ГЕОРГИ ДИМИТРОВ И ИДЕИТЕ ЗА НАРОДЕН ФРОНТ И НАРОДНА ДЕМОКРАЦИЯ

0
250

Димитър Ганов е роден през 1973 г. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Защитава докторат в Института за философски изследвания на БАН на тема „Наративът на левия радикализъм“. Главен асистент е в Института за изследване на обществата и знанието на БАН, редактор в сп. „Философски алтернативи“. Изследва предимно леви политически теории и движения, политически стратегии и конфликти.

 

Парадоксално е, че още по времето на държавния социализъм Георги Димитров е подценяван у нас и в СССР като мислител и политически деятел. Това се случва (и до голяма степен продължава да се случва) по отношение на важни исторически моменти, в които позицията на Димитров се различава коренно от тази на други емблематични фигури на българското и международното социалистическо движение или съветски ръководители, а оригиналните идеи са приписани на друга, по-титулувана фигура или удобно са имперсонализирани.

Цимервалдската конференция (1) е упорито избягвана тема, защото би хвърлила непоправимо тъмна сянка върху Димитър Благоев и Васил Коларов, които подкрепят пацифисткия Манифест на центристкото болшинство и отхвърлят инициативата на Радек и Ленин за прерастване на империалистическата война“ в гражданска“. Това по никакъв начин не е съвместимо с образа на антивоенния агитатор от парламентарната трибуна и Солунския фронт, където Георги Димитров е много далеч от скромното миролюбие; при това, докато релацията Благоев-Димитров е „учител-ученик“, то Коларов е „най-близък другар“ и „съратник“. По отношение идеята за народна демокрация обаче пренебрегването на Димитров е още по-фрапиращо.

Дали героят от Лайпциг действително е пръв и единствен автор на тази радикална, за съжаление зле осъществена концепция за развитие на страните с ляво управление, е много трудно да се твърди и изобщо, когато се разчита единствено на документи — официални или неофициални, — е практически невъзможно да се проследи напълно пораждането на идеи. По-скоро имам предвид обстоятелството, че сталинистката версия за народнодемократичното управление и предшестващия го „народен фронт“ продължаваше да бъде застъпвана много след 1956 г. И то посредством сталинистки изразни средства за изличаване или редуциране на нечие присъствие в история­та — с изтъкване на общата гениалност на „партията“ или „СССР“, без да се споменава много Вождът на народите, като на генералния секретар на Коминтерна е отредена второстепенна роля.

А историческите факти са следните:

— след като Димитров заема този пост, политиката на Комунистическия интернационал (КИ) се променя на 180 градуса;

— на Седмия конгрес на КИ едновременно се отхвърля напълно тео­рията за социалфашизма“ и се славослови авторът на тази теория — Сталин, като лидер на борбата против фашизма;

— съществува писмена кореспонденция между Сталин и Г. Димитров, която недвусмислено доказва кой и по чия инициатива променя позицията си и т.н.;

— бяха жертвани в името на континуитета в развитието на комунистическата и социалистическата мисъл и история и в името на мита за абсолютното съгласие в „революционния авангард“, упорито налаган въпреки общоизвестните факти от трагичната история на ВКП (б).

     За да видим реалния принос на Г. Димитров към лявата етатистка теория и практика, трябва да тръгнем от

понятието „народен фронт“

Негов автор е лидерът на ФКП Морис Торез (март 1934), но самата идея е на Жак Дорио. През януари 1934 г. на заседание на ЦК на ФКП той пледира за сътрудничество със социалдемократите, отхвърляни дотогава според тезата на Сталин за „социалфашизма“. ЦК гласува против. На конференцията в Ивър Жак Дорио е изключен от партията, а идеята му е… горещо одобрена, с обяснението, че я бил „откраднал“ от комунистите (2). Това се случва след среща в Москва на Торез с ръководителя на делегацията на ВКП (б) в Коминтерна Мануилски на 26 април (Дорио също е поканен, но отказва да отиде) и заседанието на Президиума на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ) на 16 май. Тогава Димитров и Мануилски категорично препоръчват на Торез инициатива за обединен антифашистки фронт със СФИО — партията на френските социалдемократи. (3)

Изключително странно. До момента препоръките на Коминтерна към ФКП са точно обратните, както и политиката на ИККИ като цяло. През 1933 г. XIII пленум на ИККИ обвинява изцяло социалдемократите за неуспехите на пролетариата и твърди, че крахът на буржоазната демокрация в Германия благоприятства все по-дълбоката криза на капитализма. От 26 януари до 10 февруари, точно преди работническите протести във Франция, се провежда XVII конгрес на ВКП (б), на който Мануилски изнася отчетен доклад за работата на делегацията на ВКП (б) в ИККИ изцяло в духа на пленума и този доклад е изцяло и напълно“ (4)  приет от XVII конгрес. В края на февруари Димитров пристига в Москва и през юни с.г. комисиите, подготвящи материалите за VII конгрес на ИККИ, вече обсъждат радикалните предложения на бъдещия генсек за преоценка на политиката по отношение на социалдемократите — и  те получават далеч не всеобщо одобрение“ (5). Още през юни 1934 г. Димитров, подготвяйки чернови за речта си пред конгреса (впоследствие отложен), настоява да бъдат премахнати термините социалфашизъм“ и социалдемократическо предателство“, изоставена е и линията за единен фронт само отдолу (Тактика за обединяване на фабричните работници, която всъщност е борба против работниците социал­демократи и възможност Народният фронт да бъде доминиран от тяхната партия) (6).

Още през април, когато е избран за член на Президиума и политсекретариата на ИККИ, Димитров предлага на Сталин обрат в политическата линия. На 1 юли му изпраща писмо, на което получава категоричен отговор в духа на теорията за социалфашизма (7). И  това се случва месец и половина след срещата на Димитров и Мануилски с Торез! Очевидно Коминтернът съвсем не е бил толкова послушно оръдие на Политбюро на ВКП (б).

На 25 октомври след дълги колебания Сталин приема предложенията на Димитров за децентрализиране работата на Коминтерна (самостоятелност на националните компартии) и обновяване на кадрите (8), след което продължава да отлага свикването на VII конгрес — до 1 май 1935 г. (9) Ясно е, че макар всички инициативи за промяна да са съгласувани със Сталин, те не произтичат от него. А идеята, тръгнала от Дорио, е развита от Димитров по такъв начин, че става основа на бъдещата концепция за народната демокрация.    

Независимо че в речта си пред VII конгрес на Коминтерна Димитров обвинява социалдемократите за отслабването на пролетариата(10), той категорично се обявява за радикална промяна на отношението към тях. Най-напред подчертава значимостта на защитата на демократичните свободи в капиталистическите страни, тъй като фашизмът привлича разочарованите от буржоазните демокрации големи маси от различни слоеве на населението (11). След това атакува директно тезата на Сталин, че фашизмът не можел да победи във високоразвита, висококултурна, имаща четиридесетгодишни традиции на работническо движение страна (…)“,  и че в страните на „класическата“ буржоазна демокрация нямало почва за фашизъм.(12) Димитров разграничава дейността на социлдемократическите партии от социлдемократическите работници“, с които трябва да се постигне единство, а селячеството, „интелигенцията“ и дори градската дребна буржоазия“ определя като останалите слоеве на трудовия народ“. Апелира в Народния фронт да се привличат тези партии в капиталистическите страни, в които членуват „в значително количество трудещо се селячество и основните маси от градската дребната буржоазия“.(13) Бъдещият генерален секретар на ИККИ е категоричен, че комунистите нищо не предписват и нищо не диктуват“ на своите съюзници (14) и напомня, че неорганизираните маси съставляват огромното мнозинство от работниците“, така че създаването на непартийни класови органи е най-добрата форма на провеждане, разширяване и укрепване на Единния фронт в самите низини на най-широките маси“ (15). Ето какво сменя старата тактика на единен фронт само отдолу“.

Коментирайки положението в Дания, Димитров категорично заявява: Това, че голямото мнозинство дава гласовете си за социалдемократическата правителствена партия, показва само, че пропагандното разобличаване на правителството от страна на комунистите е недостатъчно“.(16) Всичко това е унищожителна критика към сталинската политика на изключване и воюване с външния „враг“, непосредствено предшестваща вътрешните чистки във ВКП(б). А подкрепата към китайските революционери и идеята за антиимпериалистически единен фронт“ (17) не само отхвърлят дълготрайния неутралитет на  Сталин към китайската революция — те напомнят за универсалния характер на комунистическата кауза и имат пророчески характер, доколкото след година влизат в полемика с тео­рията за изградения социализъм в една страна“.

Всички тези идеи са основа на бъдещата концепция за народната демокрация“, но последната директно е предсказана в параграфа „За правителството на единния фронт“. Две от предпоставките за такова правителство според Димитров са: парализиране на държавния апарат на буржоазията и обединяване на най-широки маси на трудещите се против фашизма и реакцията“, но без непосредствени условия за установяване на съветска власт“. Затова е и отказът от ограничаващото понятие работническо правителство“.(18)

Това става не само година преди войната в Испания, цели 4 години преди избухването на Втората световна война и десет години преди нейния край, когато народнодемократичните режими действително са установени в Източна Европа. В тях се съчетават демократични и социални идеи и се обявява съвместимост на мощната, антиексплоататорска народна“ държава с частната собственост, контролирана от работниците.

Съветското ръководство подкрепя тази идеология и практика на управление — и спрямо войната в Испания, и по отношение на Източна Европа — до спускането на „желязната завеса“. Безспорно тази политика има изключително силно тактико-конюнктурно измерение — и в работата на Коминтерна, и в управлението на „народните демокрации“. Но е налице и голямото желание да се избегне съветската трагедия. И една дългосрочна стратегия, която реализира своите цели.

Георги Димитров експлицира идеята за народна демокрация във връзка с Испанската гражданска война. (19) Не отстъпвайте от позициите на демократичния режим… да съхраним единството и с дребната буржоазия, и със селските маси, и с радикалната интелигенция… в дадената международна ситуация ни е изгодно и необходимо да проведем такъв курс, който би обезпечил възможността в редица страни, в Испания, Франция, Белгия и т.н., където буржоазията все още остава на власт, да обединим широки слоеве от населението, където има правителство, зависимо от народния фронт, и където комунистическата партия има широки възможности да организира, възпитава, обединява масите и да укрепва собствените си позиции. Когато укрепим тези позиции, ще можем да отидем по-нататък“.(20) Това е и моделът на държавно управление в Източна Европа за годините между 1944 —1947/8 г. Той е нееднократно одобряван от Сталин; свързан е с нестабилността на СССР и обвързаността му с партньорите от антихитлеристката коалиция и е предвиден за дълготраен период, защото този път на обществено развитие може да се стори на някои по-бавен. Но той е не само възможен, реален, но е и несъмнено много по-безболезнен за народите“ (21). И обстоятелството, че този модел е естествено продължение на политиката на народния фронт, ясно показва изключителната значимост на теоретика и политика Георги Димитров в тези години в европейски мащаб.

След разрива между Запада и Изтока и изпадането си в немилост пред Сталин заради инициативата за Балканска федерация и сближаване с „врага Тито“ българският партиен ръководител е принуден — съвсем не без борба — да се откаже от първоначалната си концепция и да изнесе на V конгрес на БРП (к) доклад, в който по същество я подменя напълно: Съветският режим и народнодемократичният режим са две форми на една и съща власт властта на работническата класа в съюз и начело на трудещите се от града и селото. Това са две форми на диктатурата на пролетариата“.(22) Всичко това се случва в трагичния контекст на тоталната промяна на визията на СССР за Източна Европа, на която със сигурност Димитров е могъл да противостои и по друг начин, но не би могъл да се справи с нея.

Но това, което можем да кажем 130 години след рождението му е, че той е бил оригинална политическа фигура със собствена тежест, че е наложил много важни и успешни идеи в почти невъзможни, съветски обстоятелства.

 

Бележки:

(1) На Цимервалдската конференция, която през 1915 г. трябва да определи отношението на европейските леви социалистически организации към Първата световна война, българският представител В. Коларов по предварително получени от Д. Благоев указания подкрепя становището на мнозинството: войната е призната за империалистическа, социалистическите партии, подкрепили военните бюджети, са заклеймени и се призовава за мир без анексии и контрибуции. Предложението на „цимервалдските леви“ да се използва ситуацията, за да се стигне до политическа революция, е отклонено (по ирония на съдбата автор на пацифисткия Манифест е бъдещият идеолог на „перманентната революция“ Л. Троцки). 

(2)  Degras, J. The Communist International, 1919-1943 (Documents), vol. 3, The Royal Institute of International Affairs 1971, p. 313, 332; Thorez, М. For the Organization of the United Front of Anti-Fascist Struggle. Source: Cahiers du Bolchevisme, 11th year, no. 12, June 15, 1934. In: http://www.marxists.org/Maurice Thorez Archive (Last Visited on 29 October 2012). Статията на Торез излиза преди конференцията и в нея все още се говори за „другаря Дорио“, но с изброяване на неговите „престъпления“ и политика, „враждебна на болшевизма“.

(3) Воликов, С. ФКП и разработка новой стратегической линии международного коммунистического движения. В: Историческое значение VII конгресса Коминтерна. М., Издательство политической литературы 1986; с. 73-74.

(4)  КПСС в резолюциях и решениях съездов, конференций и пленумов ЦК. Институт Маркса-Энгельса-Ленина-Сталина, Государственное издательство политической литературы 1953; с. 744. Отчетный доклад товарища Мануильского о работе делегации ВКП(б) в ИККИ. На http://www.agitclub.ru/front/front.htm (Last Visited on 29 October 2012).

(5) Воликов, С. Цит. соч., с. 74.

(6) Degras, J. Cit. op., p. 333.  

(7) Роговин, В. Сталинский неонэп. Гл. XXX: Политика Народного фронта. На:  http://trst.narod.ru/rogovin/t3/oglav.htm  (Last Visited on 29 October 2012).

(8)  Сталин И.В. Cочинения. — Т. 18. — Тверь: Информационно-издательский центр „Союз“, 2006; с. 71—73.

(9)   Роговин, В. Цит. соч.

(10) Димитров, Г. Доклад на VII Всемирном Конгрессе Коммунистического Интернационала. Госполитиздат, 1958; с. 6, 9, 14-15, 17, 23, 28, и т.н.

(11) Димитров, Г. Доклад на VII Всемирном Конгрессе Коммунистического Интернационала. Госполитиздат, 1958; с. 8, 11, 21, 27, и т.н. 

(12) Димитров, Г. Цит. соч., с. 18. 

(13) Димитров, Г. Цит. соч., с. 25; 32.

(14) Димитров, Г. Цит. соч., с. 28.

(15) Димитров, Г. Цит. соч., с. 31; 63-64.

(16) Димитров, Г. Цит. соч., с. 45.

(17) Димитров, Г. Цит. соч., с. 58-59.

(18) Димитров, Г. Цит. соч., с. 61.

(19) Вж. Кандиларов, Е. От „реален“ към „демократичен“ социализъм. В: Изследвания по история на социализма в България; Център за исторически и политологически изследвания, Графимакс ООД. София 2010; с. 75.

(20) Димитров, Г. В: Коминтерн и Гражданская война в Испании. Документы. М., Наука 2001; с. 110-111.

(21) Димитров, Г. Съчинения. Т. 12, С. 1954, с. 64.

(22) Димитров, Г. Политический отчет ЦК БРП (к) V съезду партии. Госполитиздат 1958; с. 212.

 

* Откъсът е от книгата „Наративът на левия радикализъм“, излязла през август т.г. в академично издателство „Проф. Марин Дринов“. (Заглавието на текста не е взето от монографията).

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук