Д-р Мартин Димитров е преподавател по история към Катедра „Японистика“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира в изследване на руско-японските и съветско-японските отношения. По-широките му научни интереси са в областта на историята на Япония, историята на Русия и СССР, новата и съвременна обща история.
Или ще загинем като човечество, или ще поемем по нов път. А само Ленин може да ни научи да вървим по него.
Сто и петдесет годишнината от раждането на Ленин, която отбелязахме на 22 април 2020 г., беше повод да се върнем към тази неистово отричана в капиталистическото ни битие историческа фигура и да се опитаме отново, от дистанцията на времето, да осмислим нейната същност и нейния принос.
И той е огромен. Безсмислено е тук да изброяваме всички негови достижения, както и аспектите от съвременния свят, които по един или друг начин са белязани от неговата дейност. Историческият Ленин сам по себе си е огромна тема, независимо дали бихме били изкушени от драматичния му жизнен път, или от незаменимото му философско-теоретично наследство. Но само в миналото ли трябва да бъде отправен нашият взор на тази годишнина? Ще има ли място в бъдещето за Ленин или по-точно
каква е връзката между Ленин като феномен
и това, което ни предстои
Владимир Илич Улянов е роден през 1870 г. и в ранната част от живота си напълно се вписва в тенденциите на своята среда като потомък на дребнодворянско-чиновническо семейство, сменящо местожителството си от град на град по бреговете на Волга. Дори Революцията го докосва по „автохтонен“, абсолютно принадлежащ на руската действителност от втората половина на XIX в. начин – убитият от царизма негов по-голям брат е народоволец, а първата „проява“ на самия Ленин, след която животът му поема по революционна траектория, са студентските размирици в Казанския университет – преди запознаването му с марксизма.
Но това е само подготовка за ленинския „звезден миг“, а той идва през второто десетилетие на XX в. – години, стоящи на границата между две епохи. Ленин е явление, което е неотделимо от това болезнено разплитане на реалността на XIX в. и впускането на човечеството в една нова ера.
Какъв беше този стар свят, от който бе роден Ленин, и който той бе призван да преодолее? Свят, в който научно-техническият прогрес, на железните крила на индустриализацията и с живителната сила на модерното санитарно дело, като че ли е на път да постави човечеството на релсите на устойчивото развитие и благоденствието. Неслучайно XIX в., поне в Западна Европа, е оптимистичен. Едуард Кар пише следното, макар разсъждавайки върху един по-тесен въпрос, а именно историческата наука: „Либералният исторически поглед на деветнадесетия век имаше голяма близост с икономическата доктрина на laissez-faire – също продукт на един безоблачен и уверен мироглед. Нека всеки да върши своята си задача и скритата ръка ще се погрижи за универсалната хармония. Фактите на историята бяха сами по себе си демонстрация на един-единствен факт – на благотворния и изглеждащ неизчерпаем прогрес.“
Разбира се, ние от дистанцията на времето знаем много добре, че този западноевропейски интелектуален оптимизъм е бил нищо повече от прозрачен воал, разпънат над чудовищните противоречия на стария свят. Европейските народи демонстрират своя стремеж за самоопределение и демокрация, но са смазани под тежестта на няколкото европейски династии с полуфеодална окраска и маниери. Индустриалната революция дава възможност за натрупване на невиждано благосъстояние, но обрича дори голяма част от населението на метрополиите на получовешко съществуване. Колониализмът засмуква все по-голяма част от земното кълбо в името на печалбите, но колонизаторите не искат да признаят правото на самостоятелно политическо, т.е. историческо съществуване на покореното глобално мнозинство. Същият метод, който служи за все по-пълното задоволяване на човешките нужди, служи и за унищожение на човешкия живот – методично, безчувствено и в индустриален мащаб.
Това е светът, който претърпява логичния си крах в месомелачката на Първата световна война. Ние винаги трябва да помним, че това става в резултат на собствените му противоречия, а не в резултат на действията на шепа утописти, както един съвременен консерватор би ни обяснил.
Защото Ленин е титанична фигура, но тя нямаше да придобие своя монументален вид, ако не беше реализирана в този момент на преход за човечеството. Едва ли има нужда да изтъквам тук основните ленински приноси в този контекст: творческото осмисляне на марксизма и разкриване на истинския „виновник“ за войната – империализма; изобличаването на реформизма и по същество лоялната на своите империалисти социалдемокрация; смелият, макар до ден днешен изглеждащ кощунствен призив за поражение на собственото правителство в Световната война и т.н.
Ленин и неговото дело стават изразител на интересите на тази част от човечеството, която не желае да приеме компрометираната реалност на стария свят. Той се превръща в знаме на ощетените и онеправданите, на тези, които не желаят да бъдат покосени пред картечниците заедно с милиони други, подобни на тях – хора на труда, в битки, в които се решават подлите геополитически дележи на политиците и се обезпечава богатството на капиталистите. Стоейки над развалините на разрухата, Ленин сочи към една от възможните посоки – към един светъл нов свят. Другата възможност е…повторение на трагедията.
Вероятно биха ме упрекнали, че подобен патос би бил присъщ само за човек, пропуснал събитията с 30-годишна давност. Дори в края на 20-те години на XX в., би казал някой, още преди навлизането на Марксовите идеи в конкретно историческо битие, Ленин не успява да зададе посоката към един такъв нов свят за цялото човечество. Ленинският проект побеждава първоначално само на част от територията на Руската империя, а капиталистическата система бързо се стабилизира, отгласите от Октомври в Европа са смазани, следва дългата удушаваща хватка на „свободния свят“.
Но точно тук дори противниците на лявото са склонни да признаят, че
ленинските идеи печелят само част,
но изменят целия свят
Империализмът се примири с факта, че не може да задуши своя конкурент в люлката и пое по пътя на търпеливото и дълго противопоставяне. Но така се остави да бъде изменен. Едва ли без Великата октомврийска социалистическа революция и нейния планетарен зов за социална справедливост щяхме да сме свидетели на това „олевяване“ в западните общества – възход на социалните държавни механизми, борбата срещу расизма и сегрегацията, борбата за равноправие на половете и др. Наличието на алтернатива направи антиленинския проект по-социален, като наричам последния антиленински, не защото той няма свой собствен raison d’être, а защото при цялата си дълбочина и разнообразие, особено в годините на Студената война, неговите политически и военностратегически проекции се концентрират в една-единствена цел – да сложат точка на този модел, дръзнал да посегне на логиката на империализма, т.е. на максималните печалби в полза на малцинството.
Именно в противопоставянето на тези два проекта – ленинския и антиленинския, се намира ключът към историята на XX в. И неслучайно тази епоха е решаваща за облика на сегашното ни битие – с навлизането на човечеството в атомната епоха, с излизането му сред космическия простор, със залагането на тези технологични параметри, които ще са тясно свързани с развитието ни и занапред.
И да, това противопоставяне завърши с поражението на ленинския проект, безспорно. Но истинска победа ли бе това за неговия антипод? Новият световен ред не ни донесе повече мир, а напротив – върна войната дори и в Европа. Неолибералният капитализъм не доведе до по-благоденстващ свят, тъй като максимизира печалбите си за сметка на периферията, демонтира социалните придобивки на работниците от първия свят, и отново пое към натрупване само в едната част на социалната скàла.
Дори културата на новия ред се оказа провал. Вместо бум на творческа енергия, освободена от политическите рамки на „Желязната завеса“, която да доведе до един нов Златен век на човечеството, както мнозина в края на 80-те със сигурност са очаквали, сме свидетели на буксуването на капиталистическия реализъм (по Марк Фишър) в едно постмодернистично блато – една уродлива култура, която в творческото си безсилие единствено може бледо да се репродуцира (оттам манията за римейци на знакови филми като „Междузвездни войни“, „Терминатор“ и т.н.)
Очевидно е, че отново сме на кръстопът. Материалните условия се изменят все по-стремително и започват все повече да не съответстват на структурите, наложени от победителите в Студената война. Чака ни нова криза, ново преразпределение.
И не трябва да сме слепи за това, което ни чака, ако стоим със скръстени ръце. Пандемията на Covid-19, макар само спусък за текущата криза на капитализма, показа как човечеството е почти безсилно пред налагането на един нов тоталитаризъм. И тук не става въпрос за теории на конспирацията, че болестта е нарочно измислена и пусната в ход, за да постигне определени политически цели. Дори напълно биологически закономерна и истинска, пандемията бе шанс за различните управляващи елити да тестват доколко хората биха изтърпели масово ограничаване на своите права и свободи. А те почти безропотно се съгласиха на всякакви ограничения, не защото, според мен, императивът за обществено здраве е надделял, а защото свещените права и свободи са за лумпенизирания и осакатен от масова култура съвременен човек не нещо свещено, извоювано върху реки от кръв, а празни думи на хартия, зад които не стои нищо. Апатията и невежеството, до което сме докарани, както и развитите в предходните десетилетия технологии за тотално следене ще родят едно общество, в което собствениците ще се освободят от всякакви претенции за демокрация и отново ще преминат в открито терористично управление над масата работещи хора. Над всичко това ще свети неонов надпис „Потребявай в името на Христос“, подобно на филма „Бразилия“ на Тери Гилиъм. Защото последният, за разлика от Оруел, много добре разпознава капиталистическия характер на тиранията.
И отново, разбира се, част от човечеството ще намери куража да каже „не“ на този сценарий и да се опита да потърси друг път. И ето тук е моментът, в който ни е необходим Ленин. Защото, както често казва Славой Жижек, дори лявото, за което бъдещето трябва да е основна отправна точка в координатната система, е фукуямаистично – то се е примирило с победата на Новия световен ред и не е способно да си представи алтернативно бъдеще.
Това е, което ни липсва днес – ленинската способност да надникнем в бъдещето на базата на съществуващите идеи, и
ленинската решителност
да материализираме алтернативата
И точно тук някой противник на делото на Ленин би ми възразил: Не се ли състои именно в това историческия опортюнизъм на болшевизма? Не води ли точно този начин на мислене до трагедиите на съветския строй? Не е ли желанието за един „по-добър свят“ наивно и опасно?
Не. Който внимателно следи процесите на съвременния свят, знае, че тук не става въпрос за едно интелектуално упражнение, как бихме живели по-добре. Светът отново е опасно разделен, отново е заплашен от това икономическата му система да се срути и да подкопае неговите устои. А разликата е огромна – вече дори локален конфликт на ядрени Индия и Пакистан може да доведе до влияещи на климата бедствия и възпрепятстване на световните продоволствени потоци. Неслучайно Асоциацията на ядрените учени е поставила опасността от изчезване на човечеството на 100 секунди до полунощ – по-близо до края на света, отколкото през Студената война. Ако голяма война не затрие живота на планетата, то със сигурност климатичните промени и социалните последствия от изместването на човешкия труд от машинния ще ни приближат до вече описания антиутопичен сценарии.
Така че или ще загинем като човечество, или ще поемем по нов път. А само Ленин може да ни научи да вървим по него.
