Васил Проданов e член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Бил е главен секретар на Българското философско дружество (1978 – 1989), директор на Института за философски науки (1988 – 1992) и на Института за философски изследвания към БАН (1995 – 2010). Автор на 24 книги и нод 550 стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни в света. Специализирал е и е чел лекции в Русия, САЩ, Великобритания, Унгария. Директор на Тракийския научен институт.

 

 

1.     Развитие на идеите за социализъм и множеството модели на социализъм

Работата на Благоев, в която се поставя въпросът, що е социализъм, се появява 59 години след възникване на термина „социализъм“ и 57 години след издаване на първата книга, поради което през 1891 г. той вече е придобил множество значения и въпросът е кое от тях да се приеме за вярно и точно.

Терминът „социализъм“ е употребен за първи път във февруарския брой от 1832 г. на „Льо Гльоб“, официалното издание на последователите на Сен-Симон. Негов основател през 1824 г. е Пиер Леру. Още в началото обаче се появяват различия за това какво стои зад този термин, което разделя тези, които първи го употребяват. Пиер Леру напуска движението на сенсимонистите и през 1834 г. издава своята книга „Индивидуализъм и социализъм“, чрез която този термин придобива популярност, като в началото основното му значение е алтернатива на индивидуализма. В този смисъл то ще бъде вкарано в едно различно от сенсимонизма направление, чийто манифест е написан от Пиер Леру – това на хуманитаризма. Във всеки случай в началото основното му значение не е колективната собственост, а противопоставянето на индивидуализма. От самата му поява това понятие влиза в различен контекст при сенсимонизма и хуманитаризма. Освен това се прилага към теоретични модели и реалности назад в историята. Издадената през 1516 г. работа на Томас Мор „Утопия“ започва да се оценява като произведение, в което се предлага един утопичен модел на социализма. Назад в историята се виждат версии на християнски социализъм. За немалък период също социализъм и комунизъм се употребяват като взаимозаменяеми понятия и първото по-известно категорично разграничение помежду им е в „Критика на Готската програма“ на Карл Маркс. Това допълнително усложнява значенията на термина.

От появата на понятието социализъм започва да влиза в различни контексти, да се използва в алтернативни дискурси и да предлага различни нормативни модели на съществуващия капитализъм. Затова през 1848 г. Маркс и Енгелс посвещават третата част на „Комунистическия манифест“ на критичен анализ на съществуващите вече алтернативни модели на социализма. Там те обръщат специално внимание на пет такива модела, които те отхвърлят – три от тях са под шапката на категорията реакционен социализъм – това са: 1. феодален социализъм (на старата аристокрация, която се бори срещу буржоазията); 2. дребнобуржоазен социализъм (на Сисмонди); 3. немски или „истински“ социализъм. Освен това се говори за: 4. консервативен или буржоазен социализъм (Прудон) и 5. критично-утопичен социализъм (Сен Симон, Фурие, Оуен).

Маркс и Енгелс развиват също своите идеи за социализма, видян от тях като преходен период към новата обществено-икономическа формация, появяващ се най-напред в най-развитите страни. Но на всеки етап след това с развитието на капитализма и променящите се технологически революции и разгръщането на либералната демокраци се появяват нови и нови модели и идеи за социализма, които воюват помежду си, всеки от тях е представян като „истинският“ и „автентичният“, а другите в една или друга степен са свързвани с капитализма. Появяват се десетки версии на социализма и съответно на марксизма, които придобиват популярност на определен етап и след това изчезват. Това разделение виждаме при споровете и разпада и на Първия интернационал между анархисти и марксисти и на Втория интернационал между социалдемократи и комуисти. Виждаме го с развитието на съветския социализъм и неговите битки със социалдемокрацията, с югославската версия на социализма, с опитите за корекция на моделите на социализма в Унгария, Чехия и на други места. Тогава именно бе наложено в бившия социалистически лагер понятието за „реален социализъм“ като нещо различно от реалностите на други общества и модели, характеризирани като социалистически. Виждаме тези различия в начина, по който Горбачов ликвидира източноевропейския социализъм с отрицание на съществуващата дотогава съветска форма на социализма и обещание, че ще изгради истинската и „автентичната“, която той обяснява с фрази като „повече демокрация, повече социализъм“.

Виждаме го особено силно през последните 32 години в различните идеологически интерпретации на съветския модел на социализма – като се почне от либералното му заклеймяване като „тоталитаризъм“, при който фашизъм и комунизъм са равнозначни явления, и се стигне до анархистките и троцкистките интерпретации на този период като държавен капитализъм, които ще срещнем и в оценките на лидери на БСП в различни периоди.

Можем да направим извода, че са възможни множество теоретически и практически версии на социализма в различни периоди на историята и в различни части на световната система, според мястото на съответната страна в тази система и нейната култура и традиции. Общото между всички тях са няколко елемента:

Първият от тях е свързан с идеята за общността, колективизма, солидарността като ценност, която обществото се опитва да реализира, противопоставени на индивидуализма и егоизма.

Вторият от тях е методологическият холизъм – тезата, че човек е част от някаква система и резултат от нейното развитие, поради което той носи нейни характеристики и съответно отговорности. Неслучайно още в ранните етапи на своето развитие Маркс говори за природата на човека като „съвокупност от всички обществени отношения“. Това го отличава от методологическия индивидуализъм на либералния капитализъм, според който първичното и основното са индивидите с техните права, включително и правото на частна собственост. Отличава го от неокласическия икономикс, стоящ в основата на днешния неолиберален капитализъм, обясняващ икономическите явления чрез индивидуалното поведение, характеристики и избор на отделните индивиди.

Третата характеристика е нормативен модел, при който имаме споделянето на собственост или на някоя от функциите на собствеността – владеене, разпореждане и ползване. Това, което отличава социалистите, е, че те се стремят към общество, което има като идеал много по-голямо споделяне на собственост. Разбирането, че не е възможна справедливост там, където няма определено равенство по отношение на съществуващите блага.

Четвъртото, което отличава социализма, е идеята за свободата, която се различава от либералната свобода, разбрана като свобода на пазара, капитала или на индивидуалните права на индивида, а се опира на идеята, че човек е свободен, когато му осигурят определени способности и възможности за развитие. Ако в центъра на либералната идея е т. нар. негативна свобода, акцентираща върху липсата на ограничения, то в центъра на социалистическата идея е позитивната свобода на равенство във възможностите. Затова и водеща цел на социализма е осигуряването на равенство във възможностите за удовлетворяване на основните потребности на човека – от жилище, храна, сигурност, здравеопазване, образование. Затова и днес например в Китай, който претендира да изгражда „социализъм с китайски характеристики“, е премахната абсолютната бедност, докато при неолибералния капитализъм в САЩ, където имаме няколко пъти по-висок БВП на човек от населението, има стотици хиляди бездомници и клошари.

Като цяло огромното количество теоретически и реални модели, характеризирани като социализъм, може да бъдат класифицирани чрез множество различни критерии:

–         Според това дали възниква като господстваща обществено-икономическа формация след капитализма или е някакъв модел на развитие преди това. В този смисъл Маркс и Енгелс различават утопичен социализъм от реалния социализъм след революцията в най-развитите каиталистически страни;

–         Според историческия период – античен, феодален, буржоазен и пр. Той може да възникне и да съществува на различни исторически етапи като маргинално явление, като част от една различна система, от която може да се обособи, като се почне от първобитния социализъм, мине се през общинните форми на собственост за дълъг период в историята, стигне се до множество версии на социализма през ХХ век, като се почне от социалдемократическата и се стигне до тази на реалния социализъм и на китайския социализъм. Макс Вебер говори, че форми на капитализма се появяват като елементи на всички обществени формации от античността до наши дни. А при съвременния капитализъм можем да видим използване на елементи на предходни обществени формации, каквито са например различни форми на робовладелство. По подобен начин в рамките на различни обществени формации почват да се търсят идеи и практически реализации на общности с колективна собственост и да се говори за социализъм. Говори се например за социализъм още в древен Египет при династията на Птолемеите;[1]

–         Според религията – секуларен, будистки, християнски, ислямски, еврейски;

–         Според това дали е в центъра, полупериферията и периферията на световната система – в центъра доминира социалдемократическият, в полупериферията – марксистко-ленинският, в периферията – африкански, арабски, китайски, виетнамски и пр.;

–         Според отношението към плана и пазара – директивен и пазарен социализъм;

–         Според технологичната система – аграрен, след това доминиращ при Първата индустриална революция (сенсимонизъм, марксизъм), доминиращ при Втората индустриална революция (марксизъм-ленинизъм и маоизъм); доминиращ при Третата индустриална революция – „третият път“ на Тони Блеър и „новият център“ на Герхард Шрьодер, от една страна, и социализмът с китайски характеристики на Дън Сяопин, от друга страна;

–         По отношението към държавата – анархистки и марксистки.

–         По това дали възниква в рамките на държавата като цяло, или е определен сегмент на обществото – държавен и недържавен социализъм (например кооперативен социализъм);

–         Непазарен и пазарен социализъм.

 

2.     Пътища към социализма

Една от особеностите на различните модели на социализма е, че политическите сили, които се ангажират с тях, могат да имат успех за определен период, но цикличните кризи на капитализма, от които той излиза чрез нова експанзия, войни, нови технологични революции, промени в ролята на държавата водят и до кризи в съществуващите виждания за социализма и как да се върви към него.

По време на Първата индустриална революция се появяват идеите на Маркс и първите организации за борба с капитализма. Между 70-те и 90-те години на ХIХ век е кризата на капитализма и т. нар. дълга депресия, от която се излиза чрез Френско-пруската война, Парижката комуна, Руско-турската война, поява на нови държави, разпад на Първия и появата на Втория интернационал, началото на Втора индустриална революция и преразпределение на света от големите западни държави, Първата световна война и разделението на два модела на социализма – социалдемократически и комунистически, които са във възход в центъра и полупериферията на световната система.

През 70 – 80-те години на миналия век имаме нова криза, която води до криза на социалната държава и възход на неолиберален глобализиран капитализъм, крах на комунистическите партии в центъра и полупериферията на световната система, включително и на източно-европейския социализъм, Трета индустриална революция. Социалдемокрацията излиза временно от кризата, неолиберализирайки се чрез идеологиите на „третия път“ и „новия център“, но  след това започва отново нейният упадък.

Сега нито традиционното комунистическо ляво, нито социалдемократическото ляво имат предходните успехи. Същевременно са налични изострящи се и взаимодействащи пет кризи на капитализма, от които той се опитва да излезе с Четвърта индустриална революция и тенденции на деглобализация.

Първата криза е социално-икономическа, свързана с ускореното нарастване на социалното неравенство, тенденции на упадък и разделението на хората вътре и в най-развитите държави на печеливши и губещи, с т. нар. дуалистичен пазар на труда и разделението на наемния труд, нискозаплатени социални групи в материалното производство и услигите и високозаплатени специалисти в областта на новите технологии.

Втората криза е политическа, свързана с кризата на либералната демокрация, нарастваща поляризация, нестабилност, непрекъснати протести в обществата. Според равнището на демокрация дори САЩ, които използваха „демократизацията“ на други държави чрез преврати и войни като оръжие за своята хегемония, са вече „дефектна демокрация“ през последните години в класациите по т. нар. Индекс на демокрацията на  Economist Intelligence Unit.[2]

Третата криза е геополитическа, свързана с възхода на Китай, загубата на американската глобална хегемония, нова студена война, хибридна война, кибернападения, нападения с дронове, надпревара за това кой ще господства в изкуствения интелект, ново нарастване на разходите за въоръжаване.

Четвъртата е биологическа, свързана с очертаващия се дългосрочен характер на нарастващи биологични и здравни рискове.

И петата криза е екологическа, свързана с изострящите се противоречия между човек и природа, водещи до нови неравенства, опустошаване на големи региони и нови разделения на печеливши и губещи.

В тази ситуация перспективите на политическите сили, търсещи бъдещето в модел на социализма, зависи от това доколко те ще могат да формулират този модел и ще формират организация и лидери, които да се опитват да го реализират. Това именно осигурява успех на тези сили на преходни етапи. В условията например на криза по време на Първата световна война в Русия така се появява ленинският вариант на анализ на капитализма и ръководство на организирана партия и  имаме възход на комунистически партии и техен модел на социализма. В условията на криза през 70-те години в Китай се появява моделът на социализъм с китайски характеристики и лидер като Дън Сяопин, който успява да развие и използва този модел. В СССР, където такъв лидер и визия за нов модел на социализма липсват, се появява човек като Михаил Горбачов, който води страната си и цяла Източна Европа до реставрация на капитализма. Сега намиращите се в тежка криза социалдемократическите партии в Европа са изправени пред такава ситуация, която изисква нов модел на социализма и лидери, които да го реализират. Поставя се отново навсякъде въпросът „Що е социализъм и има ли той почва?“.

В същото време трябва да имаме предвид, че пътят към социализма за страни като България е в най-висока степен външно обусловен. Още през 1919 г. Благоев говори, че революцията зависи у нас три четвърти от външни и една четвърт от вътрешни фактори. Съветският модел на държавен социализъм не би възникнал, ако не беше Съветският съюз. Той изчезна пак в резултат на катастрофалните действия на лидерите на Съветския съюз.

След това по време на реставрацията на капитализма и интеграцията на страната към западноевропейския капитализъм нямаше друг възможен опит и перспективи за за привържениците на социализма в страни като България, освен да търсят подкрепа и вземат образец от западноевропейската социалдемокрация. Това стана още по-значимо с влизането в ЕС и гигантската политическа, идеологическа и икономическа зависимост от него, която днес е дори по-голяма, отколкото някога от Съветския съюз.

Проблемната ситуация, пред която е изправена основната социалистическа партия у нас днес е, че социалдемокрацията в Европа в нейния неолиберализиран вариант на „третия път“ и „новия ценър“, на заместване на националните с глобални интереси и ценности, на социално-икономическата  база с мултикултурализми и малцинствени расови, етнически и джендър групи доведоха до упадък, а според някои автори и до предсмъртно състояние. Социалдемокрацията, която във водещи европейски страни като Италия и Франция се маргинализира изцяло, същото е в бившите социалистически страни, а във водещата социалдемократическа държава в Европа – Германия, също е в упадък. Същевременно както в Западна Европа, така и у нас опитът за олевяване на партиите, както лейбъристите при Корбин или появата на нови по-леви партии като СИРИЗА в Гърция и други нейни аналози също не доведоха до съществени успехи. При това положение отново стои въпросът „Какво да се прави?“ В такива случаи това, което би трябвало да се прави в страни като нашата, е да се търсят успешни практически и теоретически модели на социализъм в останалия свят и да се прави опит да се прилагат те към нашите условия. Кои са някои от тези успешни модели, на които би следвало да се обърне внимание?

 

3.     Модели на социализма 130 години по-късно

Специално внимание искам да обърна на четири переспективни модела на социализъм, които могат да бъдат използвани като образци за големите тенденции на развитие днес и в страни като България, където левите партии и досегашната социалдемократическа визия и политики са в упадък и кризисно състояние. Това са социализмът с китайски характеристики, дигиталният социализъм, екосоциализмът и кооперативният социализъм.

3.1.    Китайският синергетичен модел на пазарен социализъм

Китайският модел на социализма се характеризира като конвергентен, хибриден, синергеничен, тъй като съчетава  стабилността на централизираното управление с пазара, държавата – с частната собственост, при което държавата активно хармонизира интересите и реагира на неравновесията и опасностите на пазара. Съчетал е традиционните цивилизационни ценности, ръководната роля на ККП, грижеща се за общите интереси, с пазарната икономика. Конвергенцията е станала не толкова на основата на някаква предварителна теория, а на творческо пренасяне на опит и експериментиране на едни или други форми на организация и функциониране на икономиката. В този конвергентен модел важно място заема идеята за суверенната демокрация, при която външното въздействие чрез финансирани от световния капитал и САЩ НПО-та и медии не играят основна роля и не налагат на практика една компрадорска демокрация от компрадорски политически елити, подчинени на чужди интереси, както стана в Източна Европа.

Политическата надстройка е основана на китайска версия на марксизъм-ленинизъм. Политическата и идеологическата сфера на китайското общество са под контрола на Китайската комунистическа партия, която през 2021 година навърши 100 години от създаването си. Така представителите на капитала и пазара се подчиняват на стратегическите цели на изграждане на социализма. Ленин е уважаван и честван в Китай повече, отколкото в Русия днес.  При това  ролята на ККП не намалява, а дори през последните години при лидерството на Си Цзинпин нараства. Самият Си Цзинпин има докторат по марксистка философия и призовава университетите да бъдат „крепости на партийното лидерство“. Марксизмът е част от задължителните дисциплини на всички равнища на образователната система. Това е страната, в която се издава и изучава най-много наследството на Маркс.

През 2019 г. членовете на ККП са 91.91 млн., което е около 6.6% от китайското население. При това влизането в партията става след много сериозен подбор – средно един от осем кандидати за членство е одобряван, за да бъде приет. Партията обхваща всички сфери на обществото. Партийни организации с партиен секретар има във всички държавни институции, държавни и частни компании, както и  в различни социални организации, в които има минимум трима партийни членове. Партийна организация образуват дори космонавтите на китайската космическа станция, където е сложено знамето на ККП. Общият брой на партийните организации надвишава 4 милиона.[3]

Милиардерите са под контрол и демонстрират вярност към партията – Ричард Лю, който е известен като китайския Джеф Безос, е известен с фразата, че „комунизмът би могъл да се реализира при неговото поколение“. Лоялността към партията е условие да се прави бизнес. От своя страна Ксу Джиаййин (Xu Jiayin), най-големият строителен предприемач в Китай, декларира, че „всичко, което компанията притежава, беше дадено от партията“, а един от най-големите магнати в тежката индустрия Лианг Уенген (Liang Wengen) каэва, че неговият живот „принадлежи на партията“. От началото на нашия век ККП провежда политика на привличане на капиталисти и корпоративни лидери в партийния апарат и подчиняване на неговите изисквания. През 2019 г. Уанг Ксиаочуан (Wang Xiaochuan), ръководителят на технологичния гигант Соугоу, китайска версия на Гугъл, заяви пред бизнес лидерите, че се навлиза в нова ера, в която техните компании биха могли „да се слеят“ с партията, която може да поиска държавните компании да закупят дялове от тях и те не трябва да се съпротивляват, защото, ако си мислят, че техните интереси се различават от тези на държавата, нещата биха станали много болезнени за тях.[4]

Както краткосрочното, така и дългосрочното стратегическо планиране се извършват в рамките на програма за изграждане на „социализъм с китайски характеристики“. В повечето компании, включително в китайските компании в чужбина и сред китайските студенти в чужбина, има организации на комунистическата партия.

Отличителна черта на китайския и на виетнамския пазарен социализъм е, че цялата земя принадлежи на държавата и не може да бъде частна собственост, а се дава под дългосрочна аренда.

Особена характеристика на китайския модел, различаващ го от съветския модел на социализма, е геополитическа и геоикономическа – свързана е със специалните отношения със САЩ като световен хегемон. Бурното развитие на Китай и успехът на неговия модел на догонваща модернизация във висока степен се опира на специалните отношения със САЩ, което поначало е отлика и на останалите представители на т. нар. „азиатски модел на развитие“ и особено на Япония, Южна Корея, Тайван. Всички те ускоряват развитието си като реализират експортно ориентирана икономика, възползвайки се от гигантските възможности на открития за тях пазар на хегемонната икономическа и технологическа сила в световната система.

Решаваща роля в китайската икономика имат производствата, които са обществена собственост. Китайското правителство никога не е възприемало официално идеята за приватизация и прехвърлянето на собствеността на държавни предпрития в ръцете на частен капитал. На практика има частична приватизация на някои предприятия. Държавният сектор днес е няколко пъти по-голям, отколкото през 1978 г., когато започват реформите. През 2020 г. държавните компании произвеждат над 40% от БВП на страната. Те са защитна стена срещу вътрешни шокове и външни заплахи. Една немалка част от държавната собственост е в холдинги, в които се съвместява и с частна собственост, но чиито активи са под контрола на държавни структури.[5] Изследване на МВФ от 2017 г. показва, че активите в публичния сектор се равняват на 150% от БВП на Китай. Няма друга страна в света с такъв обем от активи, които са публична собственост.[6]

Колективната собственост функционира в различни форми.

Първата са предприятия, които са изцяло собственост на централното правителство или на местните власти, които назначават менажерите на съответните компании.

Втората е под формата на големи холдинги, притежвавани или контролирани от държавата, чиито акции се пускат на пазара и могат да се купуват от всеки, включително и от чуждестранни фирми, но държавата притежава по-голямата част или контролната част от тях. В момента в Китай има 97 гигантски холдинга в стратегически за страната области, директно притежавани от централното правителство, чиито активи са под контрола на държавни институции.

Третият тип са предприятия със смесена собственост, при което държавата или местните органи на власт притежават различни дялове от компаниите, а другите се притежават от частен китайски и чужд капитал. През 2013 г. по този начин публичният сектор в Китай е свързан с 30% от компаниите в страната, с 55% от техните активи, с 45% от доходите и 40% от печалбите.[7] Китай държи особено при чуждите компании да притежава определена част от техните акции, да бъде съсобственик и да използва по този начин по-активно техните технологични въможности.

Четвъртият тип са различни кооперативи на местно равнище, чийто брой непрекъснато нараства. Само в селското стопанство броят на кооперативите се увеличава за едно десетилетие от 2007 г. до 2016 г. от 26 400 на 1 794 000. В тях членуват над 110 милиона от китайските домакинства и във всяко село има средно по два-три кооператива.[8]

Петият тип са компании, чиито служители са собственици на акциите. Типичен пример в това отношение е получилата глобална известност високотехнологична компания „Huawei“, една от трите най-големи компании в света на смартфони, наред с „Apple“ и „Samsung“. Нейните акции не се търгуват на международните борсови пазари и други хора освен собствените ù служители не могат да инвестират в нея. Тя има около  197 000 служители в над 170 държави в света, но само тези, които работят в Китай (121 269 човека), имат право да притежават от нейните акции, а основателят й Рън Женгфей, който е с най-много акции, притежава само 1.14% от тях.[9]

По отношение на чуждите компании в Китай се провежда политика на своеобразен иновационен меркантилизъм, чрез който да получи достъп до водещи технологии. За да получат достъп до китайския пазар, чуждите компании се изисква да правят съвместни предприятия с китайски компании и да предадат след определен период правата за производство на съответните технологии на своите китайски партньори. След това китайските фирми усвояват разработката на новите технологии, подпомогнати от държавата със значителни субсидии, давайки им възможност да получат конкурентни предимства пред чуждите компании и да заемат дела от техния пазар.

Пазарът функционира в границите на стратегическо планиране, подчинено на идеите за социализма – удовлетворяване на базисни потребности на населението от образование, социална сигурност, медицински услуги, жилища, интелектуален и културен живот, които са приоритетни за правителството.

 

3.2. Модел на дигитален социализъм

Известно е, че още Маркс свързва перспективите на развитие с индустриалната революция, увеличаване ролята на машините в производството, на количеството постоянен капитал и бързото нарастване на тази основа на произвежданите блага, които могат да задоволят потребностите на всички хора.

В рамките на Втората индустриална революция, която допълнително рязко увеличава възможностите за производство на блага, възниква въпросът за това кой ще ги потребява и кризисните процеси водят до кейнсианската регулация на икономиката на основата на стимулиране на агрегатното потребление, благодарение на много активната преразпределителна роля на държавата чрез данъчно облагане, стигащо до 90%. Така именно се осигурява много по-голямо равенство в ползването на благата и става възможна класическата социалдемокрация след Втората световна война до 70-те години на ХХ век. При съветския тип социализъм Ленин ще дефинира комунизма чрез ключова технология на Втората индустриална революция, говорейки, че „комунизмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна“.

Възходът на социализма с китайски характеристики става в условията на глобализация на стойностните вериги в условията на Трета индустриална революция и стратегически компонент на китайската икономика става рязкото ускоряване на развитието, производството и разпределението на социални блага чрез създаване на условия на много бързо усвояване на новите технологии, които вече са създадени в развитите западни държави и повишаване така на производителността и добавената стойност.

Сега сме в началото на Четвъртата индустриална революция, основаваща се на дигиталните технологии, която допълнително рязко увеличава производството на блага и достигането им до милиарни хора. Дигиталният социализъм е свързан с най-новите достижения на Четвъртата индустриална революция, които рязко увеличават възможностите за генериране на обществено богатство, променят радикално социалната структура на обществото и практически могат да реализират знаменития принцип „От всекиго според способностите, всекиму според потребностите“ с уточнението, че самите способности не са готова даденост, а обществото трябва да превърне в център на своите занимания тяхното развитие, чрез което всеки индивид в най-висока степен да реализира себе си.

Основанията за такава посока на развитие откриваме в особеностите на разгръщаща се днес икономика, която извежда като фактори за производство преди класическите земя, труд и капитал, три други фактора – иновации, човешки капитал, знания. Те са свързани с феномена „всеобщ интелект“, споменаван от Маркс в неговия „Фрагмент за машините“, който той очаква да стане водеща сила в производството с възхода на знанието и технологиите. Става дума за развитие, основано на нарастващата роля на научното знание и технологичната експертиза в производството и управлението на обществото. Това знание ускорено става все повече и нещо, което се притежава от цялото човечество, независимо от съществуващите законодателства за интелектуалната собственост. В една или друга степен всички могат да го ползват в библиотеките, а днес то нараства с гигантска скорост, при което за една-две години се генерира ново знание, което се равнява на всичко постигнато преди това в историята на човечеството.  Това е новата принадлежаща на всички хора собственост. И множество посоки на развитие на съвременната дигитална икономика са с такава посткапиталистическа тенденция.

Типичен пример в това отношение е най-голямата енциклопедия в историята, каквато е Уикипедия, която се прави безплатно от милиони хора. От този род е т. нар. открит код – компютърни програми, които се генерират от съвместната дейност на много хора и са открити за ползване от всички, включително и от най-различни компании. Нарастващо количество списания са лицензирани като открити безплатно за всички в интернет чрез т. нар. система на Криейтив комънс, според която авторите на статиите имат съответни авторски права и те не могат да се плагиатстват, но могат да се ползват от всеки. Във възход, подкрепяна и от ЕС и българското правителство е практиката на на т. нар. отворена наука, при която създадените нови знания се предоставят за ползване безплатно на всеки чрез интернет.[10]

Характерно за дигиталната икономика е експоненциалността на промяната, Закона на Мур за удвояване на мощността на компютрите всеки 18 месеца и удвояване на количеството на данни, информация, знания в света на всеки две години. Това прави социалните системи много по-трудно управляеми и линейните прогнози все по-малко вероятни. Маргиналните разходи за новите технологии намаляват експоненциално и тяхното разпространение става с огромна скорост. В още по-висока степен това е валидно за информацията, знанията, програмите, тъй като възпроизвеждането им става с нулеви маргинални разходи и това ги прави или крайно евтини, или безплатни. Сега всеки може да свали всякакви приложения на своя телефон, да получи безплатен достъп до терабайти информация, да ползва различни услуги при разходи, вървящи към нулата. Технологии, които някога са били обемни и скъпи като камери, телефони, карти и пр. сега са в смартфона ти и се събират в джоба ти. Щом нещо се дигитализира, нарастващо количество хора имат достъп до него

Тази икономика е свързана с промени в социалната структура на обществото, на която се базират социалистическите партии и общества. При Марксовите идеи за бъдещо общество и след това при съветския тип социализъм водещата социална група, чрез която се реализира новото общество, е индустриалната работническа класа, различаваща се от капиталистите по това, че не притежава капитал, а само трудови способности. При социалдемокрацията след Втората световна война социална база става средната класа, разбирана като заемаща определено място в подоходната стратификация. Тази социална група обаче ускорено намалява не къде да е, а в САЩ през последните десетилетия за сметка на нарастване на търсенето на човешки капитал в лицето на висококвалифицирани работници с компетентности за работа в дигиталната икономика. При един бъдещ социализъм, опиращ се на новите технологии, бихме могли да кажем, ползвайки понятие, въведено от американския изследовател Ричард Флорида, че обществото ще се гради на основата на т. нар. креативна класа, създавана с помощта на съответните политики, характерни за която са способностите за иновации, за създаване на нови неща, за преработка на информация. Партиите на дигиталния социализъм би трябвало да имат за социална база не традиционната индустриална работническа класа на комунистическите партии, която постепенно е замествана от нови технологии, нито средната класа на социалдемократическите партии от времето на Втората индустриална революция, а креативната класа, създаваща нови неща, да имат политики за формиране, защита и увеличаване на тази класа, задържането й в страната, използване на максималния й потенциал. Стратегията им трябва да бъде бързата преквалификация на традиционната работническа класа и предходната средна класа в работна сила, адекватна на икономиката на големите данни, изкуствения интелект, роботиката, виртуалната реалност, 3D технологиите, синтетичната биология, кръговата икономика, възобновяемата енергия. Това, което е съществено, е, че големите данни и изкуственият интелект правят отново възможни нови версии на планиране и неслучайно през последните години един от световните бестселъри се нарича „Народна република Уолмарт“, в която се показва как успешно една от най-големите компании в света с по-голям БВП, отколкото много държави, успешно използва планирането.[11]

Така в момента, от една страна, имаме обективно рязко нараснали предпоставки за един нов тип социализъм, основан на технологиите на Четвъртата индустриална революция, а от друга страна, ускорено нарастване на неравенствата, разделението на обществата на печеливши и губещи, криза на неолибералния капитализъм. Тази криза обективно може да бъде преодоляна чрез преход към един нов тип технологически социализъм – дигиталния социализъм. За това, разбира се, са необходими нов тип организация и леви политически сили, които да формулират идеите за такъв социализъм в своите програми.

 

3.3. Екосоциализъм

Известно е, че екологическите проблеми през последните години породиха нови идейни движения и техни идеологически модели – екодесни и еколеви, екоанархизъм, екофашизъм, екофеминизъм, социална екология, еколиберали и екосоциалисти. У нас тези различия се пренебрегват, а екосоциализмът е важна посока, в която се разгръщат нови модели на социализма. По времето на Маркс все още не стои със съвременната острота проблемът за това как капиталистическите противоречия се превръщат в противоречия между човек и природа. Днес това е все по-значим системен проблем на съвременния капитализъм, тъй като тези противоречия засилват различни социални неравенства и социални дисбаланси. Рязко се увеличават т. нар. екологически неравенства, проявяващи се в това, че основният замърсител на планетата са малко количество глобални компании, а жертвите – милиарди хора, с това, че от мръсния въздух умират много повече по-бедните, от това, че се появяват предпоставки за нов тип войни като войни за вода и нарастващо количество климатични бежанци. Тези тенденции се разрастват с огромна скорост.

Критиката срещу капитализма създава такива нови категории като екологически империализъм, свързани с целенасочения контрол на богатите капиталистически страни върху природните ресурси на останалия свят, с много по-голямото замърсяване, идващо от тези страни, с разрушаване на екологията в подчинени страни и региони, унищожаване на местната флора и фауна, преноса на чужди елементи в екосистемата на подчинените народи. Така разбирането за империализъм се разширява и включва и екологическия фактор.[12]

В своята книга „Екосоциализъм или екокапитализъм“[13] Сарал Саркар развива идеята, че социалистическият проект не е мъртъв, както изглежда като че ли с възхода на неолибералния капитализъм, но за да се върне към живот, той трябва да включи в комплекта от противоречия на капитализма като много важно противоречието с природата. Социализмът трябва да създаде не само социално справедливо, но и екологически устойчиво общество – нещо, което не е постижимо чрез „невидимата ръка“ на пазара и под егидата на Световната търговска организация. Екосоциализмът съчетава различни версии на социализма с анализ как социално-икономическите противоречия се съчетават с екологическите. Те откриват източника на деградация на природата в самата същност на капитализма като система на стоково производство, ръководена от егоизма и култа към печалбата, превръщаща всичко в стока, раждаща неравенство, бедност и деградация на природната среда. Затова и решението на екологичните проблеми не може да стане без ограничения на капитализма или премахването му като система на частна собственост.  

През 2001 г. бе публикуван „Екосоциалистически манифест“, написан от марксистите Джоел Ковел и Майкъл Лоуи, в който се оказва, че капиталистическата експанзия води до екологически кризи и социален разпад, разрушава екосистемите, засилва рязко противоречията на капитализма, който замърсява планетата и изтощава нейните ресурси, рязко засилва разминаването между потребителната и разменната стойност в произвежданите продукти. Наред с основното противоречие на капитализма между капитала и труда рязко се засилва едно второ противоречие, това между капитала и природата, заплашващо съществуването на човечеството. Това не може да бъде преодоляно със сегашните пазарни механизми от типа на търговия с въглеводороди и  въглеводородни данъци, които засилват класовите неравенства и дават допълнителни възможности за контрол над ставащото от страна на големите капиталистически играчи.

Екосоциалистите са силно критични към „зелените“ движения и партии, които смятат, че екологически кризисните процеси може да бъдат решени в рамките на съществуващата система. През 2007 г. бе обявено създаването на Екосоциалистическа международна мрежа, а след това и Глобална екосоциалистическа мрежа, обединяващи екосоциалистически групи от различни страни, борещи се за справедлив преход към зелена икономика, при който нямаме ново разделение на социалните групи, класи, страни на печелещи и губещи от този преход. По принцип екосоциалистите смятат, че капитализмът не може да разреши екологическата криза. Затова е нужно премахването на разделението между труда и средствата за производство, ориентация към колективната собственост, премахване на приватизацията на природните ресурси.

 

3.4.    Кооперативен социализъм

Кооперацията е традиционна форма на социалистическа колективна собственост, която бе варварски и престъпно ликвидирана у нас и забравена през последните 30 години, докато в глобален план тенденциите са точно обратните. Кооперацията е некапиталистическа територия, която се разгръща ускорено както в държави, които са капиталистически, така и при такива, при които се реализира държавен социализъм. Нейното развитие започва през ХVIII век най-напред във Великобритания и Франция. През 1828 г. започва да излиза вестник „Кооператор“, а през 1830 г. в света има вече няколко стотин кооператива.[14] Техният растеж вътре в рамките на капитализма продължава и до днес, ускорявайки се в периодите на криза на капитализма, създавайки в неговите рамки некапиталистически територии на колективна собственост.

Според Международния кооперативен алианс около 12% от хората на Земята днес са членове на 3 млн. кооперативи. В тях е заета 10% от работната сила в света, а 300-та най-големи кооперативи имат годишен оборот от 2,146 милиарда долара.[15] Най-много кооперативи в света има съответно в Бразилия, Норвегия, Уругвай и Канада. При това настъплението на кооперативите е характерно за центъра на капиталистическата система – Европа и САЩ.

По данни от 2015 г. в Европа членове на кооперативи са 127 милиона души, което означава, че един от всеки 5 човека е член на кооператив и техният брой непрекъснато нараства. Между 2005 и 2015 г. броят на кооперативите в Европа е нараснал с 12%, а на тяхната членска маса – с 14%.[16] Днес във Финландия кооперативи създават около 21% от нейния БВП, в Швеция – 13%, в Швейцария – 16%, в Италия – 10%.[17]

Ако вземем най-мощната икономика в света, тази на САЩ, там има в това отношение мощно социалистическо ядро и тя е много по-социалистическа от днешна България на реставрирания капитализъм и ликвидацията на кооперативите в селското стопанство. В Америка има около 29 000 кооператива във всички отрасли на икономиката. Един от всеки трима американци е член на кооператив. Американските кооперативи генерират 2 милиона работни места годишно, извършват продажби за 652 милиарда долара и притежават активи от 3 трилиона долара. 92 милиона американци използват услугите на 7500 кредитни кооператива, предлагащи финансови услуги. Повечето от двата милиона американски фермери са членове на фермерски кооперативи, в които работят 250 000, получаващи годишно 8 милиарда долара заплати. 1,2 милиона американски семейства от всички подоходни групи живеят в домове, които са собственост на кооперативи. 42 милиона американци получават електричество от 900 кооператива за електирически услуги, които създават и разпределят 42% от електричеството в САЩ на около 75% от американската територия. 233 милиона американци ползват услугите на кооперативи, занимаващи се със застрахователна дейност. 1,2 милиона американци по селата са обслужвани от 260 кооператива за телефонни услуги.[18]

При това трябва да се има предвид, че ако у нас под кооператив от времето на социализма се разбира преди всичко организация на селското стопанство, то в света те засягат всички отрасли и в момента във възход са кооперативите, свързани с отрасли на дигиталната икономика – т.нар. платформени кооперативи, занимаващи се с различни дейност – транспорт, търсене на работна сила, журналистика, музика, творчески проекти, филми, домашно здравеопазване, събиране и обработка на данни, търговия и пр.

Тези четири модела на социализъм в момента чертаят посока на бъдещето и могат да бъдат използвани като начин на развитие, адаптиран и към програмите за социализъм на партиите в страни като България. В условията на криза и упадък на традиционната социалдемокрация през последните години те са, които представляват пример за положително развитие. Те се разгръщат както в развитите страни в Европа и Северна Америка, така и във възхождащите днес Китай, Виетнам. Разбира се, както показва историческият опит, в програмите на страни като България те трябва да бъдат адаптирани в максимална степен към нашите реалности.

.