ЛИКОВЕТЕ НА НОСТАЛГИЯТА – I ЧАСТ

0
332



Максим Мизов е доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социо­логията, политологията и етнологията. Автор на 17 (3 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 200 научно– теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.

Kои и какви са преобладаващите иконографии и тълкувания на носталгията, дадени, натрапвани ни (до премаляване!) днес от политици и идеолози, от техните адепти и глашатаи? Какво тези властни или стремящи се към власт субекти се опитват да ни под­скажат? В какво искат да ни убедят, или да ни разубедят? 

Обикновено в днешните ни политически дискурси носталгията е синоним на твърде ретроградно, закостеняло, назадничаво и консервативно човешко мислене. Тя е красноречивото доказателство и несъмнен символ на ограничения или тесен кръгозор, на духовната нищета и на мирогледната мизерия на нейния притежател. Пред­ставени като безразборно и безогледно прораснали коренища или като безплодна земя, която не е способна да роди нищо живо, носталгиите се изобразяват в твърде неугледен, преднамерено непривичен, дори крайно неприличен вид. Коварна, кошмарна мрежа, която обвива и похищава, а впоследствие блокира или даже умъртвява нормалния разсъдък на човека.

Погледната през такава смислово-оценъчна или тълкувателна призма, всяка форма или проява на носталгията ни се представя и обяснява като естествена характеристика на несъвременен начин на мислене, още по-точно като атрибут на „бетонирани мозъци“, на „пещерни умове“, на „вкиснали“ или повредени съзнания, които все още вярват (и то до безумие!) в мистерии и предания за „изгубения рай“, поместен (хронологически и екзистенциално) в нашето социалистическото минало.

Така „огледана“ и преценена, носталгията неизбежно се оказва иманентна характеристика на ментална резистентност и афективна неадекватност на субекта да се справи с бремето на историческите предизвикателства, с ритъма и посоката на социалното време, с разрив в или между биографичното и психологическото време. Тя дори е подмолно действащият индикатор за опасното остаряване на духа, който вече не притежава достатъчно ресурси да гледа младежки на изменящия се живот, заради което се отдава на услугите на възпоминанията и постоянното вцепеняване, вторачване в миналото. Поради тази причина носталгиите сякаш се оказват най-прецизен показател за социалната деменция, гражданската инфантилност и старческата капризност на умовете и душите, които са дали приют и простор за вироглавствата и палавостите им. Така поне ни внушават или убеждават критиците и противниците на носталгиите.

 „Модерно мислещият“, „либерално скроеният ум“, „съвременно разсъждаващият или преценяващият“ субект не е, нито има потребност от това да се вживява и изживява като носталгичен. Той е наясно с „курса на цената“ на времето в „пазарно-ламтящата конюнк­тура“ на живота; той знае много добре (от собствен или от чужд житейски опит), че всяка носталгична опция може да му се отрази доста солено или твърде горчиво и крайно неблагоприятно. Затова той трябва да я избягва; най-малкото публично да не я демонстрира, при положение че не може да се справи с нейната „деспотия“ в пределите на собствения си интимен и духовен живот.

Носталгията се възприема и третира като явна неспособност или като силно редуцирано и деформирано умение за съпоставимост и преценка на онова, което се е случило в миналото, на проекциите, значенията, ролите му в настоящето. Само човек, който не може да се ориентира своевременно и пълноценно в посоката, духа, ритъма и мащаба на „вятъра на промените“ в живота, разчита на носталгията; оказва се запленен или пък дори безропотно подчиняващ се на нейните послания или предзнаменования за това, което се случва в настоящето заради нещо от миналото.

Баналната и профанната поетика на носталгията може да я оприличи също и на някаква мистична и митична сирена, чийто сладостен глас и напев отвежда човешкото съзнание встрани от реално случващото се, като го приспива за ставащото, а така вече го превръща в безволево, контролирано отвън съзнание, а и поведение. Да омагьосва или да хипнотизира човешкия разум или разсъдък — ето в това критиците и противниците на носталгията виждат нейните истински призвания или роли.

Носталгията винаги е жестоко упреквана или обидно е назовавана като виновница за преднамерено, нечестно „объркване на картите“ на времената, на вадене от ръкавите на скритите помисли и некоректните кроежи на техните „тайни асове“, които обаче винаги се оказват и фалшиво изобретени, нечестно ползвани „козове“.

Подобна особена представа за носталгичния образ сякаш неизказано се стреми и опитва да преобърне времената, като, вместо настоящето да обвинява или да осъжда миналото за неговите пре­грешения, този образ лансира друга картина, в която настоящето се оказва провинило се и прегрешило пред заветите на миналото; именно то — настоящето — е предало сакралните черти и постижения на миналото. Така вече миналото е начален, а също и краен пункт в преценките; то е еталон за сравняване и оценяване на стойността, ролята и значението на времевите модуси, докато настоящето се оказва винаги в неизгодна и дори пасивно-зависима позиция.

Макар в пулсиращия сега живот да се сблъскваме ежедневно с най-различни, екзотични или банално досаждащи ни физиономии и състоя­ния на носталгията, идеологически напудрените или политизирано гримираните изображения (и вярно прислужващите им тълкувания) за носталгичното не отчитат някои тънки разлики. При това става дума за такива особени разлики, които са от съществено значение, а не са просто някакви епизодични или даже само случайно проявени референции. Например, аксиоматично за всички тълковни речници е положението винаги, когато се говори и пише за носталгия, да се има предвид особено — при това откровено и афиширано някак — миньорно душевно настроение; някаква определено потисната, болезнено чувствителна душевна нагласа, която доминира в конкретен момент. И затова във всички такива речници под термина „носталгия“ трябва да се разбира състояние на меланхолия, на тъга, на предизвикана от възпоминания или атакуваща паметта душевна нагласа, чрез която пасивно-съзерцателно се гледа в миналото. Ако по-внимателно се замислим за днешните тълкувателни инкрустации на образа на носталгията, ще забележим, че в тях са прекалено замазани или дори са напълно заличени присъствията и влиянията на такава пасивна съзерцателност. Сега никой — било от страна на защитниците, било от страна на противниците на носталгията — не я рисува по подобен начин — като пасивно-съзерцателен феномен. Сякаш би било слабост или унижение за нейните радетели, или безумие и абсурд за враговете £ тя да бъде представена с този си непредставителен вид на обществото.

Нещо повече,

идеологическите и политизираните
дискурси за носталгията

в нашето преломно време ни я обрисуват не като миньорно-пасивна, каквато тя е, а и би следвало по принцип да бъде, но преди всичко, а и най-вече като мажорна по патос, като агресивна или поне като тревожно-заплашителна с присъствията си. По този начин фундаментално присъщатата афективна ориентация и консистенция на носталгията (като социокултурен и психологически феномен) са тотално изменени.  

Следователно се сблъскваме с поне два типа инструментализации, с някои спекулативни „обработки“ и деформации на същностното, което е присъщо на сега изследвания феномен. При тях същността се оказва обезличена, префасонирана и, разбира се, смислово-ценностно дезавуирана или делегитимирана в публичността.

На първо място, тук става дума за една крайно радикална промяна на, така да се каже, агрегатното състояние на носталгичния образ, на негово видоизменение и мутиране от чисто пасивно-съзерцателен в активен, дори в агресивен феномен. В този контекст на мястото на „течното“ или „парообразно“ душевно състояние на носталгията, която се съдържа или се проявява в съзерцателно-пасивна нагласа, на спорадично реещата се и очевидно неводеща до тежки последици умозрителност, се пласира и символично овластява прекалено „твърдата по агрегатния си статус“ феноменология, която има своите „опредметености“ в заплашително привиждаща се агресивност на реалния или даже на потенциалния ползвател на носталгичното.

Така разбирана, носталгията се оказва „неоспоримо свидетелство“, но също и „инструмент“ за точно определен тип — ментални, емоцио­нални и поведенчески — стратегии и тактики, които обаче са прекалено „обезпокоителни“ за демократичното устройство, за гражданския порядък и за „нормализацията“ на живота на държавата и обществото, особено когато те се намират в условия на драматичен преход. 

На второ място, при подобна екстраполация се дава възможност добре да се види и разбере как „субстанцията“ се подменя от формата на употребата £, как иманентността на носталгията тук се преобразува във и чрез „формовъчната матрица“ на властово декретиран, на идеологически импрегнирани и политически преследвани модуси на публично възприемане, тълкуване на носталгичните образи. Тук се спречкваме с инструменталната подмяна на същността от феноменологията, което принципно не бива да се допуска, макар утилитарно да се налага в живота ни.

Разбира се, подобно съблазнение може да се отклони; и такова пре­грешение не трябва да остане незабелязано, нито несакционирано от един аналитичен поглед.  Стига само да се подхожда към проблематизирането и трактовката на носталгията от позициите на Разума, а не от онези, които принадлежат на житейския разсъдък или които Политиката, а и „хитростта“ на нейния разум се опитват да валидизират в масовата психика и общественото (само)съзнание на нашето гражданство днес.

На Политиката само частично или според определен тип контекст е нужен ипостасът на носталгията като пасивно-съзерцателен компонент на душевността и поведенческия профил на социал­ния субект, притежател на носталгичните образи. Тогава, когато Политиката се опитва да покаже, че носталгията е някакво пусто или безсмислено време-пространство, битие, неспособно да промени живота; когато носталгията се описва или тълкува като „напразни усилия на любовта“ към исторически обреченото, осъденото или вече символично екзекутираното минало. И когато политическият, или още повече политизираният умисъл безцеремонно се стреми и опитва да обрисува и „изтълкува“ носталгията като някаква „боксова круша“, която пасивно поема безпощадните удари към нея, понеже такава е съдбата £. Или когато Политиката всячески желае да покаже собствената си напредничавост — в контраст на спекулативно приписваната, вменяваната и тотално разобличаваната назадничавост на мисленето, поведението, манталитета и маниера на носталгиците.

Такива моменти, а и подобни потребности от иконография и интерпретация на носталгията са реален факт. И тъкмо поради това те не бива да се пренебрегват, да се елиминират предубедено при един обективен и коректен анализ на проблема. Обаче по-важното, но и всекидневно открояващото се изображение на носталгичните образи и нагласи от или чрез политическите инструментализации днес в преходното ни общество и в държавата е наистина доста по-различно. За него от съдбовно значение е именно възможността, а дори и дължимостта такива образи да се представят в качеството им на активно-агресивни състояния или поне на преживявания, които са тревожни и опасни за „нормалния“ ритъм на живота ни.

Двуличието към носталгията

винаги прекалено много се уповава и разчита на това, че носталгията може да бъде представяна и като пасивна, и като активна; и като примирена, а и като агресивна, брутална, заплашителна и опасна за някого в света.

Смяната на миньорното от форсмажорното битие или проявление на носталгията всъщност е явно предателство към разума, който притежава и изисква съвсем друг тип смислово-ценностни рамки или форми за носталгичния феномен. 

Ясно е, че в този случай е налице кардинална подмяна на субстанцията (тук става дума за афективно-психологическата органика) на носталгията, за нейното превръщане от едно в (коренно противоположно на него) друго състояние; оттам и евентуалните последици от такава лукава, при това добре завоалирана субституция. При такава подмяна стеничното и астеничното в битността и битийността на всяка носталгия (от страна на символично налагани и овластявани представи за нея) вече не само случайно си разменят местата и ролите, но обратно, подобна рокада се възприема и подразбира като напълно естествена и реална функция на образите; тя се счита за задължителна, императивно властна, а и неотстранима по никой начин.

Така присъщата на всяка носталгия меланхолия или тъга сякаш задкулисно се преобръщат от тихи в шумни емоции, от позитивни в негативни чувства, от едни интимно-значими в някакви публично предизвикателни и влияещи афектации. От образи, които са предназначени за лична употреба, носталгичните пейзажи вече се пред­ставят като обществено опасни, и то заразни с епидемичността си, настроения. Меланхолията се описва вече в ролята £ на прикривана досада, отегчение, на едно завоалирано негативно и критично чувство, докато тъгата се преобразува странно лесно, бързо в протестираща ненавист, омраза и гняв към преживяното заради нея. Следователно пред нас изниква, но и се осъществява възможността за специфично „преформатиране“ на фундаментални характеристики и особености на меланхолията като чувство,  емоционално преживяване или определен тип душевно състояние. Меланхолията вече не е това, което е или което трябва да бъде; тя е онова, което опонентите и противниците на носталгията искат да виждат или да вменяват като нещо укорително и крайно отрицателно в семантиката и функциите на носталгията. В крайната степен или фаза на подобни спекулативни манипулации с афективния профил на носталгията меланхолията може дори да бъде напълно отстранена, да се представят нещата за или с носталгичното така, сякаш в тях липсва меланхолия. Подобни игри с чувствата на човека се оказват любимо удоволствие или изтънчено занимание на Политиката (Инквизиция­та също е притежавала и публично демонстрирала своите странни наклонности и „изтънчени добродетели“).

Разбира се, подобни дискурси нямат намерението да покажат, че в действителността и в човешкото поведение реално съществуват някои разлики между пасивност и активност, дори на техни нюансировки като активна пасивност или пасивна активност на влиянието на носталгичния феномен.

Никой не би се отнасял прекалено сериозно, нито би се впечатлявал, ако се окаже, че носталгията е само пасивно-съзерцателен модус на душевната и ситуативно-поведенческата ориентация, реализация на субекта. Човек не бива да се  плаши от мислите на другия,  стига тези мисли да не се превръщат в конкретни дела, които вече могат да притежават и най-неблагоприятни последици. Ако носталгията се описва като активно-агресивен компонент в портрета и статуса на социалния субект, няма как това да не тревожи човека; да не предизвиква притеснения и опасения в него. Но нали тъкмо това интимно се цели и дискретно, но последователно се преследва от Политиката: носталгията да бъде представена и възприета пред очите и съзнанията на публичността като някаква опасност и кошмар за иначе нормалното човешко ежедневие и обществената историчност, когато те са спасени от крайно нежелателните присъствия и предизвикателните £ прояви.

Резонно е да се очаква, че подобен стереотип на отношение към носталгията ще провокира и мултиплицира точно определени типове и видове „мотивационни биографии“ на иконографиите и интер­претациите на феномена, на следствията му. Тъкмо подобни биографии“ (доста прозрачно или завоалирано) се забелязват при анализа на публичните дискурси около естеството и спецификата на носталгията, които обаче са съвсем телеологически и инструментално имплантирани в полетата на социалните комуникации или във всекидневните (не)политизирани социолекти.

Носталгията е външно формалният, пасивен жест на онова у човека, което го представя в неговото интимно-душевно измерение на Homo utopicus. Тук утопията не пледира за бъдещи преобразувания по модела на миналото, на онова в него, което придава смисленост и ценностен аромат в битността и битийността на социалния субект. Активността на носталгията е във възкресението и възнесението на определени — при това не на всички или на всякакви — черти от миналото. Тази активност е селективна, ценностно-емоционално, а и смислово натоварена. Тя не е мотивиращ призив и инструмент за корекции или за преобразявания на актуалното битие, а жест, дейст­вие на една съпоставимост и сравнимост, която не изисква, нито налага мигновена и съответстваща промяна в обстоятелствата. Тя прилича на онзи сладък спомен, който само се припомня и „консумира с наслада“, без от него обаче да следват каквито и да са обективно-реални последици.

Ако всяка мисъл, ако всяко чувство или емоция мигновено и тотално намираха свои пълнокръвни проекции и въплъщения в поведението на човека, светът или животът на човека щяха да изглеждат съвсем различно от това, което всъщност са. Впрочем, да се сбъдва всяка мисъл на човека, не е само радваща възможност, но и плашещо го бреме, понеже човек понякога си мисли неща, които обаче не желае да намерят своето пълно покритие в живота. Човек понякога е обсебван от помисли или чувства, за които още на момента знае добре, че ако се случат, той несъмнено ще съжалява, ще се разкайва за това, че ги е превърнал по огледален, симетричен начин в реалност със своите дела. И тъкмо поради това човек понякога прибягва до активната пасивност или пасивната активност в своето поведение.

В крайна сметка, човек може и трябва да бъде съден или дори наказван не за това, което му минава през ума, а заради онова, което е направил, независимо дали то съответства или се разминава с неговите помисли. Но при упрека или санкционирането на носталгията се сблъскваме с нещо обратно:

носталгикът е осъждан
заради неговите мисли и чувства

въпреки че те не се изразяват в реални поведенчески актове или не му принадлежат истински.

Тъй като обаче липсва и „химически чиста субстанция“ на пасивността, то последната може да се окаже дадена (превърната или прикрита) форма на някаква активност. Именно тази възможност стои в основата на страха и дори на ужаса от носталгията: че тя може в някой момент или при определени обстоятелства да се „завърне към живота“ с опасните си оръжия, които да я преобразуват (от пасивен носталгичен образ или от крехко и мимолетно чувство) в доста мощна мотивация, енергична поведенческа активност на субекта.

При такова превръщане на носталгичното съдържание в реално-практически акт вече може да се извършва дори и нещо по-друго: носталгичната смисловост от адресирана изцяло към миналото да се преформатира и ориентира към бъдещето, а съдържанието на носталгичните повествования и послания може дори и да стане футуристично-вероятностен модел за известни промени или преобразувания в настоящето, при това „по образ и подобие“ на „носталгизираното“ минало. Такава опасност, която може да се превърне в обсебваща за множества индивиди, поражда тревогите и опасенията, а като естествено и неизбежно следствие на това и дискредитацията, или многостранни репресии срещу носталгичното мислене, чувстване и поведение.  

Впрочем, наяве е не само подмяна на същността с употребите на визирания феномен. Налице е и преднамерено преобръщане или преиначен порядък на въпросите за и около носталгията. Вместо да се очаква едно нормално питане за причините, предпоставките и условията за генериране и разпространение на образи с носталгично съдържание и влияние, Политиката неспирно и последователно ни предлага свой „дневен ред“, в който

злоупотребите с носталгията ни се представят
като същина на злободневните проблеми,

казуси, колизии и дори конфликти с нея. Така вече проблемите около генеалогията тотално се изместват и прикриват, за да може вместо тях да се даде път, но и право на глас на темата за функциите, за явната или прикриваната мисия на попадналата в очите на политиката носталгия.

Макар носталгията да прониква във всички фибри на човешкия интимно-персонален или обществен живот, да се представя под най-различни въплъщения в публичните политически/идеологически „портретирания“, тя сякаш се представя в крайно ограничен, беден, схематизиран и прекалено едностранчив вид. Тя се оказва сякаш преднамерено положена върху Прокрустовото ложе на смислово-оценъчен редукционизъм, който обезобразява, осакатява нейните истински форми. Именно този лукав, коварно или арогантно и брутално действащ редукционизъм е в основата на ширещите се пред­стави и тълкувания за носталгията като изцяло или безрезервно обвързан с политизацията/идеологизацията социален феномен. Такъв редукционизъм старателно и последователно се подкрепя, преутвърждава, всячески се инжектира на и без това достатъчно обърканото масово съзнание или общуване.

Обрисуван и интерпретиран в подобен смислово-ценностен силует, всеки отделен тип/вид носталгия сякаш изгубва своята специфика и индивидуалност; той сякаш става явно неразпознаваем и неразличим, безразличен или безличен в своето съществуване, поради което (естествено и безпрекословно) се оказва „приютен“ от   унифицирания, тотализиран или властово-декретирания и публично-общовалиден модус за същността, спецификата и ролята на носталгичния феномен. При такова положение няма значение за какъв тип/вид носталгия става дума — за социална или за политико-идеологическа, достатъчен е фактът, че се подозира наличие и дори действие на някаква носталгия, за да се стовари универсалната присъда върху нея.

Тривиалният за прехода ни тип/вид политически или идеологически оценки и представи за същността и функциите на носталгията я разкрива като нещо, което не само не прави разлика между отделните модалности на носталгичния феномен, но което е още по-лошо, видимо или незримо се стреми и опитва да подскаже и натрапи на човешкото съзнание идеята, че подобни модалности (дори и да съществуват, в крайна сметка) са взаимообвързани и служат на някаква обща — обикновено преценявана като негативно влияеща — кауза. Така независимо че може да се допусне и признае присъствието на социална или  друга носталгия, въпреки че в живота между отделните модалности съществуват някои дистанции, различия, бариери, отчуждения, противостояния или конфликти, в натрапваните на публичността образи за носталгията последните сякаш изчезват. Нещо повече, не само че такива дистанции, различия, бариери, отчуждения, противоречия или конфликти между отделните модалности на носталгията някак се пренебрегват, премълчават, заличават и спекулативно разместват по относителното си тегло на влияние върху човешката психика, съзнание и поведение, но те сякаш  се обрисуват като вътрешно свързани и логически служещи на дискретни логики или йерархии, в които политическото е важното. 

Съвсем логично е, като предизвестен, макар и външно неогласен извод от такова инструментално-спекулативно обрисуване на носталгията, тя да се тълкува като политизиращ/идеологизиращ инструмент, който да обслужва съответна политическа или партийна кауза — властова или опозиционна. Следователно, без понякога носталгичните образи да притежават подобни интимни смислово-функционални проекции, чрез публично наложения стереотип за самата природа и мисия на носталгията, те вече трябва да се подразбират, а и хората да вярват в естественото или неотстранимото наличие на подобни функции.

Така видяна или третирана, носталгията се оказва нещо тревожно и опасно, защото е симптом за някакво нарушение в душевния мир и битийността на субекта.

Представят ни я като леговище
на предразсъдъци и предубеждения,

на химери или на отявлени измишльотини за онова, което е било, което се е случвало в миналото. Обясняват ни или тълкуват нейните знаци и жестове като непочтено жонгльорство; аморален илюзионизъм, който цели да  приспи вниманието и да създаде погрешни възприятия, помисли, чувства и нагласи в онези, които са повярвали във фикциите. Нещо повече, подобна едностранчива представа за носталгия­та оставя (явно или подразбиращо се) впечатлението и усещането, че тя ни посочва онази огромна бездна, в която се оказва притежателят на носталгичните образи и тълкувания. Бездна във или между времената, в която човек сигурно се оказва донякъде сериозно изгубен или напълно лишен от така нужната му опора, а и нестабилен в своите опити да се приобщи към духа и ритъма, към особеностите и повелите на изменените обстоятелства, поради което търси някаква утеха в обятията на миналото чрез носталгията по него.

Изобразявана и тълкувана по такъв маниер, носталгията съвсем естествено и логично се оказва символ на разрива между времената, на тяхната имунна чуждост и несъвместимост, а затова и екзистенцията на човека се оказва пред изпитания, които сякаш често са наистина непосилни за носталгично ориентираните субекти. Тя е свидетелство и оръдие на опасен континуитет между миналото и настоящето, когато трябва да се забелязва и приема дисконтинуитетът между тези две дименсии на темпоралността, а и на тяхното обществено-историческо съдържание и смисъл.

Една такава банално разпространена и политико-идеологически форсирана представа за носталгията ни я представя още като семпъл компенсаторно-психичен механизъм, който да обслужва неспособна за пълноценна адаптация и реализация в изменената социална среда или атмосфера личност и дори общност. Болките и страховете от неприспособимостта на субекта към настоящата реалност се приглушават или прикриват от пришествието и властта на носталгичния образ и затова носталгията се оказва ситуативно или перманентно терапевтично средство.

Носталгикът обикновено е тълкуван от контраносталгичните и политизирани дискурси като особен наркоман, който е дрогиран от фикциите си; и както всеки друг наркоман не само че не е способен правилно да се адаптира и ориентира в протичащата покрай него събитийност и (времева) реалност, но даже е прекалено опасен с непредвидимостта на своите неразумни и безконтролни дела. 

Нещо повече: от амвона на настоящето носталгията обикновено се рисува в пределите на всекидневния разсъдък като прекалено импрегнирана от някакви политически или идеологически смислови и оценъчни консистенции, които едностранчиво и елементарно репродуцират картината и логиката на случилото се. От подобна гледна точка носталгията се визуализира и тълкува като неадекватно изображение на отшумяла и потънала в мрака на времето действителност. Същественото е в подчертаване на значимостта и ценността на случилото се в това минало и на някое конкретно негово събитие, чийто ореол все още не е помръкнал, даже напротив — продължава да осветява и освещава и настоящето със смисъла си.

Следователно подобен дискурс за тайнството на носталгията логично следва да отвежда към инструментално предизвикан и наложен семантичен „профил“, чрез който тя се привижда като идеологически астигматизъм или политизирано обусловен далтонизъм спрямо същността, спецификата на случващото се в живота.

Третирана по такъв начин, носталгията се оказва като пределно бедно и деформиращо познавателно средство, което не е способно да предостави (на своя субект) обективна, безпристрастна, достоверна и комплексна картина за характера и спецификата на отразените и оценените чрез него случки и събития.

Всъщност, от подобна зрителна точка носталгията се обрисува като дезориентиращ фактор за социалната ориентация или реализация, за смисленото духовно-практическо присъствие и проявите на нейния субект в действителността. Тя не „улавя“ в своите образи и оценки, а и посредством подбудителните средства на техните емоционални еквиваленти богатствата на нюансировките в реалността. Вместо това, тя предлага огрубен, а и неверен, но затова пък емоционално-интимен образ на събитията, на по-общия план на времето и пространството на проявата им, с което не създава реалистични представи и оценки за действително случилото се. 

Носталгията се оказва и доста странен феномен, защото, от една страна, сякаш отцепва и раздалечава миналото от настоящето, а от друга, по някакви причини и условности ги свързва едно с друго. Нещо повече, макар че миналото си е отишло, то се оказва отново тук и дори много по-валидно и ценено, отколкото е било някога, когато е имало статута на настояще. По такъв начин  носталгията предлага и налага една постоянна конкуренция между миналото и настоящето, при която въпреки че онтологически миналото е победено от настоя­щето, първото символически се оказва доминиращият период, победителят при съпоставката и оценката на жизнените обстоятелства и нрави в двете времена. Така символичното се присмива, а и дори се възмогва над онтологично-станалото;

носталгията се оказва арена за реванш
на миналото над настоящото

време/битие. Тя е необосновано абсолютизиран образ и недостоверно, дори прекалено превратно тълкувание за естеството и особеностите, за духа и ценността на миналото време, за статуса или патоса на човешкото в и чрез обятията на това историческо време, за „истин­ската“ стойност на събитийността, или за екзистенция­та на хората в него. Носталгията е показателен, нарицателен, затова и назидателен пример за това как човешкият ум се оказва невероят­но обсебен от или мащабно подчинен на илюзии; как той е омагьосан от съответни предразсъдъци, покорен пред архаичната власт на идеологемни предубеждения; как човешкият манталитет се показва и като „зомбиран“ от някакви нереалистични или неадекватни на съвременните нрави и обстоятелства идеи, оценки за миналото, за неговата цена.

В такава скептична, песимистична или нихилистична светлина се обрисуват, а и тълкуват природата и функциите на носталгията в циркулиращите днес политически, а още повече пък политизирани или идеологизирани дискурси. Дали обаче това са всичките „щрихи от портрета“ на носталгията, така както ни я тълкуват днешните политико-идеологизирани публични дискурси? Дали с казаното дотук се изчерпват всички ликове на носталгичното в прехода? Ако не приемем тезата, че с подобни едностранчиви и манипулативни представи за естеството и функ­ционалността на носталгията всичко трябва някак да при­ключи, остава ни да открием и обясним и онова, за което въпросните „богопомазани“ и облагодетелствани от политическата конюнктура публични дискурси не говорят, което умишлено скриват.

Най-напред следва да посочим съвсем немаловажния факт, че

носталгията нито принципно, нито непосредствено
е моралистичен феномен

и морализаторски инструмент за социално-психично влияние и въздействие върху човека, общността. Тя всъщност е естетично-психологически ориентирана, а и консумативна по роля. Нейният субект иска да „потреби“, като преживее в даден момент, „селенията“ £, без обаче да си задава терзаещите въпроси (или да си налага обяснения) защо това или някое друго събитие се е случило тъкмо по този, а не по друг начин.

Следователно носталгията не е нито епистемологично, нито деон­тологично стриктно ориентирана и контролирана. От нея не се очаква да предизвика чудеса от храброст и чудодейни преобразувания в обществото или в човешката природа. Тя носи върху плещите си друго бреме и мисия, които са психологически центрирани, поради което и нейният „работен график“ е доста ограничен. Той не заема цялото социално или екзистенциално време на притежателя £. Този график обикновено е съсредоточен главно в отделни моменти, когато носталгикът се оказва в душевно благоразположение, или когато социалните/жизнените обстоятелства го подтикват да прибегне към спешната помощ и услугите на носталгичните образи и сравнения. Човек не може постоянно, във всеки свой поведенчески избор или акт, да се усеща като подвластен на дълга, безпределно верен на честта на пагона на носталгията. А точно това се опитват да ни вменят контраносталгичните политизирани дискурси: че уличеният в носталгични провинения субект е верен до гроб на клетвата си пред фалша на носталгичното  и че той никога не нарушава своята повинност към него.

Освен това от носталгията изобщо не следват непосредствени обвинения и преки, незабавни присъди към настоящето, каквито политическите дискурси сякаш се опитват да ни наложат, че реално съществуват и че безотказно, целево действат.

Разбира се, казаното не означава, че носталгията изобщо, а и никога не е способна да предизвиква угризения или клеймящи оценки и присъди за онова, което в настоящето се оказва на повърхността, на „гребена на вълните“ на събитийността и в екзистенциалната драма на живота на социалните субекти. Дори тя да е провокираща към появата и проявата на подобни оценки или присъди, те не са центърът на нейната функционалност.

В носталгията тъкмо настоящето се оказва фон, спрямо който и миналото може или следва да разкрие своите черти, предимства, преимущества и позитиви. В нея то играе допълваща, второстепенна роля, докато именно миналото е поставено във фокуса на вниманието, то е стандарт и за последващите оценки на настоящето. Именно настоящето дава сцената, декорите, а нерядко даже и сценографията, или суфлираните реплики, които пък следва да привиждаме или чуваме в носталгията. 

Тъкмо обратното е с политико-идеологизираните дискурсивни „обрисовки“ и трактовки на носталгията, с онези представи и тълкувания, които налагат някакъв точно определен контраносталгичен патос, а и етос за реагиране на носталгичното. Този патос/етос поставя под лупата на своите оценки и присъди миналото, но само след като то е съизмерено с духа или статуса на настоящето. Тук вече има рокада на местата, смяна на ролите — първостепенно се оказва настоящето, а миналото е изобразявано и тълкувано според мерките и логиките на настоящето. А и подобна преобърната диспозиция на мястото и ролята на носталгията вече се оказва твърде съществена и за смислово-оценъчния патос на контраносталгията.

Контраносталгичният дискурсен модус всякак се стреми или пък се опитва да припише, да вмени до безостатъчност преди всичко някакъв нравоучителен или морализаторски статус на носталгичния феномен, а оттам и на неговия ангажимент за влияние, дори за „ерозиране и промиване“ на съзнанието на обсебените от него.

Тъкмо контраносталгичният патос и етос непрестанно и последователно се ангажират с формирането и утвърждаването, възпроиз­веждането и санкционирането на представата, че носталгията непременно обслужва и морализаторства за някого. Впрочем, този патос или етос създават определено интригантски изображения или интерпретации за естеството и конспиративните мисии на всяка една носталгия, която (според него, демонстративно или подмолно) служи на нечия властова кауза. Затова и този патос/етос неуморно и постоянно създава и разпространява представи за носталгията, които трябва да предизвикват мнителност, съмнение и подозрение към нейното моментно или принципно присъствие и проявление в събитийността.

Контраносталгичното отношение публично демонстрира нежеланието да бъде поучавано от носталгията, дори когато тя не е способна на това нещо. Така, вместо да вижда замисления и унил, потопен в меланхолична тъга или мъка, носталгичен образ, контра-носталгичното непрекъснато привижда в подобен образ гримасите или жестовете на подигравателно, унизително, оскърбително, арогантно и цинично проявление или поведение, на предизвикателно отношение в този образ.

Вместо да вижда в носталгията интимно-съкровен начин да се „преживее“ в едно по-друго време-пространство, което няма директни отношения и обноски със сега пулсиращото житие-битие, нито притежава предпоставени и предопределени ангажименти спрямо настоящето, контраносталгичната иконография или реакция неизбежно подозират или са категорично убедени, че носталгията винаги се явява като съвсем съзнателен, умишлен, преднамерен, демонстративно афиширан упрек, като символичен линч на настоящето от образността и посланията на носталгията.

Естествено е да се види, че

при манипулиране с носталгията върху нея се изсипват всевъзможни некоректни оценки или присъди

Тя се обрисува от контра-носталгичното съзнание, чувство и поведение като някакво вместилище на фобии и мании към настоящето, които по презумпция следва да £ принадлежат. Всъщност трябва да се осъзнае, че тези фобии и мании са иманентно присъщи не на носталгията по принцип, а че те принадлежат на контраносталгичния манталитет, който преднамерено или завоалирано ги вменява на носталгията. Именно настоящето ражда или „благославя“ определени типове фобии, мании към самото себе си, но после — арогантно или по-деликатно — ги приписва на миналото. Това е твърде стандартен начин да се „очиства гузната съвест“ на настоящето чрез вменяването на собствените му пороци и грехове като присъщи само на миналото.

Впрочем, по самото естество на своите чувствени параметри, носталгията не е директен призив за бунт, за суспендиране на настоящето, нито е факт на неговата битийна делегитимация. Тя съвсем определено е един символичен жест на известно несъвпадение или разминаване между „доброто старо“ и днешното объркано време, от който обаче не бива да се правят генерализирани и още повече трагични изводи. Тъкмо това обаче не се депозира и обяснява от контраносталгичния патос. Вместо да я представи в „натура“ (такава, каквото е по същността си всяка една форма на носталгия), този патос визуализира последната предимно като доста опасна и вирулентна битийна реал­ност, като заплаха и скверно посегателство върху свещения порядък на настоящето. И оттук вече се явяват и последствията, присъдите и орбитите, които може или трябва да не позволят или да се ограничат и забранят за/на носталгията в живота изобщо, и в реалностите му.

Следователно спасението от носталгичните инвазии или господства (според контраносталгичния патос или дискурс) не е в тяхното по-цялостно и обективно осмисляне и анализиране, а в априорното им изолиране и екстерниране от живота.

Вместо коректно отношение и комплексно обяснение на сложната природа на носталгичните образи и чувства, контраносталгичният етос и дискурс предлагат публично „дисциплиниране“, дори линчуване и даже екзекутиране на носталгията, при това без каквито и да са скрупули, сантименталности и угризения на съвестта.  

Вместо да я представи като нещо душевно меко или крехко, този патос ни обрисува и дешифрира носталгията като противоположно състояние — определено в облика на една твърда, монолитна, решителна и последователна, доста жилава, вироглава, инатлива, капризно-себична природна даденост на носталгията.

Вместо да проумява и обяснява на останалите хора, че носталгия­та е само някакъв моментен, случаен, епизодичен сегмент в цялостния живот на конкретен субект, контраносталгичното тълкувание сякаш се стреми и опитва да наложи в публичните възприятия, мнения и нагласи идеята, че не става дума за нещо подобно; че темпоралността на носталгичното чувство не е краткотрайна и крехка, а напротив, тя е разположена доста трайно в екзистенциалните отношения и прояви на субекта и че има огромна власт над тях.

По този начин носталгията вече ни се представя не толкова като ориентирана най-вече към миналото, колкото като ангажирана, и то фундаментално, с настоящето, с неговата дискредитация и символична анихилация. Следователно контраносталгичният патос и етос по специфичен начин „преобръщат посоката на стрелата на времето“, която трябва да задава иманентното съдържание, смисловостта, а и функциите на носталгията. Вместо загнездено и обсебено приоритетно от миналото, носталгичното чувство се описва (от контраносталгичния патос/етос) като проникващо застрашително и поразяващо (и то съвсем преднамерено) най-вече настоящето.

Коварството и перфидността на днешните доминиращи дискурси за носталгията улесняват и гарантират подобно „преобръщане“: носталгията сякаш ни се представя, а и тълкува не сама по себе си, и съвсем не такава, каквато тя е в действителност, а предимно или дори тотално чрез талантите на сервилния контраносталгичен патос/етос. Така по-лесно и по-бързо, някак неусетно или дори без да се замислят, хората приемат портрета на носталгията, който обаче е „сътворен“ от ръката и с подмолната умисъл на контраносталгичния етос и патос спрямо нея. И, разбира се, трябва да сме наясно, че при такова положение ще имаме

неочаквана среща не с оригинала, а с имитация
или фалшификация на носталгията

Това обаче не е достатъчно за противниците, преследвачите на носталгията! На тях им липсва още нещо, за да може тя по-цялостно да бъде разобличена и даже  осквернена, поругана, кощунствено преиначена и публично малтретирана. Носталгията винаги е селективна по дух и мисия. Тя пробира, сортира или отличава само определени, а съвсем не всички или всякакви черти на миналото. Тя не е някакъв компендиум на репрезентации и изчерпателни тълкувания за всичко, което принадлежи на миналото или се съхранява в съкровищниците на паметта. Но такава тя изглежда и такава се преживява в душите на хората, които се нуждаят от нея, които търсят в обятията й утеха, лек или бягство от реалността.

Изобщо, разумно ли е да се предполага, че носталгията може да предпоставя и насърчава безогледен ламтеж и стремеж всичко от миналото да се струпа в нейните изображения, тълкувания или послания?! Какъв интерес би имал и самият субект на носталгичния образ, ако това е реално възможно, и даже е неизбежно. За този субект не всичко от миналия живот е ценно, поради което и не всичко следва да премине през „чистилището“ на носталгичната консистенция.

Съвсем другояче гледат на подобна референция критиците и отрицателите на носталгията. За тях тя никога не е ангажирана прио­ритетно със селективност на конкретна събитийност, с предпочитание и дори фаворизация на отделни случки, в светлината на които да се поставят и други жизнени епизоди или полета на човека. Да се представи и разтълкува тя в подобен контекст би значело рязко да се намалят възможностите за спекулация или манипулация с нейните функционални габарити.

Критиците, нихилистите, отрицателите или циниците спрямо носталгията неуморно, последователно, систематично и най-категорично я разобличават, хулят или пък низвергват, защото виждат в нейните сквернословни и греховни образи не някое селектирано минало, а понеже провиждат или се опитват да вменят в тях най-вече тотално-сакрализирания образ на миналото изобщо, тоталитарната власт на символните капитали на това минало в неморална и пристрастна баталия с това, което принадлежи и характеризира настоящето, според преценките на тези субекти.

Политизираните публични дискурси за носталгията винаги се стремят или се опитват да я опишат като генерализирана или генерализираща присъда от страна на миналото, видяно като някаква тоталност, спрямо новото битие на настоящето, поради което носталгията заслужава не частично, а цялостно да бъде дамгосвана.

Така например, когато днес някои хора публично заявяват, че социалните условия или конкретни нрави на миналото са несъмнено по-добри от тези, които са присъщи и властващи в преходното ни настояще, им се противопоставя присъдата, че те се опитват да оправдават и възхваляват цялото историческо минало; че чрез отделни негови черти се стремят да го оневинят за всичките му слабости и вини, прегрешения и дори престъпления, които то е породило и утвърдило себе си.

Носталгията не отрича проблемността,
дори колизиите или конфликтите в миналото

За нея обаче не те са най-важното. И дори когато са във фокуса на интереса £, носталгията по-скоро подсказва и доста повече показва тяхната екзистенциална приемливост и поносимост, ако не и тяхната доброкачествена разрешимост. За разлика от носталгичния дискурс или наратив, контраносталгичните разкази сякаш са изцяло ориентирани и ангажирани в обратна посока: те показват, че носталгията е мнимо прикритие и въображаема защита срещу разкритие/изобличение на всички онези сериозни проблеми, тежки противоречия, драматични колизии или нерешими конфликти, които са представлявали интимната същност на въпросното минало.

Обрисувайки и тълкувайки естеството и мисията на носталгията, различните контраносталгични разкази, логики и техники всъщност £ приписват собствените си доводи и аргументи, като ги представят за имплицитна природа на носталгията.

Следователно се сблъскваме с присъствието и проявата на определено, и то преднамерено осъществено, раздвояване на погледа. Това съвсем не е случайно, а е напълно обосновано. Неартикулираният довод или пък аргумент в тази крайно деликатна, но затова достатъчно конфузна, ситуация тук се състои в следното: тревогите, опасенията, фобиите и даже маниите от преследване на настоящето от кошмарите и призраците на миналото изобщо не идват от някакво селектирано, минимизирано и интимизирано в душевния свят на човека „качество“ на миналото, което намира свои пътища и излази чрез носталгични образи, чувства. Подобни негативни емоционално-психични картини и ментални настройки могат и трябва да са реал­на заплаха за настоящето само ако те дават подслон и защита на тотални характеристики и щения на миналото в конкуренцията му с настоящето. В това се състои публично неогласеният маниер на иконография и тълкуване на всяка носталгия. Защото едно селектирано и интимно преживяно житейско събитие няма за човека кой знае какви сериозни и мащабни последици, освен ако не е свързано органично с и не подсказва за прикрити в него тоталитарни импулси и намерения.

Носталгичното може да бъде дори мелодраматично за конкретния човек, но за политизирания субект то никога не бива да е такова; а напротив, всяка една публична или интимна мелодраматичност  трябва да се привижда като маскиращ жест на нещо далеч по-дълбоко, по-радикално и базисно, което обаче доста умело се спотайва, повече или по-малко нескопосано или изтънчено се явява, зад или чрез услугите на носталгичния образ, а и на породеното от него и преживяното чувство.

На сърцераздирателната мелодрама на носталгията контраносталгията следва да противопостави хладнокръвие и студенокръвие, емоционална студенина или бездушност, която обаче може да бъде „облечена“ в одеянията на афективна разпаленост, на изблици от страсти и взрив на нерви.

Дори „сянката“ на подобна тоталност реално да не съществува и въздейства, тя неизбежно следва да бъде „преоткрита“, разобличена от опонентите и враговете на въпросния носталгичен сюжет. Следователно тъкмо навреме, а и на място изниква проблемът за особеното „конструиране или реконструиране“ на публични версии за носталгичното — преди то да бъде качено върху ужасните клади на неговото преднамерено остракиране и линчуване, разбира се, чрез посредничеството на контраносталгичните дискурси.

Подобен инструментален конструктивизъм спрямо носталгичното трябва да замаскира един друг телеологически преследван „трансфер“ — този на превръщане на конкретното в абстрактно, и то абстрактно с тотални референции и функции. Защото ако носталгичният образ се вторачва в нещо конкретно, което може дори и да разпространява известно смислово-ценностно лъчение и върху други близки или по-дистанцирани „парцели“ в душевния мир на човека, то политизираният дискурс трябва да го представи и оцени като една тотална абстрактност в и спрямо живота; на всичко отгоре, подобна тотална абстрактност трябва да се оказва вредна и опасна или най-малкото да бъде представена и обяснена като смислово куха и празна. Само чрез подобни маньоври носталгията може да се преиначи или преобрази, да придобие други смислови и функционални характеристики и особености, които не са и естествено принадлежащи, но пък са £ предписани изкуствено или умишлено.

„Светата инквизиция“ на такива политизирани и публични дискурси винаги се опира на заплашително звучащите проклятия или анатеми спрямо провиненията, грехопаденията на конкретно взет носталгичен образ/сюжет. Подобни проклятия или анатеми се оказват чудотворното средство, посредством което носталгията се превръща от интимно-символичен свят в органична съставка и тотално свързана референция на съдържание, което противоречи на настоящето; което е разпростряло своите опасни пипала по всички посоки, до всички краища на жизнения свят на хората, проникнало е и заплашва всички фибри на екзистенцията. С други думи, проклятието или анатемата над носталгията само публично трябва да удостоверят, да легитимират нещо, което е априорно предпоставено и известно: че носталгията е битийно опасна и зловредна за хомео­стазиса на пулсиращия живот, че тя дръзко и вероломно нарушава свещения, но и осветения порядък, каноните и скрижалите на настоя­щето, предизвиква и конфронтира с ценностните му образци.

Тъй като мракът, тъмнината се представят като убежища на смъртта, на демоничните начала, на сатанинските капризи и гнусни похищения, то и миналото като отишло си битие, като потънало в мрака, бездната на вечността, следва да се декорира с подобни (смислово-ценностни и емоционални) значения. И обратното, понеже настоящето е символ на пулсиращия и витално проявяващия се живот, то се асоциира със светлината, с всичките £ митологически предимства. На тази дискретна база вече (сама по себе си) всяка конкуренция или баталия между миналото и настоящето трябва да се приема като символично-метафорична битка на мрака и светлината, на положени и присъщи на тях енергийни роли, потенции.

Тъй като в живота липсва симетрично и оправдано равновесие, равноправие между тъмните и светлите начала и реалии, то политизирано-публичният дискурс за носталгията трябва да ги разположи и удържи в конкретно определени сфери. За естествения притежател на носталгични образи или чувства това се случва като тези образи или чувства се възприемат откъм тяхната светла и добра страна. За опонента и противника на конкретния носталгичен образ обаче той следва да се постави в рамката, в пейзажа, в потресаващата логика на тъмни начала и зли сили.

Няма как който и да е човек да бъде тотално и завинаги ваксиниран срещу евентуални пришествия и покушения на душевния му мир от носталгични пристъпи, от разноликото и разнородното значение на носталгията за него самия. В своя минал, настоящ или бъдещ живот човек няма как да е бил опазен от напастта и нашествията на някакви носталгични нотки, мисли, преживявания или състояния, колкото на думи и да твърди и да убеждава околните, че той не питае носталгии. В този план трябва още да се допълни, че в качеството си на опонент или враг на (конкретно демонстрирана или практикувана от други лица и групи) носталгията, човек по никой начин не си спестява наличието, действието на собствена носталгия спрямо други събитийни казуси, породена от или пораждаща носталгични ефекти. Ала това още означава, че дори когато даден субект публично заклеймява (и то от значими за него принципни съображения и позиции) носталгията, той — в същото това време — не може/трябва да се окаже и тотално стерилен за всякаква носталгия.

Следователно политизираният дискурс, насочен злостно срещу носталгията, съвсем не елиминира, а тъкмо обратното, дискретно, иносказателно, неусетно, но и твърде последователно предпоставя, допуска и завоалирано стимулира друга модификация на носталгичния феномен, свързана и с по-различни нейни употреби. Или дори и когато употребите на противоборстващи си носталгии изглеждат като еднакви, външно формални тъждествени, то всъщност разликата се състои именно в мотивационната биография на експлоатацията на отделните носталгии, както и в смислово-ценностната парадигма и във функционалната мисия на всяка носталгия.

Тъкмо това флагрантно се забелязва в днешно време, когато тоталният огън по носталгията към социализма изобщо не прикрива паралелните демонстрации на носталгични настроения, нагласи, визии и фаворизации за други времена и нрави, които са исторически и социа­лен, ценностен и идеологически контрапункт на това, което се оказва сърцевина или феноменология на социалистическото време-битие. Така антипатията и откровената враждебност или ненавист към чуждата носталгия може удобно (и дори сиамски!) да съжителства с прекомерна симпатия, с пламенно чувство и непресъхваща грижовност към възпроизводството на друг тип носталгия, която притежава смислово-ценностна роля и има съдбовно значение за този субект.

В този смисъл трябва да се посочи, че в политизираните публични нагласи и дискурси срещу носталгията се дава път и светъл шанс на принципа „кой кого“, а съвсем не на тотално осъждане, премахване на носталгията изобщо, по принцип; независимо, че именно с подобни идейно-ценностни флагове и послания може да дефилира и самата контраносталгична ориентация и практическата £ реализация.

Претенцията „да се премахнат всички носталгии“ е само превърната форма или начин да се дезавуира и дискредитира конкретно определен типаж на подобно изобразяване и тълкуване на историческото минало, на събития или фигури в него. Тя е начин да се разчисти пътят и да се гарантира жизнено пространство на друг тип носталгични нагласи и настроения, които обаче трябва и да бъдат представени на публичното внимание не като носталгични феномени, а като нещо различно от тях. С други думи, тук изниква проблемът за дегизирането, имитацията и воалирането на носталгичното, което да се депозира пред публичността в други ликове и форми. Именно такава възможност дава шанс носталгичното да се преоблича и прокарва в други силуети, дори като то се представя и в контраносталгични одежди и форми.

Днес очевидно виждаме как саморазправата с конкретен тип носталгия  се опира върху носталгични мотиви и аргументи от противоположно естество, както и че всъщност става дума за промяна на статуса в символните и властовите йерархии на носталгиите, които са приютени в различни паметови наследства и са впрегнати да обслужват историческото, социално-политическото въображение на други лица.   

Съвсем разбираемо е, че за който и да е човек миналото може да бъде „доброто старо време“ не с всички свои черти, свойства, предимства или недостатъци, а само с някои от тези негови референции, с определени постижения в миналото, които имат смислово-емоционална стойност и значение за този човек. И тъкмо това идейно и емоционално-образно възпроизвежда носталгичния образ.

Дори когато човек твърди, че е доволен, щастлив от изминатия биографичен и житейски път, даже тогава носталгията по миналото не е някаква математически пресметната съвкупност от всичките му преживелици. И в подобни твърдения би следвало да се съзират или проумяват мотивите на такъв човек: а именно, че той помни онова добро, красиво и истинско в своя предишен живот, което доминира в него, без да обръща по-специално внимание на лошите, грозни и погрешни страни в събитията, които е преживял досега, които несъмнено са били част от живота му.

Вярно е, че носталгията е предпочитателно адресирана, че тя фаворизира по свои пътища или начини подобни сегменти от или в тоталното битие на миналото. И няма нужда това да се прикрива, нито да се отрича при анализите на носталгията. Но това съвсем не е нейното единствено и истинско лице, поради което би следвало да проявим повече внимание и търпение, когато „нищим“ темата за носталгията.

Точно тази дискретна и деликатна избирателност или преференциалност на нещо от миналото трябва да бъде премълчана, прикрита или преиначена от страна на опонентите, противниците и враговете на присъствието и ролята на носталгията. Според тях е необходимо пред публичността да се разкрие и разобличи коварната конспирация, зловещият умисъл или заговор на конкретно дискредитираната или репресираната форма на носталгия, като £ се припишат, дори вменят редица изобщо неприсъстващи в нейната същност и функции характеристики. Следователно ментално или емоционално можем да се „спречкаме“ с особен феномен на дисперсия и дифузия на отделни референции на носталгичния образ, които са извадени от имплицитната логика на тяхното функционално обръщение, за да се преобразуват и представят в нещо по-различно или дори антиподно на тях.

Впрочем, противниците и враговете на носталгията съвсем преднамерено изпускат от вниманието си или пречат на публичното внимание да разбере, че носталгията не е еластичен и пластичен феномен, който може с непонятна или неподозирана бързина, лекота да се разпростре върху целия жизнен свят на човека.

Враговете на конкретна носталгия експлоатират амбивалентни варианти за нейното дискредитиране и репресиране. От една страна, те се стремят и опитват да я представят публично като нещо закостеняло, метафизически втвърдено и неподвластно на промени и преобразувания. От друга страна обаче, те понякога се стараят да я визуализират като нещо опасно флуидно, дифузно, еластично, гъвкаво и користно променливо, за да прикрие то своите съкровени, но и зловещи тайнства. Тук също може да се прозрат някои екстраполации с митологичните референции на твърдата вещественост или на течливите или въздухообразни съставки на живота. 

 

ЛИКОВЕТЕ НА НОСТАЛГИЯТА – II ЧАСТ


 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук