедневието“ („Кривата усмивка на щастието“), впрегнати в редуването на сезоните и кръговратите на съдбата, пленници на миналото и същевременно става дума за хора свободни или току-що освободени от бремето на навика, поставящи в този миг темелите на новия си живот, творящи новата си съдба — със страх, но и с категоричното убеждение, че така трябва, че повече не могат да живеят по старому. И ако те все пак заживеят по старому, то това вече не е, защото навикът им диктува правилата си, а защото самите те са избрали да се върнат към стария начин на живот. А изборът винаги означава свобода.

Деликатната природа на Стаменка Христозова придава на повествованието като цяло някаква особена сърдечна мекота, някаква приглушеност на внушението, ако и да става дума понякога в творбите £ за взрив на чувства, на страсти, на отношения, на скандали. Всичко тече в предопределеното русло на живота и когато понякога то прелее и заплашва да опустоши вече съграденото, не паниката е тази, която ще помогне на бедстващите, а овладяната тревога, запазеното самообладание, съхраненото достойнство.

Докато четях разказите и новелите в тази книга, през цялото време се питах, дали самите събития тласкат Стаменка Христозова към подобно развитие на сюжета, или самата Стаменка Христозова тласка събитията в тази посока! От всеки неин ред лъха стаената тревога за човека, благородното величие и мъдрата извисеност на чистото сърце, познало горчивините, но и щастливите очарования на живота. Независимо дали пише за добродушната Божура или за мнителния Сотир Сотиров — деловодителя с черните ръкавели, за предизвикателната Нела Морската вълчица или за затворилия сърцето си дядо Боян, изминал в Старческия дом пътя на покаянието и любовта, за Голямата Ани, наивна и умиляваща до сълзи, или за Яна и Похитителя й, отдаващи се на съблазните на богатството с широко затворени очи… — тревогата за човека, благородното величие и мъдрата извисеност на сърцето съпътстват неизменно спокойното като широка и бистра река повествование.

И да не пропусна… Стаменка Христозова, неочаквано за мен, владее виртуозно чувството за хумор и не пропуска да го използва като едно от силните си оръжия в своята проза. То присъства не само в откровено сатиричните £ разкази („Кривата усмивка на щастието“ или „Възходът на деловодителя“), а преминава като червена нишчица и през другите разкази и новели, като понякога пораждаше в мен ту сълзи на умиление, ту пречистващ оглушителен смях, който стряскаше от време на време моите съседи.

Най-странни са отворените финали на Стаменка Христозова. С недоизречената мъдрост. С недоизживяната секунда. С недоплаканата мъка. С недосподелената съкровеност. Има нещо затрогващо красиво в тези финали, когато повествованието свършва, но не и животът, когато всичко е казано, а думите продължават да говорят и след това — в тишината, в привечерната мъгла, в припламващите светлинки на съществуването:

Той махна с ръка, за да прекъсне думите й и изтри една мокра вадичка по бузата си.

— Очите ми взеха да сълзят, от старост е…

Отново замълчаха с чувството, че са си казали всичко, всичко онова, което беше останало недоизказано. Не разбраха кога притъмня. Свечерило ли се беше, или наближаваше буря!

— Реката, дето е река, и тя пресъхва — отрониха се тъжно след мълчанието думите на стареца.“

 

„Реката, дето е река…“

Бих искала да пожелая на Стаменка Христозова честит, плодоносен и творчески юбилей — до следващия юбилей и по-нататък!


Национален литературен салон
 
„Старинният файтон“, 26 април 2011 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук