МЕЖДУНАРОДНИТЕ ВАЛУТНИ РЕЗЕРВИ

0
255

Проф. д. ик. н. Велко Маринов е дългогодишен преподавател в  катедра „Международни икономически отношения“ на УНСС, София.

Глобалната финансово-икономическа криза (2008-2009 г.) активизира и изостри дългогодишната дискусия за реформата на международната финансова архитектура. Дискусията напусна академичните и експертните кръгове и се оказа в центъра на вниманието на международните институции и форуми — ООН, Международния валутен фонд (МВФ), Г-20 и др. През октомври 2008 г. председателят на Общото събрание на ООН създаде специална комисия под ръководството на носителя на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц, която трябваше да изясни причините за кризата и да предложи комплекс от мерки за реформиране на международната валутно-финансова система. През септември 2009 г. комисията представи своя доклад (1). Проблемите заемат централно място и в работата на Г-20 и нейните органи. Съществено внимание в дискусиите се отделя на въпроса за международните валутни резерви.

Днес съществува широко съгласие относно необходимостта от реформиране на системата на международните валутни резерви с цел подобряване на нейната функционалност, ограничаване на дестабилизиращото ù въздействие върху международната финансово-икономическа система и привеждането ù в съответствие с икономическите и политическите реалности в съвременния силно глобализиран и полицентричен свят.

В научната, учебно-методическата и публицистичната литература терминът „международни валутни резерви“ се използва като тъждествен с термините световни валути“, ключови валути“ и свободно използваеми валути“ (2). В настоящата публикация ще бъде използван преди всичко терминът международни валутни резерви“.

Научната икономическа мисъл определя международните валутни резерви като международно признати платежни средства, намиращи се в собственост на дадена страна, предназначени за покриване на кратко- и средносрочни дефицити на външния платежен баланс и осигуряване на свързаните с това мерки за контрол върху изменението на курса на собствената валута“ (3). Сходно определение прави и МВФ. В своето Ръководство по платежен баланс (1993) МВФ определя международните валутни резерви като външни активи, които са леснодостъпни и контролирани от паричните власти за пряко финансиране на дисбаланси във външните плащания, за косвено регулиране степента на проявление на подобни неравновесия чрез интервенции на валутните пазари с цел да се повлияе на валутните курсове и/или за други цели“ (4).

Възникването на международните валутни резерви в съвременния смисъл на това понятие е закономерен резултат от ускорената интернационализация на стопанския живот в условията на развития промишлен капитализъм. Т.е. възникването на международната резервна система се свързва с интензифицирането и задълбочаването на международното разделение на труда, формирането на световния пазар и изграждането на световното стопанство като относително цялостна интернационална възпроизводствена система. Международната резервна система има исторически характер. Тя еволюира във времето под въздействието на широк кръг фактори, в т.ч. еволюцията на националните парични системи на различните страни, количественото разрастване и структурното обогатяване на международните икономически отношения, неравномерността на икономическото развитие на отделните страни и групи страни, промяната в съотношението на икономическите и политическите сили в световен мащаб и т.н.

Утвърждаването на отделните валути като международно резервно средство е резултат на ожесточена пазарна конкуренция, в процеса на която те доказват своята стабилност и надеждност, предимствата си спрямо другите валути и заслужават (или загубват) доверието на пазарните агенти и официалните публични институции (централни банки, правителства, международни организации). В отделни случаи статутът на международно резервно средство се официализира с международни договорености или актове на компетентни международни организации.      

Международните валутни резерви изпълняват функциите на мярка на стойността, средство за обръщение (платежно средство), средство за спестяване. За да изпълнява успешно ролята на международно резервно средство, една национална парична единица трябва да удовлетворява редица изисквания: да бъде свободно конвертируема за резиденти и нерезиденти на съответната страна; да бъде стабилна във времето; да бъде валута на страна, на която се пада съществен дял в международните търговски и финансови операции; да бъде обект на активна търговия на международните валутни пазари и др. Определени изисквания се поставят и пред държавата-емитент на такава валута: тя трябва да разполага с развита мрежа от финансово-кредитни институции; да държи своя финансов пазар отворен за чуждестранните инвеститори; да поддържа стабилността на своята парична единица и т.н. (5).

Специфична разновидност на международните валутни резерви, наложила се след Втората световна война, са международните разчетни единици. Те се използват като мащаб за съизмерване на международните вземания и задължения, база за установяване на валутните паритети и курсове, резервен и ликвиден актив. Международните разчетни единици са по същество международни кредитни пари, чиято условна стойност се определя от стойността и валутните курсове на паричните единици, включени в състава на съот­ветната валутна кошница. Такъв характер имаше европейската валутна единица (екю), използвана през периода  1979-1998 г. от страните членки на Европейската икономическа общност (след 1993 г. — Европейския съюз). Такъв характер имат и специалните права на тираж (СПТ, Special Drawing Rights), емитирани след 1970 г. от МВФ (6).

На международните валутни резерви е присъщ специфичен инерционен ефект: дадена парична единица може да продължи да играе непропорционално голяма роля като международен резервен актив, след като страната емитент съществено е влошила позициите си в световното стопанство. Ярка илюстрация на това твърдение дава историята на британската лира. Още в началото на 70-те години на ХIХ в. Великобритания отстъпи позицията си на най-голяма икономическа сила на САЩ, а малко след това беше изпреварена и от Германия. Британската лира обаче запази мястото си на основно международно резервно средство до 1931 г., когато Великобритания окончателно изостави златния стандарт.

Инерционният ефект в значителна степен определя и продължаващото доминиране на американския долар. Американоцентриз­мът, присъщ на световната икономика през първите десетилетия след Втората световна война, през последните две десетилетия е заменен с ярко изразен полицентризъм. Делът на САЩ в световния брутен вътрешен продукт и световната търговия последователно спада, но американският долар продължава да заема над 60% от сумата на резервите в чуждестранна валута (7).

Тази публикация накратко ще представи еволюцията на системата на международните валутни резерви след Втората световна война и в критично-аналитичен план ще интерпретира лансираните в последно време проекти за нейното реформиране.

 

***

През юли 1944 г. в Бретън Уудс (САЩ) се проведе международна конференция по валутно-финансовите въпроси, в която взеха участие 44 развити и развиващи се страни. След ожесточени дебати на тази конференция бяха постигнати редица договорености, които образуваха правната рамка на първата следвоенна международна валутна система, влязла в историята на световната икономика като

Бретънуудска валутна система

Основна цел на новата международна валутна система е гарантирането на международната валутна стабилност, което би създало благоприятни условия за възстановяването и динамичното развитие на многостранната международна търговия.

Основен елемент на бретънуудската валутна система е златно-доларовият стандарт като специфична историческа форма на златно-девизния стандарт. Съгласно постигнатите договорености златото запази ролята си на общопризнати световни пари: запазени бяха златните паритети на валутите, които подлежаха на регистрация в МВФ; златото продължаваше да се използва като международно резервно и платежно средство. На американския долар и британската лира беше признат официален статут на международни резервни валути. Мястото на тези две парични единици в международната валутна система обаче съществено се различаваше: доларът последователно се налагаше като основна международна резервна валута, конвертируема в злато за чуждестранните официални държатели (централни банки, правителства и правителствени агенции) при установена още през 1934 г. официална цена на златото — 35 долара за тройунция (8). Официалният резервен статут на британската лира беше по-скоро израз на историческата традиция. Както позициите на Великобритания в световната икономика, така и позициите на британската лира в международната валутна система, последователно ерозираха.

В рамките на бретънуудската валутна система беше приет режим на фиксирани валутни курсове: установени бяха доларовите паритети на отделните парични единици, чиито пазарни курсове спрямо долара можеха да се колебаят в границите на ±1%. При фундаментално нарушаване на равновесието на платежните баланси се допускаше възможност за промяна на фиксираните валутни курсове (до 10% — след консултации с МВФ, и с повече от 10% — със съгласие на фонда).

Договорено беше и създаването на две международни финансови институции — МВФ и Международна банка за възстановяване и развитие. Страните членки делегираха съществени регулаторни, кредитни и надзорни функции на МВФ.

Още в самото начало доларът зае централно място в международната валутна система: той се наложи като база за установяване на валутните паритети, основно средство за международни разплащания, валутни интервенции и международни резервни активи.

Американоцентризмът в международната валутна система беше огледално отражение на американската хегемония в икономиката и политиката на „свободния“ свят. Още в периода между двете световни войни Ню Йорк се утвърди като световен финансов център, а САЩ заеха позицията на най-голям световен кредитор и инвеститор. В края на 40-те години на миналия век на САЩ се падаха 54,6% от промишленото производство, 33% от стоковия износ и почти 75% от официалните златни запаси в рамките на световното капиталистическо стопанство (9). Още по-силно изразена беше политическата (в т.ч. военнополитическата) хегемония на САЩ.

Икономическият анализ ясно разграничава два етапа в развитие­то на бретънуудската валутна система.

Първият етап обхваща периода до края на 50-те — началото на 60-те години на миналия век и се интерпретира като много успешен: налице е относителна стабилност на валутно-курсовите съотношения, инфлацията беше поставена под контрол, международната търговия се развиваше с относително висок темп, предприети бяха действия за либерализация на международната търговия и смекчаване на наложените по време на Голямата депресия (1929-1933 г.) и Втората световна война валутни ограничения, световната капиталистическа икономика се възстановяваше ускорено и растеше с относително висок темп.

Основна характеристика на този първи етап е неоспоримото господство на американския долар в международната валутна система. САЩ регистрират ежегодно големи активни салда по текущата сметка и търговския баланс. По това време западноевропейските страни и Япония са заети с възстановяване на изтощените (и в значителна степен разрушени) през Втората световна война национални икономики, платежните им баланси са дефицитни, налице е остър недостиг на валутни резерви за финансиране на възстановителния процес, конвертируемостта на националните парични единици е ограничена, валутните операции с чужбина са обект на стриктен контрол от страна на компетентните държавни органи. Обяснимо е при тези условия формирането на специфична ситуация в международната валутна система, определяна като „доларов глад“.

Разбира се, „доларовият глад“ би могъл да бъде задоволен единствено от САЩ — страната, която емитира основното международно резервно и ликвидно средство. За целта САЩ осъществява масиран износ на капитал под формата на междудържавни заеми, банкови и фирмени кредити, преки и портфейлни инвестиции на американските банки и нефинансови компании, финансови „помощи“ за приятелски страни и т.н. Несъмнен принос за преодоляване на „доларовия глад“ имат и големите разходи на САЩ за изграждане и поддържане на воен­ни бази и за издръжка на американски военен персонал зад граница. Тази стратегическа линия на САЩ не само създава възможности за нормалното функциониране на световната капиталистическа икономика (и бретънуудската валутна система като неин съществен компонент), но и укрепва икономическата и политическата хегемония на страната.

От края на 50-те — началото на 60-те години на миналия век бретънуудската валутна система навлезе в нов етап на развитие. В рамките на 10-15 г. в световното капиталистическо стопанство се разгърнаха редица процеси, които доведоха до криза на международната валутна система, замяна на „доларовия глад“ с „доларово пресищане“ и преход от моноцентрична (американоцентрична) към многовалутна система на международните валутни резерви.

На първо място, западноевропейските страни и Япония успешно завършиха следвоенното възстановяване на своите икономики и навлязоха във фаза на продължителен устойчив икономически растеж. Именно през този период бяха заложени основите на феномена, определян като японско и германско икономическо чудо. В западноевропейския регион започна процес на ускорена икономическа интеграция — създадени бяха две интеграционни формации: Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейска асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). Преди изтичането на набелязаните срокове бяха реализирани съществени мерки по пътя на институциона­лизираната интеграция — създаден беше митническият съюз на ЕИО, изградена беше зоната за свободна търговия на държавите от ЕАСТ. Укрепването на икономическия потенциал на западноевропейските страни и Япония направи възможна отмяната на валутните ограничения и възстановяването на конвертируемостта на националните им парични единици.

Към края на 60-те години в системата на световната капиталистическа икономика ясно се очертаха контурите на три основни центъра на партньорство и съперничество: САЩ, Западна Европа и Япония. Естествено, новите центрове ускорено увеличаваха своя дял в световната икономика, в т.ч. в международните търговски и валутно-финансови отношения. Националните парични единици на западноевропейските страни и Япония ускорено се налагат като международни платежни и резервни средства. Германската марка, японската йена, френският франк, швейцарският франк и други валути все повече печелят доверието на държателите на резервни активи за сметка на американския долар. Така в условията на изострена пазарна конкуренция неизбежно се налага многовалутен стандарт, а позицията на американския долар в международната валутна система еволюира от монополна в доминираща.

На второ място, САЩ злоупотребяваха със статута на долара като основно международно резервно и ликвидно средство, финансирайки нарастващия дефицит на общия си платежен баланс със собствената си парична единица. Поради което ускорено нараства краткосрочната външна задлъжнялост на САЩ, а международната валутно-финансова система се наводнява с огромна доларова наличност. Натрупването на такава наличност зад граница все повече дестабилизира икономиките на страните-партньори, като разстройва техните паричнокредитни системи, нарушава външноикономическото им равновесие, упражнява силен натиск върху валутно-курсовите съотношения. Напълно обяснима е при тези условия острата критика, която западноевропейските страни и Япония отправят към САЩ. Натрупването на растяща доларова наличност зад граница подкопава доверието в щатския долар, поражда съмнения в способността на САЩ да конвертират доларите срещу злато по установената официална цена. Тези съмнения не бяха лишени от основание: за периода 1949-1971 г. краткосрочната външна задлъжнялост на САЩ нарасна 8,5 пъти, а официалните им златни резерви се съкратиха 2,4 пъти (10). Ярък израз на „доларовото пресищане“ е възникването и експлозивното разрастване на евродоларовия пазар. Логична реакция е също „бягството“ от долара в нововъзникналите резервни валути.

На трето място, засили се общата нестабилност на световната икономика, повишиха се темповете на инфлацията, нараснаха външноикономическите дисбаланси, дестабилизираха се валутно-курсовите съотношения и т.н.

Кризата на международната валутна система в значителна степен беше стимулирана от политическата консолидация на развиващите се страни в рамките на Движението на необвързаните държави, Групата на 77-те и някои по-малки формации (напр. Организацията на страните износителки на петрол — ОПЕК). Развиващите се държави се обявяваха за демократизиране на международните икономически отношения, за установяване на нов, по-справедлив международен икономически ред (в т.ч. за реформиране на международната валутна система). Те остро възразяваха срещу „доларовия диктат“ („доларовата експлоатация“).

Кризата на международната валутна система предизвика през 60-те години бурна академична дискусия. Ясно се очертаха три концептуални подхода при обяснението на причините за кризата и пътищата за нейното преодоляване.

Според представителите на неокласическото направление главната причина за кризата на валутната система се корени в последователната ерозия на златния стандарт. Според лидера на това направление — френския учен Ж.Рюеф, радикален изход от кризата е възстановяването на ролята на златото при международните разплащания, което би предотвратило възможността за натрупване на големи краткосрочни външни задължения.

Представителите на неокейнсианското направление (Р. Трифин, Р. Харрод, Д. Енджъл, А. Лей, Л. Краузе, У. Мартин, Ф. Перу, Ж. Денизе и др.) споделят разбирането на Дж. М. Кейнс, че златото е варварска отживелица“ и категорично отхвърлят възможността за възстановяване на златния стандарт. Логичен изход от кризата, според тях, би било реформирането на международната валутна система в духа на плана, предложен от Кейнс още през 1943 г. Неокейнсианците предлагат създаване на нова наднационална резервна единица, емитирана и контролирана от световна централна банка, и отказ от използването на националните парични единици като международно резервно средство.

Тук е уместно да се посочи пионерският принос на Р. Трифин, който още през 1960 г. логически обоснова неизбежния крах на златно-доларовия стандарт (11). Тезата на Трифин беше категорична: една национална парична единица не може да изпълнява ролята на международна резервна валута, тъй като такава парична единица обслужва две сфери на обръщение — националностопанска и интернационална, при което използването ù в тези две сфери е подчинено на различни цели. Националната парична политика разполага само с един инструмент — промяна в размера на паричното предлагане. Между тези две цели възниква непреодолимо противоречие: ако САЩ коригират дефицита на платежния си баланс, светът ще изпадне в ликвидна криза с потенциална опасност от дефлация и световна рецесия. Ако САЩ не коригират платежния си баланс, това ще предизвика нарастващо недоверие към долара и масирано изтичане на злато от страната. Логичният резултат в този случай би бил преус­тановяване на конверсията на долара срещу злато и ликвидиране на системата на фиксираните курсове. Трифин вижда изход от дилемата в създаването на международна резервна единица.

Учените монетаристи (М. Фридмън, Дж. Мид, Г. Хаберлер, Ф. Махлуп и др.) отхвърлят цялостната конструкция на златно-доларовия стандарт. Реформирането на валутно-курсовия режим осигурява, според тях, изход от кризисната ситуация. Както твърди М. Фридмън, в условията на нестабилни валутни курсове съществува единствено средство за уравновесяване на платежния баланс — въздействието върху равнището на вътрешните доходи с помощта на паричната и фискалната политика. Но платежният баланс, според Фридмън, може да бъде коригиран много по-лесно при използване на плаващи валутни курсове. Пазарът, твърди Фридмън, ще свърши работата на валутната спекулация далеч по-добре от правителството (12).

В началото на 70-те години кризата на международната валутна система достига своя апогей: на 15 август 1971 г. президентът Р. Никсън отмени конвертируемостта на долара срещу злато за чуждестранните централни банки и правителства, през декември същата година доларът беше девалвиран със 7,89%. На 12 февруари 1973 г. беше извършена нова девалвация на долара (с 10%). През март 1973 г. беше постигната договореност за преминаване от фиксирани към плаващи валутни курсове. С тези актове по същество беше ликвидирана бретънуудската валутна система.

През януари 1976 г. страните членки на МВФ подписаха ново споразумение в Кингстън (Ямайка). След завършване на процедурите по ратификацията споразумението влезе в сила през април 1978 г. Така беше конституирана новата (ямайска) валутна система, която продължава да функционира и в наши дни.

Ямайската валутна система

внесе в международния валутен ред съществени нови моменти, които я отличават от бретънуудската валутна система:

•          златнодоларовият стандарт е заменен от нов стандарт — СПТ. Съгласно член VIII от Устава на МВФ СПТ трябва да се превърнат в главно резервно средство на международната валутна система. С въвеждането на СПТ страните членки на МВФ целят да бъде увеличена международната валутна ликвидност, да бъде елиминирано златото като международно резервно средство и съществено да бъде намалена зависимостта от международната резервна система от американския долар;

•          златото е юридически демонетизирано: отменени са официалната цена на златото и златните паритети на паричните единици, прекратени са междудържавните разплащания със злато, а то е изключено от операциите между страните членки и МВФ. Съгласно Ямайското споразумение златото не може да се използва като мярка на стойността и база за установяване на валутните курсове;

•          американският долар и британската лира загубиха официалния си статут на международни резервни средства. В новия Устав на МВФ се използва терминът свободно използваеми валути“, като паричните единици, които Фондът е признал за такива, се ползват от неофициалния статут на международни резервни средства;

•          на страните членки от МВФ беше дадено правото автономно да избират предпочитания от тях валутно-курсов режим на националните им парични единици;

•          МВФ беше запазен като основна институция на международната валутна система. Но отговорностите на фонда бяха увеличени: пред него беше поставена задача да повиши ролята си при осигуряване на международната валутно-икономическа стабилност. На фонда беше възложена също разработката на система за ранно предупреждение с цел избягване на кризисни сътресения в международната валутна система.

По замисъл ямайската валутна система трябваше да бъде по-гъвкава от бретънуудската, по-лесно и с по-малко разходи да се адаптира към промените във функционирането на международната икономическа система.

Практическите резултати от действието на ямайската валутна система обаче далеч не съответстват на високите очаквания.

СПТ не се утвърдиха като главно международно резервно средство и ролята им при осигуряването на международната валутна ликвидност може да се определи като символична (13). СПТ практически не се използват в частния търговски и финансов оборот, емисията им е незначителна и не е съобразена с потребностите на международната валутно-финансова сфера. Разпределението на СПТ между страните членки, извършвано в съответствие с техните квоти в капитала на МВФ, противопоставя двете групи страни — развити и развиващи се. СПТ играят преди всичко ролята на международна разчетна единица и допълнително кредитно улеснение в отношенията на държавите членки с МВФ.

Юридическата демонетизация на златото, проведена под силния натиск на САЩ, не доведе до неговата фактическа (реална) демонетизация. Макар и в сравнително ограничен размер отделните страни и някои международни институции продължават да използват златото като надежден, високоликвиден резервен актив. В условията на засилена валутна нестабилност златото продължава да изпълнява ролята на последно убежище, а неговата пазарна цена показва тенденция към трайно повишаване.

В условията на ямайската валутна система се засили международната валутна нестабилност, зачестиха валутните кризи, а тяхната дълбочина и обхват, както и икономическата и социалната им цена нарастват.

МВФ не се справи с възложените му нови отговорности. Причините за провала на МВФ се коренят не толкова в ограничените му ресурси, колкото в икономическата философия, към която той се придържа през последните три десетилетия (14).

 

 

Таблица 1

Международни валутни резерви в световната икономика

(декември 2011 г.)

Видове резерви

Стойност
(млн. СПТ)

Относителен дял (%)

 

Резерви в чуждестранни валути

6 641 640

95,3

 

Резервна позиция в МВФ

98 262

1,4

 

Специални права за тираж (СПТ)

193 637

2,8

 

Монетарно злато

34 931

0,5

 

Валутни резерви (общо)

6 968 131

100,0

 

 

 

Забележка: Таблицата е съставена от автора по International Monetary Fund (IMF), International Financial Statistics, April 2012, p. 17-27.

            

 

Таблица 1 дава ясна представа за обема и структурата на международните валутни резерви в съвременното световно стопанство. Общият размер на международните валутни резерви в края на 2011 г. възлиза на 10,7 трлн. долара, което е 15,4% от обема на световния брутен продукт. Доминираща позиция в структурата на резервите заемат международните резерви в чуждестранна валута (95,3%), докато сумарният дял на другите три групи резерви (4,7%) е символичен. Нарастването на дела на СПТ за периода 2008-2011 г. (от 0,4% на 2,8%) се дължи на значителната емисия на СПТ, извършена по препоръка на Г-20 след срещата на върха през април 2009 г. в Лондон. Има основания да се предполага, че делът на монетарното злато в структурата на резервите е подценен: МВФ оценява стойността на златните резерви по неизменна цена (35 СПТ за тройунция). Ако бъдат извършени необходимите преизчисления в съответствие с пазарната цена на златото (което е напълно обосновано), през 2011 г. неговият реален дял възлиза на 12,6% от стойността на общите резерви (15).

На страните с развиваща се пазарна икономика се падат 65,0% от общите валутни резерви (в т.ч. на Китай — 39,0%), а на развитите страни — 35,0% (в т.ч. САЩ — 1,4%) (16).

 

 

Таблица 2

Структура на международните резерви в чуждестранна валута (%)

Валута

1999 г.

2005 г.

2010 г.

2011 г.

 

Американски долари

71,0

66,4

61,7

61,7

 

Евро

17,9

24,3

26,0

25,7

 

Британски лири

2,9

3,6

4,0

3,9

 

Японски йени

6,4

3,7

3,7

3,8

 

Швейцарски франкове

0,2

0,1

0,1

0,1

 

Други

1,6

1,9

4,5

4,8

 

 

 

Източник: Данни на МВФ (http://imf.org).

 

 

Данните от Таблица 2 внасят яснота относно структурата на резервите в чуждестранна валута и нейната динамика през последните 13 години (т.е. след въвеждането на еврото). Относителният дял на американския долар през този период спада с 9,3 процентни пункта, но доларовата доминация си остава ясно изразена. На долара днес се падат почти 59% от общите международни валутни резерви. Еврото повишава относителния си дял до 2010 г. с 8,1 процентни пункта, но настъпването на дълговата криза в еврозоната през същата година преустановява възходящия тренд. Британската лира и японската йена стабилизират своя дял на 3,8-3,9%, което подчертава второстепенната им роля като международен резервен актив. Сумарният дял на посочените четири валути превишава 95%, което води до извода, че „асортиментът“ на налагащия се многовалутен стандарт е все още твърде беден.

Анализът разкрива съществени икономически и политически ефекти на международните валутни резерви. За страната емитент на такава валута ясно се открояват позитивните икономически ефекти.

• При международните операции националните стопански агенти използват собствената парична единица, което спестява транзакционни разходи, елиминира валутния риск, понижава операционните разходи и т.н.

•          Използването на дадена парична единица като международно резервно средство стимулира развитието на националния банков сектор, както и разрастването и усложняването на националния финансов пазар.

•  Статутът на дадена парична единица като международно резервно средство улеснява финансирането на дефицита на търговския баланс на страната емитент чрез увеличаване на нейната външна задлъжнялост. Така става възможно да се поддържа просперитет назаем“, т.е. страната емитент да потребява повече, отколкото произвежда в продължение на редица години. Типичен в тази посока е примерът на САЩ: през 2007 г. абсорбцията на американския пазар превишава брутния вътрешен продукт (БВП) на страната със 713,1 млрд. дол. (5,1%). През същата година брутното капиталообразуване в САЩ превишава националните спестявания с 675 млрд. дол. (33,0%) (17). Възниква специфичен парадокс: „помощта“, която САЩ получават от страните държателки на валутни резерви в американски долари, значително превъзхожда общия размер на помощта, която САЩ предоставят на слабо развитите страни (18).

•          Страните държателки на валутни резерви най-често ги инвестират в държавни ценни книжа на страните емитенти на такива валути. На тази основа се осигурява относително евтино финансиране на бюджетните дефицити на страните емитенти.

•          Реализират се доходи от сеньораж (19). САЩ и тук осигуряват блестяща илюстрация: зад граница се обръщат банкноти и монети на стойност повече от 500 млрд. долара. За тяхното придобиване чужденците са предоставили на САЩ реални блага (стоки и услуги) на същата стойност.

•          Възможността да се извършват международни разплащания с националната парична единица освобождава страната-емитент от необходимостта да поддържа значителни резерви в чуждестранна валута и т.н.

Разбира се, страната-емитент на резервна валута понася и съответни разходи: тя трябва да поддържа своята парична единица относително стабилна; трябва да насърчава развитието на националния финансов пазар; не бива да прибягва до валутни ограничения. Страната-емитент на резервна валута рискува да загуби контрола върху предлагането на своята парична единица, тя постоянно е изправена пред „дилемата на Трифин“ и т.н. (20)

Експертните оценки показват значителна финансова изгода за страната емитент, произтичаща от резервния статут на националната валута (21).

Резервният статут на дадена национална парична единица осигурява и определени политически изгоди за страната емитент. Известни са напр. случаите, когато САЩ блокират авоарите на правителства и централни банки на терористични“ и недемократични“ страни, на фирми и физически лица — чуждестранни граждани, по политически съображения. Такава възможност е напълно реална, тъй като авоарите в резервна валута най-често се влагат по сметки в банките на страната емитент. Чрез предоставяне на кредити за уравновесяване на платежния баланс (или чрез суапови сделки) на държави-партньори страната емитент на резервна валута може да поставя определени политически условия, респ. може да изисква от тях определено политическо поведение. Около страната емитент на резервна валута понякога се формира блок (зона) от държави, привързани към съответната парична единица. Наличието на такъв блок не само е предпоставка за активна експанзия на националните компании и банки на страната емитент на едно голямо стопанско пространство, но и канал за формиране на зона на политическо и военно влияние на същата страна, инструмент за укрепване на нейните позиции на световната сцена.

Страните държателки на международни валутни резерви също реализират определени икономически изгоди.

•          Натрупването на валутни резерви дава възможност за интервенции на валутния пазар и предотвратяване на нежелани изменения на валутния курс на националната парична единица. Чрез покупка на чуждестранна валута се предотвратява поскъпването на националната парична единица (т.е. противодейства се на натиска към неговото повишаване във вреда на износа, заетостта и растежа). Чрез продажба на чуждестранна валута се противодейства на пазарния натиск към девалвация (обезценка) на националната парична единица, която „подгрява“ инфлационната тенденция и риска от прегряване на националната икономика.

•          Значителният валутен резерв дава възможност на страната държател ефикасно да финансира бъдещи дефицити на своя платежен баланс, породени например от природни бедствия, неблагоприят­ни изменения на конюнктурата на международните пазари, политически сътресения (вътрешни и външни).

•          Наличието на значителен валутен резерв е своеобразна застраховка срещу бъдещи валутни и банкови кризи, предизвикани например от масираното изтегляне на чуждестранен краткосрочен капитал от страната и т.н.

Разходите за страната дарител на международни валутни резерви приемат формата на пропуснати ползи: валутните резерви по правило се влагат в нискодоходни държавни ценни книжа на държавите емитенти и банкови депозити, докато доходността при операции на международните капиталови пазари и при инвестиции в реален капитал е значително по-висока (22).

Натрупването на валутни резерви укрепва външноикономическата и външнополитическата позиция на съответната страна. Тя вече може да кредитира други страни, нуждаещи се от ликвидни ресурси, може да участва в „спасителни“ операции в подкрепа на други страни и валути, може да оказва по-голяма официална помощ за развитието и т.н. Натрупването на значителни валутни резерви повишава политическата тежест на страната държател, укрепва преговорната ù позиция при икономическата дипломация.

Глобалната финансово-икономическа криза възобнови с нова сила

критиката към
международната резервна система

и доведе до формулирането на нови идеи за по-доброто ù конструиране. По обясними причини критиката към системата на международните валутни резерви се насочи преди всичко към американския долар.

Сред експертната общност, а и на високо политическо равнище, се налага разбирането, че настоящата система на международните валутни резерви е остаряла, че тя е съобразена с реалностите от 70-те и 80-те години на миналия век, когато в рамките на световното капиталистическо стопанство съществуваха три ясно изразени центъра на сила, а дихотомията „център-периферия“ беше негова основна структурна характеристика.

Но през последните 2-3 десетилетия настъпиха дълбоки промени в световната икономика: ускорено се развива икономическата глобализация, задълбочава се икономическият регионализъм, формира се нова, полицентрична структура на световната икономика, радикално се нарушава традиционният баланс на геоикономическите сили и т.н. (23) Тези нови процеси, според някои автори, са показателни за налагането на принципно нов модел на световно икономическо развитие (24). На този исторически фон основаната на щатския долар резервна система е вътрешно нестабилна и вече остаряла…“ (25). Още преди настъпването на глобалната финансово-икономическа криза, според Стиглиц, световната валутна система, базирана на валутата на една-единствена страна, изглеждаше някак странно в условията на глобализацията на ХХI век“ (26).

„Комисията Стиглиц“ идентифицира два конструктивни дефек­та“ на настоящата резервна система.

Първо, тя не предвижда никакви правила за страните, чиито парични единици се използват като резервни валути. Независимо от трайното нарушаване на външното равновесие на техните икономики, страните с резервни валути не са задължени да предприе­мат коригиращи мерки за възстановяване на външното равновесие.

Второ, поради несиметричния характер на ангажиментите на страните партньорки за възстановяване на външното равновесие на националните икономики, настоящата международна резервна система действа в посока на ограничаване на глобалното съвкупно търсене и в този смисъл насърчава дефлационната тенденция в развитието на световната икономика (27).

Настоящата система е характена със стремежа на някои страни да си осигуряват търговски излишък и нарастване на валутните им резерви, което е възможно благодарение на търговските дефицити на други страни (на първо място САЩ). На тази основа се стимулират глобалните дисбаланси, което засилва нестабилността на международната финансова система, т.е. и нестабилността на глобалната икономическа система (28).

Отсъствието на правила за отговорно поведение на държавите-емитенти на резервни валути прави възможна злоупотребата от тяхна страна с привилегированото им положение. Тази практика е особено характерна за САЩ, които често манипулират основния си лихвен процент и курса на долара, независимо от неблагоприятните последици на едностранните им действия за страните партньорки и световната икономика като цяло. Така на практика се провежда добре познатата политика на ограбване на ближния“ (29).

Последните 4-5 години изобилстваха с подобни примери: ускорената обезценка на долара доведе до масирани контраакции на редица други страни за предотвратяване поскъпването на собствените им валути (Япония, Индия, Бразилия, Австралия, Република Корея и др.) (30). Стратегическият курс на САЩ към поддържане на занижен реа­лен курс на долара не само понижава покупателната способност на чуждестранните държатели на резерви в американски долари, но и обслужва износа на инфлация в останалия свят, която намира израз в ускореното повишаване на цените на енергоносителите, суровините, хранителните стоки и др. На тази основа по-нататък нарастват и глобалните диспропорции на платежните баланси (31).

Сегашната международна резервна система осигурява огромни едностранни предимства на САЩ. Поради ролята на долара като основно международно резервно средство, те ползват изключително изгодно кредитиране от останалия свят, което им позволява да поддържат просперитет назаем“. Както пише Б. Айхънгрийн, само в чуждестранните централни банки се съхраняват американски държавни ценни книжа на стойност почти 5 трилиона долара. Поради устойчивото търсене на такива книжа доходността им е много ниска. На практика е налице евтино финансиране на американския външен дефицит и субсидиране на богаташите в Съединените щати от бедняците в развиващия се свят“ (32). Тазибаснословна привилегия“ на САЩ (по израза на Валери Жискар Д’ Естен) вече десетилетия е обект на критика от учени, експерти и политици.

В синтезиран вид критиката към настоящата резервна система беше представена в изявление на президента на Китайската централна банка Чжоу Сяочуан (март 2009 г.). Той призова за реформиране на световната валутна система и замяна на долара като световна резервна валута с друга валута, вече съществуваща в рамките на МВФ — СПТ. Световната резервна валута – заявява Чжоу Сяочуан, трябва да бъде стабилна; нейната емисия трябва да се осъществява по ясни правила; предлагането ù трябва да бъде гъвкаво и бързо да се приспособява към колебанията на световното търсене; най-после, това приспособяване не трябва да зависи от интересите на една или друга държава. Доларът не съответства на нито едно от тези условия. Неговият реален курс постоянно се променя в интерес на САЩ и без никакви общопризнати правила.

Както подчертава Чжоу Сяочуан, държавата емитент на световната резервна валута е заложник на противоречиви цели. Ако удовлетворява нарастващото търсене на парични средства от световната икономика, тя ще загуби контрола върху инфлацията в собствената си страна; в противоположната ситуация, стимулирайки националното търсене, тя ще наводни световните пазари с нежелателни парични средства. Т.е. държавата емитент не може едновременно да решава национални задачи и да изпълнява своите международни функции (33).

Представената от Чжоу Сяочуан гледна точка е изцяло в духа на разбирането на Кейнс за необходимостта от наднационална резервна валута и логиката, съдържаща се в „дилемата на Трифин“. Изложената от китайска страна позиция принципно се подкрепя и от други държави (в т.ч.Русия, Бразилия, Казахстан и т.н.).

Критиката към настоящата система на международните валутни резерви съвсем логично се допълва от лансирането на редица идеи за нейното реформиране.

Реформата на международната резервна система по замисъл следва да бъде насочена към повишаване на нейната стабилност и гъвкавост, елиминиране на възможността за натрупване на големи глобални дисбаланси, освобождаване от опеката на една или друга заинтересована страна, съобразяване с потребностите на глобализираната световна икономика и т.н. Основна цел на реформата е гарантирането на международната финансова стабилност като глобално публично благо.

Предложенията за реформа
на международната резервна система

включват създаване на нова глобална валута на базата на златото, широк набор от стоки, СПТ, учредяване на глобална централна банка, развитие на нови финансови инструменти, разширяване на набора от национални парични единици, изпълняващи ролята на международни резервни активи и т.н. (34) За съжаление, някои от идеите за реформиране на международната резервна система не са сериозно обосновани. Като израз на закъснял „икономически романтизъм“ се възприема напр. предложението за създаване на глобална резервна валута, основана на златото. Още от времето на Кейнс прагматичните икономисти отхвърлят златния стандарт. Обвързването на паричната система със златото е своеобразен ограничител на глобалната икономическа активност поради присъщите на подобна парична система рискове от дефлация. Високите темпове на повишаване на цената на златото през последните години обективно увеличават посочените рискове (35).

Като нерационално следва да бъде оценено и предложението за създаване на световна резервна валута, основана на широк набор от ликвидни стоки. На първо място, възникват съществени технически трудности при практическата реализация на такъв проект. На второ място, далеч по-съществено значение има процесът на „финансиализация“ на международните пазари на основните суровинни стоки (суров петрол, метали, селскостопански продукти). Международната търговия с тези стоки е силно повлияна от поведението на финансовите инвеститори. Последните разглеждат борсовите суровинни стоки като алтернативен клас финансови активи. В стремежа си да оптимизират съотношението на рискове и доходност на свои­те портфейли финансовите инвеститори оперират все по-активно на пазарите на основните суровинни стоки, където формират крупни позиции. Превръщането на търговията със суровинни стоки в обект на финансиализация неизбежно води до спекулативни балони и засилена нестабилност на пазарните цени (36). При тези условия основаната на широк набор от представителни стоки резервна валута би била изключително нестабилна, което противоречи на основните изисквания към всяка резервна валута.

Идеята за създаване на нова глобална резервна валута е обоснована най-задълбочено и всестранно в доклада на „Комисията Стиглиц“, публикуван през 2009 г. Комисията предлага новата резервна валута да бъде изградена на основата на СПТ, издавани от МВФ след 1970 г. За да се превърне обаче в реално, общопризнато глобално резервно средство, което успешно да замести американския долар, системата на СПТ трябва да бъде сериозно реформирана. Предложението на „Комисията Стиглиц“ предизвика силен интерес сред учени, експерти и отговорни политически лидери. То беше официално подкрепено и от ООН (37).

Предлага се СПТ да бъдат реформирани в следните направления:

•          страните членки на МВФ да се договорят за разширяване на кошницата от валути, определящи стойността на СПТ. Целта е кошницата да бъде много по-представителна от настоящия ù състав, като се допуска възможността тя да обхване валутите на всички страни-членки;

•          ясно трябва да бъде определена сферата на използване на СПТ като основно средство за международна ликвидност, в т.ч. възможностите за използването им от частния сектор в ежедневния търговски и финансов оборот;

•          радикално трябва да бъде променен принципът на разпределение на СПТ между различните страни. Настоящата практика на разпределение, съобразена с квотите на страните членки в капитала на МВФ, е несправедлива. Тя облагодетелства САЩ и другите държави от Г-7 и ощетява развиващите се страни и държавите в преход, които силно се нуждаят от допълнителна ликвидност. Комисията предлага нови подходи при емитирането на СПТ — разпределение на новите емисии между страните-членки на МВФ според потребностите“, т.е. в съответствие с търсенето на резервни активи от различните страни през последните години. Предлага се също значително по-голяма част от емисията на СПТ да се разпределя в полза на слаборазвитите страни, което би стимулирало ускореното им икономическо и социално развитие;

•          емитирането на нови резерви в СПТ трябва да се осъществява на антициклична основа. Така биха били създавани предпоставки за стабилизиране на глобалния икономически растеж и избягване на прекомерните колебания на деловата активност в рамките на световното стопанство като цяло;

•          в извънредни ситуации е целесъобразно да се допуска финансиране без налагане на предварителни условия, които засилват рецесията и диспропорциите. Това предложение отчита дългогодишния опит на МВФ при предоставяне на финансиране на нуждаещи се страни, съпроводено с налагане на строги ограничителни условия, които най-често водеха до задълбочаване на кризисните процеси в икономиката, а нерядко предизвикваха социални и политически трусове в страните-бенефициенти;

•          необходима е прецизна предварителна разработка на условията за използване на СПТ като основно резервно средство, в т.ч. определяне на паритетното съотношение на СПТ спрямо всички национални валути;

•          емисията на реформираните СПТ трябва да се осъществява от създадена за тази цел глобална резервна банка. Отказът от „услугите“ на МВФ се аргументира с това, че поради съществуващата система на управление на фонда, вероятно не всички страни виждат в негово лице достатъчно неутрално учреждение или механизъм, способен да осъществява емисията на такава валута. Зад тази елегантна формулировка реално се крие острата критика, която Стиглиц и мнозина други икономисти отдавна отправят към МВФ (38).

Идеята за учредяване на глобална резервна банка присъства във всички предложения за създаване на наднационална резервна валута. Основните изисквания, които се поставят пред такава уникална институция, се свеждат до демократичност на управлението ù, прозрачност в нейната дейност, гъвкавост и оперативност при управ­лението на международната валутна ликвидност.

Лансираната от „Комисията Стиглиц“ идея за създаване на глобална резервна валута, основана на реформираните СПТ, нерядко е обект на критика. Отчитайки досегашните не особено убедителни резултати от функционирането на СПТ, някои специалисти изразяват съмнения във възможността те да се превърнат в общоприз­нато глобално резервно средство. В подкрепа на своята теза те привеждат такива аргументи като ограничения обем и нееластичността на емисията на СПТ; ограничената сфера на използване на СПТ; символичния дял на СПТ в световните валутни резерви и скромният им принос в осигуряването на международната валутна ликвидност. Поради това те смятат, че не е целесъобразно да се прави опит за „реанимиране“ на СПТ, обявявани от тях за нежизнеспособна международна валутна единица (39).

Други автори извеждат на преден план политическата съпротива, на която ще се натъкне този проект, тъй като САЩ — страната, която в най-голяма степен е облагодетелствана от статуквото, едва ли доброволно би се съгласила със създаването на нова международна валута, която би била алтернатива на долара“ (40). Резервите на някои автори се основават на първо място на солидните позиции на американския долар на международните стокови и финансови пазари. На второ място, те посочват необходимостта новата глобална парична единица да спечели доверието на операторите, за да се утвърди след време като международна мярка на стойността и средство за обръщение. Според тях страните от Г-7 едва ли са готови да се лишат от главния си коз във финансовата глобализация — контрола върху глобалните финансови потоци (41).

Неизбежните проблеми и трудности, с които ще се сблъска проек­тът на „Комисията Стиглиц“ при евентуалната му бъдеща реализация, едва ли са основание за неговото отхвърляне. По-скоро те трябва да насочат внимание към необходимостта от определена етапност и последователност при осъществяване на предвижданите мерки. Нереалистично е да се предполага също, че реализацията на такъв фундаментален проект няма да наложи определени компромиси.

Напълно вероятно е еволюционно развитие на съществуващата международна резервна система в посока на диверсификация на набора от национални парични единици, изпълняващи ролята на международно резервно средство. Независимо от трайната тенденция към съкращаване дела на щатския долар и след глобалната финансово-икономическа криза (2008-2009 г.) той остава доминираща международна резервна валута.

Ключовата позиция на долара като международен резервен актив се обяснява с действието на няколко съществени фактора:

•          в САЩ днес е съсредоточена около 1/5 от световната икономика, т.е. американската икономика значително превъзхожда по размер икономиките на държавите конкурентки;

•          американската икономика се характеризира с висока иновацион­на способност, което определя солидните ù конкурентни позиции на глобалния световен пазар (42);

•          САЩ са водеща сила в международните търговски и финансови връзки. През 2011 г. на САЩ се падат 21,3% от изнесените в световното стопанство преки инвестиции и 17,2% от сумата на привлечените преки инвестиции (43);

•          американският финансов пазар е особено голям по размер, иновативен, високоликвиден и силно интернационализиран;

•          доларът се е утвърдил като валута на цената и разплащанията при международната търговия с редица стратегически важни суровини;

•          процесът на доларизация на стопанския живот в много страни е достигнал твърде висока степен;

•          доларът е основна валута, обслужваща международния търговски и финансов оборот и най-често търгуваната валута (44) и т.н.

Същевременно ясно се проявява действието и на фактори с противоположна насоченост:

•          налице е голям бюджетен дефицит и ускорено нарастващ държавен дълг, който в края на 2011 г. достигна 102,9% спрямо БВП (45);

•          текущият платежен баланс на страната вече много години приключва със значителен дефицит, което води до нарастване на външната задлъжнялост на САЩ;

•          националната норма на спестяванията в САЩ е изключително ниска, поради което вътрешните инвестиции в значителна степен се финансират с чуждестранни ресурси (46);

•          в продължение на голям исторически период САЩ поддържат необосновано занижен курс на долара, което противоречи на интересите на държателите на резервни активи в американски долари (47);

•          чуждестранните държатели се стремят да диверсифицират валутната структура на своите резерви и т.н.

Още с въвеждането си през 1999 г. еврото зае мястото на втора по значение резервна валута. През следващите 10 години тази позиция беше укрепена. Но първоначалните очаквания, че еврото в кратък срок ще се превърне в равностоен конкурент на долара (48), не се оправдаха. Причините за това се коренят в относително
ниските темпове на растеж на еврозоната и ЕС като цяло; изоставането на ЕС в структурната и технологичната модернизация на икономиката, което обуславя влошаване на глобалните конкурентни позиции на Съюза; силните колебания на валутния курс на еврото; дълговата криза, обхванала редица страни от еврозоната, която поставя под съмнение нейното оцеляване; политиката на Европейската централна банка, която не насърчава използването на еврото извън еврозоната и т.н.

Особено неблагоприятно отражение върху международните позиции на еврото има кризата на суверенните дългове. Тази криза е външен израз на по-дълбоката системна криза, която изживява икономическият, паричният и политическият съюз на ЕС. Пряко отражение върху международните позиции на еврото имат: мудните действия на европейските лидери за справяне с дълговата криза; устойчивата рецесия в еврозоната, довела до нарастване на безработицата и изостряне на социалното и политическото напрежение в редица страни; привличането на МВФ и държавите от групата БРИКС в „спасителните“ действия; опасенията, че кризата в еврозоната може да дестабилизира световната икономика като цяло (49) и т.н. Не е без значение и фактът, че продължителната дългова криза насърчи възраждането на европесимизма, активизира националистически, ксенофобски и други подобни партии и движения, задълбочи разделението в ЕС (50).

Японската йена едва ли има значителен потенциал за по-нататъшното ù налагане като международна резервна валута. Тази оценка се аргументира с дългогодишната икономическа стагнация и дефлацията в Япония, които доведоха до отслабване позицията на страната като световен икономически и финансов център. В същата посока действат и такива фактори като високата степен на концентрация на операциите на японския бизнес в региона на Югоизточна Азия, натрупването на огромен държавен дълг (229,8% спрямо БВП през 2011 г.), специфичният модел на държавното управление на икономиката в Япония, трудностите при навлизането на чужде­странния бизнес в страната и т.н. (51)

Великобритания — страната, която емитира четвъртата свободно използваема валута, отдавна е загубила статута си на световна икономическа свръхсила. Но британската лира продължава да изпълнява (макар и в твърде ограничен мащаб) ролята на международно резервно средство. Този статут на британската лира се обяснява преди всичко с ключовата позиция на Лондон като глобален финансов център: на този пазар през 2010-2011 г. се пада най-голям дял от международната валутна търговия, извънборсовата търговия с деривати, международната търговия с облигации и международното междубанково кредитиране (52). Не бива да се подценява и историческият фактор: Великобритания е основен търговско-икономически партньор на широк кръг страни — нейни бивши колониални и полуколониални владения.

Засилващият се полицентризъм в структурата на съвременното световно стопанство генерира очаквания за постепенна диверсификация на набора от международни резервни валути. Логично е да се предполага, че такъв статут ще придобият преди всичко паричните единици на страните от групата БРИКС (53). В най-висока степен тези очаквания се свързват с китайския юан. Предвижданията за превръщане на юана в ключова световна валута имат в своя­та основа редица съществени фактори: рекордно високите темпове на икономически растеж в Китай през последните три десетилетия (54); утвърждаването на страната като втора икономическа сила (след САЩ), но първа промишлена сила в съвременното световно стопанство; превръщането на Китай в най-голям износител на стоки на световния пазар; активното участие на страната във вноса и износа на преки инвестиции; натрупването на огромни валутни резерви (3,3 трлн.дол. в края на 2012 г.). Китай постигна забележителни успехи и в развитието на своя научно-технически потенциал — разходите за финансиране на научните изследвания и технологичното развитие възлизат на 154 млрд. дол. през 2011 г. или 12,9% от общите световни разходи (второ място след САЩ) (55). На тази основа ускорено се променя моделът на участие на страната в международното разделение на труда на базата на нов тип конкурентни предимства (56).

Много предпазливо (но решително!) официалните китайски власти реализират дългосрочна стратегия за интернационализация на юана: от края на 90-те години на миналия век юанът се използва като платежно средство при трансгранични търговски сделки; Китайската народна банка сключва суапови валутни сделки с голям брой чуждестранни централни банки. Към средата на 2012 г. такива сделки са сключени със 17 страни и територии; постепенно се повишава гъвкавостта на китайската валутна политика; макар и в ограничен размер юанът вече се включва в международната валутна търговия; през последните 2-3 години се извършват трансгранични инвестиционни операции в юани и т.н. От началото на 2012 г. някои страни вече използват китайския юан като официален резервен актив (57).

За утвърждаването на китайския юан като ключова световна валута са необходими още редица стъпки: осигуряване на външна конвертируемост на юана и неограничена конвертируемост по капиталовата сметка; по-нататъшно развитие на финансовия пазар на страната (вкл. повишаване на неговата прозрачност и отвореност); стабилизиране на паричната и фискалната политика на страната; отказ от поддържането на изкуствено занижен валутен курс на юана; признаване на Китай на статут на пазарна икономика и др.

Русия обяви като своя политическа цел превръщането на Москва в мощен световен финансов център и на рублата — в една от водещите регионални резервни валути“ (58). Предпоставките за това се подготвят още от 90-те години: през 1996 г. Русия се присъедини към член VIII от Устава на МВФ. През 2006 г. руската рубла стана конвертируема за резиденти. Постигната беше договореност със страните членки на Евразийския икономически съюз (ЕАИС) (59) за взаимно използване на националните им валути. През 2011 г. Русия се договори с Китай и Бразилия за използване на националните валути при взаимните им търговски разплащания. През 2012 г. страните от групата БРИКС се подписаха за използване на своите валути при взаим­ните им търговски и кредитни отношения.

Вече са постигнати определени резултати при интернационализацията на рублата. През 2011 г. на руската рубла се падат 51% от плащанията по стокообмена между страните от ЕАИС и 64,9% от трансграничните преводи на физически лица в рамките на съюза (60). Макар и в ограничен размер, рублата се търгува на най-големите валутни пазари — Лондон и Ню Йорк. Ускорено се развива външният пазар на дългови ценни книжа, деноминирани в рубли. Емитенти на този пазар са както големите руски банки, така и авторитетни финансови институции от Западна Европа и САЩ. Някои страни (Беларус, Украйна, Китай) вече използват руската рубла като официален резервен актив (61).

За по-широкото използване на руската рубла в международния оборот (в т.ч. и като резервно средство) е необходимо преодоляването на редица проблеми: цялостна модернизация на руската икономика; повишаване стабилността на рублата като парична единица; въвеждане на реална свободна конвертируемост на рублата; по-нататъшно развитие на руския финансов пазар (в т.ч. обогатяване на набора от финансови инструменти, достъпни за руски и чуждестранни инвеститори); задълбочаване на интеграцията на постсъветското пространство и т.н.

* * *

Острата критика спрямо действащата система на международните валутни резерви и осъзнаването на нейната неадекватност на новите икономически и политически реалности са необходими, но недостатъчни предпоставки за внасянето на по-радикални промени в тази област. Извършването на такива промени предполага политическа воля и решителност, както и готовност за компромиси от страна на големите световни сили, каквито в настоящия момент липсват. При тези условия логично може да се очаква по-нататъшно еволюционно развитие на системата на международните валутни резерви и обогатяване на конкурентно-пазарна основа на многовалутния стандарт. Реални шансове за утвърждаване като международни резервни средства имат преди всичко паричните единици на държавите от групата БРИКС. Не бива да се изключва и вероятността за приложение в някакъв модифициран вариант на предложението на „Комисията Стиглиц“.

Бъдещето наистина принадлежи на един по-балансиран и симетричен модел на международните валутни резерви, но пътят към този модел едва ли ще бъде гладък и безконфликтен.

 

 

Бележки

(1) Report of the Commission of Experts of the President of the United Nations General Assembly on Reforms of the International Monetary and Financial System, New York, 2009, September.

(2) МВФ използва концепцията за „свободно използваеми валути“ след 1978 г. Списъкът на тези валути се изготвя от МВФ на основата на следните критерии: валутата трябва да се използва широко за извършване на плащания по международни операции и трябва да бъде предмет на активна търговия на основните валутни пазари. МВФ официално е признал статут на свободно използваеми валути на американския долар, еврото, японската йена и британската лира.

(3) Macmillan Dictionary of Modern Economics, Fourth edition (Ed.D.W.Pearce), London, 1992, p. 175.

(4) Българска народна банка, Информационен бюлетин, октомври 2012, с.148.

(5) Lexikon der internationalen Wirtschaftsberziehungen (Hrsg. T. Plьmper), Mьnchen, 1996, S. 285; Моисеев, С., Рубль как резервная валюта, Вопросы экономики, 2008, № 9, с. 7-10.

(6) Срв. Международные валютно-кредитные и финансовые отношения (под ред. Л.Н.Красавиной), М., 1994, с.12.

(7) Рубини, Н., С. Мим, Кризисна икономика. Основен курс за бъдещето на финансите, С., 2011, с. 260, 261; Красавина, Л.Н., Мировой опыт регулирования интернационализации национальных валют и его значение для Росии, Деньги и кредит, 2012, № 9, с. 16; Моисеев, С., цит.съч., с. 11.

(8) Една тройунция се равнява на 31,1035 грама.

(9) Международные валютно-кредитные и финансовые отношения …, с. 58.

(10) Международные валютно-кредитные и финансовые отношения …, с. 63.

(11) Tiffin, R., Gold and the Dollar Crisis. The Future of Convertability, New Haven, 1960.

(12) Относно дискусията вж. История экономических учений (современный этап), М., 2004, с. 422-429.

(13) Относителният дял на СПТ в международните валутни резерви се понижава от 9,2% през 1971 г. до 3,4% през 1992 г. и 0,4% през 2008 г. (Международные валютно-кредитные и финансовые оношения…, с. 76; Изчисления на автора по International Monetary Fund, International Financial Statistics, April 2012, p. 17, 27).

(14) Подробно относно ямайската валутна система вж. Международные валютно-кредитные и финансовые отношения…, с. 72-82; Красавина, Л.Н., Концептуальные подходы к реформированию мировой валютной системы, Деньги и кредит, 2010, № 5.

(15) Изчисления на автора по IMF, International Financial Statistics, April 2012, p. 26, 27.

(16) Изчисления на автора по IMF, International Financial Statistics, April 2012, p.27. В съвкупността страни с развиваща се пазарна икономика“ се включват и страните в преход.

(17) Изчисления на автора по IMF, International Financial Statistics, April 2012, p.1370.

(18) Rodrik, D., The Social Cost of Foreign Exchange Reserves, International Economic Journal, Vol.20, № 3, 2006, p. 253-266; Стиглиц, Д., Свободно падане. Америка, свободните пазари, кризата и виновните за нея, С., 2011, с. 325.

(19) Сеньоражът се определя като доход, формиран от разликата между номиналната стойност на емитираните пари и разходите за тяхното създаване.

(20) Подробно вж. Моисеев, С., цит.съч., с. 19-21; Братерский, В.М., Мировые финансы в российско-американских отношениях, США-Канада: экономика, политика, культура, 2011, № 8, с. 8, 9.

(21) По оценка на института Маккинси, в „нормалните“ за световната икономика предкризисни години чистата финансова изгода за САЩ от статута на долара като глобално резервно средство е възлизала на 40-70 млрд.дол., т.е. на 0,3-0,5% от БВП на страната. Според изтъкнатия американски учен професор Бари Айхънгрийн, ако доларът загуби статута си на международно резервно средство, САЩ ще понесат загуби в размер на 1,5% от БВП на страната (Цит. по Шитов, А., Уникалният статут на „зелените пари“ е под съмнение, но само САЩ ще решат съдбата му, в. Дума“, 9 април 2012 г., с. 15).

(22) Lexikon der internationalen Wirtschaftsbeziehungen…, S.365. Определена ориентация за размера на пропуснатите ползи осигуряват следните данни: според официална информация на Българската народна банка от края на 2012 г., реализираната нетна доходност от управлението на международните валутни резерви на страната възлиза на 1,28%. По данни на ЮНКТАД, доходността на изнесените преки задгранични инвестиции възлиза през 2011 г. на 7,3%. При това тази доходност е нарастваща през годините (UN, UNCTAD, World Investment Report 2012, New York and Geneva, 2012, p. 24).

(23) Красавина, Л.Н., Концептуалные подходы к реформированию мировой валютной системы, Деньги и кредит, 2010, № 5, с. 51; Красавина, Л.Н., Тенденции развития международных валютных отношений в условиях глобализации мировой экономики, Деньги и кредит, 2011, № 11, с. 13; Хейфец, Б.А., Глобалные дисбалансы и реформа мировой валютно-финансовой системы, Деньги и кредит, 2012, № 7, с. 50-52.

(24) Фитуни, Л., И.Абрамова, Закономерности формирования и смены моделей мирового экономическото развития, Мировая экономика и международные отношения, 2012, № 7, с. 3-15.

(25) Stiglitz, J., Financial Crisis: Europe’s Leaders Can Seize this Opportunity to Fill the Leadership Gap, Telegrapf Media Group Limited, 11 November 2008.

(26) Стиглиц, Д., Свободно падане…, с. 328.

(27)UN, UNCTAD, Trade and Development Report 2009, New York and Geneva, 2009, p. 156, 157.

(28) Стиглиц, Д., Свободно падане..…, с. 324.

(29) Срв. Международные валютно-кредитные и финансовые отношения …, с. 77-79.

(30) Срв. Шишков, Ю., „Невозможное триединство“ в эпоху финансовой глобализации, Мировая экономика и международные отношения, 2012, № 5, с. 10.

(31) Вж. Глазьев, С.Ю., С.Б.Байзаков, М.В.Ершов, Д.А.Митяев, Г.Г.Фетисов, О реформе глобальной валютно-финансовой системы и стимулировании экономического роста, Деньги и кредит, 2012, № 7, с. 44,45.

(32) По Шитов, А., цит.съч., с. 15. Вж. също Хейфец, Б.А., цит.съч., с. 52.

(33)     По Шишков, Ю., „Невозмоное триединство…..“, с. 11.

(34) Срв. Головнин, М., Перспективы доминирающей мировой валюты и национальные интересы Росии, Проблемы теории и практики управления, 2012, № 1, с. 24, 25; Красавина, Л.Н., Концептуальные подходы к реформированию…, с. 51; Хейфец, Б.А., цит.съч., с. 54.

(35) Головнин, М., цит.съч., с. 24; Рубини, Н., С.Мим, Кризисна икономика…, с. 262; Красавина, Л.Н., Концептуальные подходы к реформированию….., с. 55.

(36) UN, UNCTAD, Trade and Development Report 2009…, Chapter II.

(37)     UN Departament of Economic and Social Affairs, World Economic and Social Survey 2010, New York, 2010, p. XXII.

(38)     UN, UNCTAD, Trade and Development Report 2009….., p. 160-162, 167.

(39)     Красавина, Л.Н., Тенденции развития международных валютных отношении….., с. 19, 20.

(40) Головнии, М., цит.съч., с. 24.

(41)     Кузнецов, А.В., Финансовая глобализация и национальный суверенитет, США — Канада: экономика, политика, культура, 2012, № 2, с. 31, 32, 36.

(42)     Разходите за научни изследвания и технологично развитие през 2011 г. в САЩ възлизат на 405 млрд. дол., което е 34% от сумата на световните разходи. През същата година в САЩ са регистрирани 52% от общия брой на регистрираните в света патенти, делът на наукопоглъщащата продукция в общата продукция на обработващата промишленост възлиза в САЩ на повече от 37% (в Германия — 11%, в Япония — 9%). (Супян, В.Б., Перспективы экономического восстановления США: реальность и прогнозы, США — Канада: экономика, политика, культура, 2012, № 5, с. 10).

(43)     Изчисления на автора по UN, UMCTAD, World Investment Report 2012…, p. 173.

(44) В края на 2010 г. на долара се падат 60,5% от международните валутни депозити, 49% от емисиите на международни облигации, 54,1% от международните заеми, 56% от фактурите в международната търговия, 84,9% от оборота на международния валутен пазар (Кузнецов, А.В., цит.съч., 30,33).

(45)     Вопросы экономики, 2012, № 9, с. 16.

(46)     През 2009 г. нормата на спестяванията в САЩ възлиза на 11,5% от БВП при 22,5% в Германия, 22,4% в Япония, 35,1% в Индия и 53,5% в Китай (Фетисов, Г., К созданию контрацикличной системы регулирования глобального финансового рынка, Российский экономический журнал, 2012, № 4, с. 69).

(47)     По данни на Банката за международни плащания за периода от началото на 2000 г. до октомври 2011 г. номиналният ефективен курс на долара се е понижил с 14,3%, а реалният — с 15,9% (Срв. Головнин, М., цит.съч., с. 19).

(48)     Вж. Маринов, В. и др., Европейска икономическа интеграция (Трето преработено и допълнено издание), С., 2004, с. 227-229.

(49)     Такива опасения многократно бяха изразявани от МВФ, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Г-20 и др.

(50)     Подробно относно дълговата криза вж. Wittmann, W., Superkrise. Die Wertschaftsblase platzt, Zьrich, 2012, S. 99-117; UN, UNCTAD, Trade and Development Report 2011, New York and Geneva, 2011, p. 230-233; Варнавский, В., Системный кризис еврозоны: экономика vs политика, Мировая экономика и международные отношения, 2012, № 11, с. 43-49.

(51) Подробно вж. Ноздрев, С., Юань и иена в валютной архитектуре Азии, Мировая экономика и международные отношения, 2012, № 7, с. 45-49.

(52)     Срв. Кузнецов, А.В., цит.съч., с. 25.

(53)     Internalization of Emerging Market Currencies: A Balance between Risks and Reward, IMF, Staff Diskussion Note, 2011, October 19, p. 10.

(54)     Средногодишните темпове на растеж на китайската икономика през перио­да 1980-2010 г. превишават 10,0% (UN, UNCTAD) Handbook of Statistics 2012…, p. 424).

(55)     Срв. Супян, В.Б., цит.съч., с. 10.

(56)     Китай е лидер в износа на високотехнологична продукция. На него се падат 24% от световния износ на такава продукция през 2011 г., в т.ч. 40% от световния износ на компютърна и офистехника (Лебедева, Л.Ф., Позиции России и США в полицентричном мире: социально-экономический аспект, США-Канада: экономика, политика, культура, 2012, № 11, с. 6,7).

(57) Сключени са споразумения за покупка на китайски държавни облигации с централните банки на Япония, Южна Корея, Бразилия, Украйна, Беларус, Нигерия и Малайзия. (Подробно относно интернационализацията на юана вж. Андреев, В.П., Юань на пути к мировой валюте, Азия и Африка сегодня, 2012, № 1 и 3; Савинский, С.П., Процесс интернационализации валюты КНР: реалии и перспективы, Деньги и кредит, 2012, № 10).

(58)     Моисеев, С., цит.съч., с. 4.

(59)     Договорът за учредяване на ЕАИС беше подписан от президентите на Беларус, Казахстан, Русия, Таджикистан и Киргизия през октомври 2000 г.

(60)     Борисов, С.М., Российский рубль в международных расчетах: новейшие данные, Деньги и кредит, 2012, № 9, с. 18, 21.

(61)     Подробно вж. Моисеев, С., цит. съч., с. 11-18.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук