ТВОРЦИ НА БОЙНА СЛАВА С МЕЧ И С ПЕРО (100 ГОДИНИ ОТ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА, 1912-1913)

0
447

 

 

100 години от Балканската война 1912-1913 г.

 

След отечествената Сръбско-българска война през 1885 г. у нас няма друго историческо събитие освен известната под името Балканска война (1912-1913 г)., в подкрепа на която народът да е така единен. По това време народният вик Свобода на поробените братя в Тракия и Македония“ събира в едно мечти и дела. Този лозунг движи цялото стопанско, икономическо, културно и военно развитие на нацията през всичките 27 години от Освобождението до 1912 г., че и след това до 1945 г. Това единение Пенчо Славейков възпява във възторжени стихове:

 

Напред и все напред! Да няма първи, сетен,

сплотени в строен ред, към идеал заветен,

към който е лице обърнал цял народ

и всякое сърце жадуваше живот.

 

 

На 10-годишнината на Балканската война (главно през 1922 г.) посвещават свои трудове видни български пълководци и командири, преки участници и свидетели на величавите събития — творци на бойната слава с меч и с перо. Сред тях е книгата на генерал Радко Димитриев, посветена на неговата армия „Трета армия в Балканската война – 1912 година“; полковник Антон Ганев, който участва във войната като млад офицер, издава книгата „Пионерите в борбите за обединението на България“; майор Атанас Христов — по време на войната  адютант на 4-а пехотна дивизия, написва друг труд: „4-а пехотна Преславска дивизия през Освободителната война (1912-1913 г.)“ в две части. По-късно полковник Васил Маринов издава книгата „История на 3-и армейски артилерийски полк (1890-1918 г.)“, а полковник Петър Хаджииванов пише „Спомени“ и др. С изключение на полк. Маринов другите автори са бъдещи генерали, но всички в своите трудове назовават истинското име на тази война: освободителна,  отечествена, в пълния смисъл на думата „народна война“, в която участие взема целият български народ заедно със старците и децата, както и целият работен добитък на населението.

Като израз на това разбиране, след обявяване на мобилизацията на 17 септември (ст.стил) 1912 г., са носещите се бойни маршове от военни оркестри, свирнята на гайдите и кавалите, кръшните хора, които войниците и шуменското гражданство взаимно извиват в казармените райони. За трудностите и лишенията, за неизбежните жертви, пише полк. Ганев, никой не помисляше, като че ли не се тръгваше на война, а на сватба“ (1). Такава е предварителната морална нагласа на населението и войската в Шуменския гарнизон и област­та. Полковник Петър Хаджииванов си спомня, че като ученици, щом чуели за военна стрелба, всички тичахме към стрелбището до бирената фабрика да гледаме как войниците стрелят по големите бели мишени, на които бяха изобразени черни човешки фигури, на главите с червени фесове“ (2).

По улиците често се води  „война“ между децата българчета и турчета. Независимо от това българи и турци в града и областта живеят дружно, а местните турци застават на страната на родината си във войната. Майор Атанас Христов пише: Цялото турско население в дивизионната област, с малки изключения, не показа ни най-малка склонност към непокорство или бунт. Напротив, те уверяваха, че са готови да дадат доброволно и на драго сърце всичко, което отечеството поиска от тях, наравно с българите. Молеха само да бъдат закриляни от буйните елементи, които ги заплашвали. И действително, всички турски общини безусловно се подчиняваха на наредбите на реквизиционните комисии, а турското население най-редовно се явяваше в частите, за да предложи своите коне и коли“ (3).

Преславската дивизионна област обхваща: Преславска, Шуменска, част от Разградска, Търговищка, Поповска, Тервелска, Провадийска, Варненска, Балчишка и Силистренска тогавашни околии. В сравнение с другите дивизионни области в страната тя е най-обширна и най-богата на човешки и материални ресурси. Населението ù възлиза на 376 хиляди души: българи — 56%, турци — 38%, цигани — 2,5%, гърци —1,5%, арменци — 1%, евреи — 0,5% и др. — 0,5%. Турците били освободени от военна служба и 4-а Преславска дивизия се попълва с 90% българи и само 10% от други народности. Това население, което се занимава най-вече с модерно за времето си земеделие, било работливо и доста заможно, настроено патриотично, готово за защита на родината. Дивизионната област тогава разполага с около 45 хиляди мобилизацион­ни коне местна порода, голяма част от тях държавни, но условно раздадени на селяните, около 30 хиляди делиормански тип коли, удобни за пътищата на войната. Реколтата от земята през есента на 1912  г., за щастие, е много по-богата в сравнение с предните години, факт, който повдига настроението и желанието на народа за  борба срещу поробителя (4).

Едно от най-значимите събития в подготовката за война с Турция са 

     шуменските крепостни маневри

от 6 до 11 септември 1912 г. Счита се, че те са генерална репетиция за войната. На тези маневри практически се поставя началото, ражда се Трета българска армия с командващ генерал-лейтенант Радко Димитриев. Тогава за пръв път в България и в света в небето над Шумен, Търговище и Разград лети боен самолет, който реално разузнава разположението на войските. Летците (бивши артилеристи) Христо Топракчиев и Симеон Петров бомбардират „противника“ с ръчни гранати. Маневрите имат решаващ принос за бойните действия на войските,  които настъпват  много скоро (5).

Обучението и възпитанието на войската в Шумен оставя трайни следи във всяко семейство, всеки род. За цялата нация  българският, шуменският войник и командир, чиито портрети се поставят като най-свидна украса във всеки български дом, е повод за неподправена гордост. Полковник Васил Маринов пише:Дълбока бе браздата, която казармата оставяше в душата на младия българин. Войникът бе гордостта на челядта, на цялото семейство. Каква радост обземаше всички, когато той си идваше в отпуск. Какъв мъжествен вид имаше, когато го уволняваха. Каква разлика отпреди. Той знаеше да чете, да пише, знаеше всичко за България, за нейната сила и миналото величие на българския народ. Между строгите казармени стени хиляди българи почувстваха себе си като членове на едно славно племе и с гордост красяха своите къщи с портретите си“ (6).

Днес ние не знаем точно колко е личният състав на българската армия, навярно може да се побере на шуменския футболен стадион. За Балканската война обаче е известно, че малката тогава четиримилионна България мобилизира 599 879 млади българи. Генерал Радко Димитриев пише: Българският народ бе дал на армията си около 12 на сто от цялото население. Такова напрежение Европа не познаваше досега, освен на теория. Ние първи реализирахме последната, като създадохме в пълния смисъл на думата армия въоръжен  народ“.  Постижение, непознато както през Първата, така и през Втората световна война.

А каква е мобилизацията на шуменската 4-а Преславска дивизия? Под командването на своя талантлив началник генерал-майор Климент Бояджиев, тя мобилизира 565 офицери, 35 400 войници и подофицери, 8000 коня, 2460 коли, 72 оръдия (7). Воините на тази най-голяма българска дивизия (пехотинци, артилеристи, кавалеристи, сапьори, тилов и медицински персонал и др.) в постоянен дъжд, кал и студ, без път, недоспали и недояли, както през Сръбско-българската война (1885 г.), отново надвиват природата, като само за 7 дни, без особени затруднения преодоляват 140 км през Преславския и Върбишкия Балкан и на 3 октомври 1912 г. се установяват в района за съсредоточаване — обширното  Ямболско  землище,  с готовност за настъпление  срещу поробителя. 

                                                                                 

            Вековен враг е срещу нази!

            Кой от гнева ни ще го пази?

 

                                                Напред!                                      

                                                К.Христов

 

ПОД ГЪРМА НА ПОБЕДИТЕ                                                                                                   

 

Командващият 3-а армия генерал-лейтенант Радко Димитриев в своя труд много пъти сочи за пример бойните подвизи  на 4-а Преславска дивизия. Например, когато разглежда действията на армията в боя на 9 октомври за Ески Полос и Петра, той посочва, че към три часа след пладне, когато към Ески Полос приближават главните сили на дивизията, в бойния й строй не бил включен 7-и Преславски полк. Поради няколко случая на тифус лекарите го поставят в карантина. Отчитайки обаче силното желание на бойците и командирите да влязат в бой, той преценява, че ще бъде непрактично и жестоко обидно да лишим този отличен с бойни традиции полк от честта да участва в борбата“, и  разпорежда полкът незабавно да се включи в боя. Нам беше приятно, продължава командващият, да видим радостта на храбрия полковник и на чиновете от полка, които срещнахме, след като узнаха, че и тях ги изпращат на полето на честта. Така  този славен полк можа да пожъне нови лаври за своите знамена, както при Лозенград, тъй и при Караагач“ (8).

При овладяване на укрепения лагер Лозенград на 11 октомври преславци го форсират, без да спрат — турците отстъпват  панически. От жп гарата в града подофицер Никола Златев Петров от 7-и Преславски полк взема митническия печат на града. Сред отстъпващите турски войски „преславци“ откриват и пленяват едно бойно  знаме, което било  подарено  на полк в града от жителите на Еникьой. През 1957 г. печатът и знамето заемат почетно място в Музея на 7-и Преславски полк, а днес –  в Музея на Шуменския гарнизон — свидетелство за геройски сражавалите се шуменски воини. (9)

При входа на Лозенград, пише пак генералът, войниците от щаба и от конвоя ни бяха обсипани с цветя и чемширови клончета. Улиците бяха заприщени от народ и ние едва можехме да пристъпваме… Скоро се зачуха звуковете на военна музика, след която маршируват българските войници, окичени с цветя, тъй редки за този сезон на годината… Звуковете на музиките се смесваха с тържествените потресающи „Ура“ на тези герои. В тези велики за войника минути бяха забравени и гладуването, и умората, и безсънните нощи, и всички мъки и страдания… Всички и ние лично в тези незабравими минути изпитвахме великото щастие, че стоим начело на таквиз юнаци“ (10).

Наши и чуждестранни военни специалисти считат, че Лозенградската операция е един от най-големите триумфи, каквито дотогава военната история познава. Нашите бойци, сред които са и шуменските воини, настъпват с невероятна скорост. При изтъкване неповторимото значение на по-късната Одринска операция не бива  да се  забравя и засенчва тази при Лозенград.

От 15 до 20 октомври Преславската дивизия взема пряко участие и в операцията на линията Бунархисар — Люлебургас, най-характерно от която е Караагачкото сражение. Капитан Марин Куцаров, командир на 15-а рота от 7-и Преславски полк, пише в своя дневник от войната: С мерки за охрана и с надежда за славна победа настъпи денят 16 октомври, който донесе славното, макар с много жертви за ротата откупено Караагачко сражение. С пукването на зората, още артилерийският двубой не започнат, още подготовката на атаката неподготвена, получи се заповед от дружинния (командир) много кратка: „Напред!“ Обект на ротата не бе даден, нито пък се даде възможност да се направи рекогнисцировка на атакувания пункт… Всичко се понесе напред и с чудна стремителност, въпреки силния артилерийски, картечен и пушечен огън, се стремеше към заемането на неприятелската позиция. Ротата, движейки се под град от куршуми, стигна до р. Караагач. Частите, действащи във и около с.Караагач, бидоха разколебани, което се отрази на полка и на ротата“ (11)…

Броят на убитите и ранените расте. Смъртоносно е ранен и полковият знаменосец. Но знаме без знаменосец не остава. Наблизо е редник Иван Тотев Цонев от ротата на капитан Куцаров. Той изостава в атаката от уплаха да не бъде убит, но когато пред очите му полковата светиня е в опасност, бързо поема знамето от умиращия знаменосец. Край него се събира група войници и тръгват да настигнат атакуващите, но за да спасят знамето, колебливо са връщат назад. Неочаквано пред тях на кон застава командирът на полка, полковник Йорданов, който се провиква от седлото:  Момчета, знаме назад се не връща. По-скоро го развейте, честта на полка спасете!“

Бойците само това чакат. Те снемат калъфа и развяват знамето. А сега напред към противника“, ги подканва командирът и сам застава начело на групата. И ето, по-властно от всяка заповед, полковото знаме зове войнишките редици за атака и те стремително влизат в нестихващия бой (12).

Възхитен от героизма на своите бойци, генерал-лейтенант Радко Димитриев пише възторжено: Пехотните редове продължават още по-силно да редеят. Настъпва кризис в боя. Изпратих заповед началнику дивизията да употреби и последния армейски резерв — 3-а бригада. Обаче отличният началник на дивизията (ген. Климент Бояджиев) е оценил важността на момента не по-лошо от мен и сам, по своя инициатива се е разпоредил за това…Като неудържим ураган настъпват напред храбрите полкове на славната 3-а бригада начело с храбрия си командир генерал Церковски… Под прикритието на 84 оръдия отново се раздава като мълния нашето „Напред на нож!“ и се понасят напред героите преславци… Обаче противникът не дочаква, изоставя своите 36 оръдия и в страшен безпорядък бързо отстъпва назад…“

Всепризнат принос за това има редник Иван Тотев Цонев — спасителят на полковото знаме, който е награден с орден за храброст и назначен за нов  знаменосец на полка (13).

След завършване на операцията, на среща с преславци генерал Радко Димитриев произнася прочувствено слово, което завършва с възторжен глас:Славни преславци, славни над славните, вие победихте!“

На 5 ноември след победата в района на Акалан (с. Белополяне, Хасковска област), се ражда  безсмъртният марш на  4-а Преславска дивизия Ечи ти, горди наш Балкан“. На този ден  майор Никола Янакиев написва текста, а малко по-късно подпоручик Никола Блажев твори неговата музика (14).

 

 

Eчи ти, горди наш Балкан,

ечи ти, милий великан,

„На нож“ ний взехме и с „Ура“

Ески Полос и Петра.

 

Разбит, уплашен наший враг

без бой предаде Лозенград.

„На нож“ ний взехме и с „Ура“

Караагач и Чонгора.

 

Ечи ти, горди наш Балкан,

ечи ти, милий великан,

кажи на Стефан Караджа,

че стигнахме Чаталджа.           

 

Ечал си в древни времена,

възпял си много имена

на нови българи сега

възпей геройските дела!

 

 

 

Заедно с този, останал в историята марш, едно друго паметно културно събитие бележи своето начало —  на фронта, пак в Акалан,  на 18 декември 1912 г. шуменските воини  запяват   националния химн „Шуми Марица“ по току-що пристигналия нов текст, редактиран от Иван Вазов, който  е непроменен и днес. (15)                           

 

 

 

БОЙНАТА СЛАВА
НА ШУМЕНСКИТЕ ПИОНЕРИ

 

След войната пионерните войски се позабравят, а те са в основата на победите.  На тях  е посветил своята книга полковник Антон Ганев: „Пионерите в борбите за обединението на България. Действията и бойната слава на 4-а пионерна дружина“.

При обявяване на Балканската война пионерната дружина от 4-а Преславска дивизия, с командир подполковник Михаил Семов, е в състав: 15 офицери, двама офицерски кандидати, 907 подофицери и войници и 210 коня. Тя, така да се каже, „стъпва в бой“ преди бойните действия на останалите части. На нея й се налага да поправя пътя, за да премине артилерията, а на 6 и 7 октомври в с. Яйледжик (Висока поляна)  построява осем полски фурни за хляб. През следващите дни отново е ангажирана в поправката на пътищата, а две роти са щастливи да вземат участие в боевете за Карамза и Ески Полос. На 10 октомври дружината се включва във вихрената атака на дивизията, в резултат на което противникът обръща гръб. И полковник Ганев заключава: Първият решителен удар вече е нанесен преславци бяха господари на цялата неприятелска позиция, осеяна с турски трупове“ (16).

След овладяване на Лозенград на войските е дадена кратка почивка, но не и на пионерите. На 12 и 13 октомври със сръчност и бързина те построяват 15 полски фурни в града, с  чийто хляб се храни не само войската, но и местното население. В боя за Караагач, когато 3-а бригада е вкарана в боя, пионерната дружина запушва отвора на левия фланг на дивизията.

С настъплението към Чаталджа 4-а Преславска дивизия достига линията Субашкьой, Акалан, Калфакьой, където пионерната дружина прави нови фурни за хляб и други съоръжения, а след преминаване на нашите части към отбрана, по време на примирието от 12 ноември 1912 до 23 януари 1913 г., се включва  в  усилена денонощна работа по укрепване на Чаталджанската позиция.

По този повод полковник А. Ганев пише: Оставили за известно време пушките настрана, сега на пионерите предстоеше да приложат на практика всички свои познания по военноинженерно дело. И ние ги виждаме в ония мрачни, дъждовни и мъгляви ноемврийски дни от ранна сутрин до късна вечер в непрекъсната работа по устройството на позицията: окопи, ходове за съобщения, изкуствени препятствия, наблюдателници, погреби и ниши, телеграфни и телефонни съобщения, позиционни пътища и такива в тила, мостове всичко това бе възложено на тях… Ние не сме в състояние да опишем напълно всичкия оня безумен захлас в работата, що бе обзел нашите войници, благодарение на които  още към края на ноември виждаме… позицията на дивизията, доведена до едно пълно цветущо състояние…“ (17)

След като работата на позицията намалява, пионерите възстановяват разрушената железопътна линия от станция Кабакча до станция Чаталджа с два железопътни моста. В резултат на 12 ноември пристига първият пробен влак до станция Кабакча — първа станция след Чаталджа, в направлението към Одрин. По тази линия на 1 декември пристига първият влак с хранителни продукти от България, благодарение на което е преодоляна кризата в прехраната на нашите войски. По-късно се налага дружината да разруши част от тази линия, да строи на друго място нова и т.н., все с оглед осигуряване прехраната на войските.

Така примирието преминава за пионерната дружина в непрекъсната работа по подготовката на нашата армия за ново настъпление…

Както е известно, настъплението на нашите части при Чаталджа е спряно. За осигуряване на организираното им отстъпление пионерната дружина взривява железопътни линии и мостове, всичко, което може да се използва от противника, в това число и онова, което сама е строила.

   На 21 май 1913 г. 4-а пионерна дружина се установява на станция Чорлу, където частите на Преславската дивизия се товарят на железницата. Тук пионерите установяват, че Чорлу е превърнат в една голяма гробница на стотици български храбреци — офицери, подофицери и войници. По инициатива на командира на дружината, подполковник Семов, преди на напуснат Източна Тракия — тази българска земя, напоена  с българска кръв, пионерите отдават последна почит и поклон (18).

 

                        

                        ДРУГАР

 

По пътя мeжду Карагач и Чаталджа

е спряла санитарната кола.

Лежи един ранен в гърдите конник

в калта, всред несъбраните тела.

А конят му над него се навежда,

безпомощно наоколо снове,

далеко към каруца една се вглежда –

навярно санитарната кола.

Раненият загубва вече сили,

отпуска се, главата му тежи.

А кончето над него лудо цвили,

за своя боеви другар тъжи.

 

                                 Радой Ралин

 

 

 

СЛАВАТА НА ШУМЕНЦИ

ПРИ ОДРИН

 

Щастие е било за поделенията от Шуменския гарнизон, определени да участват в овладяване на Одринската крепост през март 1913 г. Първи  през октомври 1912 г. там пристигат обсадните оръдия на Шуменския крепостен батальон, а от началото на март 1913 г. и 3-а бригада от 4-а Преславска дивизия, която се състои от 43-и и 44-и пехотен полк, 1-во артилерийско отделение от 5-и с. с. артилерийски полк, дивизионен лазарет, отделение продоволствен транспорт и полева болница с общ състав 8058 души под командването на генерал Ваклин Церковски (19).

Славна е биографията  на генерал  Церковски. Роден е на 19 октомври 1858 г. в с Църква, сега квартал на Перник. Присъствал е на обесването на Васил Левски. Заедно с баща си  през 1876 г. се включва в четата на Ильо Войвода, след това двамата участват в Сръбско-турската война и пак двамата се сражават под Самарското знаме на Българското опълчение. През май 1879 г. Ваклин Церковски завършва Военното училище и като подпоручик служи в гвардейския княжески конвой. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. като офицер от кавалерията. От 1900 г. е командир на полк, а от 1905 г. — началник на 1-ва бригада от 4-а Преславска дивизия, която се състои от 7-и пехотен Преславски и 19-и пехотен Шуменски полк и други придадени поделения. През 1907 г. е уволнен от армията и произведен в генерал от запаса. През Балканската война е мобилизиран и назначен за командир на 3-а бригада от 4-а Преславска дивизия, която командва в славните победни боеве за Лозенград, Бунархисар и Люлебургас, Караагач, Чаталджа. Последната му  длъжност е  комендант на Одрин. Умира  в Шумен през 1917 г. (20)

На 10 март, вече в състава на 2-ра армия, с командир генерал Никола Иванов, бригадата участва в атаката на Източния сектор на Одринската крепост. На 11, 12 и 13 март тя е в предните позиции на атаката за овладяване на крепостта, когато шуменци проявяват изключителен героизъм на фортовете Айвас Баба, Айджи Йолу, Кестенлик, Куру Чешме и др.

Паметен за шуменската артилерия е епизодът от ранната утрин на 13 март. Тогава отстъпилите по-рано пехотни части от 23-и и 58-и полк се събират в едно. „Но накъде без артилерийска подкрепа?“, се питат пехотинците. Точно в този момент в утринната дрезгавина край тях в кариер препускат шуменските артилеристи от скорострелните батареи на майор Друмев. Те бързат  да отворят път на пехотата, като заемат позиция на овладения Айджи Йолу и да открият огън по турците.

Техният пример вдъхновява пехотинците, които настъпват като лавина от всички страни и в 6.15 ч. на 13 март Айвас Баба пада в български ръце. Скоро след това, в 9. 45 ч., турците прекратяват съпротивата и отстъпват в  безпорядък (21).

Шуменският фелдфебел Васил Греков, който бил твърде наблюдателен, забелязал, че един от бягащите турски войници слага нещо необичайно в раницата си. Настига го с издигната над главата му сабя и го спира. Заповядва му да извади багажа от раницата си, в която се оказва изключително скъпа реликва — едно бойно турско знаме. Заедно с войника Греков намира оставената в окопите  дръжка на знамето, върху която отново го приковават, след което го предават на командира на ротата. Това е второто знаме, което също заема мястотото си в музея на 7-и Преславски полк, а след това и  в Музея на гарнизона (22).

Скоро след турското отстъпление при генерал Церковски (който вече е командир на маневрените войски) пристига с файтон най-високопоставеният турски парламентьор — началникът на турската артилерия в крепостта Исмаил паша, пратен от Шукри паша с пълномощно да предаде крепостта. Пристига и генерал Грънчаров и заедно с генерал Церковски, по молба на Исмаил паша, се качват в неговия файтон. Встрани от файтона на кон, с бели ръкавици и сабя в ръка е полковник Мархолев начело на свита офицери, също на коне. Всички тръгват към града, където ще се водят преговорите за капитулацията на турската армия, нашите войски влизат с музика и с „Ура“. В града насреща по пътя идва сгъстена наша рота войници, на рамо със зелено-червени пленени бойни турски знамена. Генерал Грънчаров поздравява тази необичайна знаменна рота с голямата победа, войниците викат  „Ура“ и хвърлят шапките нагоре, конете с файтона се подплашват,  обръщат го, но няма пострадали, групата продължава пътя си само на коне. Нищо не може да помрачи радостта от победата, от това, че българската армия е написала нова, славна страница в  историята на България (23).

Вестта за победата при Одрин бързо обхваща българските войски, които са на другата фронтова линия. Майор Атанас Христов по-късно ще напише в книгата си: На 13 март се получи радостната вест, че Одрин е превзет от нашата 2-ра армия и че 3-а бригада от Преславската дивизия и първо отделение от 5-и скорострелен артилерийски полк са взели голямо участие в атаката, като особено се е отличило със своите действия артилерийското отделение. Тази новина скоро се разпръсна из всички части на дивизията и се посрещна с най-голяма радост от всички войници. Благородна радост беше изписана по лицата на всички чинове от дивизията: те се радваха на големия успех на нашето оръжие и бяха горди, че в това блестящо дело преславци са вложили своя устрем“.

По същия повод командирът на 15-а рота от 7-и Преславски полк,  капитан Марин Куцаров, пише в своя дневник: „13 март, ден сряда, 1913 г. Днес се чуваше далечна артилерийска канонада. Съобщи се за падането на Одрин. Ротата ликува по този случай“ (24).

От този ден на победата генерал Церковски е назначен за пръв комендант на Одрин. Натоварен е с много работа: разоръжаване на пленения турски гарнизон; настаняване на нашите войски; осигуряване на прехраната за войската и населението в града; локализиране гнездата на заразни болести и пр. Но има и нещо друго, важно и прият­но, с което генерал Церковски се справя отлично. Под негово ръководство войските от Източния сектор, в това число и шуменските воини, преминават през центъра на Одрин в тържествен Парад на победата. След това  българки и българи от Одрин с воините освободители извиват буйно българско хоро (25). Незабравими мигове от Свободата!

 

Бележки:

(1) Ганев, Антон. Пионерите в борбите за обединението на България, Шумен, 1922, с. 13

(2) Хаджииванов, Петър. Спомени, С. 2006, с. 7

(3) Христов, Атанас. Действията на 4-а пехотна Преславска дивизия в Освободителната война (1912-1913 г.), част I, С. 1915, с. 11

(4) Пак там, с. 6-8

(5) В „Утро“, 7 септември 1912 г.

(6) Маринов, Васил. История на 3-и армейски артилерийски полк 1890-1918, Шумен 1940, с.21

(7) Христов, Атанас. Цит. съчинение, с.14

(8) Димитриев, Радко. Трета армия в Балканската война през 1912 година. С. 1922, с. 98

(9)  Експонати в Музея на Шуменския гарнизон

(10)  Димитриев, Р. Цит. съчинение, с. 131

(11)  Дневник на капитан Марин Куцаров, с. 1904, с.26

(12)  Пак там, с. 116; Димов, Д. Славата на шуменските бойни знамена, Шумен 2010, с. 10-11

(13)  Пак там

(14) Д-р Русев, Никола. По следите на една безсмъртна песен, т.I, 1988, с.173.

(15)  Дневник на капитан Марин Куцаров, с.118

(16)  Ганев, Антон, Цит. съчинение, с.22-27

(17)  Пак там, с. 35

(18)  Пак там, с.52

(19) Христов Атанас, цит. съчинение, с. 9, 15

(20) Офицерският корпус в България 1878 – 1944, буква Ц; Маринов, Илия. Генерал Церковски в Шумен, в. „Промяна“, 16 април 1992.

(21)  Маринов, Васил. Цит. съчинение, с.122-124

(22)  Експонати в Музея на Шуменския гарнизон

(23)  Военноинженерна библиотека, кн.V-VI, 1927 г.; Димов, Д. цит. съчинение, с.13-15

(24) Дневник на кап. Куцаров, с.76

(25) Българската армия в Първата балканска война. Енциклопедичен справочник (1912-1913 г.), С. 1997, с. 133 и сл.

 

  Димо Димов,

полковник от запаса

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук