ТРУДНАТА БОРБА ЗА ЛЕВИ ИДЕИ В ДЕСНИ ВРЕМЕНА

Искра Баева е професор по съвременна световна история в СУ „Св. Кл. Охридски“. Главен редактор на сп. „Ново време“  (1993-2000).

 Успокоението, че престижни десни издания изчезнаха, а ние още сме тук, не е достатъчно. Те разчитат на егоизма, индивидуализма, алчността, докато левите трябва да формулират привлекателен социален проект, който да събуди съпричастие и солидарност

 Годините между 1993 и 2000 бяха едни от най-бурните в нашата текуща история, както трябва да наречем годините на прехода и отвъд него. А тъй като човешката памет е несигурна и лесно променяща се, ще припомня събитията от онези години:

• Тогава преживяхме безвремието от правителството на проф. Любен Беров (1993–1994), когато се родиха организациите на т.нар. националноотговорен капитал, организираната престъпност укрепна и започнаха големите мафиотски убийства, а в БСП се водеха бурни дискусии за това накъде вървим – към подобряване на социализма или напред/назад към капитализма. Пак тогава се върна общественото доверие в БСП, но не заради самата нея, а заради разочарованието от цената на прехода към „по-доброто“ прозападно бъдеще. Тогава започ­на и носталгията по стабилното, макар и небогато социалистическо минало.

• В края на 1994 г. дойде абсолютната изборна победа на БСП, беше създадено новото правителство на БСП, оглавено от лидера Жан Виденов (1995–1996) и в тясна коалиция с БЗНС „Александър Стамболийски“ и „Екогласност“; в двете години от управлението си Виденов се опита да пренасочи промените наляво с краткотраен успех, след което настъпи зрелищният крах на правителството, подпомогнат от свои и чужди.

• Това беше времето на зърнената и банковата криза, последвани от обществената, от нападението срещу парламента на 10 януари 1997 г., което постави началото на всекидневните сини протестни шествия и митинги, на подскачащите и скандиращите „Който не скача, е червен!“

• После дойде големият поврат, когато предсрочните избори през април 1997 г. бяха спечелени категорично от СДС във вида му Обединени демократични сили, беше създадено т.нар. реформаторско мнозинство и правителството на Иван Костов получи подкрепа за „смяна на системата“ чрез „голямата приватизация“, разграждането на социалистическата социална държава, наречено реформи в здравната, образователната и социалната система.

Надявам се, че изброяването беше достатъчно, за да могат читателите на списание „Ново време“ да си представят колко „десни“ бяха онези времена. Като под понятието „десни времена“ разбирам пълното господство на вярата, че пътят на България може и трябва да води единствено към десните сили, сиреч към Съюза на десните сили (СДС), към западните политически, икономически и военнополитически структури, че индивидуализмът е гарант за благосъстоянието на всички, че предприемчивите хора, както тогава се наричаха капиталистите, са много по-ценни за обществото, защото именно те създават работните места и богатството на нацията, а другите – настоящите и бившите работници (сиреч пенсио­нерите и безработните) трябва да са благодарни на предприемачите и на правителството, което им „отпуска“ пенсии и помощи. Затова тогава в „демократичния“ вестник „Демокрация“ беше естествено да се появи заглавието „Алчни старци изпълзяха на припек“ с автор Венцислав Лаков – очевидно за десните пенсионерите бяха паразити и тунеядци, които нямат право нито на гражданска, нито на политическа позиция.

В такава ситуация идентификацията с лявото, с червеното беше крайно непопулярна и дори опасна за запазване на работата, да не говоря за кариерата. И тъй като съм в режим на припомняне, ще продължа с личните си спомени. През 1994 г., след като повече от година вече бях главен редактор на теоретичния орган на БСП „Ново време“, участвах в хабилитационен конкурс с книга от над 400 страници „Източна Европа след Сталин, 1953–1956. Полша, Унгария, Чехословакия и България“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“) и няколко десетки научни публикации, но лявата ми активност се оказа проблем. След като бях избрана от всички инстанции – Факултетния съвет, Историческата комисия на Висшата атестационна комисия (ВАК), накрая процедурата стигна до Президиума на ВАК, чийто тогавашен „син“ председател химикът Стефан Робев категорично отрече правото ми да стана доцент и върна процедурата обратно. Вярно е, че това не се оказа достатъчно, тъй като макар и със закъснение от няколко месеца всичко завърши успешно. Но този епизод демонстрира духа на онова време, а ако трябва да добавя и още един детайл – вероятно неслучайно по-късно се оказа, че Стефан Робев е бил сътрудник на Държавна сигурност.

И още един спомен, преди да разкажа за лявото списание през трудните години от началото на прехода. Става дума за кризата от януари 1997 г., когато във всекидневните сини митинги масово участваха студентите от СУ „Св. Климент Охридски“, където преподавах и продължавам да преподавам и до днес. Та насред гражданското неподчинение тези студенти решиха да организират дискусия между представители на залязващата БСП и въздигащия се СДС и ме поканиха. Въпреки съветите, които получих от ръководството на БСП (ще припомня, че по това време бях не само във Висшия съвет, а и в Изпълнителното бюро на БСП), аз се съгласих и на 25 януари 1997 г. направихме открит обществен диспут с тогавашния депутат от СДС Веселин Методиев в 65 аудитория, една от най-големите в Ректората (именно в нея на 3 ноември 1988 г. беше създаден Клубът за подкрепа на гласността и преустройството).

Аудиторията беше пълна, бяха поканени и арбитри-експерти в лицето на Иван Кръстев, Григор Лилов и др. А резултатът беше дискусия, придружена с бурни освирквания на моите думи, но и с признанието на Григор Лилов: „Вие сигурно и мен ще освиркате, но тя е права“. Огромният емоционален заряд на онези дни пролича и в призива на Александър Кьосев, че отива навън при протестиращите, защото там са студентите и не иска да присъства на ритуалното ми самоубийство като университетски преподавател, който се е противопоставил на своите студенти. Е, с днешна дата искам да го успокоя, че продължавам да се радвам на студентската подкрепа, когато се налага – например при тяхната подписка срещу желанието на настоящия ректор да ме пенсионира преди две години. Най-забележителното тогава обаче бяха думите на един студент след края на дискусията: „Вие очевидно сте честен и почтен човек, но защо сте в тази партия?“ Тогавашният ми отговор беше: „Защото не искам всички отново да сме само в една партия, дори и да е СДС, а и защото някой трябва да продължава да защитава идеята за социална справедливост“. Та това са спомените ми от онова време.

Но да се върна на списанието. През 1991 г. влязох в редколегията му, след като по същество тя беше напусната – доброволно или принудително, от всички дотогавашни членове с изключение на Любомир Владимиров, който се занимаваше на практика с всичко около издаването на списанието. То беше загубило и тържествения си вид, пък и времената бяха такива, че почти никой не желаеше да се ангажира с подобно издание. Това личеше от пръв поглед – приличаше по-скоро на самиздат или на току-що появило се издание като краткотрайния десен „Избор“ или още по-мимолетното „ДаНо“.

Проблемът тогава беше както в пълната неопитност на редколегия­та и на главния редактор Живко Георгиев, така и в голямата обърканост на идеите. Второто се оказа по-трайно от първото. Например, след като вече бях оглавила редакцията, съвсем сериозно ми предложиха да публикуваме материали за „Тайното учение“ на Елена Блаватска. Колко объркани бяха представите на много хора какво означава списание за лява мисъл! Моето обяснение беше, че объркването идва от ролята на БКП в социалистическа България на партия-държава, която обхваща всички страни от развитието на държавата. Оттам идваше и убеждението, че списание „Ново време“ трябва да пропагандира всякакви идеи. Не искам да кажа, че в подобно издание няма място за дискусии между леви и десни идеи, но физиономията му трябва да е ясна и в нашия случай да бъде обърната към лявото политическо пространство, което се гради освен върху всичко друго и върху рационализма.

Имаше и още един проблем, с който се сблъсках още като член на редколегията – несигурността при публикуването на някои вътрешнопартийни материали. В моя случай ставаше дума за желанието ми да публикуваме първия документ, изработен от Комисията по отговорността на БКП за кризата в България, в която участвах. Този документ, който написахме съвместно с дейци като Валери Петров и Стайко Трифонов, беше кратък, едва десетина страници, и даваше принципна оценка за следвоенната политическа и икономическа система в България. Но на пленум на БСП беше отхвърлен като неотговарящ на целта. Която в окончателния вариант, изготвен от структурите на Висшия съвет, се оказа посочването на списъци от имена.

Признавам, че идеята ми за документ за отговорността на БКП за кризата беше твърде далеч от идеята да се посочват персонални виновници (обикновено стари противници на съставителите на документа), затова поисках да публикуваме първоначалния документ, но не се случи. И до днес смятам това за остатък от миналото на БКП – желанието да се цензурира. Все пак не бива да забравяме, че това бяха първите години на промените и не само ние, а и цялото общество имаше пред себе си дълъг път, преди да успее да преодолее рефлексите от миналото. Както виждаме, и до днес много политици не са го направили – вероятно не е странно, че са главно от дясната половина на политическата сцена.

Едно от първите неща, които трябваше да направя като главен редактор беше да потърся нов външен облик на списанието. Направих го с безценната (а и безплатна) помощ на Огнян Фунев, един от немногобройните известни български плакатисти, останали верни на лявата идея. Днес тази корица изглежда твърде странно, но целта тогава беше не само да скъсаме с миналото, а и да привлечем вниманието.

Не искам да говоря за трудностите, с които се сблъсквахме, защото те не са много по-различни от днешите, само дето тогавашното общество, а и партията, бяха много по-бедни. Но затова пък идейните дискусии бяха много по-остри. Да се разделим с комунизма, беше лесната част, много по-трудно се оказа да намерим облика на левите идеи във време, когато се налагаха капиталистическите отношения, процес, в който участваха и много от наследниците на БКП.

Господството на десните идеи тогава беше тотално и вървеше заедно с комерсиализацията на всичко. Не мога да забравя как много известни обществени анализатори, към които се обръщах с покана да напишат нещо за списанието, ми отговаряха: „Добре, но ако ми платиш добре“. Е, моят отговор беше, че да се пише в ляво издание, е въпрос на чест,а не на заплащане. И никога повече не канех такива хора. Продължавам да смятам, че

идеите и парите
са ценности от различни светове

които не бива да се смесват. Зная, че светът е материален и се движи от парите, но въпреки това не ми се иска идеите да зависят от парите, а да е обратното.

Длъжна съм днес да припомня и за огромната помощ, която оказа на мен и на списанието проф. Добрин Спасов, този светъл ум и всеотдаен човек. Той не само пишеше текстове, с които да ни упъти в сложните световни проблеми, но и превеждаше материали, кореспондиращи с нашите дилеми. Благодарение на безкористни и умни хора като Добрин Спасов списанието продължи да излиза през онези трудни седем години.

Най-болезненият проблем за мен тогава беше липсата на интерес към подобно теоретично списание. И не толкова заради господството на пъстрото, лековатото, клюкарското по вестникарските сергии (да, тогава те бяха толкова много, докато сега една по една изчезват). Причината беше, че и в БСП връх взе прагматизмът, вярата, че са важни не идейните програми и решения, а онова, което е успешно в живота. Това беше девизът на онова време, който ни доведе до дълбоки промени в ценностната система и до днешното състояние, когато под национален елит се разбира какво ли не – спортисти, певици, манекенки, шоумени и т.н., само не и интелектуалци. И пак политическият прагматизъм надделя, за да приеме БСП десни решения като плоския данък с оправданието, че той е дал добри финансови резултати.

Едно от най-големите предизвикателства за списанието беше кризата в управлението през 1996 г. Ще припомня, че политическата борба тогава се водеше по-скоро вътре в БСП, защото десните сили бяха твърде слаби след провала на Филип Димитров. Но зърнената криза, банковите фалити, необходимостта да се закриват и финансово изолират държавни предприя­тия създадоха такова напрежение в обществото и в БСП, което в крайна сметка доведе до оставката на правителството, а като резултат и до завръщането на СДС на власт, този път с абсолютно мнозинство и с ясно изразен мандат за непопулярни промени.

И днес живеем в последиците на тогавашните реформи – деиндустриа­лизация, разрушаване на социалната държава, обезлюдяване на цели региони, високо социално разслоение. Точно затова беше толкова важно да се направи анализ на провала на правителството на Жан Виденов. Неуспехите често са по-поучителни от успехите. Но за втори път се сблъсках с нежеланието на ръководството на БСП за такъв анализ. Все пак, макар да беше в начален етап, оценка за управлението беше направена и този път я публикувах в списанието: „Участието на БСП в управлението – трудна равносметка“ („Ново време“, № 2–3, 1997, 13–18). Но така и не успяхме да си отговорим на най-важния въпрос: дали неуспехът се дължеше на невъзможността да се осъществяват леви идеи в десни времена, или причината беше в хората, които се опитваха да го правят. Жалко, защото този въпрос продължава да е все така актуален.

Последното, което искам да припомня днес, когато отбелязваме 120-годишнината на списание „Ново време“, отново е свързано с идеите. Опи­тахме се, но не успяхме да влезем в истински спор с представителите на десницата в България. Те, десните, бяха победителите, защото времето и геополитиката бяха на тяхна страна. Но всяко нещо има както начало, така и край. И сега с основание мога да задам въпроса, какво стана с престижни издания като списание „Разум“, да не говорим за в. „Демокрация“.

Но успокоението, че те изчезнаха, а ние още сме тук, не е достатъчно. На десните винаги им е било по-лесно, защото разчитат на егоизма, индивидуализма, алчността, борбата за надмощие, все естествени чувства у хората, докато левите трябва да формулират привлекателен социален проект, който да събуди чувството на съпричастие, желанието не аз, а ние всички да живеем по-добре, солидарността. Това винаги е по-трудно, а ако нямаме реалистичен проект – и невъзможно. И сега май сме точно в това положение. Затова е толкова важно да има повече издания, където да разменяме идеи в търсенето на социално справедливо общество. И се надявам да го направим именно в списанието „Ново време“.