Добрин Канев е доктор по философия, доцент в Нов български университет. Има многобройни публикации по проблемите на политическите институции, политическите партии, политическия мениджмънт в България, САЩ, Германия, Франция, Белгия и др.
Само за месец над 100 хиляди души заявиха интерес към политическото движение „Изправи се!“, което има амбицията да постигне отново ляво мнозинство, способно да печели избори и да формира правителство
На 4 септември т. г. в Германия след неколкомесечна подготовка се роди официално ново ляво политическо движение под името „Изправи се!“. Самата немска дума може да се преведе на български и като „Стани!“, а някои от инициаторите на движението я интерпретират като „Да се надигнем сега!“, „Да направим нещо!“. Названието напомня и за Макроновата „En Marche!“.
Зад идеята стоят две известни в съвременната германска политика имена. Водещото лице на движението е Сара Вагенкнехт, а заедно с нея е съпругът ѝ Оскар Лафонтен. Четиридесет и девет годишната Вагенкнехт от 2015 г. е съпредседател на парламентарната група на Левицата в германския парламент. Преди това, между 2004 и 2009 г., е депутат в Европейския парламент, през 2010 г. става заместник-председател на партията си, година по-късно – заместник-председател на парламентарната група. Тя е несъмнено най-известната и разпознаваема фигура на радикалната левица в страната.
Оскар Лафонтен, на 74 години, е бивш председател на ГСДП (1995‒1999), бивш финансов министър, преди това дългогодишен министър-председател на федералната провинция Саар. През 1999 г. след политически разногласия напуска правителството и партията. Присъединява се към Левицата през 2005 г. След изборите през 2005 г. става съпредседател на парламентарната ѝ група, а две години по-късно вече е и председател на партията. След 2010 г. се оттегля от националната политическа сцена и остава само ръководител на парламентарната група на Левицата в саарския Ландтаг.
Като съинициатори се считат и първите 80, подписали учредителния манифест. Сред тях са имената на писатели (Кристоф Хайн и Инго Шулце), на артисти, на учени. Присъствието на политици е скромно – от Левицата са двама заместник-председатели на парламентарната група, от социалдемократите – неуспялата конкурентка на Андреа Налес за лидерския пост Симоне Ланге и оттеглили се от активната политика дейци като Кристоф Цьопел и Рудолф Дрекслер, както и историкът Петер Брандт, син на канцлера Вили Брандт. Подобна е ситуацията и по отношение на „зелените“ – там са бившият партиен лидер Лудгер Фолмер, напуснал активната политика преди 13 години, и бившата вицепрезидентка на Бундестага Антйе Фолмер.
Съществена роля при раждането и реализацията на идеята играе и проф. Бернд Щегеман, известен драматург в Брехтовия Берлинер ансамбъл.
При представянето е обявено, че за месец движението е събрало над сто хиляди членове. Трябва да се има предвид обаче, че „членството“ в случая означава влизане в сайта на движението, кликване върху „Стани част от движението“ и посочване само на име и имейл адрес. За 45 секунди ставаш член, което очевидно в много случаи говори повече за любопитство, симпатия и виртуална подкрепа, но все още не е надеждна основа за действително участие в дейностите на движението. Но въпреки това числото е внушително и показва определен интерес към новото движение.
Идеята на Вагенкнехт и Лафонтен произлиза от забележимия и с просто око факт, че броят на хората, които изразяват предпочитания към леви политически идеи и позиции и могат да се активират в такава насока, са повече от броя на избирателите на трите партии в лявото пространство – социалдемократи, левица, зелени. Според тях в съвременния свят движенията могат да постигнат много и
„улицата“ не бива да се оставя
само на крайно десните
„Искаме нещо ново: не партия, а движение за всички, които искат заедно да се борим за нашите цели“, е водещата линия в Учредителния манифест на движението. Според Сара Вагенкнехт „това е пътят да се променят партиите, хората отново да се мотивират“. С други думи, чрез политическо движение да се стигне до тези ляво ориентирани избиратели, които са се отдръпнали от политическите партии, а също и до „безотечествени“ избиратели, които иначе могат да бъдат привлечени от крайно десните.
Целта е упражняване на натиск за постигане отново на ляво мнозинство (социалдемократи, левица, зелени) в страната, което може да печели избори и да формира правителство.
Модел за „Изправи се!“ са движенията, донесли успех на Джеръми Корбин („Моментум“) и Бърни Сандърс („Нашата революция“), но най-вече „Непокорна Франция“ на Жан-Люк Меланшон. С последната се очертава и идейна близост на базата на левия популизъм. Подобно на Меланшон, Корбин и Сандърс, и новото германско ляво движение ще разчита на мобилизация чрез социалните медии. Това е важно, защото досега лявото не е адекватно представено в интернет пространството за разлика от изключително интензивното и успешното му използване от страна на крайната десница.
От известно време за „Изправи се!“ работи силно мотивиран и креативен екип от млади хора за създаване на интернет формати за политическо участие, за формиране на политически идеи и позиции и за организиране на тази база на политически кампании. Според комуникационния експерт Ханс Алберс, също ключова фигура сред инициаторите, тестваната в момента от движението онлайн платформа Polis дава възможност за разгръщане на подобна широка дискусия.
Все още предстои движението да се структурира организационно и да осигури финансови средства за дейностите си. Но наред с комуникацията в интернет пространството се предвиждат конкретни акции, за да стигнат неговите искания до улицата.
Програмата на движението е представена в учредителния манифест, който носи заглавието
„Заедно за една справедлива и мирна страна“
В сравнително краткия документ липсват отговори на множество спорни въпроси в лявото пространство, но от друга страна, той е и замислен като основа за предстоящи дискусии за бъдещата програма на движението.
В центъра е социалният въпрос, като са засегнати много социални проблеми и се издига искането за „обновена силна социална държава“. Политиката за бежанци и имигранти е по-скоро в периферията на документа, макар да е най-актуална и да предизвиква много спорове и сред левите политически сили. По думите на Сара Вагенкнехт това „не е нашата централна тема… Централната ни тема е социалният въпрос… И когато говорим за бежанци, пак става дума за социални проблеми“.
В самия учредителен документ се признава, че трябва да се спазва правото на преследваните, но същевременно като цел се формулира борбата срещу бедността, глада и епидемиите на място и създаване на перспективи в родните страни на бежанците. Отбелязва се, че проблемът с бежанците е довел до увеличаване на несигурността в Германия: „Допълнително се изостриха вече много съществуващи проблеми като недостига на социални жилища, претоварените училища или липсата на места в детските градини“. Тези текстове, както и обявените по други поводи становища на Вагенкнехт и Лафонтен за по-твърда или за „разумна“ бежанска политика, се считат за важен елемент на движението и не е случайно, че то на практика избягва акцентирането върху случилото се в Кемниц.
Друга важна цел на движението е и „нова мирна политика“ в духа на водената от Вили Брандт политика на разведряване, което предполага и подобряване на отношенията с Русия.
Анализатори критикуват новото движение от гледна точка на факта, че то не е движение, родило се спонтанно „отдолу“, а е политически проект, задействан „отгоре“. Това наистина е така, но във времената на интернет нещата са различни. Движенията около Бърни Сандърс и Джереми Корбин също не се появиха отдолу, а имаха начело известни политици. Но в тези случаи, както и във Франция, тези движения можеха да разчитат на организационна подкрепа от партии, профсъюзи, установени организации. Тук вероятно е и големият проблем на „Изправи се“. Новото движение не получава подкрепа нито от страна на левите и лявоцентристките партии (ГСДП, Левица, „зелени“), нито от страна на профсъюзите. Напротив, в много случаи реакциите са отрицателни. Силни са опасенията, че резултатът може да се окаже не обединение, каквато е официално провъзгласената цел, а поредно разцепление на левите в Германия. Налице са и подозрения, че действителната цел на Вагенкнехт е да засили позициите си вътре в собствената си партия чрез натиск „отвън“. Критиците се аргументират и с факта, че Лафонтен и Вагенкнехт в досегашната си дейност са се дистанцирали от всички опити за постигане на ляво сътрудничество и трудно може да се очаква това да се случи в бъдеще.
В този смисъл картината е противоречива, шансовете за успех на движението не са съвсем ясни, макар че съществуват начални симпатии към него у немалка част от населението на Германия. Следващите месеци на реална дейност на движението ще дадат по-ясни сигнали в това отношение.
