Препрочитаме Стефан Продев
Умират вестници. Бавно, но сигурно. Едни – защото нямат достатъчно пари, а други – защото пропиляха безразсъдно много пари. Едни от сиромашия, а други от финансово опиянение. А някои се хлъзгат към гибелта си просто защото изневериха на себе си. Намериха им нови „художествени ръководители“ и те ги префасонираха до неузнаваемост.
Оказа се, че вестникът е деликатно създание. Може да пострада от всичко. От прекомерно самочувствие, но и от прекомерна всеядност. Дори от грубия си нрав. Преди пет-шест години някои редакции решиха, че всичко зависи от парите. И го удариха през просото. Обявиха се за независими и станаха жертва на собствената си лакомия. Всевъзможни господа, банки и мафии ги сложиха в джоба си. Сега ги закриват, продават или променят в зависимост от интересите си. Това също убива. Какво от това, че се правиш на богат или на важен, когато словото ти е поръчано по чужда мярка.
Пазарът превърна вестниците в стока и това доведе много от тях в противоречие със себе си. Тръгнали уж да променят обществото, те станаха най-обикновени перачници на пари. И на съвести. Сензацията се оказа необходимата им храна. Това ги накара да измислят скандали, за да трупат тираж и да печелят читатели. Но всичко е до време. Обществото видимо се умори от наглите лъжи и шумните полуистини. То престана да им вярва и да уважава професията. Това доведе едни вестници до фалит, а други до нравствена кома. Всички, които залагаха на уличния тон или на компроматната информация, започнаха да се олюляват. Някои се сгромолясаха, а някои се сгромолясват в момента. Читателят ги осъди. Така пазарът излъга мнозина.
За съжаление смъртта на отделни вестници (независимо от причините) или предсмъртното състояние на други като че ли не стряска вестникарската гилдия. Някои редакции и издатели вярват наивно, че това е добре дошло за тях. И водят войната срещу себеподобните си по най-безскрупулен начин. Ще хапнем тиражите им, ще откраднем читателите им, мислят те и слагат крак на всеки, който се е задъхал. Жаждата за пари, за повече пари унищожава и последните им добродетели. Това ни напомня бремето на Балзак, който наричаше редакциите „вертепи на мисълта“. Но в случая не става въпрос за мисъл. Нашето време създаде други вертепи, които се ругаят и самоизяждат един друг, за да убедят публиката, че са „най“ във всяко отношение. Това вече не е просто война, а блудство. За щастие публиката не е добитък.
Отделни вестници, които все още са на върха, продават открито страниците си на всевъзможни сили, кланове и групировки. Те вярват, че така най-лесно ще прескочат трапа. Независимостта им се изпарява за една нощ, ако получат нещо голямо. То невинаги се брои в пари. Има неща, по-скъпи и от парите. В едно и също време те са и леви, и десни, и центристки, и всякакви. Една супа от позиции, мнения и възгледи, която може да обърка и най-добрия гастроном. Някои господа наричат тази словесна смесица плурализъм, а всъщност това е най-непочтена игра с платената политическа поръчка. Но какво да се прави, когато ловенето на души и пари е по-важно от личния морал на изданието. Който иска да живее дълго и богато, не бива да се интересува от това какво пише и как изглежда. Вестникът не е жена, та да се взира в огледалото. Особено когато се прави на независим.
Да, умират вестници и ще продължават да умират. А обществото е направо безучастно. То нехае и наблюдава спокойно надигащата се катастрофа. Данъците на държавата върху печата и отказът ѝ от хартиения монопол оставят повечето вестници на произвола на съдбата. Така е при пазарната икономика, казват депутати, министри и чиновници, без да се интересуват, че нещо живо се гърчи в ръцете им. Някои вестникари са готови да видят в тази позиция опит за диктат или скрита цензура, но това не е вярно. Обществото и държавата ни просто са се дезангажирали от вестникарския свят. Не че не им харесва или ги плаши, а защото този свят произвежда стока, която не ги задължава с нищо. Логично е, но надали е достатъчно разумно. Един облекчен данъчен режим и един поносим контрол върху търговията с хартия може да спаси редица издъхващи издания. Това няма да нахрани народа, но ще даде хляб на много журналисти. И което е особено важно – ще ни убеди, че въпреки всичко демократичната държава не жертва обществения глас заради свои интереси и антипатии.
Цените на вестниците растат непрекъснато и това приближава много от тях към края. Лошото е, че и тук редакциите не са солидарни и си правят номера една на друга. По-богатите, зад чийто гръб стоят мощни спонсори, съзнателно си играят с цените, за да ударят по-бедните. Това не се прави с тираж, а със скрити резерви. Ето как парите отново застават над професията и над морала. Но читателят не знае това и се радва, че някой му предлага вестника си за 10 или за 13 лева. Всъщност това е една психологическа манипулация, която бърка в джоба му. Той получава по-достъпен вестник от другите, но не по-богат от тях. В случая и съдържанието става жертва на спекулацията. Единственото, което издателят преследва, е да подкупи читателското доверие с един търговски трик и да го задържи към себе си. Разбира се, че в пазарното общество това не е порок, но не е етично от гледна точка на колегията. Докато вестниците си разменят подобни „любезности“, едва ли някой ще се навие да излезе в тяхна защита. Щом те са вълци помежду си, какво остава за другите.
Още много може да се говори за вестникарската драма, но не е необходимо. Нещо от казаното сигурно ще предизвика снизходителни усмивки и подмятания, но това няма значение. Важното е, че смъртта на един вестник вече не се смята за събитие. Дори се посреща с радост от конкурентите му. Колко малко време ѝ трябваше на българската журналистика, за да се деформира като съзнание и морал. Парите, многото пари, които се изсипаха по неведоми пътища в някои редакции, я доведоха до дълбоко професионално и нравствено разлагане. Ето кое е страшното. Някои вестници, които лежат един до друг по будките и масите, сигурно биха вдигнали голяма крамола, ако можеха да говорят. Техните издатели и редактори не могат да се гледат. Всеки ден те се оплюват като гамени пред очите на обществото. Не изпитват нито милост, нито срам, нито снизхождение към ближния. От изданията им непрекъснато се раздава ръмжене. И защо е всичко това? За парите, разбира се! За печалбата! За владеенето на пазара! А и те са смъртни. Защото един малък или голям вестник никога не умира сам. Той повлича крак. Вчера се разделихме с „Поглед“, а утре? Чувате ли погребалния звън, колеги? Нека Бог да прости следващия.
„Дума“, 7 юли 1996 г.
