Иван Селени е изтъкнат унгарски социолог, преподавал в множество престижни американски университети. Понастоящем е професор по социология и политически науки в Йейлския университет.
Посткомунистическият капитализъм съдържа сили, които сочат отлив от либералния модел. Както признава в най-новата си книга Фукуяма, историята в крайна сметка може изобщо да не е свършила
Не би било зле да се разработи една теория на „вариантността на комунизмите“, която да категоризира икономиките на държавния социализъм не само по региони, но и по исторически епохи. Китай например възпроизвежда сталинисткия модел от първите години след Революцията, но към 60-те години на ХХ в. разработва собствени, неповторими социални и икономически институции. Гулаш-комунизмът на Янош-Кадаровата Унгария, който се формира след 1956 г., се различава драстично от класическия съветски модел. При все това през последните десетилетия от съществуването на държавния социализъм комунистическите общества следваха, общо взето, траектория на конвергенция: например пропастта между Чехословакия или Унгария и СССР намаля. Държавната собственост върху средствата за производство, преразпределителната същност на икономическата интеграция и политическият монопол на комунистическата партия създадоха съотносима институционална среда. Системата до голяма степен отстрани наследството от предкомунистическо време.
През първото десетилетие на прехода към пазарeн капитализъм обаче бившите комунистически държави поеха по различни пътища. В ранните години на прехода имахме възможност да разграничаваме три определени посткомунистически модела.
Първият, „капитализъм отвън“, отразяваше опита на Централна Европа, който можем да опишем и като либерален или неолиберален модел.
Вторият, „капитализъм отгоре“, откриваме в Източна Европа, Русия и някогашните централноазиатски съветски републики.
Третият модел е китайският, „капитализъм отдолу“, който процъфтяваше от 1978 г. докъм средата на 80-те години и беше най-близко до класическия тип на първоначалното натрупване на капитала (1).
В тази статия обаче ще се опитаме да докажем, че напоследък различните типове посткомунизъм неочаквано започнаха да се сливат в нов модел, чийто пионер след 2000 г. стана Русия. Донейде изненадващо, тази нова система сякаш се оказа привлекателна за някои от централноевропейските държави, по-специално Унгария. Променя се дори Китай. Когато за първи път поде приватизацията на обществения сектор (1997-1998), Пекин следваше стратегията на Източна Европа. От издигането на Си Дзинпин насам се забелязва известна конвергенция с новия руски модел. Но преди да проучим това ново сближаване, е необходимо да разгледаме по-подробно трите първоначални идеални типа посткомунистическа трансформация.
Процесите на натрупване
Първоначалното натрупване на капитала не е било лесна работа от никаква гледна точка. Маркс го описва с изключителна точност и яснота в осма част на „Капиталът“, том І (2). Водещите фигури от американската едра буржоазия, оформила се между 1860 и 1900 г., често са наричани „барони разбойници“ (3): Рокфелер, Джей Гулд, Карнеги и много други натрупват богатствата си по време на Гражданската война. Тези млади мъже, повечето от бедняшки семейства, за няколко години стават мултимилионери. Главозамайващото натрупване на капитал често протича при съмнителни обстоятелства. Присвояват се държавни субсидии, от време на време се подкупват прависти. Вандербилт и Гулд дори поддържат частни армии, които водят малки войни помежду си, точно като руските олигарси (4). Някои историци твърдят, че най-богатият е бил Джон Рокфелер; през 1900 г. богатството му се изчислявало на 200 милиарда долара по сегашни цени, т.е. два-три пъти по-голямо от богатството на Бил Гейтс в наши дни (5). Бароните разбойници щедро възнаграждавали клиентите си, но ако откриели измяна, наказвали жестоко.
Аналогията с натрупването на капитала при посткомунизма е зашеметяваща. Нещо повече, историите на бароните разбойници и дори разсъжденията в осма част на „Капиталът“ бледнеят в сравнение с някои, специално руски, посткомунистически примери. Натрупването в условията на посткомунизма няма равно на себе си. Във всички други исторически примери на преход към капитализъм натрупването на определен капитал става в утробата на предкапиталистическите формации. Комунизмът е единствената „предкапиталистическа“ формация, поставила частната собственост извън закона. В допълнение, посткомунистическата едра буржоазия завзе собствеността много по-бързо от когото и да било от предшествениците си; като се има предвид скоростта, с която се извършваха процесите на приватизация, не трябва да ни учудва наличието на мафия във всеки тип посткомунистически капитализъм. Казано без задръжки: става дума за владения на барони-разбойници, независимо от цвета на правителството.
Към края на 80-те години призракът на неолибералния капитализъм вече бродеше във все още държавно-социалистическите общества на Централна Европа. В тази част на света по време на прехода предаността към демократичната политика допълваше предаността към неолибералната икономика. Имаше известни различия между централноевропейските държави във формите на тази преданост (6): в Чехия Вацлав Хавел очевидно беше повече либерал по убеждение, отколкото Владимир Мечиар в Словакия или Ярослав и Лех Качински – в Полша, пък и Йожеф Антал в Унгария.
Имаше различия и в скоростта, и в методите на приватизация. Полша започна с неолиберална шокова терапия, докато Словения възприе постепенна стратегия. Чехия „реприватизира“ някои активи, връщайки конфискувана при комунизма собственост на първоначалните ѝ собственици; Унгария и Полша се противопоставиха на подобна политика. В своите приватизационни процеси някои държави, като Унгария, разчитаха почти изцяло на пазара, продавайки държавна собственост на сравнително честни търгове (7).
Много държави използваха ваучери, за да компенсират хората, загубили собственост при комунистическите режими, или в опит да се даде собственост на работниците, но степента на тези мерки варираше сериозно. Независимо от всичко, за едно десетилетие „ограждането на общото“ беше приключило; докъм 2000 г. на практика обществената собственост беше превърната в частни активи.
Видове капитал
В хода на приватизационните процеси хората трябваше да се конкурират на пазара за обществена собственост. С установяването на частната собственост силата се изместваше от политическата към икономическата сфера; поне в това отношение новите формации заприличаха малко повече на класически капитализъм. Но и това съждение се нуждае от известно уточнение.
В преходния период в Централна Европа социалният и политическият капитал играеха по-съществена роля, отколкото при класическия капитализъм. „Социален капитал“ е, разбира се, много широко понятие (8). Тук просто ще посочим, че онези, които го притежават, могат да използват обществените си връзки за постигане на определени цели, макар че това изисква непрекъснати „инвестиции“ в изграждане и поддържане на социални контакти. Веднъж натрупали достатъчно социален капитал, те могат да очакват възвращаемост или печалба.
Ще определя „политическия капитал“ като случай на социален капитал, натрупан чрез политически институции. Ако стане член на партия или заеме някаква длъжност, човек започва да трупа политически капитал, чрез който може да постигне различни цели. Личното обогатяване може да стане една от тези цели; ако стигне големи размери, можем да говорим за „политически капитализъм“ (9).
Социалният и в някои случаи политическият капитал често играят важна роля в процесите на първоначално натрупване при посткомунистическите капитализми. Вярно, политическият капитал не е чак толкова важен, колкото е бил при комунизма. В края на 80-те и началото на 90-те години доста изследователи приеха, че новата едра буржоазия ще се зароди в средите на високопоставените комунистически функционери, които ще превърнат политическия си капитал в икономически активи (10). Това беше убедителна хипотеза. Достъпните данни по тази тема не бяха особено достоверни, тъй като въпросните представители биха могли да скрият богатството, натрупано чрез „превръщане“ на политическия капитал в икономически. Въпреки това цифрите, с които разполагаме, подсказват, че подобно „превръщане“ на капитала, макар наистина да се е осъществило в Централна Европа, не е играло централна роля в натрупването; явлението е много по-сериозно в Източна Европа, особено в Русия и Украйна.
В Централна Европа в условията на посткомунистическо управление социалният капитал е бил несъмнено по-важен от политическия в придобиването на богатство и заемането на позиции. Личните връзки и информация за компаниите, предлагани за приватизация, са допълвали играта на пазарните сили. Агенциите по приватизация често са изваждали на търг фирми на цени под същинската им стойност и са били нужни контакти както с приватизационната агенция, така и с ръководството на предприятието, за да се получи точна информация за стойността им. Понякога тези контакти са били „политически“, друг път – просто „социални“.
Най-големите частни империи, зародили се през 90-те години, а и повечето нови икономически империи, стартирали през последните десетина години, са резултат от разпродажбата на активи на комунистическата партия и на комунистическия младежки съюз. При тези случаи политическият капитал е очевидно движещата сила.
В допълнение към социалния и политическия капитал: дали „човешкият“ и „културният“ капитал са играли някаква роля в процеса на първоначалното натрупване в Централна Европа? Тези понятия обикновено се дефинират като познания.
Принципно се смята, че „човешкият капитал“ се проявява като висока производителност; за най-сериозен пример се дава техническото ноухау: фирмите предлагат по-високи заплати и дават по-голяма власт за вземане на решения на квалифицираните инженери и икономисти с презумпцията, че те ще допринесат съществено за печалбите на компанията.
„Културният капитал“ е нещо различно; двамата с Дьорд Конрад веднъж го определихме като произхождащо от „трансконтекстуално ориентирано познание“ (11). Дефиницията на Бурдийо, според когото културният капитал идва от теоретичното познание, е по-малко тромава и може би е достатъчна. Или, най-просто казано, притежателите на човешки капитал са технократи, докато интелигенцията или интелектуалците притежават културен капитал.
Може да се твърди, че този тип културен или интелектуален капитал играе решаваща роля в ранната трансформация на Централна Европа: Антал и Гьонц в Будапеща, Хавел в Прага, Киш и Михник във Варшава бяха изтъкнати представители на интелигенцията; те произвеждаха незначителна печалба, но бяха движещата сила в прехода от комунизъм към либерален капитализъм. Буквално никой от тях не се присъедини към редовете на новата едра буржоазия.
Със стабилизацията на посткапиталистическите формации значението на културния капитал отслабна и отстъпи място на икономическия. Кандидатите за високи икономически и политически постове също все по-рядко излизаха от редовете на интелектуалците, а все по-често бяха технократи или политически „предприемачи“. Виктор Орбан и политици като него смениха фигури като Михник и Киш. По този начин либералният капитализъм в Централна Европа се приближи до класическия капитализъм, а културният капитал загуби влиянието си; през последните няколко години социалният и политическият капитал, които успешно се бяха покрили, започнаха да придобиват все по-силно влияние.
Източноевропейски резултати
В Източна Европа – Русия, Украйна, Беларус, но и балканските държави – посткомунистическата трансформация пое по различен път. В Централна Европа бившият комунистически елит просто се разтвори: старото поколение си отиде – често преждевременно (веднага идват наум Янош Кадар и Дьорд Аксел). Един по-широк слой искрено убедени комунисти не оцеляха дълго след рухването на тяхната мечта. По-младото поколение и децата на високопоставените комунисти обаче започнаха да „строят“ капитализъм със същия ентусиазъм, с който те или техните родители са строили комунизъм няколко десетилетия по-рано. В Източна Европа, напротив, комунистическите властови структури до голяма степен оцеляха. Такъв беше случаят в Русия, Украйна, Беларус, бившите централноазиатски съветски републики и до известна степен държави като България, Румъния, Сърбия и Хърватия. Общо взето политиката запази примата си над икономиката.
Това доведе до странна система на първоначално натрупване на капитал, с приватизация на обществените активи, която, ако преразтълкуваме и отново приложим терминологията на Вебер, можем да окачествим като „патерналистична“. Ще припомним, че в първия том на „Икономика и общество“ Вебер разграничава три типа традиционна власт. При „патриархалната“ господарят упражнява власт от собствено име, без свита от последователи. Когато господарят разполага с персонал или последователи, властта може да бъде по форма или пребендалистична, или патерналистична. При пребендализма господарят възнаграждава свитата си с „бонуси“, служби и собственост въз основа на лоялността и услугите им – награди, които могат отново да им бъдат отнети, ако се държат незадоволително. Поради това правата върху собствеността при пребендализма може да се окажат донейде несигурни. Султанизмът е най-екстремният пример. При патернализма е точно обратното, господарят възнаграждава последователите си със собственост, която може да се наследява, поради което правата върху собствеността са гарантирани. Западният феодализъм е най-чистият тип патернализъм (12).
През Елциновите години в Русия обществената собственост беше преобразувана в частно богатство по чисто патерналистични методи. Елцин действаше като цар, „назначавайки“ новите собственици. Хората получаваха активи по милостта на управника. Нещо подобно ставаше и във всички постсъветски страни с изключение на Прибалтийските държави; бившите комунистически управници запазиха политическата си власт и избираха представители на новата едра буржоазия. В Русия историята придоби измеренията на приказка: Елцин често се е намирал под влияние на алкохола, трудно е вземал решения и според добре осведомени журналисти по въпросите на приватизацията той все повече е разчитал на съветите на любимата си дъщеря Татяна (13). Приватизацията не търпеше бавене. Елцин беше обявил, че ще „построи“ капитализъм за 500 дни в страна, в която не съществуваше натрупване на частен капитал. Явно Татяна е проучвала кандидатите, за да реши кой е по-талантлив и кой по всяка вероятност ще остане лоялен. „Този е готин, трябва да получи имот. Този е гадняр, не му се полага нищо.“ В Русия се правеха търгове – почти като в Централна Европа, но изложените от Павел Хлебников факти подсказват, че изходът от търговете е бил манипулиран в размери, далеч по-големи от тези в Централна Европа, тъй като Елцин и централните власти просто са си избирали печелившите.
Политическата власт създава тази едра буржоазия едва ли не „от днес за утре“. Които са придобили активите си „по милостта на господаря“ (Елцин), се превръщат в новата капиталистическа класа. Въпреки това техните права върху собствеността изглеждат напълно гарантирани. Единственото, което искал да знае Елцин, е дали новата буржоазия би застанала зад него в момент на криза. Президентските избори от 1996 г. показаха, че такова очакване е било напълно разумно.
Популярността на Елцин по онова време беше почти изчезнала; предстоеше му да се изправи пред застрашителен съперник, комуниста Зюганов. Седемте най-крупни руски бизнесмени, които само пет години след рухването на СССР бяха сложили ръка върху половината страна или поне претендираха за това, застанаха зад гърба му, като предоставиха на негово разположение притежаваните от тях средства за масово осведомяване; това, с помощта на специалистите по политическа реклама на президента Клинтън, гарантира преизбирането му.
Патерналистичната система се задейства в смисъл, че източникът на богатство беше политическата власт, но собствеността, която руските олигарси получиха от господаря си, беше напълно гарантирана, беше „феод“, ако използваме терминологията на Вебер. Вярно, Елцин направи няколко опита да контролира някои от новите капиталисти (Гусински напр.), но му се наложи да се откаже. Към края на 90-те години новите олигарси вече започваха да се държат като боляри, използвайки слабостта на централната власт и дори отглеждайки тайни политически амбиции; някои от тях, особено Березовски, придобиха съществено политическо влияние.
В Русия имаше няколко примера за превръщане на политическия капитал в икономически. Екстремният случай беше с Черномирдин, министър-председател при Елцин. Към края на 90-те години той беше един от най-богатите хора в Русия. Макар че укри, каквото успя, ЦРУ изчисли богатството му на милиарди щатски долари. Самият Черномирдин призна, че притежава няколко милиона. Не ни е известен дори един случай в Централна Европа, в който политическите властници да са натрупали богатство в такива размери.
През 90-те години в Русия икономическият и политическият капитал бяха почти с равностойни роли. Нито културният, нито човешкият капитал бяха от особено значение. Независимо от това, политическите власти се грижеха за потенциалната власт на културния капитал: врагът, опасността за политическата хегемония, е по характер културният, а не човешкият капитал. Журналистите – някои от тях убити – представляваха по-голяма заплаха от технократите.
Китайските особености
През първото десетилетие на реформите след 1978 г. Китай пое по съвсем различна траектория, като започна да „строи“ капитализъм „отдолу“. Натрупването на капитала беше по-скоро определяно от пазара. Главните печеливши в ранните години бяха провинцията и селячеството. Докъм средата на 80-те години социалното неравенство, особено между селските райони и градовете – може би най-срамната характеристика на маоизма – започна да се заличава в хода на реформите (14). Мнозина „новобогаташи“, вкл. бързо нарастващият брой китайски милиардери, имаха твърде скромен произход. Към края на 90-те години, когато приватизацията на корпоративния сектор набра скорост, китайската траектория се беше променила радикално. „Ню Йорк таймс“ например съобщи, че семейството на бившия министър-председател Уън, величан като „народния министър-председател“, притежава над два милиарда щатски долара (15).
Може да се спори дали Китай е посткомунистическа формация; аз съм агностик. Янош Корнай непоколебимо назовава три характеристики на комунистическите режими: средствата за производство са обществена собственост; икономиката е бюрократично координирана; и политическата власт е монопол на една-единствена партия, чиято легитимираща идеология е марксизъм-ленинизмът (16).
По тези мерки Китай е станал капиталистическа държава в известни отношения: съществена част от средствата за производство са в частни ръце – каква част точно, е предмет на разгорещени спорове, но почти всички са на мнение, че КНР напредва към икономика, доминирана от частния сектор (17). Пазарът координира съществена част от икономическата дейност, макар някои да твърдят, че административната намеса в икономиката продължава да бъде сериозна (18). Въпреки това Китай е еднопартийна държава, в която още „се разпорежда политиката“, независимо че икономическата роля на ККП, както и нейната политическа власт и легитимност постепенно залязват.
Може да се спори и по въпроса доколко партията е останала марксистко-ленинска; несъмнено национализмът и конфуцианските идеи играят все по-съществена роля в нейното легитимиране (19). Китай днес е хибридна система между комунизма и капитализма и не бих искал да заемам позиция по въпроса на точно какво разстояние е напреднала тази държава по пътя към пазарния капитализъм. Но малцина биха оспорили твърдението, че в днешен Китай политическият капитал е важен поне колкото икономическия.
Реконвергенция?
И все пак, от началото на новия век ставаме свидетели на интригуващи свидетелства за поне частична реконвергенция в траекториите на споменатите посткомунистически капитализми. Промяната започна с идването на Путин на власт през 2000 г. Към момента, в който той пое президентския пост, правителствените агенции бяха приключили с приватизационния процес, така че Путин не разполагаше с ресурси, чрез които да формира собствена лоялна имотна класа. Неговото велико нововъведение се състоеше в преразпределение на корпоративните активи, придобити по Елциново време.
Путин не възприе „патерналистичната“ организация на собствеността, въведена от Елцин. Прекомерната власт на олигарсите го притесняваше; това, към което се стремеше, беше „служеща аристокрация“. Имаше нужда от заможни хора, но не искаше едрата буржоазия да се меси в политическия му проект; беше готов да конфискува имуществото им, ако не му служат задоволително. Така че Путин реши да смаже новобогаташите по две причини: първо, защото не искаше големите пари да развият и политически амбиции; искаше да бъде сигурен, че състоянието си ще запазят само онези, които са му лоялни; второ, след експроприация на прекалено самоуверените олигарси той би могъл да преразпредели богатствата им между новите си привърженици и така да си осигури тяхното политическо мълчание и лоялност. По Веберовата логика наричам тази промяна преминаване от „патернализъм“ към „пребендализъм“.
Путин подложи олигарсите на тестове за вярност. Провалилите се можеха да избират между емиграция и затвор в Сибир, но и в двата случая губеха по-голямата част от състоянието си. Богатите навсякъде крият тайни; има ли някой богаташ, който да не е укривал данъци, или да не е плащал подкупи, за да получи информация или заеми от банки, без надеждно кредитно досие? Освен това Путин разшири пълномощията на изпълнителната власт и подчини на нея Прокуратурата и до известна степен съдилищата. При тези обстоятелства той вече беше в състояние селективно да криминализира представители на едрата буржоазия, чието богатство желаеше да придобие или които смяташе за свои политически врагове. Селективната криминализация се превърна в технология на господство. Превръщайки Елциновия патернализъм в пребендализъм, Путин ограничи гаранциите върху новопридобитата частна собственост: феодите от Елциново време се сведоха до обикновени бенефиции; само доказалите лоялност можеха да запазят имуществото си.
Путиновият „обрат“ – политическа неутрализация на олигарсите, по-рано управлявали държавата в тандем с президента – има исторически аналогии в Русия. До ХV в. властта на руските царе е ограничена от аристократите или болярите, които са се радвали на сигурни позиции. Но Иван Трети конфискува земите им, за да ограничи властта им. Заменя ги със „служещи благородници“ – помешчиците, чиито постове и имоти са били обвързани със службата им (20). Борбата между царе и боляри продължава векове наред; едва Петър Велики премахва завинаги статута на болярите. За сравнение, само едно десетилетие беше достатъчно на Путин да превърне Елциновите олигарси в „служеща аристокрация“.
По пътя към путинизма?
Изглежда „обратът“ на Путин влияе и на останалите посткомунистически капитализми. Тук няма да се занимаваме с въпроса дали антикорупционната кампания на Си Дзинпин има някои общи черти с пребендализма на Путин; разлики очевидно има, включително факта, че в Китай приватизацията не е „привършена“ и че много мащабни активи остават държавна собственост. Освен това ударът по „тигрите и мухите“, който от 2012 г. засегна стотици високопоставени официални лица, вкл. изпълнителни директори на държавни компании, както и ръководителя на националната сигурност, висши военни и провинциални партийни босове, до този момент не се е вихрил над частни компании.
Унгария обаче дава да се разбере, че следва стъпките на Путин. Управлението на Орбан е само малко по-корумпирано (ако е по-корумпирано изобщо) от предишните посткомунистически правителства. Независимо от това, то е определено по-агресивно и понеже разполага с парламентарно мнозинство от две трети – много по-властно. Прави каквото си иска. Наложи нова конституция, след това я промени няколко пъти, за да прокара закони, обслужващи собствените интереси на новото ръководство.
Към момента на изборната победа на „Фидес“ през 2010 г. с „ограждането на общото“ беше вече приключено: предишните режими можаха да възнаградят избирателните си райони в процеса на приватизация, която може и да не е била напълно безупречна; този метод на възнаграждаване на клиентите не беше на разположение на второто правителство на „Фидес“. При тези обстоятелства единственият начин, по който „Фидес“ можеше да създаде и да поддържа верни последователи, беше да преразпределя богатството, вече раздадено на нови собственици. Наясно сме, че най-резултатният метод в случая е селективната криминализация.
За целта правителството трябваше да постави Прокуратурата и съдебната власт под свой контрол. Това тласна унгарското правителство след 2010 г. по пътя към „нелиберализма“ – имам предвид ограничаването на личните свободи, включително правата на частна собственост, както и на разделението на властите.
Когато Орбан заяви, високомерно и провокативно, че управлението, което се опитва да изгради, е нелиберално, той говореше истината (21). Разбира се, режимът след 2010 г. е също корумпиран, но онова, което го прави уникален, е не степента на корупция, а преразпределението на собствеността от нелоялните бивши собственици към лоялните нови собственици.
Започна с национализация на частните пенсионни фондове и продължи с пререгулацията на търговията с тютюневи изделия. Преди новия указ всички магазини за хранителни стоки и всички бензиностанции можеха да продават тютюневи изделия, като от това си докарваха съществена част от приходите. Сега правителството на Орбан прехвърли тази печалба на собствениците на веригата „Национални тютюневи магазини“, които получиха монопол върху продажбите на тютюн. Сама по себе си идеята да се намали тютюнопушенето не е лоша. Но кои получиха разрешителни да притежават тези магазини? Почти без изключение – привърженици на „Фидес“. Раздаването на разрешителни беше резултатен начин на преразпределяне на печалбите между клиенти и осигуряване на верни последователи. Знак ли е това, че управлението на Орбан е поело по пътя към путинизъм, т.е. към пребендализъм? А и само унгарско явление ли е това? Отговорът на първия въпрос е безусловно „да“, отговорът на втория – безусловно „не“.
Наричам режима на „Фидес“ след 2010 г. „мек путинизъм“. В някои отношения той много напомня путинизма: от социална гледна точка е консервативен, придава голямо значение на патриотизма и религията, ограничава разделението на властите и гаранциите за частна собственост. Накратко, нелиберален режим.
Независимо от това досега управлението на „Фидес“ все още не се е изправило срещу едрата буржоазия така радикално, както направи Путин след 2000 г. Разрешенията, дадени на лоялната национална верига тютюневи магазини, са само някакъв дребен путинизъм. Някои, по-скоро дребни бизнесмени, загубиха част от печалбите си. Политическите власти използваха преразпределянето на печалбите, за да укрепят политическата основа на управлението, възнаграждавайки приятели, роднини и потенциални приятели. Извърши се прехвърляне на фондове от един малък и среден бизнес към друг малък и среден бизнес, насочвано по политически съображения. Но предупреждението беше налице.
Янош Лазар, министър в кабинета на премиера, публично назова Шандор Шани, най-богатия човек в Унгария и изпълнителен директор на най-голямата унгарска банка, „лихвар“. Шани, възприеман като привърженик на десницата, съобрази, че това е криминално обвинение, и контраатакува. Орбан си замълча, не взе страна в спора и продължи да ходи на футболни мачове в компанията на банкера.
Друг убеден привърженик на „Фидес“, Шандор Дермжан, също един от петимата най-богати унгарци, се сблъска с правителството на Орбан, когато то национализира веригата от спестовни банки, към най-голямата от които той имаше интерес.
Най-интригуващият развой на събитията настъпи през 2014 г., когато избухна „война“ между Орбан и Лайош Шимичка, ковчежник на партия „Фидес“ и близък приятел на Орбан. Шимичка беше посредник при натрупването на капитала на партийния елит, но започна да става прекалено богат и мощен и да показва признаци на независимост. Орбан даде да се разбере, че не желае „дърветата да растат към небето“, а би предпочел „много малки Шимички“ пред един-единствен богат и мощен. В отговор на това предизвикателство Шимичка премина в нападение и подсказа, че е възможно да се кандидатира във важните допълнителни избори в гр. Веспрем, където имаше интереси и последователи и където парламентарното мнозинство от две трети на „Фидес“ беше заложено на карта. В крайна сметка той не се кандидатира – по всяка вероятност пресметна, и то правилно, че „Фидес“ така и така ще загуби и мястото си в парламента и мнозинството си от две трети.
Но усещането за състояние на война между политическата власт и корпоративния бизнес продължава да съществува и никой не е в състояние да каже какъв ще бъде изходът. Борбата между Орбан и Шимичка, между „Фидес“ и едрата буржоазия далеч не е приключила и само историята може да каже кой ще победи. Едно е напълно ясно обаче: „Фидес“ все по-често наднича в готварската книга на путинизма. А дали това изместване от либерален или неолиберален модел към пребендалистична версия и нелиберализъм е само унгарско явление – на този въпрос нямам категоричен отговор.
Във всички посткомунистически централноевропейски държави съществуват политически играчи, които в много отношения напомнят „Фидес“: Мечиар/Фицо, Бабиш, Качински, Бъсеску, Борисов – ето само няколко от имената на политици, които си приличат по своите традиционалистични, почти палеоконсервативни идеологии. Въпреки това Унгария без съмнение оглавява „източното отваряне“. Трудно е да се каже коя или изобщо някоя от централноевропейските държави ще я последва. Но, подобно на стария капитализъм, пребендализмът не може да бъде просто ей тъй приписан на аберации в поведението на ръководител с изкривено мислене.
Посткомунистическият капитализъм съдържа сили, които сочат отлив от либералния модел. Както признава в най-новата си книга Фукуяма, историята в крайна сметка може изобщо да не е свършила.
Източник: Szelenyi, I. „Capitalisms after Communism“
New Left Review, November-December 2015.
Бележки:
(1) Eyal, G., I. Szelényi and E. Townsley. 1998. Making Capitalism Without Capitalists. London & New York; King, L. and I. Szelényi. “Post-Communist Economic Systems“. In: Smelser, N. and R. Swedberg (eds.). The Handbook of Economic Sociology. Princeton 2005, pp. 205–229; Nee,V. and S. Opper. 2012. Capitalism from Below. Cambridge. За обсъждане на уникалния път, поет от Куба след 1991 г., вж. Emily Morris, “Unexpected Cuba“. In: NLR 88, July–Aug 2014.
(2) Marx. Capital, vol. 1. London, 1976.
(3) Josephson, M. 1962. The Robber Barons. New York, 1962.
(4) Пак там, с. 121-148.
(5) Klepper, M. and R. Gunther. 1996. The Wealthy 100: From Benjamin Franklin to Bill Gates. Toronto, p. xi.
(6) Bohle, D. and B. Greskovits. Varieties of Capitalism and Capitalism “tout court“’. In: European Journal of Sociology, vol. 50, no. 3, 2009; and Capitalist Diversity on Europe’s Periphery, Ithaca, 2012.
(7) Mihályi, M. 1998. A magyar privatizáció krónikája, 1989–1997. Budapest; ‘Foreign Direct Investment in Hungary: The Post-Communist Privatization Story Reconsidered’. In: Acta Oeconomica, vol. 51, no. 1, 2000–01.
(8) Тук имаме случай на прилагане и до известна степен претълкуване на довода на Пиер Бурдийо във „Форми на капитала“ (Bourdieu, P. „The Forms of Capital“. In: J. Richardson, ed. Handbook of Theory and Research for the Sociology of Education, New York 1986, pp. 241–258).
(9) Staniszkis, J. “Political Capitalism in Poland“. In: East European Politics and Societies, no. 5, December 1990.
(10) Hankiss, E. 1990. East European Alternatives. Oxford; Staniszkis, J. “Political Capitalism in Poland“. In: East European Politics and Societies, no. 5, December 1990.
(11) Konrad, G. and I. Szelényi. 1979. The Intellectuals on the Road to Class Power. New York.
(12) Отправната точка за тази – силно опростена – реконструкция е на с. 235-236 от първия том на „Икономика и общество“ (Economy and Society. Berkeley and Los Angeles, 1978).
(13) Klebnikov, P. 2000. The Godfather of the Kremlin: The Decline of Russia in the Age of Gangsterism. New York.
(14) Вж. Nee and Opper, Capitalism from Below; Eyal, Szelényi and Townsley, Making Capitalism Without Capitalists; Nee, „A Theory of Market Transition“. In: American Sociological Review, vol. 54, no. 5, 1988. За данни вж. Szelényi, I. “Pathways from Crises after Communism: The Case of Central Europe“. In: Belvedere, vol. 26, no. 4. Part II of this study, The Case of Former USSR and China, in Belvedere, vol. 27, no. 1.
(15) Barboza, D. “The Wen Family Empire“. In: New York Times, 25 October 2012. Kolosi, T. and I. Szelényi, Hogyan legyünk milliárdosok? (How to become a billionaire?), Budapest: 2010.
(16) Korna, J. 1992. The Socialist System. Princeton.
(17) Huang, Ph. “Profit-Making State Firms and China’s Development Experience: ‘State Capitalism’ or ‘Socialist Market Economy?’“. In: Modern China, vol. 38, no. 6, 2012; Huang, Y. 2008. Capitalism with Chinese Characteristics. Cambridge; Nee and Opper. Capitalism from Below.
(18) Huang, Ph. Capitalism with Chinese Characteristics.
(19) Bell, D. 2010. China’s New Confucianism. Princeton.
(20) Isabel de Madariaga. 2005. Ivan the Terrible: The First Tsar of Russia. New Haven, p. 369; Janet Martin. “Two Pomeshchiki from Novgorod Lands“. In: Russian History, vol. 34, no. 1–4, 2007; Chester Dunning. 2004. A Short History of Russia’s First Civil War. University Park, p. 101.
(21) Реч в Балитуннад на 26 юли 2014 г.