ПОЛИТИЧЕСКО ЛЯТО С ДЕФИЦИТ НА ЗДРАВ РАЗУМ

0
149

Александър Симов e журналист във вестник „Дума“. Роден е през 1977 г. в Стара Загора. Завършил е Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“. Активен блогър.  Негови статии и злободневни коментари могат да бъдат прочетени също в блога  „Алхимичната лаборатория на Александър Симов“ (http://alexsimov.blogspot.com) и на сайта „Поглед инфо“ (http://www.pogled.info).

В политически смисъл лятото на 2013 година се оказа много по-дълго, отколкото очакваха всички. То започна на 15 юни с протестите срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, постепенно се истеризира, политизира и нагнети, претърпя нестихваща серия от протести, но вече не национални, а пиарски — ръководени и контролирани, за да стане така, че темата за протестите да втръсне на всеки в страната.

Лятото беше протестно във всеки един смисъл, но изход от патовата ситуация не се очертава все още. Вероятно това е страничен ефект на кипналите страсти — във времената на политическа лудост, никой не иска да проявява здрав разум, защото ще го обвинят за дезертьор.

1. Протестърите и пърформансите

Протестиращите, които останаха на улицата, търсеха всякакви начини да привлекат вниманието на медиите. А медиите от своя страна услужливо ги отразяваха като топ новина, въпреки еднообразната повторяемост на ситуациите.

За първи път българските протести получиха по-подробно отразяване в европейската преса след 14 юни, когато направиха пърформанс по известната картина на Дьолакроа „Свободата води народа“. Лично манекенката Таня Илиева се появи на софийските улици, разголила гръд, а край нея костюмирани гвардейци от времето на Френската революция честваха падането на Бастилията.

Подобна акция обаче вече бе разиграна на турския площад „Таксим“, което направи българското подражание обикновена имитация. Освен това, Дьолакроа рисува картината си не за Френската революция, а за много по-късен бунт — от 1830 година, който сменя един тираничен режим с друг. Протестиращите, получили вече ироничното название протестъри, обаче се опияниха от европейския си блясък и организираха нов пърформанс — шествие до посолствата на Франция и Германия, за да поздравяват посланиците.  Няколко дни по-рано посланиците на двете страни — Филип Отие и Матиас Хьопфнер, излязоха с официално писмо, че България трябва да се откаже от олигархичния модел на управление, и приветстваха протестите. Анализатори определиха хода им като безпрецедентна намеса във вътрешните работи на страната.

Няколко дни след разходката на протестиращите солидна група контрапротестиращи, които защитават кабинета на Орешарски, също се събраха пред посолството на Франция. Посланик Отие прие техни представители и заяви пред тях, че всъщност изобщо не се намесва в политиката на България и не е негова работа да подкрепя или не протестите.

С подобен тип акции, като пускане на 240 китайски фенера в небето над София или опит на няколко поети (чиито имена по-голямата част от широката публика чу за първи път) да преминат през загражденията край парламента, протестиращите се опитаха да съберат нова гражданска енергия. Протестите обаче си останаха строго ограничени в София.

На 23 юли в България дойде еврокомисарката Вивиан Рединг и част от протестиращите видяха в това своя шанс да се оплачат от властта у нас. Срещата на Рединг с българската общественост обаче мина по съвсем друг начин. Тя отказа да подкрепи категорично протестите, въпреки че каза добри думи за тях. Дали случайно или не, но точно в деня, в който Рединг си тръгна от България, край парламента се разигра най-яростното събитие на протестното лято.

Същата вечер три парламентарни комисии разглеждаха на съвместно заседание проекта за актуализация на бюджета, а протестиращите обградиха парламента в желание да не допуснат нито един депутат да излезе. Така около 30 народни представители и трима министри се оказаха пленници на ситуацията. Ескалацията на напрежението дойде, когато МВР се опита с автобус да изведе депутатите през тълпата. Към автобуса полетяха павета, камъни, стъклата му бяха строшени. Реакцията на протестиращите принуди полицаите да върнат автобуса край парламента. В същото време край Народното събрание около 2 хиляди души, упорито насъсквани от медиите, се заеха да трошат плочките на тротоарите, да вдигат импровизирани барикади и да се заканват, че ще останат цяла нощ. В крайна сметка към 4 сутринта депутатите бяха изведени от парламента, а председателят на Народното събрание Михаил Миков обяви следващия ден за неработен заради изострената ситуация.

В следващите дни протестърите обвиниха властта за ескалацията на напрежението — полицията действала непрофесионално и заради това се стигнало до сблъсъците. Хулиганското поведение и разбитите тротоари обясниха с „провокатори“. Чуха се и мнения, че полицията си е превишила правата и е пребила демонстранти, но дори част от пострадалите коментираха, че всъщност полицията няма никаква вина.

След този пик протестите обаче не се разшириха, а започнаха да затихват, което бе обяснено с идването на август, месеца на отпуските. Група от 6 човека се организира за т.нар. Орешарски марш — тоест да вземат разстоянието от София до Варна пеш, за да викат пред резиденция „Евксиноград“ за оставка на правителството. Походът обаче премина при изключително ниска активност, провинцията така и не се вдигна на протести, а пред резиденцията два дни се събираха около десетина протестиращи, после се отказаха.

Излизането на парламента във ваканция потуши и софийските протести. Те все пак продължиха и през август, но при численост от по 100 души.

2. Битката между властите

В края на юли отношенията между изпълнителната власт и президентството бяха забулени от буреносни облаци. Това стана след като Росен Плевнелиев наложи вето върху актуализацията на бюджета. Властта реагира гневно и обясни, че по вина на президента няма да бъдат изплатени навреме редица социални плащания. В своя защита Плевнелиев каза, че е наложил вето само върху някои параграфи от финансите на държавата. Според експертите обаче това на практика блокира целия бюджет. Нещо повече, много анализатори и политици коментираха, че налагането на вето на бюджета е груба намеса в работата на изпълнителната власт. Плевнелиев побърза да припомни, че през 1995 година Желю Желев е наложил вето върху бюджета на правителството на Жан Виденов, но пак бързо бе опроверган, защото тогавашния държавен глава е спрял закона не с икономически и политически мотиви, а защото бюджетът на съдебната система не бил достатъчно разграничен от бюджета на изпълнителната власт.

Няколко седмици преди ветото актуализацията беше най-обсъжданата тема в държавата. Основен мотив на правителството да прибегне до нея бе желанието да се разплати с бизнеса, за да тръгне икономиката, да увеличи някои от социалните плащания, а остатъка от парите да сложи във фискалния резерв, ако възникнат други кризисни ситуации. Плевнелиев се изкара жертва. В изявлението си по повод ветото той се оплака, че чул много измислици по свой адрес. Легендарна стана репликата му „Разбрах, че имам 3 любовници, каквито нямам“.

Действията на държавния глава предизвикаха доста възмущение. От БСП разчетоха в изпълнението на президента елементарен опит да докаже, че партия „Атака“ наистина подкрепя управлението, защото за преодоляване на ветото са необходими 121 гласа, а БСП и ДПС имат само 120.

Парламентарното заседание, което трябваше да гледа президентското вето, бе насрочено за 30 август, но след като депутати от ГЕРБ се подписаха за извънредно свикване на Народното събрание, дебатите бяха пренасрочени за 16 август.

Датата  ще се запомни с това, че на нея софийските протестъри претърпяха първия си политически провал. Защото край парламента дойдоха над 3 хиляди привърженици на кабинета от цялата страна — доста повече от събралите се да освиркват около 150 души. Ветото на президента бе отхвърлено със 130 гласа.

По-късно протестърите се опитаха да иронизират случилото се. Обвиниха властта, че е докарала хора, които не знаят за какво са там. Но фактът остана — подкрепащите кабинета бяха мнозинство, а гласът на протестърите почти не се чу и заседанието не бе провалено, както мнозина се надяваха.

Това бе втори удар срещу легитимността на протеста, след като в края на юли БСП събра над 50 хиляди души на Бузлуджа. От там те мощно подкрепиха правителството. Видя се, че останалата част от България също има своето мнение и иска то да бъде чуто и разбрано, а хората на върха бяха категорични: Орешарски следва да получи шанс да довърши започнатото в социалната сфера. Посланията от Бузлуджа показаха, че социалистите не са в пораженска позиция.

3. Парите и неправителствените организации

Друга гореща тема на лятото бяха огласените данни, че голяма част от лицата на протестите са получавали сериозни пари от чужбина. „Училището за политика“ на Саша Безуханова, която стартира политическия проект „България може“, е получило 284 хил. долара за три проекта от 2007-а досега, става ясно от сайта на тръста.

Фондация „14 януари“, сред чиито основатели е един от инициаторите на протестите — Асен Генов, е финансирана със 120 хил. долара за 2 проекта. Общо 238 хил. долара е получил Институтът за развитие на публичната среда на Антоанета Цонева, която също представлява част от протестиращите. Фондация „Риск монитор“ пък си е осигурила 341 хил. долара за няколко свои проекта. Председател на настоятелството на организацията е адвокат Йонко Грозев от движение „България на гражданите“. Оглавяваната от политолога Огнян Минчев „Прозрачност без граници“ е получила 205 хил. долара за 2 проекта.

Изнасянето на тези данни вбеси представителите на неправителствените организации. Вместо да дадат отговор за финансирането си, те предпочетоха да обвинят властта и кабинета, че сатанизират неправителствения сектор.

Но фактът е факт — изплуваха и други данни, че протестите вече нито са толкова спонтанни, нито са толкова ентусиастки, колкото се опитват да ги изкарат техните автори.

И точно така разделена, както в началото на лятото, България се насочи към политическата есен на 2013 година. А тя обещава да е не по-малко гореща.

Проблемът, както винаги обаче, е съвсем друг, а не този, за който най-много се крещи. Проблемът е дали България ще остави 2 хиляди души в София да наложат отново десен път за развитие на страната. Ако битката е да се смени една олигархия с друга, то този протест наистина си е просто една банална, сива и досадна контрареволюция. Есента ще покаже дали промяна ще има, или всичко ще си е пак постарому.

Как беше казал навремето Черномирдин — Искахме да го направим по най-добрия начин, а стана, както винаги.

Хубаво е поне веднъж да не е както винаги.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук