ПРОЩАЛНО СЛОВО ЗА ПРОФ. ВАСИЛ ВИЧЕВ

0
218

 

 

В последния текст, публикуван от Васил Вичев — Предговор към Родовата памет на Момови от Велики Преслав, той пише:За съжаление много от младите хора от нас не познават живота на свои­те предци. А колко по-благороден би бил животът ни, ако знаехме деянията на поколенията преди нас.“ 

Васил Вичев е една от най-ярките фигури сред поколението на българските етици и изследователи на човека между 70-те и 90-те години на ХХ век, които заедно създадоха златния век на българската етика — Стефан Ангелов и Любомир Драмалиев, Васил Момов и Кирил Нешев, Димитър Георгиев и Моис Семов. Това е времето, когато той бе един от учените, поставили основите на философските изследвания на човека у нас. През целия си живот се интересуваше от човека, пишеше за човека и сам задаваше нормативни образци на човека.

Васил Вичев е от онези етици и философски антрополози, с които започна някога научната ми кариера, с които съм работил най-дълго. Били сме рамо до рамо и в добри, и в лоши мигове. Вървяхме заедно през живота в безброй конференции, кръгли маси, научни съвети, изпитни комисии и какво ли не до този момент, с който завършва всичко.

Допадаше ми  неговият нервен и неспокоен темперамент. Разбирах го, когато не издържаше често на празнословията в научния съвет или поредната конференция и излизаше да изпуши по цигара навън. Учех се от него на мултидисциплинарност и многостранност в погледа на живота на етик, философски антрополог, социален психолог, социолог. Затова, познавайки неговия живот, съучаствайки в неговия живот, се надявам да носим със себе си от благородството, което дава това знание.

Вървяхме заедно един до друг, подкрепяйки се в три института и две коренно различни епохи.

Помня го млад и хубав в първия институт между 1979 и 1988 г. и първата епоха, когато все още вярвахме, че може да бъде създадена многостранно развита личност, когато се създаваха всенародни програми за естетическо възпитание, когато на етиката се гледаше като на изключително важна наука, защото се вярваше, че може да бъде изграден „нов човек“, да се води успешна борба с отрицателните явления и благодарение на науката да се върви напред.

Заедно сме в международните конференции по етика в Карлмарксщадт, Тбилиси, Варна, в безброй други научни събития. Последната ни година в този институт България даваше за наука около 2,8% от своя БВП, 10 пъти повече от днес. Бяхме заедно с проф. Вичев, когато България бе на 27-о място в света по индекс на човешко развитие. Когато всички социологически проучвания на неговия основен обект на изследване ценностите, показваха, че живеем в общество, в което на първо място се цени трудът. И българинът вярваше, че чрез труда може да постигне всичко останало. Когато хората все още вярваха в доброто бъдеще. Когато България бе най-индустриализираната страна и с най-голямо социално равенство на Балканите. Когато думите „нравствено възпитание“, „морална социализация“, „морален кодекс“, „морално развитие“, „реален хуманизъм“ бяха много важни за обществото, много нужни. В своите книги той бе педагогически оптимист, вярваше, че човекът може да бъде по-добър.

Бяхме заедно и във втория институт между 1988 и 1995 г. — време на гигантска промяна, когато всичко, направено преди това, се срутваше и тотално се отричаше, когато България обърна своя ход по посока на периферен, див, неолиберален капитализъм. Когато започна масово пренаписване на биографиите и промяна на значенията на думите. Той не пренаписа своята биография. Но не остана и в миналото, а продължаваше да работи, да дискутира, да се опитва да осмисля и преосмисля ставащото. В същото време оставаше същият добър, емоционален, добронамерен, само по-често излизаше да пуши по време на заседания и конференции, по-нервно възприемаше несправедливостите, по-силно преживяваше глупостите.

Бяхме заедно и в третия институт от след 1995 г., когато България се срина от 27-о на 61-о място по индекс на човешко развитие, когато думите „нравствено възпитание“ и „нравствено развитие на човека“, около което се градеше неговата  ранна научна кариера, бяха изчезнали от речника на обществото и звучаха като архаизъм от далечното минало. Когато социологическите проучвания показваха, че младите поколения поставят на първо място в йерархията от ценности парите. А там, където в центъра на човешкия живот са парите, няма място и няма нужда от етици, чийто изследователски предмет изчезва. Остава да господства само неолибералният икономикс с неговия икономически човек, а етиците изглеждат изкопаеми от друга епоха.

Гледах го как преживяваше новото време, когато вместо „нравствени  норми“ и „многостранно развитие“, ключовите думи станаха „всичко за продан“, „оцеляване“, „пренаписване на биографиите“. Когато хората вече не вярваха в доброто бъдеще. Когато България стана най-деиндустриализираната страна и мястото с най-голямо неравенство на Балканите, когато ценностната система, която той изследваше и опитваше да променя и развива, тотално се бе разпаднала, а българинът се бе превърнал в един от най-нещастните, най-недоверчивите, най-невярващите хора в света.

Тогава, ровейки се в една от неговите ранни работи — „Аз и другите“ (1972 г.), видях следната фраза, написана за едно минало и като че ли изживяно от нас вече общество: Може ли да бъде хуманно обществото, в което господства експлоатацията над болшинството от народа, в което съществува заробващо обществено разделение на труда, в което не се обезпечава даже пълна заетост на всички хора с обществено полезен труд?“ Не, разбира се, но 30 години след написването на тази фраза, той бе попаднал именно в такова общество. Тогава, в 2004 г., Васил Вичев написа своята последна книга — „Човекът в преходния свят“. В нея той, добрият Васил Вичев, бе загубил вярата в доброто от човека, защото се бе родило едно общество, което разрушаваше доброто у човека. И написа следното: Либералната икономика, основана върху култа към индивидуалния успех, формира нов антропологичен тип, който се характеризира с конкурентно поведение и такива психологически „пружини“, които го правят ненаситен хедонист, все по-равнодушен към другите, невнимателен и безотговорен. Идеологията на зоологическия индивидуализъм поражда социална глухота и безотговорност към съдбата на народа, култивира безразличие към ценностите, идеалите и принципите.“ (с. 49)  В тази книга той вече гледаше на човека по-скоро като на хобсовия индивид, който е по природа лош, а не добър, егоист, а не алтруист. И сигурно беше прав, наблюдавайки вихрещия се див капитализъм на неудържимо първоначално натрупване на капитала чрез кражби и измами, чрез мародерство и плячкосване на построеното преди това от социализ­ма. Такъв изглеждаше вече човекът в неговите очи.

И след като бе окончателно изправен пред тази ужасна истина, той не виждаше какъв е смисълът да продължава по-нататък. Дойде при мене и каза, че не може повече, че иска да спре, че няма какво и защо повече да направи, че си е отишъл онзи наш общ свят, който ние се опитвахме да направим по-добър, по-благороден, по-възвишен. Бе се получило нещо съвсем различно, нещо страшно и неразбираемо, нещо чуждо, правещо призванието етик и учен като че ли ненужно излишно. Онзи свят, в чиито ценности заедно бяхме се учили, на които се бяхме посветили и мъчехме да допринесем нещо, да променим нещо, вече го нямаше. Всичко изглеждаше безвъзвратно отишло си. И той излезе от науката.

Но тъй като тя, науката, беше всичко в неговия живот, с излизането от нея, започна да рухва физически, да отпада и постепенно си отиде и от този живот. Защото не бе пригоден за този хобсов свят! Можеше да го обясни, но не можеше да го живее, защото реалността край него ставаше все по-различен от това, което той самия бе и бе искал да бъде. Затова излезе от този живот и отиде в един друг, надявам се, ужасно ми се иска — по-добър от днешния наш живот!

И на мен, и на много от вас ще липсва неговата добрина и загриженост. Ще ми липсва добрият човек Вичев в един свят, в който добрите хора са станали много по-малко. Ще  ми липсва добрата му дума и в тежки, и в добри за мен времена, когато звънеше да се чуем,  да даде своята емоционална подкрепа, да бъде съпричастен с моите болки и проблеми…

Ще си спомням една поетична фраза, жизнено кредо, с която проф. Васил Вичев започва един от текстовете в своите книги:

            Спасявай всичко, до което

              докоснал си се.

                         То си Ти.

              То част от теб е. То в лицето

               и в сърцето ти тупти.“

Тя беше и негов принцип на живот, от който се учихме и другите край него. Той част от нас е. Той в лицата и в сърцата ни тупти.

Отиде си, но е още пред очите ни. Емоционален и доброжелателен, коректен и загрижен, съпричастен и кооперативен. Още ми се иска да споделя думи с него и да се почувствам по-добре от това. Да се докосна до неговата доброта, доброжелателност, почтеност, отдаденост на науката. В едно общество, в което публичната памет се разпада и изчезва яко дим, той заема и ще заема своето солидно място в паметта за тези, които ценим и ще продължим да ценим като създатели на българската етика и философия на човека между 70-те години ХХ век и първите петнадесет години от ХХI век.

В моя вървеж по-нататък към живота Васил Вичев ще продължи да бъде с мен. Ще продължи да бъде с нас. С него съм бил много десетилетия, той ще бъде с мен и в годините пред мен, защото аз самият съм това, което съм, и защото през тези десетилетия съм вървял заедно и с Васил Вичев, и с цялата група от незабравими имена в българската етика, към които той принадлежеше. Благодаря на всички тях за това, което съм. Благодаря на Васил Вичев!

Сбогом проф. Вичев! Сбогом приятелю! 

Няма да те забравим! Ти са вече част от нас, от живота на твои­те приятели! Ти си в нас!

Няма да забравим тебе и твоята доброта и човечност! Няма да забравим твоите достижения на изследовател на човека и морала! Това, в което си вярвал и за което си се борил! И докато го помним, и докато го знаем, ще бъдем с повече усещане за смисъл на този свят! Ще бъдем по-благородни с паметта за стореното от теб! Така както искаше и очакваше самият ти! Ще бъдем! Почивай в мир!

 

Проф. Васил Проданов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук