ОТ ВЕХТ ЖИВОТ КЪМ „НОВО ВРЕМЕ“
„Стъмняваше се. Последний ден на заминуващата безвъзвратно стара година отстъпваше на последната ѝ нощ. На запад червенината, с която зимното слънце взе последно „прости“ от вехтата година, лека полека изчезваше и се сливаше с тъмно-пепелявото небе…“ Така започва първата книжка на списание „Ново време“, появила се през януари 1897 г. Не с уводна статия или програмен текст. А с разказ от Димитър Полянов.
В онази мразовита нощ две дечица в парцаливи дрешки, сковани от студ и страх от вълците, чакат „на стотина крачки от града, всред широкото поле“ завръщането на батя си – солдатина. Войникът е последната надежда на дома здрав и силен човек да се изправи срещу мизерията, болестите и липсата на каквато и да било перспектива в него. Домът всъщност е колиба с порутени стени, книжни прозорци и угаснало огнище. В Новогодишната нощ безработният баща напразно опитва да изпроси милостиня и парче хляб от чорбаджията, който гуляе с градските първенци. Несретниците си лягат гладни, а на сутринта умира и последната им надежда. Солдатинът няма да се завърне. „Нова година – вехт живот“, така се казва разказът.
Вехтия живот и социалните неправди описват още два разказа и едно стихотворение. А осмислянето им започва след това.
Първа след литературния раздел идва теорията, с „Обществено-исторически очерци“ от К. Кауцки. С името Генчев е подписана статия за „Женския въпрос у нас“, който „съществува във всички по-напреднати и образовани страни, тръгнали в пътя на прогреса и цивилизацията“, но „у нас никакво съзнателно движение няма още.“
„И от камъните стана хляб“ е научно-популярна статия за постиженията на органичната химия и възможностите на науката да направи производството на храни независимо от „растителния процес на растенията“. „Решаването на „стомашния въпрос“ обаче не е решение на социалния“, заключава авторът. Защото „…не от по-голямото или по-малко завладяване на природните сили, не от възможността да произвеждаме каквото си щем количество хранителни вещества зависи решението на социалния въпрос, но именно от това, че средствата за производството на храната и на другите нужди за живеене трябва да се отнемат от ръцете на малкото число капиталисти и да се предадат в ръцете на обществото.“
Благоев пише „Няколко бележки върху земледелческия въпрос у нас“ и наблюдения „Из живота и литературата“ (Вж. стр.7). Следва класическа идейна полемика по въпроса „Наближава ли краят на научния социализъм?“
Рубриката „Социален преглед“ е всъщност външнополитически обзор, посветен на арменския геноцид и по-конкретно на завземането на Отоманската банка в Цариград, с което група арменски революционери се опитват да привлекат вниманието на международната общност. Статията е изградена върху дипломатически съобщения и много свидетелски разкази в европейската преса. Критично анализира политиката на „великите сили“, изразява силно възмущение от пасивността на Европа пред кланетата и задава сакралния въпрос: „Какво трябва да бъде поведението на социалистите от всички страни спрямо арменските работи и въобще източния въпрос?“ И отговаря: „Не иска никакво съмнение, че социалистите навсякъде са се обявили за покорените против покорителите, за експлоатираните и мъчените против експлоататорите и мъчителите. Обаче на Изток тази роля става още по-наложителна…“
„Политическият преглед“ прави обзор на събитията в страната, като акцентира върху „личната политика и нашите партии“.
Има и рубрика „Книжнина“. Тя препоръчва на читателите току-що излязлата книга с парламентарни речи на Н. Габровски в току-що разтуреното VIII обикновено Народно събрание. Като най-важна се определя речта по „закона за покровителствувание местната индустрия“, защото „почвата на социализма е в економическото развитие“. А от другите речи „ний особено препоръчваме на читателите речта за пропорционалната избирателна система“.
Да, някои теми и след 120 години са си същите. Сякаш нищо не се е променило, поне що се отнася до политическите нрави и политическия живот. А новото време, уви, възроди и „вехтите“ социални проблематики.
Заминават безвъзвратно последните дни на 2017 година. Червенината, с която зимното слънце си взема последно „прости“ от вехтата година, лека-полека изчезва и се слива с тъмно-пепелявото небе… А нашето „Ново време“ продължава да се вглежда в далечните очертания на едно изпълнено с повече надежда и справедливост бъдеще.
