СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ – АВТОРИТЕТЕН УЧЕН И ОБАЯТЕЛЕН ПРЕПОДАВАТЕЛ

0
148

Авторът Михаил Аначков е доцент, доктор по история. Има публикувани учебни пособия по българска история и изследвания по история на работническото движение и на социалистическата мисъл, а също и литературно-критически статии.

Професор Симеон Хаджикосев на 70 години

 

Около четири десетилетия от основаването на Софийския университет през 1888 г. западноевропейската литература е преподавана от проф. Иван Шишманов, а през последните четири десетилетия и половина – от проф. Симеон Хаджикосев. Техният житейски път е разположен в различни исторически епохи. Различават се по произход, място и характер на полученото образование, по обсег на научните интереси и мащаби на обществените изяви.

 

Иван Шишманов произхожда от знатен възрожденски род, чиято генеалогия някои автори свързват с последната средновековна българска царска фамилия. Той е роден през 1866 г. в Свищов, а умира през 1928 г. Ранните си детски години прекарва в поробеното ни отечество. Щастлива случайност му дава възможност да завърши Виенското педагогическо училище. Завърнал се във вече освободената си родина, скоро получава държавна стипендия и учи философия и литература в Йена и Женева и се дипломира с докторат по етнопсихология в Лайпцигския университет. Той е най-ярката фигура сред съзидателите на следосвобожденската ни култура. През 1903-1907 г. е министър на народното просвещение. Иван Шишманов е сред инициаторите за създаването на Софийския университет, на Народния музей, на Рисувалното, Музикалното училище и др. просветни и културни институти и е дългогодишен председател на Читалищния съюз. Като учен той оставя ярки следи в изследването на етногенезиса на българите, на българския фолклор, на етнографията, на Българското възраждане и на западноевропейската литература.

Симеон Хаджикосев е роден на 7 март 1941 г. в София. През детските и юношеските му години в страната се извършва глобална социална трансформация – от слабо развито, с подчертано аграрна икономика буржоазно общество се преминава към социалистическия вариант на индустриалното общество, а в навечерието на петдесетата му годишнина започва замяната на социализма с капиталистическата обществена система. Той произхожда от чиновническо семейство. Завършва с отличие столичната 22-ра гимназия, а през 1965 г. специалността „Българска филология“ в Софийския университет. Същата година постъпва като стажант асистент по антична и западноевропейска литература в университета и там изминава пътя до доктор на филологическите науки (1989 г.) и професор (1991 г.). През 1978-1980 г. е лектор по български език и цивилизация в Лион­ския университет „Жан Мулен“, а през 1994-1996 г. – гост-професор в Славянския семинар на Гьотингенския университет. Всички останали длъжности, заемани в различно време по съвместителство, също са свързани с литературата: редактор в издателствата „Народна младеж“ и „Български писател“, във в. „Литературен фронт“ и списание „Септември“, помощник на зам.-председателя на Министерския съвет Живко Живков и на зам.-председателя на Държавния съвет Георги Джагаров, зам.-директор на Института по литература, председател на Съюза на филолозите в България и др.

Но при всички различия Иван Шишманов и Симеон Хаджикосев са конгениални личности. И за двамата е характерно преклонението пред изкуството и художествената литература. И двамата владеят или ползват почти всички европейски езици и са блестящи ерудити в областта на хуманитаристиката. И за двамата преподаването е своеобразно свещенодействие, а тяхното лекторско майсторство предизвиква неподправеното студентско възхищение.

Христо Радевски си спомня, че Иван Шишманов създава в аудиторията празнична и делова атмосфера като при извършването на някакъв тържествен акт, че всяка негова лекция е откритие на нещо ново в многопластовата история на литературата, че речта му е освежавана с постоянни остроумия като коментари към литературните факти или с духовити цитати от разглежданите произведения. А в провежданите през последните години проучвания проф. Симеон Хаджикосев неизменно е в челото на най-високо оценяваните от студентите преподаватели от Софийския университет. През 2009 г. в националната студентска интернет анкета за любим преподавател със значителна преднина заема първото място. Студенти характеризират всяка негова лекция като моноспектакъл, а нейното въздействие като необикновено изживяване. И двамата следят най-отблизо съвременния им литературен живот в страната, пишат отзиви за новоизлезли произведения, поддържат приятелски отношения с известни творци. И двамата при изследването на западноевропейската литература подхождат от интердисциплинарни позиции и наред с литературоведския си служат с културно-историческия, социално-психологическия и компаративисткия подход.

Досегашния си жизнен път Симеон Хаджикосев е проследил в мемоарната си трилогия „Записки на конформиста“ (за третата £ част през 1999 г. получава наградата на СБП за мемоаристика и публицистика) и в „Записки на вътрешния емигрант“. Със задълбочения философско-екзистенциален подход към собствената си личност, с пределната си откровеност и с великолепната белетристична форма на изложението, те принадлежат към най-добрите образци на българската мемоарна проза. Заедно с това са ценен източник за атмосферата на литературния живот и за нравите в Съюза на българските писатели през последния четвърт век преди десетоноемврийската промяна. В тях се съдържат колоритни щрихи към портретите на Дора Габе, Атанас Далчев, Емилиян Станев, Ламар, Николай Хайтов, Слав Караславов, Александър Геров, Любомир Левчев, Георги Джагаров, Минчо Минчев, Радой Ралин, Пантелей Зарев, Ефрем Каранфилов, Тончо Жечев и редица други литературни творци, литературоведи и университетски преподаватели.

Отразяващи саморефлексията към собствения му жизнен път, опит да разбере по-ясно какъв е бил през изминалите десетилетия, а не да си изгради нова самоличност, в известна степен наименования­та на неговите спомени не припокриват всички страни на поведенческите му изяви. Като признава правомерността на изменението на индивидуалните идейни възгледи, той безапелационно осъжда главоломните политически превплъщения след Десети ноември. За него това е „истински панаир на низостта, предателството и безогледността“. За разлика от такива „герои на нашето време“, без ефектни жестове, но категорично, той демонстрира привързаността си към социалистическите идеи. В обстановката на надигналата се вълна на антикомунистическа истерия, на неглижиране на изявите и творчеството на българските революционни поети, той недву­смислено заявява, че такъв подход няма нищо общо с литературата и литературознанието, че Христо Ботев, Христо Смирненски, Гео Милев и Никола Вапцаров чертаят „най-впечатляващия релеф в масива на българската поезия“.

До края на осемдесетте години на миналия век Симеон Хаджикосев е сред най-активните представители на оперативната критика у нас. Диапазонът на неговия поглед е изключително широк: от литературата за деца до литературната фантастика, хумора и сатирата. Многобройни са неговите рецензии на новоизлезли литературни творби, обзори за едни или други моменти на литературния живот в страната, очерци за съвременни му автори – за творческия свят на Чудомир, за прозата на Камен Калчев, Павел Вежинов, Йордан Радичков, Атанас Наковски, Ивайло Петров, за поезията на Евтим Евтимов, Любомир Левчев, Иван Давидков, Първан Стефанов, Йордан Милев и т.н. И въпреки неизбежната за това време идеологическа обагреност на някои от тях, неговите изяви на литературнокритическото поприще също показват, че позициите му не се вместват в традиционното разбиране на конформизма. Той е радетел на честната и нелицеприятна критика, която не подправя реалната картина на текущия литературен процес и не се плаши от реакцията на честолюбиви автори.

Следвайки този императив, Симеон Хаджикосев критикува творби на респектабилни автори като Богомил Райнов, Блага Димитрова, Стоян Ц. Даскалов, Ангел Тодоров, Димитър Вълев, литературоведите Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев и др. В някои случаи това има неприятни последици за професионалия му просперитет. Индикатор за нонконформистката му позиция е и обявяването му в печата преди Десети ноември срещу определени отрицателни явления в литературния живот на страната: наличието на литературни групи и кръгове, които се обслужват взаимно, практиката за определена група писатели да не се допуска и дума отрицателна оценка и т.н.

Наред с оперативната литературна критика, още в началото на седемдесетте години на миналия век Симеон Хаджикосев се утвърж­дава като един от най-талантливите литературоведи.

Почти няма значим български писател или поет до Девети септември 1944 г., едни или други страни на чието творчество или отделни творби да не са обект на неговото внимание. Най-често Симеон Хаджикосев се спира на недокосвани или слабо засягани дотогава техни аспекти. В своите литературни анализи той отделя място на трагикомичното в Ботевите стихотворения „Зададе се облак тъмен“ и „Ней“, на мястото на стихосбирката на Вазов „Люлекът ми замириса“ в съвременната му поезия и поетиката на неговите разкази, сравнява поетиката в разказите на Елин Пелин и Йордан Йовков, стреми се да разкрие специфичния им натюрел и да определи мястото им в българската литература, съпоставя моделите на поетическото общуване на Смирненски и Вапцаров, по нов начин подхожда към еволюцията на поезията на Гео Милев и т.н. Заедно с това той подчертава национално значимото и общочовешкото в българската литературна класика и нерядко го съизмерва с върховите образци на европейската литература.

Потребностите на научноизследователската дейност на Симеон Хаджикосев предопределят вниманието му към редица проблеми на теорията на литературата. На него принадлежи приоритетното място в българското литературознание при изясняване на природата на романа като род (жанр) и неговите разновидности и на същността на класицизма, романтизма, реализма и символизма като литературни направления. Особеното му внимание към теоритиколитературните проблеми рефлектира в присъщата на неговите изследвания понятийно-категориална прецизност.

Фактически Симеон Хаджикосев е пионер в българското литературознание в разработването на теоретичните проблеми на символизма, на символистичната естетика и поетика. В този план допринася за разкриване на диалектиката между такива сходни и взаимозаменяеми понятия като „модернизъм“, „символизъм“, „декаденс“, „декадентство“, „импресионизъм“, и „неоромантизъм“.

Симеон Хаджикосев изтъква, че в най-дълбоката си същност символизмът се основава на схващането за земното битие само като несъвършена обвивка на идеалния свят. Затова символистите търсят в заобикалящата ги действителност странното, екзотичното, което да олицетворява техния полет към необичайния свят на фантазията, към райската градина на вечната красота. Поетиката на символистите е свързана с тази психологическа нагласа и затова по необходимост абсолютизира ограничен брой психически изживявания или състояния – резигнация, потиснатост, печал, покруса, радост, ликуване. За символистите е характерна не само камерната приглушеност, но и известна патетика на чувствата, произхождаща от съзнание за изключителността и неповторимостта на собствените им изживявания.

Симеон Хаджикосев пръв в нашето литературознание подлага на комплексен анализ българския символизъм. В този план той прави детайлен анализ на съществуващите в додеветосептемврийския период противоречиви, твърде често взаимоизключващи се, мнения и преценки за това явление. И до неговите изследвания са предприемани съществени стъпки за преодоляване на характерното за първото следдеветсептемврийско десетилетие догматично-сектантско отношение към българския символизъм и има ценни портретно-монографични публикации за отделни негови представители. Но липсва негова панорама, стереоскопична картина, не е получила задоволителна характеристика поетиката на нашите символисти, особеностите на поетическия им образ и неговото структуриране. Симеон Хаджикосев има съществени заслуги за окончателното преодоляване на едностранчиво-опростителното тълкуване на българския символизъм като упадъчно течение, като отклонение от правилния път на развитие на българската поезия, от реализма и демократизма.

Симеон Хаджикосев характеризира българския символизъм като сложно, многопластово и противоречиво явление. Той извежда неговото изследване на широк синхронно-компаративен план, съпоставя го с аналогични явления от други европейски култури и така очертава индивидуалното, специфично особеното в неговия характер. В тези координати разработва и проблемите за рецептивността на нашата художествена литература, за асимилаторските £ качества и съпротивителни сили.

Дълги години в българското литературознание се счита, че символизмът в нашата страна има напълно подражателен характер. Симеон Хаджикосев разглежда по-късната поява на българския символизъм в парадигмата на „ускореното забавено развитие“ на нашата литература. На фона на социалните и културноисторическите реалности в началото на ХХ век той отбелязва, че българските символисти са свидетели на усилията на младия Славейков да приобщи душевността на българина към метадуховното, а българската литература – към извишените хребети на европейската литература. Те приемат неговия път като свой, но се чуждеят от стилизаторските му похвати. Осъществявайки диалектиката на общокултурното и литературното развитие, за съвсем кратко време те влизат в спор не само с критикореалистичното направление, чийто най-изтъкнат представител е Вазов, но и с концепцията на Пенчо Славейков. За българските символисти, произведенията на френските, немските и руските символисти имат стойността на високи поетични образци, достойни за подражание. Те жадно черпят от чуждите източници онова, което не съществува в родната поезия, възхищават се от немските и френските символисти, почти всички се учат на музикалност и мелодичност от руските символисти, от които възприемат и най-разнообразни композиционни форми. Обаче процесът на ориентация към чужди образци не означава, че нашият символизъм е несамостоятелен и подражателен. Българските символисти органично вплитат чуждестранните заемки в собствената си изразителна система.

Симеон Хаджикосев прави паралел между българския символизъм, от една страна, и френския, руския, полския, чешкия и словашкия символизъм – от друга. Той отбелязва, че за нашия символизъм са почти непознати такива черти на европейското декадентство, като болезненост, мистика и т.н., не се проявяват елитарни, човеконенавистни и шовинистични тенденции, присъщи на други символистични школи, в него са вплетени демократични и патриотични черти. Специфичен момент в поетиката на българските символисти е количественото преобладаване на импресионистичното над чисто символистичното. Затова той я определя като неоромантична по дух и импресионистична по техника. Симеон Хаджикосев аргументирано доказва, че по поетично майсторство Яворов и Дебелянов са еквивалентни на Бодлер и Верлен, че Лилиев и Емануил Попдимитров не отстъпват като поети на Сологуб и Балмонт.

Изследователят Хаджикосев прави детайлен анализ на поетиката на българските символисти, като лирика на деликатните чувства и състояния, на сложните нюанси и преливания в настроенията. С необикновено богатата поетическа лексика, с гъвкавия и усложнен синтаксис нашите символисти превръщат българския стих в съвършен инструмент за изразяване на сложни психически състояния. Заедно с това подчертава, че историческата значимост на нашия символизъм в перспективата на националната литература не е само в усъвършенстването на изразните възможности на българ­ския стих, но и в непреходните му хуманистични стойности, в съкровената изповедност. Като цяло символизмът е един от органичните етапи в развитието на българската литература, внася в нея непреходни ценности и с върховите си постижения допринася за извисяването на българската поезия. В този контекст показва неправомерността на тезата за регресивността на пътя на Яворов (най-яркия представител на българския символизъм) от „Калиопа“, „На нивата“ и „Градушка“ до „Прозрения“.

Още в началото на своя път на професионален литературовед Симеон Хаджикосев пристъпва и към изследване на западноевропей­ската литература. Защитената през 1971 г. докторска дисертация: „Идейно-естетическото развитие в творчеството на Пол Елюар“ е последвана от поредица статии, студии и монографии на тази тематика (за Данте, Шекспир, Молиер, Русо, Байрон, Балзак, Юго, Гьоте и т.н). Той е основоположник на българската провансалистика – науката за провансалската лирика, за куртоазната поезия, за поезията на трубадурите. Тази тематика обстойно е интерпретирана в дисертацията му за получаване научната степен „доктор на филологическите науки“ „Провансалската лирика и нейното въздействие върху късносредновековната европейска поезия“.

Венец на изследователската дейност на Симеон Хаджикосев са шестте (досега) тома на неговата „Западноевропейска литература“, в която е експониран литературният процес в Западна Европа от началото на Средновековието до края на ХIX век. Това е уникален индивидуален проект, по собствените му думи – дело на неговия живот, който няма аналог и в европейското литературознание. При проследяването на сложния, многообразен и динамичен литературен процес като същностен компонент на културата в Западна Европа (а в Новото време тя е безспорен цивилизационен лидер), на неговите глобални тенденции и насоки, авторът използва комплекс от методи и подходи, които предопределят облика на неговия труд като интердисциплинарно изследване. Сред този комплекс естествено доминиращи са литературоведските подходи и методи. Но в него са вписани подходи и методи, присъщи на философията, социологията, естетиката, етиката, историята и културологията.

Носещ белезите на история на западноевропейската литература, именно поради интердисциплинарния му облик, този труд в значителна степен излиза извън тези рамки и може да бъде характеризиран и като философия на историята (историософия) на западноевропейската литература.

В изследването на панорамата на западноевропейския литературен процес всеки негов етап е ситуиран в конкретната историческа среда. Неговото проследяване е осъществено в контекста на икономическите, социалните, политическите и в тясна връзка с общокултурните процеси.

Симеон Хаджикосев отделя значително внимание на разкриване на влиянието на античната литература върху литературата на Ренесанса и Просвещението, на спецификата и взаимовлиянието на отделните национални литератури.

Без да изпада в неуместна детайлизация, Симеон Хаджикосев експонира възловите моменти при интерпретирането на дадени литературни факти, явления и процеси. Специално трябва да се подчертаят фрагментите, свързани с рецепцията на съответни западноевропейски автори в България. И този труд на Симеон Хаджикосев е белязан със знака на неговото завидно белетристично майсторство. То се проявява при проследяване на жизнения път и филигранното психо-характерологично портретиране на отделните автори или на персонажите в съответните творби, на възникването на дадени произведения и реакцията на читателите и критиката, както при тяхната поява, така и по-късно, включително в нашата съвременност.

Симеон Хаджикосев основателно критикува онези представители на марксисткото литературознание, които преекспонират отражението на социалните проблеми в творчеството на съответните автори. Но заедно с това не споделя и прекомерното наблягане върху естетическата автономност на литературата и заобикаляне на острите ъгли, където авторите отразяват непригледната истина за живота. За неговия труд е характерен балансът между проникновения естетически анализ и интерпретирането на съсловната или класовата принадлежност на съответните литературни персонажи и на социалните противоречия и конфликти, особено при утвърждаващото се през ХIХ век буржоазно общество.

Владеещ западноевропейските езици, в редица случаи Симеон Хаджикосев взима отношение към преводите на дадени творби, а при лириката дава и собствен превод на хиляди стихове, като много често това е първият им превод на български език. Характерно за неговите преводи е, че те не само са максимално близки по смисъл с оригинала, но и имат висока поетическа стойност.

В този труд се сравняват различни периоди от хода на западноевропейския литературен процес, различни негови направления и феномени на различни национални литератури. Виртуозни са съпоставките на жизнения път на различните автори и на различни произведения. Това придава на неговия труд облик на сравнителна история на западноевропейската литература. И тук също се проявява нейният български прочит. За това свидетелстват редица сравнения между творби на западноевропейски и български автори.

За пръв път в българското литературознание в този труд на Симеон Хаджикосев е обърнато внимание на редица западноевропейски автори и творби, които са непознати или слабо известни у нас. По този начин той се надява да окаже въздействие и върху доста хаотичната напоследък издателска и преводаческа дейност в страната.

Горепоменатият труд на Симеон Хаджикосев е великолепен пътеводител сред съкровищницата на западноевропейската литературна класика. Той се родее с най-високите образци на европейското литературознание и е недвумислено свидетелство, че Симеон Хаджикосев е достоен продължител на делото на проф. Иван Шишманов в тази област. А няма да е пресилена и констатацията, че в някои отношения е надминал своя учител.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Ив. Д. Шишманов, д-р К. Кръстев, Боян Пенев в спомените на  съвременниците си. С., Български писател, 1987, с. 136.

Професор Симеон Хаджикосев от СУ – любимият преподавател на студентите за 2009 г., Diploma.bg, 07.12.09; Владислав Димитров. Любимият преподавател на студентите в България. Diploma bg. 15.01.09.

Симеон Хаджикосев. Записки на конформиста. С., Персей, 2005; Записки на вътрешния емигрант. С., Персей, 2006.

Симеон Хаджикосев. Поезия, проза, критика. С., Народна младеж, 1967; Проза и време, С., Български писател, 1972;  През погледа на критика. Становища, портрети, преценки. С., Наука и изкуство, 1978; Проблеми на съвременната българска поезия. Сборник статии и студии. С., Български писател, 1978; Критически делници. С., Народна младеж, 1979; Отблизо и отдалеч. С., Български писател, 1982; Завръщане в детството. С., Отечество, 1989. 

Симеон Хаджикосев. Критически прицели. С., Народна младеж, 1985.

Симеон Хаджикосев. Сред незабравимите страници. С., Народна просвета, 1984.

Симеон Хаджикосев. Българският символизъм и европейският модернизъм. С. Наука и изкуство, 1974.

Симеон Хаджикосев. Българският символизъм. С., Български писател, 1979.

Симеон Хаджикосев. Сред шедьоврите на западноевропейската литература. С., Университетско издателство „Климент Охридски“, 1992.

Симеон Хаджикосев. Западноевропейска литература. Част 1-6. С., Сиела, 2000-2010.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук