ПО МАРШРУТА НА ИДЕИТЕ. БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ СТРАНИЦИТЕ НА РОМАНА „ИВАН КОНДАРЕВ“ – V ЧАСТ

0
412

 Чавдар Добрев е роден през 1933 г. в Ямбол. Завършва висшето си образование в Будапещенския университет. Дълги години работи в Института по изкуствознание при БАН. Професор, доктор. Публикувал е над 30 книги, между които „Реализмът на Вахтангов“, „Лирична драма“, „Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)“, „Всекидневният Леон Даниел“, „Еретичният ерос“, двутомникът „Ранено време“, „Окосена болка“, „Възхвала на разума“ и др.

 

Продължавайки полемиката с Кондарев, героят ще каже, че е сбъркал, когато се е ангажирал изцяло с левицата и не си е оставил възможности за нов избор: когато човек се посвети на дадена кауза, не бива да позволява да го превземе изцяло идеята. Във формулата „Всичко е позволено“ е опасен и фанатизмът, който в собствената си едностранчивост не е в състояние да оцени поне ползата от разширените морални граници. Кондарев например е обсебен от „идеята за силата на пролятата кръв“, Янков — „от страха да не загуби партията, тоест всекидневието, с което е свикнал“. Корфонозов обаче вече е познал суетата в такива състояния, способен да анализира по-многостранно нещата на живота.

Душата на Корфонозов се възмущава, че чрез въстанието движението е хвърлено „в пропастта“, майорът комунист съзнава как е раздвоен между авантюрата и трезвата мисъл. Той възразява на твърдението, че партията трябвало да „премине в нелегалност“, понеже „и без това щяла да бъде разгромена“. Боли го, че партийната екстрема го нарича „страхливец и доктринер“, но не проумява кому е нужно да се вдига въстание, което непременно ще бъде смазано. Самият Корфонозов, по време на заседанието на военнотехническия комитет, е смятал, че „реакцията трябва да бъде ударена“, че бездействието „означава примирие и слабост“, в същото време го разтърсват нравствени чувства, душевно протестира срещу начина на подготовката на революцията. Поддал се на вътрешен потрес, на боязън не за себе си, а за другарите и народа, Корфонозов изживява дълбока травма, проговаря в него двойникът — сянка на разтърсилите го опасения. Корфонозов отново се кори, че „не вярва в нищо“, че „от злоба, от оскърбено достойнство“ е станал член на партията, която „му е противна“. Той изпитва „неприязън“ към „безкрайните приказки, спорове, наивни сметки с маси и класи“, пита се къде са класите в тоя селски народ, как може да се вярва, че армията няма да смаже бунта. Измъчва го, че някаква подземна сила направлява както неговите мисли и действия, така и мислите и действията на останалите хора. Гложди го съзнанието за българите, станали маша в ръцете на Изтока и Запада. И едновременно трезво отсъжда, че датата на въстанието вече е определена и няма как надвисналите събития да претърпят промяна. Как времето за самообвинения е изтекло, как сега вместо резигнация се изискват убеденост и чувство за саможертва, каквито Кондарев притежава. Но и след такива констатации Корфонозов не успява да се освободи от тежкото усещане — почти без преход отново го поглъща вълната на себебичуването и сломената страст. В тъмнината на железопътния тунел и после Корфонозов, който съвсем скоро ще се самоубие, преследван от наемни убийци, се потапя в настроение на тъга, просветлено примирение и гняв против земната несправедливост. Обажда се и честният глас на интелигента, верен на дадената дума, но и опечален, че идеалите му скоро ще ги покрият кръв и пепелища.

„И ето в далечината блещукаха градче, селца, в които лаеха кучета, поле, приспивано от щурци, гари и осветени бюфети с черни часовници, окачени на перона, малки тълпи пътници и посрещачи… Чия е тая земя, която той познаваше на пръсти, която бе защитавал по бойните полета, която бе обичал и обичаше сега? От кого бе проклета тя и защо за него се оказа мащеха? Чия си ти, чия? На мазниците, на попкръстановци, на хора с тъмна кръв в жилите, на някаква сбирщина от герои и подлеци, от майкопродавци и светци?

Кръвта ми смукаха я свои,

месата гризаха ги чужди…

Усети, че ръцете му стискат до болка желязнаната рамка на прозореца, и в гърдите му се надигна страшна мъка.

„Сестра продал, от страден брат лице отвърнал безучастно…“

„Сестра продал…..безучастно“ — повтаряше влакът. „Чужди, чужди“ — подемаха вагоните. „Късно е за тебе! Късно е за тебе!“ — казваха колелата.“

Преди да загине, Анастаси Сиров критикува манталитета и техниките за обработване, използвани от Кондарев. Обявява се срещу волята му да използва хората като средство в революционната борба. Анастаси е прероден, възкръснал за евангелските истини. Бидейки терорист, той вече отрича тероризма, смята за грешка на живота си убийствата на доктора и пристава. Със злоба се нахвърля върху Иван, че го манипулира като механизъм, който трябва да насочи в новата ситуация изстрел срещу Христакиев. Вярва или иска да вярва в сила, изравнена с небесния Бог, измъчван от сторения грях, жадуващ за обич. Неговата Соня Мермеладова се оказва същата Дуся, сестрата на Корфонозов.

Христакиев, при вглеждането си в Кондарев, го сравнява с Разколников на Достоевски. Това би могло да бъде вярно, ако Иван доказваше собственото си могъщество чрез експерименти с революционния бунт. Иван обаче не е подвластен на такова славолюбие и амбиция. Обзет е от идея за саможертвата, този път в името на народа. Всъщност, по много белези не Кондарев, а Сиров може да бъде уподобен на Разколников. Защото Анастаси убива доктора не само за да се сдобие с пари за съмишлениците си в града, но най-вече за да изпробва силата си и да премине моралната граница и докаже на себе си, че носи черти на свръхчовек. По способ, сходен с този на руския студент, младият анархист преживява катарзис, духовно просветление, моли за светлина след сторения грях. Българският белетрист обаче сякаш е по-безкомпромисен съдник от Достоевски: отказва да идеализира образа на младежа Сиров, оставя го да се гърчи в неизличими спомени. Някак си без съжаление отминава опита на Анастаси да се прероди, наказвайки го със смърт, толкова несмислена, колкото и нахалост пропиляната му участ.

Острите спречквания на Кондарев с Янков и останалите също са свързани с проблема революция и нравственост. Янков, който държи на парламентаризма и на постепенното решаване и на най-сложни ситуации, по-определено от Корфонозов, смята въстанието за авантюра. Той се ожесточава против Иван (предлага да бъде изключен от компартията), защото подвежда народа към участие в бунт, който не е подготвен, нито навременен. Янков продължава да държи, че след юнските събития селските маси не веднага, а в течение на времето, ще се присъединят към работничеството, към прогресивните идеи, изповядвани от комунистите в град К. Мирният ход на политиката би подсигурил по-безспорни позиции на депутатите от левицата, би засилил влиянието на партията в общинската власт.

 

Мисълта му е, че революцията не бива да е ранозрейка, трябва да е натежал, пълен с жизнени сокове плод. Щом узрее плодът, пада на земята. Така и революцията едва ли не от само себе си ще се оформи в утробата на действителността. Освен това за Янков сигурният погром на въстанието означава трагедия за лявото движение и идея. В сюжетната канава на творбата обаче Кондарев, в отличие от Янков, е по-действен, по-последователен, неговата воля за промяна намира широк отзвук сред комунистите и земеделците.

Показателно е, че Янков се вълнува не толкова от самото проливане на кръв, колкото от неразумното обявяване на бунта. Този бунт би подпечатал поражението и причинил проливане на кръвта на трудовите хора. Корфонозов, макар и да го терзаят морални дилеми (в по-значима степен от Янков), също се тревожи повече от авантюрата с въстанието, отколкото от факта, че ще се лее кръв. Явно, всеки от участниците в лявото движение е възприел предусловието, че революцията означава и кърваво стълкновение на борещите се сили. Янков предпочита мирния път на работническото движение, макар да признава, че в празничния час на бунта може да се стигне и до кървава разправа. Корфонозов пък знае, че революцията, която се организира отгоре и която прилича на преврат, не може да избегне жертвите и от едната, и от другата страна.

Би могло да се каже, че в „Иван Кондарев“ се изтласкват напред идеите на християнството, но като че ли преломени през горнилото на Стария завет. Според писателя разбирането на българина за грях не е непременно подчинено на новозаветния повик да не убиваш ближния си. Народът допуска проливането на кръв, щом границите на доброто са заличени и злото овладява последните убежища на свободата и справедливостта. А Кондарев, в отличие от останалите образи от левицата, у които пулсират разкаяние и болки на съвестта, най-непреклонно върви към своя народ, за да намери нови устои на идеята си за промяна и революция.

Белетристът на два пъти фиксира това придвижване на Иван Кондарев  към народното умовъзрение и идея — в епизода с Балкана и на финала на романа. В първия случай, той легендаризира повест­вованието, изпълвайки го с непостижима красота, както това се случва и в сцената с лова на Костадин Джупунов. С интуицията си на голям художник Емилиян Станев изобразява величието на Балкана като метафора на българския народ. По пътя за разбунтуваното село Равни рът Кондарев усеща „могъщия ритъм на планината“, своята „мъчително смътна представа за самия народ“. Балканът, като в поезията на Ботев, тук е живо същество, „тайнствено, необозримо и страшно“. Тази същност на Балкана се долавя изключително с интуицията, „с душата“ и тя влива „нова енергия в тялото“ на героя. С едри и романтично наситени багри белетристът по неповторим начин хвърля мостове — исторически, народохарактериологически и етически — между Септемврийското въстание и съпротивата на възрожденеца от ХIХ в. за свобода и независимост на България.

Кондарев, градският човек, строго възпитаният запасен офицер, идеалистът учител за първи път толкова спонтанно, изповедно и щастливо се пренася в света на планината-закрилник. В нея той изживява възторг, но и качествено развитие на идеите си за справедливост и народна свобода. Преди да обоснове в какво се състои главното в промененото светоразбиране и възглед на героя, авторът рисува с опиянение ръста на Балкана, който приема в своите пазви довчерашния може би сектант, може би фанатик на идеята Иван Кондарев.

„Кой ходеше в късната нощна доба? Един от синовете на тоя народ, негов трагичен син, частица от неговото наранено от векове сърце, от неговата измъчена, неспокойна душа… Той върви сред черната тишина на горите, както са вървели хайдутите, както е вървял Левски, подготвя бунт, в който може би сам ще се изпепели… В тия часове и други скитат по пътищата или шушукат край плетищата, тайно заседават в някоя плевня, като вълчи глутници се придвижват чети. Къде е изворът на тая бунтовна сила и към какво води тя? И защо заедно с вдъхновението, което отключи сърцето му за откровения, и със съзнанието за досег с нещо величаво душата му се стяга? Не е ли тъга по неосъществими надежди, горчилка от себеотрицание, смътен инстинкт на самоунищожение?“

Ако в предишните части на романа Кондарев не толкова усеща, колкото разбира законите на битието, сега той е вътрешно разкрепостен, докоснат от природни енергии, които го свързват с българ­ската земя и българската планина. Писателят го извисява в контекста на великата народна епопея. Затова и писателят си позволява (нещо рядко срещано в романа) да цитира безсмъртния Ботев стих „Балканът пее хайдушка песен“. За душевния прелом у Кондарев, за новия тип възприемане на идеите, според автора, повлиява едно такова оплодяване на интелекта с интуиция и сетивно привързване към неповторимия характер на Балкана. Едва когато проумява, че разумът може да бъде и едностранчив, да препъва човека в усилията му към дълбокото и искрено познание, едва когато се слива по чувст­вен път с българския свят, Кондарев се изпълва с живите рефлекси на органичния човек, долавяйки, че „мислите му са толкова сетивни и той ги чува като тиха музика“. Тук субектът на целите и предначертанията постига безкористност на преживяванията си, изпитва непозната за него наслада, че с душата си прониква в непознати досега пространства. Затова и бликналите настроения героят не  „превръща в думи“, а предпочита да ги „разбира с душата си“: „То е защото видях Балкана и допреди мислех за народа и свободата. Що е, свобода? Аз я разбирам, но не мога да я изразя. Тя съществува само ако не £ се противопоставям независимо от всичко, а пък аз искам да £ се противопоставям“ (Иван Кондарев).

Основополагаща във връзка с историята на идеите в „Иван Кондарев“ е срещата на героя с местния селянин. Селянинът в най-тривиален разговор преподава основния урок по народознание, който
преобръща започналата да се премоделира ценностна система на героя. За въглевския учител, възглавил бунтовническа чета, селянинът ще се изкаже уж небрежно, а със слова, които изразяват солидарност: „И въглевският даскал го уволниха. Сега развява байрак из Балкана“.

Относно Стамболийски селянинът отсъжда, че наивно се е доверил на обещанията, дадени му от хора, които държат юздите на управлението: „Царчето да си царувало, пък той щял да управлява с простия народ.“ Кондарев остава изненадан от здравия народен разсъдък, който не се лъже лесно, придържа се към истини, до които е стигнал през вековните си теглила: глупаво е да се постъпва тъй, както е постъпил земеделският водач. Помислил си Стамболийски, че народът ще го подкрепи, а „народът — стадо — върви пред тоягата“. И друго научава комунистът Кондарев. На възражението му, че не всичко диктува тоягата, че има и интереси, които влияят върху събитията, селянинът ще отвърне кратко: „Ама у когото е питата, у него е и ножът.“

Кондарев е стъписан от сякаш вродения песимизъм на българина, принуден да разчита само на себе си и да не вярва в съдружието с останалите. Репликата на селянина: „Самси Господ над нази, черната земя под нази“. Докато предишните мисли и поуки Кондарев въз­приема и като условности в една беседа, тук той трепва, „нещо убоди сърцето му“, защото се сблъсква с крайни форми на отчаянието, той, личността, тръгнала да отвоюва свободата на същия народ. Реагирането на Кондарев: „Ето го тоя народ, душата на който исках да разбера… Колко самотен е бил на света, забравен от другите народи в своето нечувано робство, какво е намислил и как страшно го е казал: „Самси Господ над нази, черната земя под нази!“ Че това е отчаяние, най-безнадеждно и черна мистика — мислеше Кондарев“. И още: „Аз го разбирам, пък той дори не иска да ме знае, защото всички са го лъгали и той продължава да върви по своята робска пътека. Не разбира, че неговото спасение е в общия широк път. Ето най-главното, на което трябва да го научим…“ Всъщност хората, които говорят от името на народа и прокламират битката за неговото избавление — мисли си героят — не познават своя народ, те бягат от него.

Какъв извод прави за себе си Кондарев?

Изоставеният и отчаян народ, който не се надява на никого, въпреки всичко жадува „за справедливост и уважение“, а това откроява „селския въпрос с цялата му сложност“. От общуването със селянина Кондарев извлича и практическа равносметка като революционер: „Трябваше да обикна тоя, който дори не ме поглежда, за да разбера какво ми липсва и какво предназначение има партията… Тук е смисълът на единния фронт. От ясно по-ясно!“

Символична значимост придобива обстоятелството, че след едно такова просветление у героя, родило трескава мисъл за възникналата му здрава връзка с родната земя, той за първи път след войната убива. Вярно, кмет-провокатор, кмет, който заплашва, че ще провали плановете на въстанието, вярно, убийство по принуда. Но така или иначе убийство, което потриса иначе коравия бунтар Кондарев. След убийството Иван потърсва оправдания за постъпката си, гледа да я омаловажи, казва си как било нужно да реализира омразата си, останалото щяло да е „капитулация“. Същевременно потреперва от хрумването си, че „нравствените трудности са наистина толкова големи“.

Поел в нова посока, героят отхвърля предишни заблуди като тази: „Очистете която и да било идея от нейния неизбежен метафизичен елемент, да остане само простият, практически смисъл, достъпен за ума на едно куче, и вие ще я направите непоклатимо солидна.“ Помисля си още, че злобата не е решение, тя е начало, от което започва „пропастта на отчаянието“. В такива случаи „вече няма спасение, там всичко губеше смисъла си“: революцията се превръща в илюзия, а пролятата кръв в самоцел.

Героят се вслушва и в песента на селянката. Тя слави бунтовника, който, за да не застраши живота на детето си („детето ще се уплаши“), позволява на сеймените да го заловят. Така топосът „дете“ и в романа на Станев се превръща в критерий на истината: „Че това е същото, както у мене сега – не детето, себе си съм уплашил… И ето, царство Божие, съвест, страх, старите призраци…“ В унес, завладян от спомени и мъчителни преживявания, Кондарев, според белетриста, се връща като в спасителна крепост пак към Балкана и неговите обитатели. Лицето му в този миг е измъчено, страшен е мъжът, страдание го залива и той проронва сълзи за първи и последен път в живота си:

„Видя се как върви в черната сянка на гората, видя и тоя месец със зорницата, увиснал над Балкана. Ето вечерникът слиза от настръхналите гори да погали с топъл дъх лицето му… Ето заспалата махаличка с бледите като смъртници къщи и кладенчето под дъба, където бе слушал шепота на мислите си, и бялата мъгла, която излезе срещу каруцата… Като призраци там пристъпват роби и хайдути. И тия сенки, и кончето-лястовица, понесло незнаен юнак, и предадените юнашки ръце не са ли най-скъпото, най-верното и най-правдивото в тая страна? Усети, че нещо притиска гърдите му, но не разбра, че плаче и че тия сълзи го възвръщаха към живота.“

Понеже това проникване в душата и мисленето на народа е забележително събитие в четвърта част, ще се опитам да продължа анализа си. Както се установява, Иван Кондарев претърпява дълбока промяна по посока на сливането си с естествения живот, на сливането с културната топография на Балкана като символ на българ­ските борби за свобода и достойнство.

Отново ще обърна внимание върху факта, че в отличие от Кондарев редица от персонажите претърпяват регресия в развитието си. Може би най-яркият пример е Христакиев, който след 9 юни служебно расте в йерархията – от съдебен следовател го назначават за прокурор. Но в нравствен план неудържимо се придвижва към провал. Ако в предишните части на романа, особено в първа и втора част, Христакиев излъчва наред с всичко останало и независимо държане на аристократ, надрасъл по възпитание провинциалната ограниченост, ако читателят вижда в негово лице индивид, който постига респектиращи височини на интелектуалните обобщения, сега той е копие не на Порфирий Петрович от „Престъпление и наказание“, а инквизитор, вършещ мръсната работа на палачите, садист, превърнал предишната теория за играта в практика на бруталното отнемане на човешки живот.

В началото Христакиев е субект, който все пак държи на дадената дума. Но в четвърта част той организира разговор с арестувания Кондарев под предлог, че иска да го спаси, макар предварително да е обещал разстрела му да бъде изпълнен същата нощ. Такова двуличие не би могло да се случи в предишните раздели на романа. Мисловните формули и изящните градежи в стила на Христакиев се трансформират в заповеднически похвати на диктатор, скъсал с цивилизованите маниери. Смъртните присъди са огрубили героя, направили са го безпардонен и безсрамен. В първите три части на романа Емилиян Станев, както изтъкнах, влага и свои съждения в устата на съдебния следовател, което означава уважение спрямо определени сектори от ценностната му система. По време на преврата и след това Христакиев в ролята си на формен убиец загубва тази привилегия, дадена му от белетриста. Падението на Христакиев се откроява релефно на фона на духовното въздигане на неговия опонент ­— Иван Кондарев.

След Деветоюнския преврат Балчев, другият изразител на буржоазния манталитет, е повишен в ротмистър. Линията на неговото поведение обаче не търпи промени. Той си остава същият ограничен, фанатизиран и брутален млад офицер, честолюбив и изпълнителен до затъпяване. Но ако до 9 юни Балчев се придържа към етикета на царското офицерство, което по клетва не се намесва в гражданските конфликти, от юни до края на септември се развихря като главорез, потъпкал елементарни норми на приличие. В манията си да се гаври с човешките си събратя, да унизява без жалост всеки неприятел на метежа, да върши масов произвол, да изтръгва дете от майчина утроба, Балчев олицетворява държавния терор на тогавашната буржоазна власт. Балчев през тези няколко месеца на 1923 г. става знак на разпада и чрез пиянските оргии и скотското си съще­ствуване. Парадоксът е, че Христакиев и сега има възможност да си слага бели ръкавици, докато Балчев, при забележителна атрофия на съвестта, превръща убиването на хора в професия.

В България официалната наука отрича съществуването на фашизъм у нас през ХХ в. В романа „Иван Кондарев“ обаче се подсказва, че определени елементи на фашизма (италианския фашизъм) още през времетраенето на романа намира свои адепти и у нас. Най-вече във връзка с подема на селското и работническото движение и заплахата за господстващия строй от радикални социални реформи, от повторение на опита от руската революция. При силно влошеното икономическо и социално състояние на страната, претърпяла загуба в Първата световна война и окупирана от съюзниците, господстващият слой възприема редица постулати на италианския фашизъм за силната държава, за възпитанието в национален дух, за водещата роля на военните, за подчиняването на народните маси пред волята на водача. Акцент се поставя и върху героичните мигове на историята, които трябва да прикрият картините от жалкото настояще.

Тази философия и риторика нагледно се разкриват още във втора част чрез речите и поведението на двамата буржоазни претенденти за власт — проф. Рогев и политика Абрашев. Но тя се откроява и в действията за обединяване на различните буржоазни партии и движения срещу земеделското управление. Тези обединителни акции по замисъл е трябвало да се разпространят и сред народните маси (като при образеца — италиански фашизъм). Но кръвта, пролята на 9 юни и през септември 1923 г., възпрепятства реализирането на целите за мобилизиране на народните маси в услуга на двореца и буржоаз­ния елит. Тоест, още със самата поява на фашизоидни елементи в българското политическо пространство, благодарение на съпротивителното движение на българския народ, се стопира тяхното внедряване в масовото съзнание на българите. Организациите и партиите с фашистки възгледи и лозунги в България не заразяват широките кръгове на обществото, а се оформят като привилегировани, екзотични, казионни партии и организации. И по-късно, през периода 1941-1944 г., когато у нас фашизоидните платформи се спояват с ксенофобията и с расистките, античовешки теории на националсоциализма, а страната ни се присъединява към оста Рим—Берлин—Токио, българският народ и основната част от неговата интелигенция не възприемат екстремистките теории и практики. Въпреки че централната власт се солидаризира с тях, упражнявайки държавен терор при съдействие на Хитлеровата армия.

В „Иван Кондарев“ се акцентира върху Българския народен съюз „Кубрат“, който макар и образуван едва през 1922 г., има влияние сред първенците на град К. Тази организация пропагандира национализъм, за който радее Христакиев, още повече Балчев. Тя издига в култ дисциплината на съюзния член, неговото военно възпитание (в романа още преди 9 юни местните господари на град К. се снабдяват с оръжие, осигуряват скривалища и кадри за бъдещата местна шпицкоманда). „Кубрат“ трудно може да бъде оценен като фашистка организация. Но неговото зараждане се мотивира и от вътрешните кризисни условия, и от изхода, посочен от Мусолини.

Христакиев, който вече мисли само за „авторитет и власт“ (а богатството е просека към тях) и прави сделки с местните богаташи („щяха да го изберат народен представител“), пред опасностите от единния фронт и след изгарянето на вилата му не се и съмнява, че със земеделците и комунистите не бива да се церемони, отказва да подбира средствата за борба с тях. Намерението му да унищожи комунистическата партия, както при националсоциализма, е равно­значно на убиване или на вкарване в затвор на членовете и съмишлениците на тази партия. Зад общата фразеология относно мисията на народа Христакиев очертава контурите на една фашизоидна идея, която презира и се конфронтира с народните маси. В час на откровение той изрича: „Какъв народ! Единствените ценности за него са децата, нивата, волът, здравето, пък законите, държавата, гражданската съвест и задължения изобщо липсват в съзнанието му…“ И отново цитат от Христакиев: „Ако имаше възможност, би заповядал да се кастрира тая тъмна маса от цигани, татари и малоазиатски пришълци, чужда по кръв на народа, би оставил само красивите и достойните. Бог значи красота!…“ Друг извод на Христакиев от принципиално значение: „Алкохолът го ободри и избистри мисълта му. Гнетеше го оня, убиецът на кмета (Кондарев б.м.), и не защото се е решил да убие, а защото безвъзмездно минава на другия бряг при тъмната маса от ратаи, за да я поведе към илюзията за щастливия мравуняк. И тук, както в Русия, трябва да загине свободата на духа, здравият смисъл, за да се ухили глупашки простакът, комуто всичко ще разяснят и за когото в света не ще има вече никакви тайни… Да би могъл с един удар да смаже тая сган! Боеше се от нея, боеше се… Страхът му растеше с всяка обвинителна реч в съда, след всяка присъда, и колкото повече вникваше в тоя народ, толкова повече се отдалечаваше от него. Остатъци от народ, сбирщина от долни раси!“ И още: „Винаги е било така, не само в тая страна: представата за съвършено общество е самопредстава. Човекът е свиня и така ще си остане завинаги, пък животът е аморален — мътна вода, която влачи всичко със себе си… Най-страшното зло е направил оня, който пръв е подирил нравствени категории! Само на болните, на непълноценните, на слабите и на престъпниците са потребни те. Здравото животно няма нужда от нравственост, неговата нравственост е в неговото здраве, в неговите инстинкти и функции.“

Като се има предвид, че интелектуалецът на местната буржоазия е Александър Христакиев, че след 9 юни става и неин реален водач, с проекции за бъдещ политик от национален обхват, като сме наясно с таланта му на стратег на съответните социални интереси, можем да си представим каква огромна роля изиграват Деветоюнската съпротива и Септемврийското въстание в осуетяването на споменатото от мен намерение на властващия елит да внедри своите идеи в масата на българския народ: с възприемането на несправедливостта като вековечна даденост; с идеята за чистия етнос, който ще кастрира непълноценните в расово отношение малцинствени групи в България; с предвиждането да бъдат санкционирани болните, непълноценните, слабите и престъпниците. Този зловещ синтез от античовешки разбирания на Христакиев е ранно българско/балканско
предчувствие и „принос“ към все още неоформения германски национал­социализъм.

В четвърта част наблюдаваме следователно два противоположни в посоката си процеса: единият, проявен като отдалечаване и отвращение от народа, от народните маси. Другият — като приближаване и сливане с характера, психологията и тежненията на българ­ския народ. Според писателя отдалечаването от народа се изразява от фигури като Христакиев, Хаджидраганов, Викилов, Манол Джупунов, Кантарджиев, Балчев и пр. А приближаването до народа и сел­ските маси се въплъщава от Кондарев, от неговите съмишленици в градското ръководство на компартията, но и от местни селски интелигенти като Войводов и Нишков, които израстват до водачи на съпротивата във времето на двете народни движения от юни и септември 1923 г. Даже Петър Янков, който е принципен противник на Септемврийското въстание и не оценява силата на единния фронт, и той тръгва към селата, съгласява се да изпълнява нарежданията на Кондарев. Преодолявайки вкоренени възгледи и разбираеми страхови комплекси, облякъл военна униформа, той се включва в бунта, поемайки поста комендант на града. Както Кондарев отстъпва от предишни доктринерски схващания, така и Янков разширява позиции­те си относно революционния заряд, скрит в селските маси.

Несъмнено обаче най-неповторима е промяната, настъпила в Кондарев. От защитник на класови интереси на работничеството той става изразител на общонародната воля и мисъл. Едва сега Кондарев проумява и на сетивно равнище, че моторът на българската революция са селските маси и че не само е респектиран от народния светоглед, но и че се посвещава кръвно на народните маси. За първи път Кондарев подлага себе си толкова напрегнато на самоанализ и на нравствени угризения. Съвестта му, потискана до този момент от категорично осветената идея, заговаря непосредствено. Правейки равносметка на живота си, изпитвайки „гузност на виновен“, той вече се пита къде е сбъркал и каква е цената на неговия грях? Измъчва се дали пролятата кръв няма да опровергае „неговата теория със силата на нравственото начало у човека?“ Признава, разтърсен от народния опит, че народът е обобщил вярно големите истини — много преди той да се озове в лабиринта на революционните си проекти. В разговор с Радковски от село Босево поглъща жадно думите, които чува: „Войската не слуша нас, а офицерчетата. Мъчно можем вече накара народа пак да тръгне“. „Този свят Господ го създаде терсене за сиромашта“.

Но най-могъщо го поразяват две народни сентенции:

„Крушата не пада никога от едно подрусване“.

„И хамбарът ще изгори, ама и мишките в него няма да прокопсат.“

Според Емилиян Станев, когато чува двете мъдрости, Кондарев трепва, „сякаш някой го бе убол“. Смаян е от пророчествата на народа, дал достоверни отговори на въпросите, които го измъчват, както и от това, че народното мислене някак си съвпада с възгледа му за революционната тактика — но не като скриване на задачите, а като открит диалог, който, пренесен върху територията на въстанието, осмисля по нов начин проливането на кръв в гражданската война, внася нови нюанси в гамата от морални забрани. Освен това, асоциирано с първата пословица, поражението на Септемврийското въстание тук не означава окончателно поражение, а опит, който ще бъде повторен в ситуация на още по-дълбоко разделение между власт и народ. Народът, съгласно такова възприемане на действителността, знае, че насилието е част от живота, че за да настъпят промени, полезни за „сиромашта“, е възможно да се дадат жертви и от двете страни на противопоставянето. Народът пречупва през собствената си горчива участ висшите принципи и затова поуките се налагат безпрепятствено в съзнанието му.

„Ами ако селяните приемаха съвсем просто кръвта и мъките и знаеха, че иначе не може да бъде? — пита се Кондарев, тогава излизаше, че докато, от една страна бе вярвал, че масите са силата и смисълът на историята, от друга ги лишаваше от правото да разбират тактиката на партията, боейки се от нравственото начало в човека? С кого се беше борил той, срещу народа или с нещо в самия себе си?“ А народът долавя нещата „със здравия си смисъл“, притежава свои мерки за етично и неетично, които не съвпадат с изолирането на нравствената проблематика от необходимостите на битието. Народът не се подчинява като интелигента на „висши нравствени закони“, а се доверява на организаторите на въстанието според свои представи за добро и справедливост — „тия селяни бяха тръгнали след партията, защото за тях тя беше доброто и справедливото, следваха я, както водата следва браздата, изкопана от мотиката, защото иска да тече, не да се заседи в локва…“

Българският народ, осмисля разбиранията си Кондарев, извиращ като сила и дух главно от селската маса и нейната интелигенция, протестира срещу ограбването на труда му и поставянето му в зависимо и унизително положение от властта, която възпира свободното му развитие. Това е подтикнало народа да изкове през столетията свои критерии за справедливост, сраснали се с началата на живота. Макар вековните институции да го учат на смирение и на несъпротива срещу злото, народът не иска да възприеме онова устройство на света, в което на сиромасите им е „терсене“. Историческият опит е научил народа, че изгледите за победа на неговите разбирания какво е добро и какво е лошо, обикновено са обречени. Че господарите са достатъчно силни, за да се справят с всеки бунт. Ето защо народът предпочита да търпи и много рядко се „опитва“ да промени хода на съществуването. Оттук произтича и хомеричната самотност на българския народ като интуиция, възприятие и идея.

Кондарев е разтърсен тъкмо от усещането на българина, че е захвърлен накрай планетата, че никой не откликва на болката и страданията му. И този космически по характера си песимизъм е свързан по необикновен начин с мисълта за възраждане, с непрекъснато възпроизвеждащата се надежда, че нещата биха могли да се променят. Така изпъква представа за Роба, който всъщност не се е примирил с участта си и чрез органичната си връзка с природата и нейните стихии създава подземно пулсиращи състояния на непримирение и свобода.

В условията на реални отношения, потвърждава новото си усещане за битието Кондарев, човекът е несвободен, но с природната си същност, с докосванията си до небето, земята и Балкана той излъчва непокорство и свобода. Ерго, вътрешно свободният човек (българинът) няма как да се съгласи със сегашното царство на въпиющата несправедливост. Той може да търпи, но да се съгласи с вечността на робската си зависимост не може. И тук българинът, в пространството на такива идеи за света и човека, изработва собствено схващане как да оцелява, да запазва и разширява територията на свободата и справедливостта. Много преди интелигентът народник и хуманист да оформи философията на собственото противопоставяне срещу привилегированите класи народът подготвя „тактика“ как да повтаря по-сполучливо опита си за дестабилизиране на „горния свят“. Така народът не преживява толкова трагично проблема за кръвта, за насилието, както идеолога на революцията, защото е свикнъл с грубата сила, с юмручното право, с кръвта. Даже народната поговорка за това, че в бунта не само чедата на народа ще дадат жертви, но и „мишките“, „привилегированите“ ще пострадат, съдържа не просто моменти от пословичната българска завист, колкото злорадо предчувствие, че сега възмездието ще постигне и хората, които изкористяват Божията промисъл и за чиито интереси се грижат папи, патриарси, императори, банкери и стражари.

В този план Кондарев за първи път намира дълбоко потвърждение на въжделенията, тъгите и тактическите си планове, на своите съждения за кръвта и отмъщението, за самотността на личността и вкоренения £ порив да постига спасение заедно с другите, с народа.

Прелиствайки биографията си, на прага на очакващия го жизнен финал, Кондарев без самосъжаление ще признае сторените от него грешки, ще се укори за начина, по който е трансформирал старите си разбирания за силния човек в „извишаване на човека“, в „предизвикване на световния разум“, в идея за революцията като насилие над същия човек. „Сега, когато самолюбието му (на Кондарев б.м.) беше стигнало до нула и от гордостта му нямаше и помен коментира авторът, противоречията, на които бе търсил разковничето, се обединяваха! Те се обединяваха не чрез някаква нова, дълбока мисъл, а съвсем просто, щом прие, че всички разбираха това, което разбира и той, и щом се видя не над тях, а между тях, равен на тях…“

Последната част на „Иван Кондарев“ трансформира идейната дискусия във верига от доказателства за по-нататъшното и окончателно падение на пазителите на буржоазния ред. Предишните разговори на градския елит, обгърнати с ефектния пласт на цивилизованост, се подменят от действия, в които същите тези хора се гаврят с арестувани, стрелят и убиват въстаници или обвинени за връзки с тях, измъчват невинни човешки същества, защото имат по-други представи за настоящето и бъдещето. Потресаващ е епизодът с фалшивата екзекуция на групата арестувани. Като обвинителен акт изглежда убийството на Йоно Нишков… Зловеща безцеремонност излъчва екзекуцията на инвалида Харалампиев.

Ето една картина, документално описана от арестувания Кольо Рачика: „Вечер започваха следствията и побоищата в стаите на воен­ните следователи, един фелдфебел със списък в ръка извикваше някого от арестуваните и час след това го връщаше пребит. Страшно бе крещял старият Кесяков, заплашвайки с Обществото на народите. Спиридон, кърпачът, лежеше върху кожухче полумъртъв. Сотиров дишаше в един ъгъл, увит в черга, и безпомощно гледаше лампата с опушено шише. Бабаенев се върна от разпита с оскубана брада, с огромна подутина на главата… Здрави селяни се връщаха като от баня, с пламнали в огън тела. Челюстите им играеха, кръв течеше от разбитите им зъби и носове. След полунощ настъпваше зловеща тишина, някой внезапно започваше да плаче, другите го ругаеха и принуждаваха да млъкне. В двора забръмчаваше мотор на автомобил и тия, които извеждаха навън, не се връщаха“. Самият Балчев ще оповести „во весь голос“ новия обществен ред: „Никакви съдилища, адвокатчета и тям подобни комедии, както на Девети. Осъдят ги, подържат ги в затворите или ги пуснат под гаранция и пак метежи. Тоя народ не взема от малко“.

Христакиев, довчерашен естетстващ съдебен следовател, който съди по бързата процедура, ще намери идейния еквивалент на държавния тероризъм и машина за убийства на сънародниците си. Обръщайки се към Балчев, той ще вметне, че „истинските мъже… са убийци и убиват веднъж завинаги“, ще се надсмее над безполезните гърчове на съвестта, тъй като господства само един закон и той стои над всичко: „Убийството и експлоатацията, ротмистър, са основни функции на живота“. И понеже Христакиев няма и капчица доверие в своя народ, надява се, че ще ги спаси Европа, която „се възражда от войната“.

Стряскащо е, че след последната си среща с Кондарев, на която пребитият арестант му казва, че го е „гнус“ от него и с ирония просъсква: „Вие сте потребен, за да продължите делото ни“, Христакиев, изпаднал в „ситничък, нервен смях“, започва да готви реч за бъдещата нова държава и ново общество на България. Те ще се издигнат над костите на въстаниците, за да отстоят пред „бунтовните стремежи на тоя народ. Прокурорът-следовател дефинира тази държава като агресивна и потискаща сила, предназначена да унищожи гражданските свободи и отделните зародиши на демокрация, каквито има в тогавашното отечество:

„Тая държава трябва да бъде авторитарна с тоталитарна власт, държава, управлявана от група избраници, които могат да се налагат и да ръководят с уверена и здрава ръка. Те не трябва да изпущат нищо пред очите си. Те трябва да крият някои страшни истини и да държат всички в покорство и слепота… Той щеше да бъде един от водачите, един от диригентите на тоя оркестър… Европа нямаше да ги изостави. Европа щеше да се опомни и отърси от своя упояващ християнски хуманизъм, за да запази наследието на вековете…“

Финалът на Кондарев, събран в една страница, е построен върху съвсем различна тоналност. Емилиян Станев съзнателно насища с поезия и прощална музика последните редове на романа. След срещата с Христакиев, Иван Кондарев вече „слизаше по стълбището“, освободен от житейските потребности, за да види главното преди очакващата го смърт. Душата му е просветлена, съвестта събрала светли копнежи, каквито може би само в юношеските си времена, преди войната, е могъл да изживява. Вечерната обстановка, самотният контур на героя, обгърнат с пленителни и трагични спомени от живота, опоетизирането, пронизано от нежност, благородни звуци и полушепот, атмосферата, колкото близка, толкова и тайнствено отдалечена, изграждат структура, типична за баладата.

Както подчертах, с такива прекрасни състояния сливане на героя с природата и копнежа за по-добро съществуване, писателят дарява само още един персонаж Костадин Джупунов. Но Иван Кондарев не умира като Костадин, убит безпощадно от един ратай, разбунтувал се лумпен, а очаква кобния си час, проумял смисъла на саможертвата и делото, слял се с вековни истини и опит на своя народ, повярвал, че оставя наследници, които ще продължат неговата борба.

Емилиян Станев успява да изобрази убедително амплитудата в човешката и идейната еволюция на Кондарев. Как изтерзаният от войната запасен провинциален офицер, бивш поклонник на индивидуализма и съвършената красота, възприема теорията за радикална промяна на обществото. Как ги изживява с обида и с трескава напрегнатост. Как го обзема чувството за мъст и възмездие, за справедливост тук и сега. Как го завладяват инстинкти на последовател на Савонарола. Как нерядко нихилистът у него взема връх. Как сурово подчинява средствата на целта. Как високомерно съди за хората, които е решил да спасява.

За да установим на финала как самата действителност променя Кондарев. Как тя внася в героя приземено и истинско възприемане на нещата и хората. Как все по-често започва да се обажда съвестта му, която го обвинява. Как революционерът учител си позволява вече да прощава слабостите на другарите си и сам да се кори за грешките. Но факторът, който го преломява, който го изпълва с дух и светлина, шаблонно казано, е народът. Общуването му с отчаяните въстаници, с ранените селяни, с безкористните народни синове, с тяхната интуиция и познание правят Иван зрял, реалистичен, духовно нюансиран, преодолял предишни едностранчивости и афекти на протестиращия интелигент.

Докато във връзка с дневника на Кондарев писателят разгръща пространна дискусия, тук е лапидарен, не толкова разсъдъчно респектиращ, колкото сетивно доказателствен. Разшифроването на идеите се заменя от завръзка, развитие и развръзка на съответните ситуации. Но то се повлиява и от настроение със знак баладичност (показателно е, че едни от прекрасните образци на баладата и на баладичните преживявания в модерната ни поезия също черпят вдъхновение от трагедията Септемврийско въстание „Удавници“ на Асен Разцветников или „Конници“ на Никола Фурнаджиев).

Ще цитирам изцяло финалните размисли на Кондарев не само защото обобщават солидната и многопосочна полемика на идеи в романа, но и понеже са един от апотеозите на трагедията на човека, борещ се за справедливост и свобода на народа:

„В тая минута Кондарев слизаше по стълбището. Вървеше бавно, нарочно, за да диша по-дълго чистия вечерен въздух, и може би войниците разбираха това, защото не го подканяха да бърза. Цялото му минало със сенките на мъртвите другари, при които скоро щеше да отиде, и със спомените за живите сякаш вървеше с него и той го носеше радостно на плещите си с трогателния и уверен блясък на бъдещата победа. Той почти забрави Христакиев, още щом излезе в коридора. Мислеше за оня светъл момент там, в сянката на гората, когато бягаха към Горски извор в лунната нощ, за светкавицата, озарила внезапно ума му, която свали превръзката от неговите очи и навеки го свърза с народа. Той беше разбрал братството не само между себе си и простите селяни, но великото братство между хората изобщо, без което не беше възможно да се осъществи делото на партията. Чуваше в себе си гласа на сестра си, която днес беше викала отвън: „Бате, покажи се да видим, че си жив“, виждаше Грънчаров как прескача дола във вековната гора край къшлата, Радковски, мъртвия Шопа, паднал край линията до спирката, селяните, с които беше бягал от село на село. Сякаш целият му живот минаваше край него като поток, бучеше и отнасяше тъмни талази, за да се избистри по-скоро. В него плуваха самотни нощи в стаичката му в Калето с лутаниците на мисълта му, с войниците от засадата, които го бяха съжалили, превързали и му бяха дали да яде, и тези, които по-късно в каруцата взеха хубавите му чизми и го обуха с цървули. Самата мисъл, че отива при другарите си във вонящото казармено помещение, го изпълни с топлота, с чувство на душевна чистота, спокойствие и съвършенство. Имаше нужда да мисли за тях и не жалеше нищо повече. „Да, те са моята сила, нека да бъдат и моята гибел каза си той, като се държеше в парапета. — Аз — дотук, те и другите, които идат, ще победят“.

Преди постовият да отвори вратата, Кондарев видя над затъмнения двор дълбокото бархетносиньо небе с редки, пръснати вече есенни звезди. „Ще го видя още веднъж“ — помисли той.“

 

ЕПИЛОГ

Съвсем кратко. Обясних кое ме е накарало да пиша отново за романа „Иван Кондарев“ и конкретно за характера, поведението и идеи­те на главния герой. Исках да оспоря конюнктурни оценки, понякога съзнателно правени, друг път поради насаждано разбиране, че революцията винаги и всякога е проклятие, престъпление или най-малкото произвол. От правилното схващане за еволюцията като нормално и предпочитано обществено състояние се извежда максима за революцията като планетарно зло. Оклеветява се всеки опит на човечеството чрез скок, чрез „взрив“, чрез рязък прелом да реализира национални или социални цели.

Но ако по отношение на националната революция все още битува известен толеранс, защитниците на социалното статукво, „апостолите“ на привилегирования слой и на пирамидалното обществено устройство, особено днес, в началото на ХХI век, след нанесеното от тях поражение върху социалното революционно движение в Европа през двайстото столетие, методично изтръгват всяко усилие за обективен анализ на революционните процеси в миналото и сега. В литературата това се реализира като ревизия на велики наследства, но и като внедряване на едностранчиво „органично развитие“ при новите поколения творци.

В този текст аз предпочетох да изследвам борбата на идеите в романа Иван Кондарев“. Да осветля тяхната същност и посока на развитие. Да разкрия водещата идейна роля на двама персонажи — Кондарев и Христакиев. Да проникна в света, който обитава Костадин Джупунов. Да обгледам диалектиката на неизбежните и организирани от човешкия фактор събития на историята. Стремях се да остана верен на възгледите на писателя, на изобразения от него живот, който понастоящем се изкористява в публикации, засягащи проблематиката на произведението.

В този аспект съжденията ми за Иван Кондарев и за едноименния роман са звено от дискусия, изпълнена с историческо-теоретичен, но и с необходим актуален смисъл!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук