ТРИ ИЗТОЧНИКА И ДВЕ ВЪЛНИ НА РЕАБИЛИТАЦИЯ НА ФАШИЗМА

0
224

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“, секция „Философия“, на УНСС.

 

През последното десетилетие проявите на десен популизъм, ксенофобия, национализъм, неофашизъм в различни страни се увеличават. Все по-гръмки стават гласовете за криза на либералната демокрация. Тези процеси протичат в една или друга степен и в бившите социалистически страни, където те имат свой ритъм и предпоставки, обусловени както от по-глобалните процеси на съвременния капитализъм, така и свързани с особеностите, с начина, по който навлиза този капитализъм в тези държави. Имайки предвид това, ще се опитам да развия идеята за две вълни и три източника на реабилитация и прояви на възраждане на фашизма в Източна Европа и бившето постсъветско пространство.

Първата вълна е между 1989 и 2007 г., а втората — след започването на световната икономическа криза след 2007 г. Трите източника са: начинът на делегитимация на социализма и легитимация на реставрацията на капитализма; политиката на западните държави; кризисните процеси в различни страни на Европа през последните години.

Идеологически технологии на сатанизация на социализма и реабилитация на  фашизма

Пропагандно-идеологическите, дискурсни, социалнопсихологически и идентификационни механизми на делегитимацията на социализма и легитимацията на реставрацията на капитализма са първият източник, оформящ първата вълна на реабилитация на фашизма в Източна Европа в периода между 1989 и 2007 г. .

За да разберем това, трябва да имаме предвид, че самата дефиниция на фашизма не е нещо неутрално и деидеологизирано, както изглежда във всекидневното съзнание, а е коренно различна в различните идеологически интерпретации на това явление. В бившите социалистически страни от 1933 г. насам господстваща е дефиницията на Георги Димитров, според която фашизмът е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистическите елементи на финансовия капитал“. В тази дефиниция родовата характеристика и на фашизма, и на либералната демокрация е капитализмът. Чрез либералната демокрация в без­кризисни времена господството на капитала е прикрито, незабележимо, представено чрез формално свободно избирани от гражданите парламенти и правителства. При фашизма става дума за открита диктатура. При определени условия капитализмът ражда либерална демокрация, а при други условия, когато изпада в системна криза и либералната демокрация, и нейните институции все по-малко работят,  с нейна помощ води до фашизма. Не може да има фашизъм там, където няма капитализъм.

Началото на реставрацията на капитализма в България обаче започна именно с либерално преформулиране на понятието за фашизъм. От него бе премахната идеята за капитализма и това, че фашизмът е тип господство на финансовия капитал, а бяха вкарани определени формални характеристики на политическата надстройка. Вместо капитализъм бе прието едно ново родово понятие — тоталитаризъм“, в което бяха включени и съществуващите политико-икономически системи в бившите социалистически страни, представени дискурсно с терминакомунизъм“. Това либерално дефиниране на фашизма като версия не на капитализма, а на един нов термин — тоталитаризъм“, послужи, от една страна, за манипулативно идентифициране на съществуващите в тях общества с фашизма и тяхното сатанизиране, а от друга, капитализмът бе оневинен като система, родила фашизма. Подложени на сериозен теоретичен анализ, тези либерални дефиниции на фашизма, чрез които се прави опит да се делегитимират бившите социалистически общества в Източна Европа, се оказват трудно защитими. (1) У нас терминът „тоталитаризъм“ бе популяризиран от лидера на антикомунистическите сили Желю Желев. Ссериозни западни изследователи като Бенжамен Барбър обаче отбелязват в авторитетната енциклопедия на политическата мисъл „Блекуел“, че този термин, както изглежда, не притежава някакво социално научно значение. Той остава обаче ключ за характера на идеологията на Студената война и така за социологията на следвоенната епоха.“ (2)  

Още в началото на социалните промени у нас се наложи именно това либерално по своя идеологически характер понятие за фашизъм. Това бе свързано с идеологическата фалшификация на целите на социалната промяна, при които либералната демокрация, която е просто една от политическите форми на капитализма, се представи като демокрацията изобщо и послужи като идеологическо було за прикриване на реалния процес на завръщане на капитализма и заграбване на общонародната собственост от едно малцинство у нас и от чужди компании.

Основен пропаганден и социалнопсихологически механизъм за тази реставрация стана антикомунизмът, който е една от характеристиките на фашизма. Този антикомунизъм, използвайки либералната фалшификация на понятието за фашизъм (освободено от своето родово значение на капитализъм и идентифицирано с интерпретираното понятие за „комунизъм“), бе представен като борба с тоталитаризма“.

Всъщност антикомунизмът е една от характеристиките именно на фашизма — той е необходима, макар и недостатъчна характеристика при дефиницията на фашизма. Известно е, че фашизмът прие­ма като свой главен противник комунистите. Веднага след идването на власт на Хитлер е забранена комунистическата партия, а по-късно и социалдемократическата партия. Германският нацизъм се бори срещу евреите и комунистите, той е антикомунистически по своята природа. Това се отнася и за другите версии на фашизма.

Важна характеристика на българския антикомунизъм стана радикалното пренаписване на историята на периода преди 1944 г., събитията през 1944 г. и ранния период на социализма по посока на пълна реабилитация на проявите на фашизъм в България. Ключов елемент на това пренаписване бе отричането на какъвто и да е фашизъм в страната до 1944 г., отхвърлянето на антифашистката борба и на жертвите в нея, на палачите в нея, носещи набучени на кол глави на партизани и изгарящи къщи на ятаци. Санкцията срещу тях бе представяна като комунистическо насилие“ .

Това послужи като основание за тотална смяна на наименования на улици, училища, различни други обекти, назовани на имената на антифашисти. Така бе извършена манипулация, при която борците против фашизма, обявени за „комунисти“, бяха представени като равнозначни на фашистите. Техните имена трябваше да бъдат изчегъртани от българската история. Реално съществувалите фашизъм и фашисти изчезнаха от тази история, което обезсмисли и  борбата срещу тях. Това бе един от инструментите за стигматизация на социализ­ма, манипулативно представен като комунизъм“. Делегитимирано бе антифашисткото движение, представяно като кокош­карство“, псевдогерои­зъм, борба срещу несъществуващ фашизъм. Затова и станалото на 9 септември 1944 г. бе наречено преврат“, а не революция, извършила качествени социално-икономически и социално-класови промени. Така се осъществи дискурсна промяна, зад която се криеше радикално пренаписване на историята, реабилитиращо фашизма.

Още пропагандната кампания по време на Великото народно събрание с прословутите карти с черепите“ беше инструмент за сатанизиране на социализма чрез раздуване на невинните негови жертви“  и броя на хората в трудовите лагери след 1944 г. Както съставът на присъстващите в тях, така и вината им бяха радикално манипулирани. Народният съд след 1944 г. бе институция, каквато имаше в редица западноевропейски държави след войната. У нас обаче той бе представен като съд над невинни хора. Така българският антикомунизъм стана по същество инструмент за реабилитиране на фашизма и на неговите действия в България.

Оказа се, че не е имало фашисти, а само кръвожадни „комунисти“, убиващи невинни хорица. Това обяснява и днешни феномени като „Луков марш“, отказа в българския парламент да се почете годишнината от убийството на поета Никола Вапцаров, десакрализацията на антифашистки паметници от рода на тази, при която фашизоидна групичка боядиса антифашистките скулптори на ул. „Позитано“ в София през миналата година.

Изчезна и бе делегитимиран като зло субектът победител над фашизма — Съветският съюз. А след като е делегитимиран победителят срещу фашизма, става много по-лесно да се пренапише историята на тези, срещу които той се е борил. Навсякъде колаборацио­нистите, помагачите, сподвижниците на хитлеристката армия, санкционирани след това за техните действия, бяха представени като невинно пострадали от лошия „комунизъм“. Паметниците на войниците, сражавали се срещу фашизма („Альоша“ в Пловдив и Паметникът на Съветската армия в София) станаха обект на непрекъснато поругаване. Показателни са перипетиите с паметника на разстреляния като антифашист поет Никола Вапцаров, който най-напред бе махнат от градинката зад двореца в София и след няколко години отново възстановен. Свободно започнаха да се разпространяват фашистка литература и символи. На площад „Славейков“, в центъра на София, от началото на 90-те години всеки може да си купи спокойно „Моята борба“ на Хитлер и други фашистки произведения. Майстори на сувенири започнаха да произвеждат чаши с лика на Хитлер, които да продават и на чужди терористи. На много места по стените на сградите в София, а и в други градове на страната, може да се види нарисуван хитлеристкият символ — пречупеният кръст.

В центъра на София бе изграден мемориал на пострадалите от комунизма“. Сред изписаните на него имена има и такива на криминални фигури или убийци, като убиеца на децата от Ястребино по време на Втората световна война.

В страните от постсъветското пространство реставрацията на капитализма съвпадна с изграждането на собствени национални държави и национална идентичност, което съвсем естествено стана в контекста на противопоставяне на съветската идентичност, съветската история и съответно историята на борбата с фашизма. В страните от западната част на СССР, където по време на Втората световна война е имало отряди, групи, които са се сражавали в лагера на нацистите, съответните наследници пренаписаха историята не само в антисъветски дух, но и с реабилитация на техния фашизъм. Това бе особено типично за балтийските републики и за Украйна с безкрайното раздуване на цифрите, например за  на т. нар. Голодомор.

През 1999 г. при посещение в Киев за участие в международна конференция бях изумен да видя как в центъра на града на сергии (като на битпазар) се разпродаваха ордени и медали, включително на „Герой на Съветския съюз“ от войната срещу нацистка Германия. Битката срещу фашизма вече не беше израз на героизъм и на гордост. А свети символи на тази битка се разпродаваха като непотребни отпадъци за вторични суровини. Борбата срещу фашизма бе изгубила предишния си смисъл, а с това бе променен и смисълът на самото понятие и явление фашизъм.

В този контекст в цяла Източна Европа започна реабилитация на сътрудници и съюзници на германския нацизъм — на Антонеску в Румъния, Хорти — в Унгария, Бандера — в Украйна. В Украйна един след друг паметниците на Ленин бяха събаряни и вместо това се появиха портрети и скулптури на Бандера.

Политиката на западните държави
като фактор за реабилитацията на фашизма

Вторият източник на реабилитацията на фашизма е политиката на западните държави. Още преди Втората световна война Западът се опитва да използва възхода на Хитлер, за да го насочи и използва срещу СССР. Има предостатъчно факти за това, като се започне от възникването на нацизма и се стигне до Мюнхенското споразумение. Между 1923 и 1933 г. финансова подкрепа за идването на власт на нацистите в Германия оказват англо-холандският нефтен концерн „Роял Дач Шел“, автомобилният крал на САЩ Хенри Форд, американският банкер Уорбург, британският вестникарски магнат Харолд Ротемир, виждащ в идването на власт на нацистите в Германия възможност за противопоставяне срещу Съветска Русия. (3)  

В своя документален филм за „Неразказаната история на САЩ“ знаменитият американски режисьор Оливър Стоун отбелязва, че президентът Труман одобрява през 1941 г. формирането на партизанска армия срещу съветската власт, закодирана под името „Славей“. Тя е инфилтрирана в създаденото през същата година от нацистите движение на ултранационалисти, виновно за смъртта на хиляди евреи, поляци и съветски граждани, противопоставящи се на отделянето на Украйна в отделна държава. Лидер на тази група е Степан Бандера. Именно неговите последователи създадоха през последната година „Евромайдана“, извършил преврат и довел на власт нова олигархична групировка в Киев. Стоун отбелязва, че идеята е била ЦРУ да инфилтрира свои хора в страната, за да може да изтика съветския контрол“.

Бившият заместник-секретар на въздушните сили и професор по история Дъглас Брънкли потвърждава, че Организацията на украинските националисти — военнополитическо нелегално движение, възникнало през 20-те години в Украйна, привлича вниманието на ЦРУ и е използвана както от нацистите при инвазията в СССР, така и от американците, имащи същата цел — отделянето на Украйна от СССР. Тя е виновна за масовото убийство на хиляди евреи и руснаци. В края на войната редица от тях са изтеглени на Запад и след това спускани с парашути, за да вършат нелегална подривна дейност. (4)  

В своята книга Следващите десет години“, посветена на въпроса как САЩ да запазят глобалното си господство през ХХI век, един от ключовите американски политически стратези — Джордж Фридман, ръководител на агенция „Стратфор“, смятана за явно аналитично звено на ЦРУ, казва следното: От първостепенна необходимост за американската политика през настоящото десетилетие е да се върне към балансираната стратегия, използвана от Древния Рим и Великобритания. Те не са управлявали чрез груба сила. Съхранявали са водещата си позиция, като са насъсквали регионалните играчи един срещу друг и са се старали да ги държат като противници на трети, на които би им хрумнало да се съпротивляват. Поддържали са баланса на силите, използвайки противоречията между по-дребните, за да ги накарат да се унищожат взаимно, защитавайки по-широките интереси на империята. Стараели са се да ги подчинят чрез икономически интереси и дипломация, която не се изчерпва само с обичайните любезности на междудържавно ниво, а с неуловима и коварна манипулация, принуждаваща регионалните съседи да се ненавиждат един друг повече, отколкото ненавиждат имперските сили….“(5)  

Известно е например, че възходът на ислямския тероризъм е резултат на такъв тип американска политика. Първоначално САЩ създават и използват радикалните терористични подготовки за реализация на своите геополитически интереси. Те стимулират ислямската солидарност и фундаментализъм, подготовката на мюсюлмани от различни страни под флага на исляма за битка срещу съветските войски в Афганистан. Бин Ладен бе подготвен от американците, за да води война срещу СССР. След като съветските войски се изтеглиха от Афганистан, Бин Ладен и подготвените от САЩ муджахидини се превърнаха в своеобразен Франкенщайн и насочиха атаките си срещу САЩ. Подобни процеси протекоха и в страни като Ирак, Сирия, Либия, където американската намеса предизвика ислямския фундаментализъм и тероризъм. Той доведе тези държави до срив и до появата на нова ислямска държава на територията на Ирак, претендираща за създаването на халифат, който да се разпростре от арабския свят до Европа.

Навсякъде в бившите съветски републики бяха подкрепени десни, националистични и понякога фашизоидни антируски сили срещу възможността за възраждане на Русия. Главни участници в пренаписването на историята на отделните страни, включително и на България, са неправителствени организации, финансирани отвън за тази цел. Типичен пример в това отношение е финансирането на звена като Института за близкото минало или на т. нар. историци на свободна практика, които се занимават както с пренаписване на историята в антикомунистически и антисъветски дух, така и с делегитимация на борбата срещу фашизма в съответната страна.

Още Збигнев Бжежински в своята книга Голямата шахматна игра“  говори за стратегическия характер, който Украйна има за САЩ , за да не може да се възстанови предходната мощ на Русия. Всичко това може да обясни и поведението на САЩ днес, тяхната стратегия в Украйна. Месец преди отстраняването на президента Янукович заместник държавният секретар на САЩ Виктория Нюланд (съпруга на известния архинеоконсервативен професор Робърт Кейгън, идеолог на нахлуването в Ирак и автор на книгата Завръщането на историята“) обяви планове да се подпомогне създаването на „ново правителство“ в Украйна. Тя призна, че там са дадени 5 милиарда долара на неправителствени организации и медии, на първо място на потомците и последователите на бандеровското движение, които да създадат антируски нагласи, да формират масова психика за откъсване и противопоставяне на Русия. А САЩ са подпомагали опитите за откъсване на Украйна от Русия още по времето на техните бащи, в края на 30-те и началото на 40-те години в СССР.

Всъщност стратегията, довела до възраждане на фашистките сили в Украйна, чиято жертва станаха изгорените живи невинни хора в Одеса, е описана добре от Джордж Фридман: Поколения наред една от ключовите цели на американската външна политика в този регион бе да държи технологичните постижения на Европа далеч от естествените природни ресурси на Русия… Постепенно се наложи изводът, че Германия има много повече общи интереси с Русия, отколкото със своите съседи. Каквито и да са ползите на Германия от икономическите съюзи в Европа, тя си остава зависима от Русия за голяма част от своя природен газ. А Русия на свой ред се нуждае от технологии, с каквито Германия разполага в изобилие. Германия пък охотно би приела работна ръка, която обаче не създава социално напрежение чрез масова имиграция в страната — проблем, който автоматично би бил разрешен чрез изграждане на германски фабрики и заводи в Русия… Всички тези обстоятелства показват защо връщането към политиката на баланс ще изисква значителни усилия за блокирането на евентуално споразумение между Германия и Русия. Както ще видим по-нататък, подходът на САЩ би трябвало да включва и нов тип отношения с Полша — географски препъникамък, който би могъл да бъде хвърлен в колелата на един бъдещ съюз между Германия и Русия.“ (6) Това е писано през 2011 г., но дава великолепно обяснение на ставащото през 2014 г. в Украйна.

Това се случи точно когато екип от руски и западни експерти предложи своята концепция за „Голяма Европа“, свързана със засилени интеграционни връзки между ЕС и Русия. Гражданската война и съсипването на Украйна с помощта на подпомагани отвън фашизоид­ни сили са просто част от стратегията за противопоставяне и обезсилване на ЕС и Русия.

Световната икономическа криза и бедствените следствия от реставрацията на капитализма като източник на фашизма

Третият източник на реабилитацията на фашизма, станал основа за втора фашизоидна вълна в Източна Европа, в частност и в България, е световната икономическа криза след 2007 г., както и бедствените следствия от реставрацията на капитализма в различните социалистически страни.

Маргиналните неофашистки групи имат в постоянно присъствие в развитите западни страни през последните десетилетия. Предпоставките за тяхното съществуване обаче рязко се увеличиха през последните години. Неолибералният глобализиран капитализъм постепенно демонтира социалните защитни механизми за по-бедните и слабите и увеличава своите противоречия в резултат на ускорено нарастващите неравенства.

Според американското списание Нешънъл интрист“ са възможни два сценария, при които неофашистки сили да заемат водещо място в различни европейски страни.

Първият би могъл да се реализира при нова, по-силна финансова криза и колапс капиталистическата икономика. Ако не се увеличат рязко регулациите върху финансовия сектор, тази възможност остава открита. Тя ще доведе най-вероятно до засилване на центробежните процеси и национализмите в ЕС, особено ако с крушение на банките и икономически колапс рязко скочи безработицата. Ако в условията на масово недоволство и безпорядъци обединенията на дясно и левоцентристки партии, като ЕНП и ПЕС, не успеят да създадат жизнеспособна противодействаща коалиция, това може да доведе до тотално разочарование от „старите партии“ и „старите политици“ и до търсене на изкупителни жертви.

Втори възможен сценарий е серия от големи терористични атаки от ислямски терористи, евентуално с „мръсни“ ядрени бомби в европейски градове, което може да създаде тежка политическа криза и вълна на враждебност срещу всички мюсюлмани, живеещи в Европа, и вслушване в гласа на радикално десни популистки партии. (7)  

Трябва да отбележим обаче, че независимо дали именно те, или някакви други фактори могат рязко да засилят този процес, той върви и сега в различни форми в отделните държави. В страни като България възникват предпоставки за втора фашизоидна вълна, родена както от остротата на кризата, така и от провала на обещанията и изтикването встрани на ударните антикомунистически сили на СДС, активни при реставрацията на капитализма през 90-те години.

Никога в историята на България мащабите на ненавист, на омраза, на песимизъм, на недоверие към другия не са били така големи. Над един милион българи страдат от депресия. Всеки четвърти се нуждае от психиатрична помощ. Имаме разпад на социални общности и атомизация на обществото, неувереност в утрешния ден, усещане за отчужденост. Олигархизацията на политическата система от отделни групи едри капиталисти създава непрекъснатото усещане за „задкулисно“ дърпане на конците на нашия живот и поражда параноично конспиративно съзнание, при което всичко, което става в обществото, изглежда само маска на действията на могъщи сили, криещи се зад него.

Появяват се от различни посоки политици-популисти, които сочат ту в една, ту в друга посока образи на тези зли сили. В техните обяснения те, разбира се, са всевъзможни превъплъщения на сатанизираните комунисти“ и ченгета“. Изход от такова състояние, в което човек се чувства ужасно, ражда потребността от силна личност, усещане за „стабилност“ и „порядък“, създаване на изкуствени общности на основата на ненавистта към конструиран образ на общ враг. Този тип социалнопсихологическа среда през 30-те години на ХХ век роди в Германия нацистката партия и феномена Хитлер.

У нас маргинализираните активни антикомунистически сили, които бяха във властта през 90-те години и се провалиха, бяха изтикани встрани и сега си търсят оправдание за станалото. И ако през 90-те години намираха самооправдание в сатанизацията на тези, които наричаткомунисти“ и ченгета“ от преди 1989 г., сега същите тези комунисти“ и ченгета“ са виновни и за ужасяващите и престъпни действия при реставрацията. По ирационалната антикомунистическа логика, която намираме дори в изявления на президента Плевнелиев, комунистите“ са виновни най-напред, че са наложили комунизма“ след 1944 г., а сега са виновни, че са наложили капитализма след 1989 г., като самите те са станали капиталисти.

При тази втора вълна на антикомунизъм и фашизоидност комунистите“ и ченгетата“ играят ролята на евреите по времето на Хитлер, за които Сартър пише, че Ако евреите не съществуваха, те щяха да бъдат измислени“.

Това обяснява и парадоксалните характеристики на протестите срещу правителството през втората половина на 2013 г. и началото на 2014 г. В тях имахме връщане към лозунги от типа на Кой не скача е червен“, „Лустрация“, „Свобода или СССР“, а антикомунистът Сугарев обявява отново, за пореден път през последния четвърт век, гладна стачка. Желю Желев се ядосва, че след 1989 г. не е забранил БСП, а интелигентът-антикомунист Стефан Цанев се вайка защо не билиокървавили прехода“ в началото, т.е. не изтрепали в някоя Вартоломеева нощ колкото се може повече привърженици на бившата комунистическа партия.

Агресивни групи започнаха четвърт век по-късно втори етап на преименуване на определени обекти, както стана с поредния опит да бъде преименуван Благоевград. На този втори етап има своебразно парадоксално вербално фашизоидно поведение на либерално-капиталистически интелигенти като Желев и Цанев. Това благоприятства и възхода на политически сили на основата на конструирането на враг и на популистки лозунги и вождистка организация на партията, влизането в публичното пространство чрез серия от скандални действия, привличащи вниманието, както партиите на Мусолини и Хитлер. Всъщност всички основни партии, които се появяват на сцената и печелят гласове, за да влязат в парламента, имат популистки, вождистки и хейтърски характер. Така е с РЗС на Яне Янев, „Атака“ на Волен Сидеров, ГЕРБ на Бойко Борисов, „България без цензура“ на Николай Бареков.

Още в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век раждането на фашизма в Европа се обяснява именно с условията на тежки кризи, които водят до декласация и лумпенизация на милиони хора, попаднали в плен на популистки политици, които изобретяват етнически или расов враг. Това става възможно в най-образованата и най-развита икономически страна в Европа след Първата световна война — Германия. Сега го наблюдаваме в нова ситуация в най-различни страни в условията на криза, безработица, засилено движение на работна ръка. Дори във Великобритания младежката безработица е около 20%. Има деиндустриализация и колапс на традиционната база на социалдемокрацията, силна ерозия на профсъюзите. Както през 30-те години на ХХ век има огромна концентрация на богатствата, сливане на финансовия с промишления капитал и грамадни корпорации, които рязко засилват въздействието си върху политическите процеси.

Традиционните леви и десни партии губят подкрепа сред избирателите. Рязко нарастват протестните настроения навсякъде по света. Известно е, че идването на фашистите на власт след Дългия поход“ на Мусолини през есента на 1922 г. в Италия е предшествано от мощни стачки и акции на протест през 1920-1921 г. Подобна е ситуацията в началото на 30-те години в Германия. Засилва се подкрепата за радикално леви и десни организации и движения.

Никога след Втората световна война националистическите сили в Европа не са били толкова силни. Нараства евроскептицизмът и Европейският парламент и Еврокомисията са възприемани от мнозинство хора като брюкселска олигархия, представляваща богатите в Европа. Дори по признанието на неоконсерватори като Франсис Фукуяма либералната демокрация е в криза и ражда олигархични режими. Добре известно е, че през 30-те години именно тежката икономическа криза в условията на либерална демокрация ражда фашизма. А днешният капитализъм демонстрира нарастващо неравенство и загуба на легитимност на досегашните институции на либералната демокрация.

Неслучайно навсякъде в Европа обществената тежест на ултрадесните радикали нараства, появяват се фашизоидни групировки.

• В Латвия по улиците на Рига всяка година на 16 март с мълчаливото съгласие на властите се отбелязва Денят на легионите „Вафен СС“, воювали на страната на хитлеристите по време на войната. Техни бивши участници и привърженици провеждат тържествен марш събор на този ден, охранявани от полицията. (8)

• В Унгария неофашистката партия „Йобик“ спечели близо 17% при изборите през 2010 г. и 20.8% през 2014 г.

• Неофашистката партия „Златна зора“ в Гърция влезе в парламента, има силни позиции в армията, полицията, съдебната система.

• В Полша през ноември 2012 г. две ултрадесни организации се сляха в единно „Национално движение“ по време на организиран от тях т. нар. Марш за независимост, в който участваха над 30 000 души.

• Две крайно десни партии в Австрия, включващи стари и нови симпатизанти на нацизма, спечелиха почти 30% на изборите през 2008 г. с антиимигрантска и антиевропейска платформа, отнемайки много избиратели на традиционните социалдемократи и Народната партия.

• Националистическият „Национален фронт“ във Франция се превърна във водеща сила на европейските избори през 2012 г.

• В уж благоденстваща Норвегия намиращият се под влиянието на фашистки идеи Андерс Брайвик извърши масово убийство.

• Говори се за появата и нарастващата мощ на фашистки групировки дори в Швеция, където крайно дясната и популистка Sverigedemokraterna („Шведски демократи“) има представители и в шведския, и в европейския парламент. (9)   

Подобна ситуация е налице в различна степен и в останалите европейски страни.

Добре известно е, че пожарът и изгарянето са типични за фашиз­ма. Германският нацизъм запали Райхстага и използва това за антикомунистически лов на вещици. В България се горят къщите на ятаци и партизани. През кървавата 1923-1926 г. в България първоначалните прояви на българския фашизъм са давене на негови противници в шлепове на Марица и горене в софийските пещи. В тези пещи намира смъртта си учителката Ана Маймункова.

Днес нацистите радикали от „Десен сектор“, привърженици на Степан Бандера в Украйна, изгориха в Профсъюзния дом в Одеса 46 души живи само защото те не са съгласни с тях, така както немските нацисти изгарят свои противници в крематориумите. И у нас, и по света бе направено всичко възможно това да се забрави бързо или да се подложи на заблуждаващи интерпретации. Стотици невинни граждани, включително и деца, са избити в Източна Украйна, но също остават незабелязани от западните медии. Както Хитлер веднага след идването си на власт в Германия забрани германската комунистическа партия, така и днешното украинско управление забрани Комунистическата партия на Украйна, а преди това премахна правото на другите народи в страната да говорят на своите езици. Всъщност бандеровците и „Десният сектор“ в Украйна бяха специално „отгледани“ от западни спонсори с цел дебалансиране и хвърляне в хаос на тази страна, превръщането ѝ в инструмент за изтощаване и противопоставяне на Русия и Германия, а с тях и на останалата част на Европа. Неслучайно Полша играе особена роля в този процес, както го прогнозира стратегически Фридман.

В крайна сметка, в резултат на всички тези фактори наблюдаваме в различни форми и на различни места и у нас, и в други страни на Европа появата на групи хора и партии, които или реабилитират в една или друга степен фигури и действия от времето на някогашния фашизъм, или със своето поведение демонстрират характеристики, които можем да открием именно при този фашизъм.

 

Бележки:

(1)  Вж. Проданов, В. Десет тезиса срещу концепциите за тоталитаризма, В: Политическата мисъл на ХХ век — поуки за България, С., Авангард Прима, 2006.

(2)  Totalitarianism, In: The Blackwell Encyclopedia of Political Thought, Ed. By D. Miller, Oxford-Cambridge, 1991, p. 526.

(3)   Вж. Черкасов Н. С. О германском фашизме и антифашистском Сопротивлении. Томск: Изд-во ИОА СО РАН, 2006, с. 133-135, 78.

(4)  Вж. America Backed Ukraine Neo-Nazis In the Immediate Wake of World War II, In: Global Research, May 05, 2014, http://www.globalresearch.ca/america-backed-ukraine-neo-nazis-in-the-immediate-wake-of-world-war-ii/5380480

(5)   Фридман, Джордж. Следващите десет години. Къде бяхме и къде отиваме,  С., НСМ Медиа, 2011, с. 11.

(6)   Фридман, Джордж. Следващите десет години. Къде бяхме и къде отиваме,  С., НСМ Медиа, 2011, с. 14-15

(7)   Kershaw, Ian. Ghosts of Fascist Past,  In: The National Interest, March/April 2011

(8)  Александров, Валерий. По улицам Риги вновь маршируют фашисты, В: http://www.russkie.org/index.php?module=fullitem&id=28804&utm_source=twitterfeed&utm_medium=facebook, 19.03.13

(9)   The Rise of Swedish Fascism, In: http://libcom.org/news/rise-swedish-fascism-30052014,30.05.2014

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук