Доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социологията, политологията и етнологията. Автор на 21 (5 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 200 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
Темата за историческия/етническия кайрос не може да подмине друга тема — за истината и лъжата. Ако чрез съдбата на етническата история/биография се полага някаква континуалност на смисъла и мисията на даден етносубект, може да се депозира и тълкува един скрит двулик ипостас — този на истинното и на неистинното битие на етноса. Казано с формулата на Вацлав Хавел, съдбата тук ни предлага две версии —
„живот в истина“ и „живот в лъжа“
И всеки от тези два типажа притежава и проявява съответни модификации на темата за съдбата. Всеки от тях лансира свои „теории“ и наративи за нейните въплъщения и превъплъщения. „Животът в лъжа“ и „животът в истина“ се оказват (и трябва да се мислят) като някакви форми на живот в привидност или на живот в същината на нещата.
„Животът в лъжа“ е съществувание с объркани посоки или представи за ролята на Съдбата; за онова, което тя прави или може да причини на човека. Тъкмо напротив, „животът в истина“ е екзистенциална драма, която е разконспирирала, макар и на жестока цена, дълбинните логики на човешката орис.
Всъщност Съдбата е както начин, така и път на разкритие на Истината. И щом тя е органично свързана с Времевостта, тогава времето не може да бъде едно и също в различните състояния, констелации, конфигурации на проява на Съдбата.
Кайросът въплъщава/ознаменува ефективността от разкритието, употребата на Времето, неговата екзистенциална и реална духовно-практическа стойност, роля за правилната ориентация в мрежите на обективните детерминации, също както и на адекватната и резултативна, субективна мотивация на човека в дадена ситуация. В Хегелов дух това всъщност може да се провиди в степента и формата на присвояване на същността и спецификата на Абсолютния дух (3), докато в контекста на Марксовата теория това може някак да се прозре в антиномичната диада между предисторията и историята, сиреч предисторията като недоразвита и фалшива, а историята като зряла и истинска сфера на самодоказалите се закономерности. Така дори самата еволюция на класите може да се счита като времевата протяжност на разгръщане на историческите замисли и обрати на Съдбата, а пък революциите да се осмислят и като кайросни моменти в саморазкритието на плановете на Съдбата.
Лениновата формула за революционната ситуация всъщност е ярко нагледен образ на кайроса, когато обективните условия са назрели, а и субектите са готови да поемат своите символни/практически „кръстове“, отговорности и задължения, за да дадат фатален и финален ход на зародили се отдавна исторически тенденции. С други думи, да се даде път на и обрат в Историята чрез деяния на кайросен субект. Революцията се оказва точка на пълнотата, осмислеността на историческото време.
Кайросът може да се привижда като хвърления от човека жребий как точно да постъпи в ребуса на конкретна социална/екзистенциална ситуация. Ако животът се възприема като жребий, той се осмисля най-малкото като дуалистичен, защото животът се третира в два ипостаса — на видимост, на външно проявената му логика, а също и на вътрешната, скритата му логика. Това отваря проход на контраверсни възможности, избори и начини на постъпване. Самата фактичност на жребия се оказва символна/практическа делба на конкретни, противопоставени, дори антагонистично настроени възможности. Те имат скрити зад гърбовете си или изписани на челата им знаци на съдбата — добри или лоши, верни или неверни, но никога неутрални. Тук има категорична опозиция между две начала, но няма никакъв начин да се постигне компромис/консенсус между тях.
„Жребият е хвърлен!“
означава, че се залага на едната от двете възможности, с всички произтичащи последици. Вместо равновесие и примирие, Съдбата дарява, подклажда съперничество, стремеж и опит за надмощие на едната или на другата страна. И от субекта зависи на коя ще отдаде предпочитанията си в тази люта бран.
Историческият кайрос предполага или дава да се подразбере, както видяхме, начало и някакъв край. Последните се сливат в кайросния върховен миг. Времето сякаш едновременно се ражда, но и се губи. Цената на историческия кайрос на спечелилия нещо от своята съдба етнос трябва да се определя, измерва и оценява с два противоположни ефекта/процеса, които се намират в диалектическо единство. Единият ефект/процес е на загубата на съществуващото до кайросния момент време: това примерно е освобождението на българския народ от османо-турско иго. Вторият ефект/процес се отнася до присвояване на несъществуващото време — това на бъдещото свободно, автономно държавно-обществено развитие, което се полага в мига на историческия кайрос, макар по-късно да търпи поредица от изменения.
В един исторически/ситуационен контекст, в един символично натоварен миг/отрязък, който може да продължава, да „тече“ и трае и години (на върховни и отчаяни, самопожертвувателни съпротиви, революционни борби) двата антагонистични модуса на Времето застават „лице срещу лице“. Те призовават етническия субект (българския народ), като му предлагат аргументи „за“/„против“ поемането на единия или на другия шанс в тази съдбовна ситуация. Това е „скъсеното“, „скосеното“ време за историческия/екзистенциалния размисъл, който социалният/етническият субект може/трябва да направи в кайросния момент. В екстремалната ситуация само от субекта зависи на коя страна ще застане.
Случва се нещо, което изглежда парадоксално, понеже реално обоз-начава и осъществява едновременното умиране и раждане на Времето в сюблимния миг, в кайроса на исторически избор; което е свързано с преобръщането на динамиката и посоката на Времето, взето или мислено като исторически материал и инструмент за осъществяване на промените. Гибелта на едното и раждането на другото време оповестяват кончината на едно и появата на обществено-историческия свят на ново лице на съдбата, субституцията на две различни и взаимоизключващи се визии за народа — тази на продължаващо робство и онази, на присвоена, отвоювана свобода.
Актът на едновременно изчезване и появяване на Времето, на времената с полярна смислова и функционална насоченост и ангажираност за човешкия (родов, видов и индивидуален) живот, само на пръв поглед изглежда парадоксален и дори абсурден. Иначе той се оказва реален и постижим тъкмо заради особената, мощна компресия на времето. Пълнотата на историчността и на обществените чувства, обсебващи българския народ, го представя като исторически субект, попаднал в, но и възползвал се от своя кайрос. Налице е „магичен“, чудотворен момент на разкъсване на органичната тъкан на обществено-историчното житие-битие на нашия народ. Паралелно с това се случва и нов тип на свързване, възстановяване на нишките на Историята/Времето. Този новопоявил се начин оповестява, но същевременно и по своему „реабилитира“ Историята, но вече в нейното по-друго (противоположно на робското) й лице. Той е признание за другото й „лице“, чието историческо и обществено лъчезарие смайва, а и омайва в кайросния момент. С това се полагат и налагат нов тип исторически обвързаности и зависимости, които, за да дойдат в обществено-историческата действителност, се нуждаят от далеч по-обемно (еволюционно протичащо историческо) време.
За да се случат определени грандиозни и радикални промени в обществото, има нужда на сцената на историята да се появят екстремни събития, които като локомотиви да теглят композицията на историческата инерция/еволюция. И които с по-висока скорост и в точно определено направление да придвижват обществено-историческите промени, преобразувания, трансформации. Тези ускорени, но също и ускорявящи историческия развой и обществената драма крути събития са лица на преобръщанията, метаморфозите и обреченостите на жизнените съдби. Чрез тях реално се осъществява не само компресията на историческото време, но също и „уплътняването“ на обществения и екзистенциално-човешкия жизнен свят с разнородни и разнолики (спрямо битуващото статукво) събитийни вериги. Те именно са органично свързани с разпредметяване и опредметяване на кайроса.
Кайросната ситуация обаче е демонстрация на едновременно прекъсване, но и на снаждане на Вечността чрез Времевостта и Събитийността, положена в нея. Така Миналото и Бъдещето могат отново да се свържат само в и чрез Настоящето, което с кайроса предоставя тази изключителна възможност. „Славното минало“ и „Светлото бъдеще“ могат да се съединят, ако се осъществи ампутация на Времето и сглобка на разсечената Вечност. Това става чрез
екстремните събития, даващи шанс, територия за изнамиране на нова кохезия между разполовените части на Вечността (4). Така Гибелта на героя се „вписва в сметката“ на Безсмъртието, понеже е път, средство, образ, цел и ценност на преоткриването и приложението на универсалното, което има своята (естествена или символна) положеност и тотална значимост само в и чрез вечното, нетленното.
В този абстрактно-философски ракурс се вижда, че Етническото има най-истинска, висока и значима стойност само когато се възприема, осмисля, изобразява и тълкува като Универсално, като Човешко. Поради това кайросът дава шансове на Универсалното да се провре, дойде и да се настани чрез Парциалното, Особеното или Единичното, въплътено в дадени конкретни образи, идентичности, събитийни вериги или процеси и тенденции. Нали народополезното дело е и хуманно, човеколюбиво дело! За да се достигне истинският хоризонт на Човека и Човещината, трябва да се снеме от историческа/всекидневна вахта временното, случайното, онова, което е преходно, обречено. И някога то да отиде в небитието. За да стане по-разбираемо току-що споделеното, ще си позволя да предложа заключителния акорд от знаменитото Вазово стихотворение „Каблешков“:
И в няколко дена тайно и полека
Народът порасте на няколко века!
Само с няколко пренаситени с огромен смислов товар слова народният поет е успял по изумителен начин да пресъздаде механиката на духовния кипеж на вдъхновения и обсебен от идеята български народ. Това е магията на компресията на историческото време чрез усвояване на неговите дълбинни и енергийно-могъщи смислови и ценностни кодове и пароли. На тяхна основа, въоръжени с вяра, озарени с буйни чувства, енергия и душевен плам, стават възможни и „бръснещите срязвания“ на историческото време, отстраняване в органичната тъкан на моментно пулсиращото настояще на метастазите на историческото минало, имплантиране на друго бъдеще. Тук историческият кайрос е точно в мига на смислово-оценъчното „снемане“ на вековете и тяхната „рафинирана“ обработка за няколко дена в нов „продукт“.
Вековете се стопяват в дни
Дните са предвестници на нови и различни векове, на други човешки и обществени съдбини на освободения български народ. За няколко дена тайно и полека народът израства в своето духовно знание и прозрение за истините и универсалните човешки съдбини. Но и се отдалечава и отчуждава от превратните представи за смисъла на човешкия живот — сведен до егоистичното, елементарното оцеляване, за духовно-бедното преживяване. За да стане горд, независим, освободен и велик един народ, той следва да достигне върховете на Човещината, да открие същината на Човешката си природа и участ. Иначе ще бъде унижение, срам и позор не само за себе си, а и за целия човешки род.
Събитийната динамика на времето, което е пренаситено докрай, сякаш дава публична визия, гласност и смисленост на ново равнище на историческа/битийна саморефлексия на етническия субект, на ново усещане за промяна на околния свят. В кайросния миг става порастването на българския народ — духовно и практическо. Това е сакрален момент на откритие и осъзнаване, на присвояване или на ознаменуване на историческото и общественото/етническото пълнолетие на нашия народ. Този момент е контрапункт на цялото мрачно и протяжно време, изглеждащо като непоносима и непреодолима вечност за поробения ни народ — времето на неговото историческо непълнолетие и на обществената му незрялост, когато е под робство (5).
В Априлското въстание, в тази величава епопея на народните борби срещу поробителите, обаче истинският (исторически) кайросен миг не е точно „уцелен“ — той тепърва предстои да бъде сполучливо „хванат“ и да донесе жадуваното щастие. Въпреки това, точно то е времето на генерална репетиция за историческия кайрос и триумф на национално-освободителните, революционни борби на нашия народ. В историята не всичко се случва от пръв път, както и винаги има нужда и от предварителни репетиции на историческата събитийност, която трябва да спечели. А понякога историческата репетиция има не по-малка символична цена, а и отзвук.
Образно казано, на арената на сюблимните мигове (кайросният момент) в настоящето се води безпощаден, гибелен дуел между миналото и бъдещето на историята на българския народ. Това е смъртоносна схватка/битка между осъдената (в момента само символично) на смърт предишна, многовековна черна и скръбна робска съдба и призованата за живот нова (свободна) съдба. В обятията на тази люта бран се случва, доказва и „чудото“ — невъзможното става действителност, а действителността се превръща в невъзможност и за идното историческо време, и за предстоящото народно (суверенно) житие-битие. Битието става небитие; небитието — битие. Това е, което се случва и се представя в историческия кайрос на самоотверженото всенародно въстание. Съдбата показва и двете си лица, символно, смислово-ценностно ги обединява и разединява; координира, но също и субординира. Ако съдбата се привижда и тълкува като неотменна поредица от предопределени състояния на етническия субект (които той не познава детайлно), тя следва метафорично да се представя като едновременно и постоянно протичаща в две свои измерения — на утихваща, уталожаваща „умъртвената“ динамика в и чрез конкретни събития, фази, етапи или периоди от цялата съдбовна тоталност, или като обреченост на субекта (митически, етнически и пр.).
Етническият субект винаги се оказва обвързан, привързан чрез интимната, но недокрай разкрила му се, логика на съдбата. Съдбата сякаш се оказва като някакво въже или верига, които опасват напълно човешката орис (6). Тя е незримо менгеме, което притиска, фасонира, чрез което се притягат или разтягат човешката душа и битийност. Тя може да се провижда и в метафоричния смисъл на Прокрустовото ложе, на което неусетно и безпомощно се озовава онзи, който не е бдителен, приспан или е изкушен от привидностите и пр. А самата фактичност на тази незрима верига може да се привижда или да се мисли и като едно разчупване, като отделяне и разтваряне на някоя нейна „слаба брънка“. Само така се дава шанс на отделната брънка от цялата верига (сиреч на конкретен събитиен възел) да се различи и покаже наяве своята стойност. Всички предишни, минали събития са (в този план) брънки/възли от цялостната верига на Времето/Вечността, оставащи назад в темпоралността. Затова те се оказват вън от моментно фиксираното човешко внимание. Всички бъдещи брънки/събития са невидими като цялост, във всичките им детайли. Те могат да станат зрими само ако се наложи тълкуване на промисъла на Съдбата в бъдеще.
Това че съдбата се възприема, осмисля като непредвидимост, непрозрачност на бъдното време не е само плод или илюзия на субективна нагласа. То е породено от обективните характеристики на самото (бъдещо) време. Както сочи В. Топоров, „това до голяма степен е свойство на бъдещето, а не е ограниченост на човешките способности по отношение на познанието на бъдещето. Ако бъдещето не бе непредсказуемо, нямаше да съществува нужда и от свободата на волята: само тази негова непредсказуемост придава смисъл и цена на свободния избор“ (7). Кайросът (в т.ч. и етническият) „впряга“ в себе си едновременно необходимостта, закономерността и случайността, произвола. С други думи, той е паралелен свят на порядък и безпорядък, на строго установен, следен ред, а и на хаос.
Кайросът ангажира необходимостта и случайността, закономерността и произвола, реда и хаоса в един общ и странен, но мигновенно протичащ спектакъл. В отделните сцени на този спектакъл ролите на закономерността, необходимостта или на случайността, произвола и хаоса се разменят — веднъж те са първа цигулка, друг път са допълващи роли или дори са някакъв (озадачаващ и непонятен) декор.
В този смисъл етническият модел също е сцена или поприще за показване и доказване на силата, цената и ролята на съответни необходимости, закономерности, детерминации и обратно, на тези на конкретни случайности и индетерминизми.
За разлика от него етномоделирането като замисъл, проект, сценарий залага на определени (селективно подбрани и обработени) линии или сенки на конкретни закономерности, необходимости и детерминации. Освен това е нужно въпросните закономерности да са добре опознати, детайлно и аналитично промислени. Дори да са ценностно овладяни и „дресирани“; да бъдат инструментално дисциплинирани и целево-утилитарно ангажирани. При това етномоделирането се стреми/опитва максимално да се очисти, избяга от влиянието и въздействието, от видимата или незримата власт на случайното. За да успее, то трябва да ограничи до минимум или дори да елиминира ненужни, вредни или опасни за него случайности.
Това че етническият субект (или пък етнизираният) субект едновременно е „положен“ във времето, но и времето е дадено в него, освен всичко друго може и да означава още нещо. Положеността във времето подсказва относителна (а не само абсолютна, тотална) зависимост от духа на времето и историята. То обозначава, че времето пронизва и обуславя, дамгосва и форматира човешките (родови, видови и индивидуални) избори, житейския път, посоката на обществената, общностната и личната съдба, която чертае, рамкира, ограничава или пък даже, тъкмо обратното, освобождава съответни шансове, посоки или територии за човешкия дух и изява.
Битката срещу старото в името и за правото на живот на новото, борбата за отмяна на предишната и за възцаряването на новата съдба на българския народ тук трябва да се свърже и с есхатологичния елемент и инструмент. Отвъдният и досега нереален свят в мига на историческия кайрос стремително се въплъщава в живота, като синхронно с него се случва и обратното — осъжда се на изгнание от историята, на прокуждане от селенията на времето предишната орисия/съдба на нашия народ. Така старото време/битие и тяхната реална или символична съдба се вкарват в буен оборот, който променя тяхното историческо „агрегатно състояние“ — от твърдо, реално и действително съществуващо, те се променят в течна и парообразна форма, при това не само символично, духовно, но и революционно-практически. И обратно, парообразната (духовно-символна) форма и статус на другото битие тук вече, в и чрез революционните борби, се втечнява и дори се втвърдява, получава и веществен, материален, предметен, онтологически статус в социалните реалности. Съществуващото е съдено от несъществуващото, което в акта на своите присъди и екзекуции се превръща в съществуващо, което пък запраща миналото в небитието.
Цената на този странен и стремително протичащ кръговрат се измерва със замяната на едно с противоположно нему житие-битие, на един (смирен и покорен) с друг (свободен, независим, дързък, непоколебим и самоотвержено достоен) дух. А нима такъв трепет, обрат не се преживяват в сакралните мигове на всеки кайрос? Впрочем, великият Апостол на свободата Васил Левски го е казал точно:
„Ние сме във времето и времето е в нас“
Това е двуединството на детерминацията, която паралелно поставя в зависимост, а и освобождава за избор субекта си. Етническото моделиране притежава и някакъв особен кайросен потенциал, а също и телеологичен ангажимент, който инструментално следва да се осъществява. То следва по определен начин (в редуцирано обществено-историческо време) да разкрие и овладее тайните връзки и механизми за логиката на течението, а също и, противоположно, за обратите на посоките на Съдбата (разбрана и мислена, както вече по-горе се видя, като зададен и неотклонно следван, непознат и непредвидим жизнен свят/път на конкретни етнически субекти — индивидуални или общностни).
Схващайки (рационално, абстрактно и конкретно) логиката на жизнената съдба на етноса, субектът на етномоделиращите сценарии и манипулации се стреми и опитва максимално да се възползва от наличните битийни условия и реалности или преднамерено, умишлено и контролирано да предизвика радикални промени в техния статус, като дори може да стигне до създаване на съвсем нови реалности.
Компресията на времето, за което трябва да се дешифрират историческите кодове на етническата история, за да се обработят и операционализират, тъй че да е възможно съответно изменение или радикално преобразуване на етническата среда, по своето най-дълбинно естество се показва, а и доказва, и като кайросен феномен. От една страна, понеже няма никаква абсолютна сигурност, че ще се налучка тъкмо най-точното време за интервенции в и чрез етническите/етнизираните реалности. От друга, защото няма никаква абсолютна гаранция, че и приложените средства ще се окажат най-необходимите и достатъчните, за да предизвикат и легитимират една или друга (целенасочено и инструментално подготвяна и преследвана) промяна. И така вече нито времето, нито средствата, нито знанията, нито уменията могат да се окажат най-удачните, оптимално кореспондиращи с най-завоалираната логика на случилото, случващото се или на предстоящото да се случи в тази етническа сфера. А всички тези референции са все някаква „позната“ част и от сценария на кайроса. Впрочем, в кайросния миг на своето саморазкритие етническият субект, от една страна, вади на публичен показ най-доброто от своя досегашен етномодел, а от друга — оповестява и декретира правото на живот на етномоделиращ сценарий, който следва да приеме своя окончателен, пълнокръвен вид едва след като Съдбата смени в историческата действителност своите визии и коренно промени човешката орисия на българина (като род и индивид). Обратът между „лицата“ на Съдбата се оказва поврат между два етномодела на човешко и обществено съществувание. Без да се случи това — да се смени единият с другия (по-развит в човешко отношение) етномодел — не може да се говори за полезна компресия на историческото време, за сполучлив разрез и, същевременно, „сглобяване“ на различните времена и нрави.
Етномоделирането интимно и „фатално“ разчита на „спестеното време“, на уплътнена темпоралност, на селективна събитийност и процесивност, в които да се прокарат и наложат най-съществените, а не всички възможни тенденции в дадената етническа действителност, в конкретния етнически модел в съответни моменти. То трябва да постигне нещо много повече за по-малко време. Да „прескочи“ времето, за да открие и да си присвои по-далечни или „крайни“ образи и статуси на времето, т.е. по-развити. Или, обратното, да върне към по-недоразвити форми на етнобитие. С други думи, етномоделирането може/следва да съумее целево да вкара „в оборот“ универсалното в/чрез единичното — етнически присъщото и автентично наличното. Но това по същество е и мисията (или феноменологията) и на кайроса — да схване незримата универсалност (вечността), като я приспособи или приложи в зримата парциалност, обособеност, изолираност и ограниченост на конкретния миг/субект.
И както в кайроса се разкрива едно специфично „насилие“ над времето, което може и трябва да бъде съкратено, за да се отиде в друго негово измерение, така също при етномоделирането „обективно течащата“ еволюция на етническото следва да бъде телеологически и инструментално ревизирана, суспендирана, драстично съкратена. Тоест субективният натиск върху обективно функциониращата еволюция трябва да доведе до промяна в нейната визия, ритмика, смислова мащабност и ефективност. Както при кайроса едно нещо се отменя и се подменя с коренно друго, така също и при етномоделирането едни етнически реалности, нрави и порядки се дезавуират и символно или практически се дискредитират и репресират. За да се отвори фронт и път за конституирането и легитимацията на някакви техни променени или коренно, радикално противоположни ипостаси, които скоростно трябва да се установят и пр. Както при кайроса (ако човек има верен „нюх“ за времето и „игрите“ на съдбата, той ще постигне неочаквано повече от това да разчита единствено на естествения развой на събитията), така и етномоделирането, ако то схване интимната логика на процесите и тенденциите в етническата сфера, ще бъде способно също и да съкрати времето, да увеличи ефектите и резултативността си, да претвори планове и неща, за които иначе ще са потребни далеч по-обемни исторически и темпорални цялости.
Всъщност етническото моделиране (като телеологически и инструментален комплекс от разполагане и използване на костелации от процеси и тенденции, от едно или друго декодиране и експлоатиране на съответни закономерности, линии на необходимо течение на нещата) също така може да се „посвети“ и „употреби“ на предвиждането, откриването, опознаването същността, спецификата, възможността да се хванат, а и оползотворят (по предварително зададен план) кайросни ситуации. Защото етномоделирането не се ангажира с адаптация към настоящите пулсации на исторически, социокултурно, етнически натовареното време. То иска да направи съответни теоретични разрези, смислови дисекции в неговите незрими тъкани, а на тази основа да проведе и практически пробиви в настоящето или поне в бъдещето. Значи то се ангажира с телеологическа и инструментална разфасовка на времето, с което вече става възможно определени (селективно определени, но и „обработени“) мигове или късове от темпоралността да се превърнат в поле за нужните промени. Времето става особено пространство за промени и преобразувания. Но то следва да е хем по-малко като количество, хем да е по-мащабно като качество на промените и преобразуванията. Само по този начин кайросът изпъква в цялата своя пищност!
От една страна, когато етномоделирането разчита на (също така стимулира) самосъхранение, развитие и усъвършенстване на даден етнически имунитет, като някакво базисно начало, то е способно да „инжектира“ определени дози имунитет, чрез което да насърчи и оптимизира историческата и етническата проява на субекта. Това се оказва особено наложително, а и полезно, защото чрез такава интервенция етническият субект става по-мотивиран, готов и способен да се справи с условията, с предизвикателствата на неординерни за него исторически и житейски ситуации. И по такъв начин етническият субект (съзнателно, неосъзнато или подсъзнателно) може да постига реално някакво много по-значимо и ценно за него (или за други етносубекти) уплътняване на своето битийно, екзистенциално време, да променя хоризонтите на възможностите и динамиката на своите прояви.
Следователно тук вече може да става дума дори за своеобразно преливане на обществено-историческото в и чрез собствено етническото, етнокултурното или религиозното и друго време на конкретни човешки общности или индивиди. Като то се осъществява в крайно редуцирани темпорални срокове, при огромна социална интензивност на процесите, събитията и феномените на субектното съпричастие и съучастие в подобни процеси. Такова компресиране със зададен смисъл, динамика и аксиално-прескриптивна пълнота на етнобитие, впрочем, трябва да се оказва или някакво предверие, или пък самият терен за наличието и проявлението на кайроса. И то вече взет, или третиран, не в неговите митологично-религиозни, а в светски и съвременни контексти на преобразуващия потенциал на човешката същност и роля.
Когато обаче етномоделирането „форматира“ по някакъв начин етноса, така че той да не е способен на определени (исторически или социокултурни) избори и дела, то реално откъсва, отнема част от неговите умения да твори и оползотворява реалностите и възможностите, които конкретно течащото или задаващото се време му предлага в определена степен и форма. С други думи, етномоделирането реално, макар и незабележимо, отрязва съответни късове от темпоралността и реалността, които могат да предизвикат, но и да предлагат съответни „изкусителни“ шансове или да се оказват като гарантиращи фактори за възпроизводство на етностатуквото. И така всъщност кайросните моменти или дози инструментално се намаляват, но профилираното съзнание/битие на етноса не е способно да ги разбере, а и употреби.
В този смисъл етномоделирането може да манипулира представите или дори практическите арсенали и репертоари на конкретни етноси, които засягат темата за съдбата, за нейната роля и значение за тяхната духовност, душевност и прагматика. Спекулативно-моделираното обработване на даден етнос може да цели и постига тъкмо редукция или тотална елиминация на историческите, социокултурните или дори само етнически възможности да се осмислят и практически оползотворяват конкретни и абстрактни ситуации, които да предполагат и налагат точки на кипене на етническата енергия, на мотивация за промяна на статуквото и за постигане на успехи в изкачването на по-високи еволюционни върхове в етническата биография. С други думи казано, по такъв начин етномоделирането снема или отнема напълно темата за исторически и от всекидневно употребения кайрос от конкретни етноси.
Доколкото кайросът се оказва моментът, в който „времето е дошло, готово е, а и е най-удачно“, за да се осъществи максимално полезен избор или действие от страна на конкретен етнически субект, то с такива тайни жестове и умели похвати етномоделирането може както да облекчава и ускорява, така и да затормозява и забавя или дори окончателно да спира и „убива“ възникването на кайросни
мигове. А по такъв начин да предпоставя или относително значимо и продължително да форматира логиката и динамиката на процесите в етническото време–пространство.
Всъщност това препятстване или „облагодетелстване“ в съдбата на даден етнос може да се осъзнава, преживява, да търси и да намира практически изрази в и чрез умонастроенията, нагласите, стратегиите и тактиките на етноидентичността. Последната може да (при)вижда в определени исторически реалности, обществени уредби и етнически координации или йерархии някакъв стимулативно позволяващ или, обратното, редуциращо-елиминиращ арсенал и репертоар за възможността да оцелее не само в сега течащото време, но и да пребъде в бъдността, а дори някак да се увековечи (реално
или поне само символично) и във вечността. Това е искрен и дълбинен мотив в менталността и битийността на всеки етнос, във всички епохи.
Да се докосне и снеме вечността, безкрайността на времето в и чрез някакъв конкретен темпорален отрязък или мигновен контекст, е сакрално за всички етноси.
Всъщност етническата съдба предпоставя и изисква съобразяване поне с два значими фактора. От една страна, това е нейната даденост, положеност или битност и битийност в определен (етнически познат или непознат) херметизъм. Тъй като етносъдбата никога не е нито напълно и безостатъчно, докрай и във всеки момент разкрита или самопоказваща, саморазбираща се, тя е херметизирана, заключена е в някакви (знайни или незнайни, зрими или невидими) рамки, форми или степени. И само от развитието, а още повече и от облагородяването на човешката природа, или от усъвършенстването на етническия ум и етнобитието става възможно, постижимо схващането на интимната логика, на скритите духове на Времето и на Историята. А това е пътят на свободата на избора, отговорността за собствените постъпки и пр. От друга страна обаче, за да се открива на своя субект, за да му се прояснява и за да се присвоява от и чрез неговите избори и дела, етническата съдба трябва и да разчита, да се обработва и от неговите херменевтични качества, дарби и таланти. Тоест етносубектът трябва да може да чете повествованията, да разбира поуките, които са неимоверно завоалирани, предлагащи безбройни уловки или пък изкушения, попадането в които обрича етносубекта на провали, страдания и кризи.
За да се справи с даровете/ударите на Съдбата, етническият субект трябва да е способен да проумява, подразбира или успешно да тълкува и използва знаците, символите, тестовете, претекстите, подтекстовете или контекстите, които неговата Съдба, иронията на Историята, капризите на Времето обилно му сервират. Само така, ползвайки се от тези особености — херметичността и херменевтичните заложби и дарби или некадърности и липси — етносубектът (в своя етномодел, или чрез участието си в опознаване/овладяване на замислите на етномоделирането) става готов, способен духовно и практически да „приватизира“ в своя полза нещо от органиката и тайнствата на иначе прекалено мълчаливата си етническа съдба.
Всеки етнос е „положен“ в трилик ипостас
Първо, е обременен, обусловен и ограничен от някакъв съдбовен статус, патос и етос. Тъкмо в подобна смислова и тълкувателна решетка може да се разглежда неговият етнически хабитус, като нещо властващо над субекта, предопределящо неговите избори, постъпки, житейски стратегии, философии, тактики и поведения. Разбираемо е, тъй като диалектически снема в/чрез себе си етносъдбата, този хабитус никога не е напълно осъзнат, не е интелектуално превзет и обезоръжен. Той притежава своите скрити и непознати територии в сферата на етнонеосъзнатото, или в сферата на етническото подсъзнание. Тези незрими, духовно неподвластни територии неизбежно оказват огромно влияние и въздействие върху жизнения свят на всеки етносубект.
Второ, етническият субект може и трябва да проумее, да се възползва, за да положи „властно и собственически ръка“ върху своята собствена съдба. Само така той може да консумира (разумно и пълноценно) скритото в нея, но опознато и успешно овладяно от субекта. Това е историческият или екзистенциалният момент на утилизация на субективната от обективната детерминация на неговия живот. И само на тази база — помъдрявайки, облагородявайки и усъвършенствайки своята човешка (преди всичко, а едва след това и етническа) същност и природа, той може вече да черпи с пълни шепи от незримите
или от видимите богатства на живота, от тайните или разкрили се пред него съкровищници на историята или на културата.
Трето, етническият субект се оказва не само пленник или заложник, дори често и жертва на своята обреченост, на историческата или на житейската си съдба, т.е. на външна, обективна обществено-историческа и социокултурна детерминация, а и на вътрешната си субективна детерминация, свързана с несвободата на духа му. Същевременно той се оказва способен не само да се възползва (повече или по-малко успешно и изгодно за него) от течението на времето и от хода на събитията.
Нещо повече, етническият субект е призован и призван и да променя, модифицира, подобрява или влошава (в свой интерес) околната среда, природата и жизнения свят на своите социални или етнически кореспонденти. Тук акцентът вече пада върху друг смислов хоризонт на „употреба“ на съдбата — не толкова в границите на вида, в който тя съществува или се предлага на разума и битието на етносубекта в конкретни форми и степени, колкото и най-вече във вида, в който съдбата се възприема, вижда, осъзнава, овладява и присвоява в по-различни от досега битуващите трафарети за нея. Дори понякога в напълно противоположен ипостас, в коренно различен и разнопосочен път на нейното осмисляне и ползване. Всъщност тук иде реч за еманципацията на етносубекта от наличната му съдба и за търсенето и откриванетто на нови (смислови и ценностни) хоризонти на живота му.
В този аспект съпротивата или борбата на конкретен етнос срещу някакво господство над неговата „съдба“, против някакъв управленски гнет и властнически произвол, може и трябва да се разбира или дори да се подразбира не само като бунт срещу дълготрайно наложената му, сякаш фатална историческа обреченост или драматична обремененост на историчността и всекидневието на неговите членове. Те могат и следва да се осмислят и оценяват и през призмата не само на оцеляване в контекста на статуквото, а и като възможност, симптом и активитет за промяна на тази изглеждаща вечна, непроменима, но същевременно и непоносима съдба.
Именно в такъв контекст „положени“ и смислово-оценъчно „разложени“, съпротивите или борбите на даден етнос трябва да се виждат или свързват и със стремежа или с опита им да се осъществи духовно-практическо осъждане, някакъв разрив в тъканта на сякаш еднообразно повтарящото се историческо/социално време, от което етносубектът страда и дори исторически, а и социокултурно се губи. Те следва да се третират като порив и деен напор на етнически енергии и човешки сили, които да финализират по-скоро една протяжно пулсираща темпоралност, с нейната одиозна битност и битийност, с нейните предсказуеми непредсказуемости.
В тези си начинания етническият субект може и трябва да се опира на свои сили, да вярва в едно друго измерение на своята историческа и житейска съдба, да търси разнообразни и ефективни инструментариуми и репертоари, за да промени и пречупи, или дори напълно да отхвърли бремето на миналите и днешните порядки. В едно друго тълкувание това значи, че етносубектът може и следва да подложи на редакция, на препрочитане и дори на пренаписване (с мирни, или ако се налага и с кървави, редове на своите отчаяни,
но и дръзки дела, с граматичните пунктуации на възторзите или на погромите в епопеите на неговия дух или битие) историята или романа на своето обществено-историческо или лично съществуване. Едва на тази реална или символична основа, този етносубект може да оповести и да осъществи или остър завой в своята досегашна съдба, или дори да прогласи и да сътвори една нова (исторически непозната или обществено недопустима досега) съдба, която да му дава енергия, сила и мощ, упование и надежда, вяра и подкрепа във всичките му начинания и постъпки, в нанизи от съответни идеи и някои деяния.
Тъкмо в драматичния триумф на подобен обрат — от една към друга съдба — може да се забележи, по-точно да се ознаменува практически, моментът и на даден етнически или национален кайрос. Когато времето е настанало, когото то „призовава“ да се използва по най-съкровен и драгоценен, но и същевременно по най-жертвен начин, а и с безмилосно разходване и заплащане — със страданията или с живота на тези, които са решили да преобърнат посоките на Съдбата, да пренапишат или съвсем наново да сътворят непозната до този исторически момент История. Или да сложат край на една дълга и ужасна предистория, за да дадат широк друм и ведър хоризонт на истинската, но отдавна чаканата и жадуваната от тях История.
Неслучайно и във възрожденските ни бунтовни песни може да се забележи, че времето сякаш плаче, че то предлага непознати и неизминати дотогава друмища. А и че поемането по тях от даден етнос няма как да не се съпровожда от душевни пориви, от всеобщ и уникален, небивал по мащабите си духовен подем, от едни човешки стремежи и деяния, които нямат предишни исторически и социални аналози и пр. От един френетизъм, който няма нищо общо с онази разсъдливост, която е пресметливо вторачена в бакалския тефтер на ежедневните нужди и грижи. Защото в мигновенията на историческия/етническия кайрос всекидневнието трябва да се отхвърли, за да се намери брод и простор за напиращата отвред историчност.
Тъкмо в тези бунтовни песни фрапиращо се проявява обратът в съдбата на угнетения, но сега вече въстанал, поел тежкия кръст и друм на освобождението си многострадален, но същевременно и несъкрушим в духа си български народ. В тях най-ясно и красноречиво се усеща смисловият диференциал, който легитимира разрив в тъканта и течението на Времето, радикално сменена посока и качествено ново ориентиране и употребяване на заложеното в неговия „таен дух“. С една дума, там може да открием, да разпознаем темата за историческия/етническия кайрос. Нека отново вземем за пример друго Вазово знаменито стихотворение, за да видим нагледно как кайросът и съдбата на българското се разкриват пред читателя.
Боят настана, тупат сърца ни,
ето ги близо наште душмани.
Кураж, дружина вярна, сговорна.
Ний не сме веке рая покорна!
Нека с тоз удар врага да смажем,
нека му гордо, братя, докажем,
че сме строшили мръсни окови,
че сме свободни, а не робове.
……………………… Нека мрем, както нявга сме мрели,
да живейм как сме живели!
Кураж, другари! Бог ще ни пази!
Смърт на вековни, черни тирани!
В това велико, пламенно Вазово стихотворение („Панагюрските въстаници“) се описва чутовният подвиг на народа, който отхвърля многовековната си съдба на ра¾, за да я смени с тази на свободен, достоен, горд и непримирим народ. В него може доста отчетливо да се провиди и темата за съдбата, а и дори тази за кайроса в историческите премеждия на дръзко въстаналия български род и народ.
Най-напред се казва, че „боят настава“. Какво е това, ако не лаконична, но и метафорична инвенция за пришествието и възшествието на уникалния миг в историята, който не бива да се пропусне; който изисква всичко да се положи пред неговия свещен и жертвен олтар. Това е тъкмо времето, което се предлага, което „плаче“ и призовава за конкретна — целева избрана, инструментално взета — „употреба“. Времето вече е „напълно узряло“ и за съответни исторически събития. Сега или никога (не е ли това другото лице на „Свобода или смърт!“) — това е смисловата парола, ценностният шифър на това странно, а и страстно време! Това е тъкмо стилизираната визия на мига, който може да отведе до „рая“ на щастието и свободата. Или, ако се пропусне и неправилно пропилее, отново да върне съдбата на народа в пъклените страдания и нескончаемите издевателства на ужасното иго.
Това, че „тупат сърца ни“, не е ли метафоричен образ на особеното душевно настроение, което обзема човека (като род и индивид), когато срещне лице в лице най-слънчевия шанс в своята история, в житейската си орис, в човешката си съдба? Кой може да стои като изтукан, напълно безчувствен пред внезапно открилия му се рядък шанс? Нали само хероят, който умее да надмогне емоциите си, или само глупакът, който не разбира какво собствено се случва около него, са двата персонажа, които са способни на подобен (рядък и чутовен човешки) подвиг! А пък и всеки нормален човек би усетил и преживял сгъстяването, „схлупването“ на историческите хоризонти, покачването на „атмосферното налягане“ в битието.
И тук отново дискретно, задкулисно се промъква, но властно настанява алюзията за щастливия брак между разума и душата, за комбинацията на ума и сърцето, които в своите разумни дозировки и проявления могат единствено да гарантират печалбата от развоя на конкретната историческа/екзистенциална драматична ситуация за българското. Още повече че всички тези иносказания или евфемистични образи се съпровождат и от следващите послания или смислови кодировки. Защото не е ли това „ето ги близо наште душмани“ възможен (а и наложителен за прочит) текст, в който да се привижда или воалирано да се разпознава темата за кристализацията на възможностите, а и за персонификацията на различните пътища на етносъдбата? Нали в кайросния миг човек трябва ясно да различи или интуитивно да избере онзи вариант на постъпване, който да му отреди процеп, гаранция към победата! Да съзре в микроскопичните измерения на мигновението образите на опасностите, изкушенията, но също и на възможностите, преимуществата на дадената ситуация. И за едно невероятно компресирано време да превърти през съзнанието огромната „лента“ на историческия/житейския опит — своя, а и този на другите, на предците, а и да го свърже със съдбините на неговите съвременници или с тези на потомците.
Кайросът е тъкмо това — мигновенна калкулация; съзнателно, интуитивно, неосъзнато докрай или дори подсъзнателно да се открие пролука към оптималния изход в (иначе изглеждащата като безкрайно усукана или неразрешима) ситуация. В един-единствен миг да се постигне необяснимото и неизразимото „сливане“, а не само преплитането на обективните и субективните обстоятелства и зависимости. И то да бъде „сливане“, което отвежда напред и нагоре — към щастието на човека, към невероятната, допреди малко съвсем неочаквана и дори напълно непозната печалба от Времето/Историята, която тъкмо сега сякаш сама „идва на крака“, моли се за нужното внимание, усърдие и усилие от страна на човека, за да стане и негово достояние и притежание. Разбира се, само ако той също положи нужните старания.
Всъщност и следващотото „Кураж, дружина вярна, сговорна!“ отново може да ни върне (смислово и интерпретативно) в дискурсното „тайнство“ на Съдбата, на нейните невероятно сложно завоалирани преображения и въплъщения в даден миг. Нали кайросния миг наистина, неумолимо изисква пълна концентрация на силите, максимално напрежение на ума, а и на волята, властен контрол над емоциите, една особена интимна сплотеност на човешкото същество, някаква сговорност на всички подбуди, усилия и действия, привлечени от или посветени на сакралната цел/точка. Та нали съдбата, за да бъде хваната в удобния момент, се нуждае от всички енергии на човешкото същество (или общество), а и от пълнотата на субектната битийност. Човек трябва да бъде всецяло отдаден в мига на кайроса. Той не може или не бива да пести сили, прекалено да разсъждава, да се колебае, да бъде малодушен или да е инертен, пасивно озъртащ се или изчакващ „благоразумно“ развоя на събитията. За да спечели в кайросния миг, човек трябва да се напрегне тотално — духовно и дори практически, за да съумее да „примами“ на своя страна капризния нрав на Съдбата И нека продължим по този път на деконстриуране на съдбовния дискурс. За да съзрем следващата, открила ни се лъчезарно, но и в превърната форма, алюзия. Та нима възторженият възглас „Ний не сме веке рая покорна“ не може да отразява и публичното оповестяване за осъждане на гибел, финализация на мрачната съдба, в която тъне и се мъчи българският род и народ пет дълги, изглеждащи като вечност века?! И тук не е валидна и значима само и единствено емоционално наситената констатация на един разрив в тъканта на историческото време, на народната съдба. Защото в и чрез нея нелегално триумфира, възцарява се символ-веруюто на новата, на отсега и оттук вече начеваща се историческа, обществена съдба на българското. Разривът между двете лица, двата пътя на историческата съдба е подсказан. Той може и трябва да се подразбира, да звучи в мажорна тоналност, макар и беззвучно!
Но нека прескочим сега и в смисловото или посланийното пространство на последния куплет, на последните строфи от това знаменито Вазово стихотворение. За да видим отново незримия силует на старата и кошмарна съдба — „Нека мрем, както нявга сме мрели“. Тук обаче гибелта не е залог и цена само на едно протяжно и сякаш непроменимо време — това на страшното робство. Защото тук може да се открият поне още два смислови или посланийни пласта. Единият е свързан с намек, че в неизказано (предшестващо робството) историческо време българският род или народ е мрял славно, когато е извоювал и защитавал своите духовни твърдини. И смъртта тогава е била смислена, оправдана, величава и увековечаваща българското. Над този исторически и смислов пласт обаче вече е надграден и другият — този за налично битуващата вече орисия на българския народ по време на османо-турското робство — да мре и днес, като е ставало и преди, когато „сме мрели“ — безсмислено, унизително, нечовешки, безпричинно, несправедливо, нечестно и многострадално. Сега двете измерения на гибелта българска неусетно се сливат в едно единно цяло, което зове към промяна на леталната съдба — да мрем, както преди, но кое „преди“? Това, което е изнапреж дадено в историята ни, което е славна и достойна смърт, или онова, което е свързано с позорната, нечовешка погибел на робското същество?
Изборът в този миг, в тази неординерна ситуация е драматичен, съдбовен. И ето тези два смислови пласта отварят незримо и неусетно дверите на кайроса — на този миг, в който трябва да се осъществи тежка разплата за всичко преживяно в миналото или и в настоящето; и онзи, при който се слагат темелите на новата съдба на българското, на възкръснаналата наново истинска история и участ.
Впрочем, тези етнически сакрални мотиви и повествования се промъкват и в словата на народния гениален поет „Да живеем волни как сме живели!“. Тук също, от една страна, имаме констатация за загубеното минало, когато българското е било славно, имало е собствена държавност, самостоятелен бурен обществен живот и цъфтяща култура. И в същото време пак се полага пламенният призив да не се изпусне мигът, който може да ни върне към щастливите реалности и порядки; да не останем ние, българите, отново в плен на мракобесието и гнета, вместо сами да вземем в ръце собствената си съдба, да извоюваме свободата си в кайросния миг. А това е иносказание за една бъдност, която гарантира и легитимира волния живот, но която може да се „изкупи“ единствено с цената на кръвта и живота в борбата. В този смисъл изкуплението е свързано и с възнесението
на народния дух, но също и с многострадалната саможертва в името на следващи български поколения.
Няма какво толкова да се чудим и удивляваме! Кайросът винаги е бил интимно свързван с изображение, тълкувание и драматизъм на Изкуплението. А дали е изкуплението на отделно човешко същество, на цял народ или общество, това вече е само проблем на някаква — различни или странична — конкретизация.
Най-сетне, последните страстни слова на народния поет ни отвеждат отново до съдбовния дискурс: „Кураж, другари! Бог ще ни пази! Смърт на вековни, черни тирани!“. Та нима Съдбата някога е била разглеждана като различна, или пък още повече и като противостояща на Бога? Нали тя е негов властен пръст, а и неговото провидение, или е непредсказуемият и непонятен за човешкия разсъдък промисъл? Нали Богът е нейна персонификация! Нали тя е негова рожба, инструмент за власт! А щом е така, значи това „Бог ще ни пази“ трябва да се разбира и като символично оповестяване както на присъствието на добронамерената и българообична съдба, така също и на смътно подразбиращата се „приватизация“ на съдбата, хващането на кайроса в сюблимения миг, за да се изпълни едно предначертание, което отдавна вече е готово, и тъкмо сега е ред, момент то практически да се осъществи, възцари.
Дошъл е историческият миг Бог да осъществи на дело (чрез българския народ) своя Промисъл! Да даде плът и дух на тайнството на своето Провидение — чрез борбата! И ако досега, в продължение на дълги и страшни, кошмарни и ужасни векове на робство, Съдбата е показвала на българския род и народ само едното свое лице, то вече е време тя да му открие, а и да го възнагради и с другия, с най-светлия си лик. А това по същество означава и преобръщане, историческо салтомортале в съдбата на измъчения, обезправения, злочест и безмерно окаян български народ, който най-сетне вижда, но и душевно разбира и приема мига на своя етнически кайрос, както и пътя да се хване момента на щастието — заплатен с цената на кървавите жертви. Оръдието на кайроса е бунтът, революционната борба! Цената — кръвта българска! Няма ли тук неизречена препратка към библейското — кръвнината на жертвения и невинен агнец, тук метафорично изобразен, а и вписан в облика на българския род! Народ, невинно, несправедливо, злочесто, непонятно и многострадално пострадал! За да поеме своята отчаяна, но единствено спасителна историческа Голгота, на българския народ му е нужна духовна сила и непоклатима вяра. Откъде ще дойде тя? Единствено и само от висините на сакралното — на вярата в неговия Бог. (Не е ли битката за българското също битка и за или чрез религиозното, православнохристиянското, което по онова време е другото лице на етнически-българското?!) И ако Бог е Съдбата, Провидението, Предопределението, то значи най-подир нашият народ е сколасал да се види в другото си измерение и предназначение — вече и като осенен и озарен от лъчите на своята истинска (и защитаваща го негова) Съдба. Ето защо е налице и този спонтанно, неудържимо изригнал възторжен възглас „Кураж, другари! Бог ще ни пази!“. Няма вече съмнения, няма подозрения, няма страхове, угризения и задръжки — Съдбата вече е на наша страна (след като Бог ще ни пази)!
Тази Съдба обаче не идва даром
Така, както и всеки кайрос не е гратис. Той трябва да се заслужи, да се заплати с известно усилие, жестока цена и волева концентрация. Субектът не може да разчита само на благоприятното стечение на обективните обстоятелства — той следва сам да отдаде нещо, за да се случи кайросът. Това е неговият неизбежен дълг, символен или реално-практически влог, а и дълго отлаганият му екзистенциален борч към Времето, Историята. Сега вече е настанал моментът човекът да стане Човек, да се разплати за всичко с и чрез Времето/Случая. Преходът на човека в Човек е преход от едната към другата му Съдба. Тя се плаща с възкресението и възнесението на човешкото в неговото съзнание, душа и битие! Истинската история е историята на подема на човеколюбието и на хуманизма. Ако е така, какво повече може да бъде бунтът за човешки правдини и други съдбини? Освен люта бран за повече, истинско, пълнокръвно и ощастливяващо човеколюбие!
Така вече неумолимо и неотвратимо стигаме и до самия драматичен край. Дотам, където следва да се види също цената на неимоверните обрати на Съдбата — „смъртта на вековните, черни тирани“. Това е истинската цена на историята: за да бъде едно, друго трябва да не бъде. Свободата се плаща с отмяната на робството. Животът на освободения народ вече се съизмерва с цената на края на тиранията. Прежната многовековна съдба е смислово, ценностно и емоционално дезавуирана, напълно дискредитирана, символично дискриминирана и репресирана. Тя вече се отхвърля, ведно с нейните гнусни и ужасни носители или виновници — вековните черни тирани. Няма друг път, няма друг шанс! „Свобода или смърт!“ — нали това е извезано върху разветите бунтовни байраци? То е изписано в душите и сърцата на поборниците за народна свобода, на апостолите на народната, българска свяст. И ако смъртта е винаги черна, а животът има своите ярки багри или тъмни оттенъци, не е ли тъкмо сега времето/мястото, цветът да говори и за същността на събитието?
Тази хроматична идентификация е в синхрон с тематизацията на съдбата. Та нали и съдбата се открива на човешкия ум и битие по различно „оцветен“ начин — като светла, слънчева и лъчезарна или като черна, мрачна и ужасно потискаща! А естетизацията, хроматизацията на съдбата винаги крият или разкриват и съответни сложни морално-етически интенции и инвенции, определен значим хуманистично-антропологически статус, но и патос на засегнатите в или от нея социални субекти. Защото цветовите декорации кореспондират с душевния или с битийния настрой, с драматичността на преживяванията в душевността и битието на етническия субект. И ето само с няколко (неимоверно импрегнирани с дълбок, проникновен смисъл и оценъчност) слова народният поет съумява да ни опише, да ни подскаже и докаже цената на прежната българска орис, злочеста участ и жална съдба — само и единствено чрез представянето, посредством представянето й в и с черния цвят!
Впрочем, алюзията за естеството на историческата и житейската съдба на българския род и народ по време на страшното робство, компресирано в черния му цвят, следва да подсказва и отвежда към обратните тоналности на Съдбата – тези, които са присъщи и възможни на свободния, независимия и горд със себе си народ.
Не е ли гениалната поезия на великия ни националреволюционер Христо Ботев трогателна и изчерпателна – до най-незримите и съкровени фибри на нашата душа, българска битност и битийност – панорама на етническия модел в онова време? А не е ли и революционната идеология на великия Апостол на свободата Васил Левски една неимоверно хуманна стратегия за етномоделирането в бъдеща, свободна и независима България, където всички етноси ще са равнопоставени, без това да отнема уникалността на тяхната душевност, битност и битийност? Всъщност и при двамата не иде ли реч за две лица на българската Съдба – в ипостаса на робството, а и в образа на освободения и независим, извоювал своята държава и обществените си съдбини български народ? А също така не става ли тук постоянно страстна дума и за инструментариумите и пътищата, за душевния смут и гнет, или за душевната ведрина и лъчезарност на два типажа на етническия модел, както и за арсенала или репетоара, чрез които техните драми могат да се превърнат в явна действителност?
Историко-етническият кайрос може да притежава и проявява както своите истински, автентични образи, така и различни изкривени, псевдоизображения в рамките на конкретни обществено-исторически ситуации (8). При този втори и деформиран вариант всъщност се създава, но пък и реално се осъществява някаква привидност или симулативност на исторически кайрос, който е свързан с определени имагинерни социални промени и палиативни практически преобразувания в етническия модел в конкретно взето общество и в държавата му.
Например при решаването на национално-етническия проблем по време на Възродителния процес (1984–1989 г.) се създава привидност, че историята може рязко да се ускори чрез съответни волунтаристки управленски средства. При това положение съществуващи и функциониращи (в определени форми, степени на развитие) процеси и тенденции на промяна и развитие в национално-етническото съзнание и битие на конкретна част от българските граждани се превръщат в сфера на форсирани действия от страна на управляващия в страната политически режим, в съответствие с предварително изработен план за спешно интензифициране на радикални промени в деликатната сфера на етническото съзнание, битие на хората.
Създават се погрешните представи и илюзии, че историческото време, което инак се „отрежда“ за такива колосални трансформации в етносъзнанието и битието и което реално е прекалено разтеглено, плавно, забавено и разредено със събития, може да се среже, да се прескочи, да се уплътни изкуствено с някаква събитийност, която спешно да спомогне за практическо осъществяване на примамливите визии. Иначе казано, един кардинален проект за драматично преобразуване на важни етнически характеристики и особености на части от българското население следва да се приведе в много спешно историческо и обществено-практическо изпълнение.
В определен ракурс това изглежда като (и реално, по същество то се оказва) радикално преобразуване на житейската съдба на определени етнически общности. Лицето, интимната природа и феноменологията на тази житейска съдба — такава, каквато тя исторически/актуално е позната и възприета от това население — трябва да се преобрази почти до неузнаваемост; някои негови щрихи дори да се изличат. Въпросната част от българската нация следва да придобие и възприеме етническа физиономия, коренно различна от етническата й душевност, битност и битийност. Смята се, че чрез силова интервенция в духовността и битийността на тези групи, посредством драматична и скоростно наложена смяна на фундаментално значими етноидентифициращи маркери, в някаква краткосрочна историческа перспектива, засегнатите общности ще възприемат и практически ще усвоят новата си житейска съдба. Съдба, която всъщност сериозно се разминава с тяхната дотогавашна етническа битност и битийност. И която управленски, репресивно им е наложена и радикално динамизирана в сравнение с дотогавашните еволюционни темпове на процесите, тенденциите на градеж, преобразуване и развитие на българската нация. Всъщност в този етномоделиращ проект и сценарий тези хора се възприемат като някакъв особен „суровинен материал“, спешната управленската „обработка“ на който може/трябва да доведе до по-скорошно постигане на желана интеграция в бъдещата българска нация. Едно желано и идеализирано, прекалено политизирано хомогенно лице/битие на българската нация, което следва да бъде достигнато в далечна историческа перспектива, сега се представя като практически постижимо чрез краткосрочен, крайно силов натиск върху съзнанието и битието на определени етнически общности.
Всъщност така на практика се стига до подмяна на съществуващото с желаното и дължимото. А на базата на такова волунтаристко „затваряне на ножиците“ между реалността и декларирания национално-етнически идеал се създават неадекватни и погрешни обществени и етнически, политически и социокултурни представи, настроения, нагласи или обществени визии в масовата психика, общественото съзнание на българските граждани. А това реално означава, че идеологизирано и политически се формират и налагат възгледи и очаквания, че не само етническата съдба доста лесно и бързо може радикално да се преобрази, а и че тъкмо този исторически момент е някакъв кайрос, който предпоставя, изисква и гарантира прекалено спешно, но и успешно реализиране на поставената висша цел.
Кайросът тук се свежда до императивното налагане на визия и управленска практика за преднамерено и систематично пришпорване
на историческия процес за рязка промяна в облика на българската нация. Неуместността и погрешността на кайроса обаче се състои в това, че проектът, визията и дори технологията му нямат правилно, адекватно съобразяване както с обективните обществено-исторически условия, така и с равнищата на готовност на общественото съзнание в определени етнически общности, нито пък с особеностите на управленския инструментариум.
А управленският манталитет и маниер, вместо правилно, коректно, творчески да са схванали „истинската логика“ на обществената ситуация, да са разбрали и вярната посока на историческото време в световен план, се оказват, че са съсредоточени в недалновидни и грешни политико-практически визии, подходи и мерки за дейстие. Именно поради тези причини, вместо да се стигне до желания кайросен изход от конкретната обществено-историческа ситуация и от нейното инструментализирано „мобилизиране“ в посока на поставените високи цели, се получава тъкмо обратният обществено-политически, практически и национално-етнически резултат. Тоест, вместо победа, се стига до поражение и крах на овластената идея, на управленския проект и на политическия сценарий. Вместо спешна интеграция и хомогенизация на нацията се постига динамичен разпад между връзките на някои етнически групи, които дотогава са имали много по-голяма отвореност помежду си, към обществото.
Всъщност в резултат от погрешно планирания, круто осъществен етнически кайрос се провокират скоротечни деструктивни процеси и тенденции, отнасящи се до онези исторически, обществени, културни и национално-етнически завоевания и постижения, които са продукт от предишни десетилетия еволюция за решаване на национално-етническия проблем, за толерантно съжителство и общуване между отделни етнически общности в общото тяло на съвременната българска нация.
Тъкмо този горчив и суров исторически урок може и трябва да показва, че погрешните представи или действия спрямо „нарочен“ етнически кайрос могат да струват неимоверно скъпо, да се заплащат със сурова цена и огромни загуби, които могат да бъдат изключително трудно възстановими, или даже никога повече да не се стигне до реверсия към предишни, по-благоприятни човешки нрави и реалности.
В динамично-противоречиво общество, каквото е съвременното, властта и управлението би следвало да са изключително внимателни и прецизни, когато иде реч за публично формиране и налагане на определени типове масови представи, насторения и нагласи, които са ангажирани с темата за кайроса в политиката, икономиката, културата, социалната сфера, засягащи крайно деликатната материя на етническата душевност, битност и битийност на съответни човешки общности.
Бележки:
(3) Хегел посочва, че „всеобщият дух изобщо не умира от естествена смърт, той не само привиква към своя живот, но доколкото е дух на народа, принадлежащ към световната история, той достига до познанието на това, което е негово дело, и до мисленето за себе си. Изобщо той се оказва световноисторически само доколкото в неговия основен елемент, в неговата основна цел се намира всеобщият принцип; само доколкото творението, което създава такъв дух, се оказва нравствена, политическа организация“ (Хегел, Г.-Ф. Философия на историята. Т. 1: Духът на Изтока. С., 1995, с.106-107). Впрочем, естеството и качеството, степента и формата на схващане на универсалното и на кормилото на историческата съдба може да се провиди и в дихотомията между историческите и неисторическите народи, които Хегел изобразява и тълкува.
(4) Нали „събитието“ може да се тълкува и като „събитие“, тоест като паралелно случващо се битие или дори като съчленяващото се отново (разделено преди поради някакви причини)битие.
(5) Колкото и странно да изглежда, но тъкмо И. Кант обвързва темата за историческото пълнолетие с правото на народа да вдига революции, когато неговите универсални човешки права са накърнени.
(6) В исляма, по-точно в Свещената книга, на няколко места има пасажи, които директно казват, че религията е въже, което обвързва съдбата на човека, не му оставя прекалено свободни възможности. Но не само в Корана религията и нейното бреме върху човешките същества и общества се сравняват с въже, някаква незрима, но фатална нишка. Още в гръцката античност има подобен сюжет или метафора. Става дума за „разкритията“ около биографията на Мойрите — богините на съдбата, а също и около проявите на Тюхе — богинята на участта. В античната митология (след Омир) изпъква фабулата за триликия ипостас на Мойрите — трите сестри (Атропос, Клото и Лахезиса), които имат своеобразно разпределение на ангажиментите си. Първата тъче нишката на съдбата на човека. Втората я навива, третата сестра пък изцяло се занимава само със скъсването на тази нишка, когато, според нея, е настъпил мигът, „времето е изтекло“ и човекът трябва да поеме в отвъдното (вж. Гримал, П. Речник за гръцката и римската митология. С., 2003, с.201-202). И в други религии битието също се представя като някаква незрима тъкан, чиито нишки са изградени от разнородни зависимости, причини, следствия, закономерности, случайности и пр.
(7) Топоров, В. Судьба и случай. — В: Понятие судьбы в контексте разных культур. М., 1994, с.49.
(8) В своите теологически анализи на съдбата и кайроса Паул Тиллих пише, че „две неща следва да се кажат за kairoi: първо, те могат да са демонично изкривени, и второ, могат да бъдат погрешни. Грешката тук се състои не в присъщата ситуация на качеството на kairos-a, а по-скоро за съжденията за неговия характер в термините на физическото време, пространство и причинност, а също в термините на човешката реакция и непознатите елементи в историческата констелация“ (Тиллих, П. Систематическая теология. Т. 3. М.-СПб., 2000, с. 328).
