СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ АТЛАНТИЗЪМ И ЕВРОПЕИЗЪМ В ИДЕОЛОГИЯТА И ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ГЕРБ

Ина Димитрова е доктор по философия. Работи в Института за изследване на обществата и знанието към Българската академия на науките, секция „Социални теории, стратегии и прогнози“. Научните й интереси са в областите философия на социалните науки, социални изследвания на науката и технологиите.

 

Европейските страни, в това число и България, при определяне на своята външна политика са изправени пред необходимостта от формиране на собствено отношение към (поне) две основни съвременни стратегически линии — „европеизма“ и „атлантизма“. Първата е свързана с разширяване и задълбочаване на връзките и взаимодействието между отделните страни-членки на ЕС, докато втората засяга развитието на отношенията и ролята на съответната страна в НАТО, което на практика означава най-вече със САЩ — основната сила в Алианса. Двете линии присъстват в европейската политика и тяхната динамика зависи както от по-кратковременни фактори, така и от по-дългосрочни интереси. Поради това може да се говори за страни или пък за темпорални отрязъци, в които доминира „европеизмът“ или атлантическата ориентация.

Целта на настоящия анализ е да очертае българския профил по отношение на тези два вектора, като те са мислени едновременно като обективни траектории, очертани от направените външнополитически избори и предпочитания, и като реторически и идеологически стратегии и тактики, чиято употреба има за цел вътрешна легитимация, „натрупване“ на харизма, защита и/или разширяване на различни сфери на присъствие и доминация и т.н. В първия модус „атлантизмът“ и „европеизмът“ ще бъдат разгледани под заглавието „Политика на сигурност“ (първа част); във втория те ще бъдат щрихирани като реторическа стратегия.

Увод

Въпросът за съотношението между атлантизъм и европеизъм в идеологията и външната политика на ГЕРБ и Бойко Борисов е изключително комплексен и за да кажем това, не е нужно дори да засягаме твърде неясните и сложни въздействия, игри и послания от страна на Русия и САЩ, когато става дума за „енергийна диверсификация“ или политика на сигурност. Достатъчно е да погледнем към идеологическия колаж, изработен от Борисов и правителството на ГЕРБ. Както обобщава Даниел Смилов, „Ясно е, че (идеологията на ГЕРБ) е съвкупност от убежденията на Борисов. Но в тези убеждения има място както за неолиберализма на Дянков, така и за атомния ентусиазъм на проруските лобита, социалната ангажираност на Тотьо Младенов и аграрния активизъм на Мирослав Найденов. Като прибавим атлантизма на Николай Младенов и националбалканизма на Божидар Димитров, идейната палитра на Борисов блясва в почти пълната си гама. Това естетически и практически нелесно съжителство води до компромиси, колебания и политическа парализа, с цел да се угоди на всички“ (Смилов, 2011).

Тази, условно казано, мозаечна идеология, не е случайна. Тя задава широко поле за действие с различна насоченост и позволява непротиворечивото утвърждаване на една позиция днес, а утре отричане на взетото вече решение; позволява много по-голяма дистанция между това, което стига до публичното пространство, и реалните действия на управляващия елит.

Ситуацията при идентифициране на „съотношението“ или „баланса“ между атлантизъм и европеизъм се усложнява допълнително, когато самите интерпретативни предпочитания на анализаторите са продиктувани от собствените им идеологически позиции, привиждащи светлото бъдеще на страната ни като зависещо от еднозначната ни „вярност“ само към една геополитическа идентичност. Това пролича в дискусиите около двата „епохални“ отказа на управляващите: от проекта за проучване и добив на шистов газ на територията на Добруджа от американската компания „Шеврон“ и от строежа на АЕЦ „Белене“ от „Росатом“.

Ето два красноречиви щриха към разноречието в коментаторското пространство. Според Иво Инджев „стратегическата задача на България не е да се мазни на Русия и да й прави подаръци за умилостивяване на нейния имперски нагон, а да се държи като достоен член на ЕС и НАТО, който очаква да бъде уважаван заради принципната си позиция за европейско развитие на България (заявена като основна цел от самия Борисов чрез названието на партията му)… Формално ще клечим, наконтени със смокинга на европейци и атлантици, но с валенки и голяма ушанка, префасонирана от големия шлем на Първанов“ (Инджев, 2012). Срещу тази образцова позиция от дясната и антикомунистическа страна на политическия спектър обикновено виждаме и другата — повече или по-малко крайна: „През последните двайсет години нашата страна е нямала правителство като това на ГЕРБ – толкова зависимо от САЩ и толкова на практика русофобско, че за първи път българските финанси и икономика са на директно управление от американците и по-специално от Световната банка. В същото положение е системата на българската отбрана и външна политика“ (Добрев, 2012). Или последната в по-обобщен вариант: „Не е трудно да забележим, че всъщност балканският европеизъм е дори не толкова европеизъм, колкото обикновен американизъм — дълбок, искрен, с панделка… Под симпатичния термин „европеизъм“ днес на Балканите се сформира един полуевропейски и съвсем американски блок с открита антируска насоченост“ (Вацев, 2012).

Тук възниква въпросът, защо още в началото и толкова пряко в настоящия анализ се намесва въпросът за Русия, а още не е станало дума за Европейския съюз. Отговорът е прост — защото дискусията за европеизма и атлантизма на България по време на управлението на ГЕРБ (а и вероятно винаги) неизбежно и непосредствено се натъква на въпроса за Русия, отношенията с която са основни и за НАТО, и за ЕС, особено когато все повече гласове говорят за упадъка на хегемонията на САЩ и за възраждането на Русия.

Не бива да забравяме, че „отношението на ЕС към Русия си остава въпрос на живот и смърт за Стария континент и детерминанта за политиката на сигурност и мир“ (Шулце, 2010:4). В този смисъл Европа е основно бойно поле при всяка конфронтация между Русия и САЩ (Стеф, 2009:11). Дори анализите (предхождащи приемането на) новата Стратегическа концепция на НАТО, одобрена на срещата на върха в Лисабон в края на 2009 г., която предвижда интензифициране на отношенията с ЕС — „уникален и значим партньор“ — и заявява
желание за „истинско стратегическо партньорство с Русия“, посочват, че „рефокусирането върху Европа“ трябва да бъде обмислено много добре, имайки предвид важната и не съвсем ясна роля на Русия (Chivvis, 2009). Струва си да се спомене и изказването на З. Бжежински при награждаването му с престижната награда „Алексис дьо Токвил“ (14 октомври 2011). Той е убеден, че засилването на глобалното икономическо сътрудничество означава за САЩ амбициозен опит за освежаване и придаване на ново значение на понятието за „атлантическа общност“, което в краткосрочна перспектива ще продължи да обединява САЩ и ЕС, а в дългосрочна — и Русия, и Турция. Наред с това Джордж Фридман, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор“, убедително лансира тезата за задълбочаване и подобряване на отношенията между Берлин и Москва (Фридман, 2010), както и за „ново руско-европейско сближаване“ (Фридман, 2011). Подобна перспектива се подкрепя и от други наблюдатели (напр. Тод, 2011). Тези няколко бегли щриха демонстрират, че всеки коментар за „европеизъм“ и „атлантизъм“ трябва да включи фактора Русия. Това важи в още по-голяма степен за България.

Настоящият анализ ще се разгръща в два аспекта — първият е организиран около политиката на сигурността, схващана в широк смисъл (доминиращият днес модел за възприемане на понятието). За целите на анализа ще приемем, че най-ефективното „засрещане“ на векторите на сигурността, от една страна, и на „европеизма“ и „атлантнизма“, от друга, се осъществява в две зони — военните действия на НАТО, стратегическите планове на Алианса и т.нар. енергийна сигурност. За да се изследват мястото, реакциите, нагласите на българските управляващи в този контекст, са използвани няколко основни документа — Националната стратегия за сигурност, Европейската стратегия за сигурност и тази на Алианса, вторични анализи и коментари и са проследени редица реакции и решения от страна на управляващите. Вторият аспект е свързан с европейския контекст на политиката на управляващите и по-специално с артикулацията на тема „Европейски съюз“ и е центриран върху начина на говорене и себепредставяне на управляващите.

1. Политика на сигурност

Анализът на политиките на сигурност на НАТО и ЕС е важен за разбирането на тенденциите в архитектурата на европейската сигурност. Макар и двете институции да са ключови фактори за регио­налната сигурност, оценките на съответния принос зависят от гледната точка, заемана от анализаторите. Що се отнася до ЕС, изследователската дискусия в момента е разделена най-общо на две крила:

– коментаторите от първото са скептично настроени спрямо възможността за особен принос на ЕС към европейската сигурност и считат, че липсва кохерентен подход в Европейската стратегия за сигурност;

– втората група, която доминира, смята, че ЕС променя своите структурни способности и нова политическа воля възниква сред страните членки. Според този възглед материалният израз на ролята на ЕС в това отношение е свързан с „износ на вътрешна сигурност към съседите, възникване на нов тип стратегическо мислене за сигурността и поява на нов режим, основан на диалог, утвърждаване на норми и изграждане на доверие чрез гражданско действие“
(вж. Dominguez, 2009:2). Тук трябва да бъдат включени и гласове, които идват предимно от Германия. Например, в интервюто си за „Зюддойче цайтунг“ от 16 май 2012 г. известният немски дипломат и председател на Мюнхенската конференция за сигурност Волфганг Ишингер директно обвини САЩ, че натрапват на европейците системата за противоракетна отбрана (ПРО), без да отчитат актуал­ната ситуация на континента и тотално игнорирайки позицията на Москва, която продължава да е отворена за сътрудничество с НАТО (Хайтов, 2012).

1.1. Военна сигурност

На 25 февруари 2011 г. Народното събрание прие Стратегия за национална сигурност на Република България (СНС). Тя замени Концепцията за национална сигурност от 1998 г., в която е указано, че е в сила до приемане на страната в НАТО (2004 г.) и ЕС (2007 г.). Както щрихира приоритетите й Николай Слатински, съгласно Стратегията страната ще се стреми да дава отговор на основните предизвикателства за нейната сигурност в колективния контекст на евро-атлантическата система за сигурност, като заедно с това ще изгражда нормативен, институционален, ресурсен и професионален капацитет за самостоятелно реагиране при извънредна ситуация — до намесата на НАТО и ЕС. Наред с това България изтъква ролята си на фактор за сигурността на Балканите и формулира главните цели на своята външна политика и политика за сигурност — чрез ефективно участие в НАТО и ЕС, съобразено с нейните интереси и капацитет (вж. Слатински, 2011). В нея на няколко места се подчертава и функцията на България по „охрана и контрол на външните граници на ЕС“ (СНС 2011: 5) или „Нестабилната икономическа и политическа обстановка и ниският стандарт на живот в държави и региони от „третия свят“ генерират миграционен натиск върху страната като външна граница на ЕС“ (СНС 2011: 6) и „Значението на региона нараства предвид активната роля на страната ни за поддържане на международния мир, както и ангажиментите по охраната на външните граници на НАТО и ЕС“ (СНС 2011: 7).

Показателна би била една проверка на местата, в които европейските и атлантическите структури не вървят „в комплект“. Не са много, което чисто реторически добре служи за моделиране на „саморазбиращата“ се позиция, че принадлежността на страната към едната от тези структури винаги имплицира принадлежност и към другата. Ролята на европейските структури, отделно от НАТО, се подчертава, когато става дума за „контролната функция“ на ЕК: „Механизмът за сътрудничество и оценка на Европейската комисия в областите правосъдие и вътрешни работи има съществено значение за преодоляване на дефицитите в съдебната реформа, противодействието на корупцията и организираната престъпност“ (СНС 8). От друга страна, по отношение на сферите, в които се заявява ангажимент към атлантическите структури и по-специално към САЩ, нещата изглеждат доста по-сериозно: „Република България съдейства на международната общност в усилията за установяване на траен мир в Близкия изток и за неутрализиране на заплахи в областта на тероризма, екстремизма и разпространението на ОМУ. Страната ни подкрепя водещата роля на САЩ в близкоизточния мирен процес и дава своя принос за разширяване ролята на ЕС в региона“ (СНС 17, подчертаното мое, И.Д.). Тази твърде еднозначна идентификация кара някои наблюдатели да коментират: „Доброволно се лишаваме от свободата си, което ни принуждава да припкаме като послушно кученце след САЩ и всеки път раболепно да сервилничим, когато се разпореждат с нашите интереси“ (Христов, 2011).

По сходен начин този национален документ, който чертае перспективите пред сигурността на страната до 2020 (времевия хоризонт на документа) ни обвързва еднозначно със ситуацията в Афганистан, която, най-общо казано, е дело най-вече на Вашингтон: „Република България продължава да участва пряко в усилията на международната общност за неутрализиране на свързаните с негативните процеси в Афганистан транснационални заплахи, като тероризъм, наркотрафик, организирана престъпност и нелегална миграция. Страната ни участва във всеобхватните усилия за трайно укрепване на сигурността, стабилността и икономическото възстановяване на Афганистан“ (СНС 17).

Съдейки по тези малки знаци, които можем да открием в Стратегията като израз на идеологията на ГЕРБ, може да се направи извод, че ангажирането на България с атлантическия Алианс и, разбира се, най-вече със САЩ, е много „по-осезаемо“, фигуративно казано, в сравнение с функцията на ЕС като „наблюдател“ и „контрол“, с който, както показват редица факти, ние не можем или не искаме да се
съобразяваме (например, България продължава да бъде най-разследваната страна от ОЛАФ, а докладът от ЕК от юли 2012 е отново критичен (1) , което не тревожи Борисов, както ще видим във втората част на анализа). По-осезаемо, защото дори да звучат алармистки, подобни еднозначни изказвания могат да ни превърнат в мишена на терористични атаки и ислямски радикализъм и, подобно на въпроса за ПРО, имат потенциала да предизвикат силни негативни реакции от страна на Русия.

Отказът на президента Путин да се появи на последната среща на Г-8 в Чикаго е достатъчно красноречив. Резонансът от тази реак­ция е емблематичен. В речта си пред Бундестага, произнесена в средата на май 2012, германският канцлер Ангела Меркел заяви, че постигането на компромис с Русия относно системата за ПРО е „естествен приоритет“ за страната й.

Ситуацията има и реални български измерения. През май 2011 г. на пролетната сесия на Парламентарната асамблея на НАТО Дмитрий Рогозин предупреди, че България може да е част от евентуа­лен терористичен план, ако приеме на територията си елементи от системата за противоракетна защита на САЩ/НАТО. Военният министър Аню Ангелов лековато отговори, че България е разположена близо до държави, които могат да бъдат балистична заплаха за страните членки на НАТО и затова подкрепя проекта за противоракетен щит (Dikov, 2012). На свой ред министър Николай Младенов каза по повод приемането от страна на Румъния на елементи на ПРО: „Този ракетен щит е на НАТО, той е наш“ (http://dnes.dir.bg/news.php?id=8710640&&nt=14).

Безрезервната подкрепа от страна на българските управляващи на всички инициативи, предприети от НАТО и респективно от САЩ, обаче не се отразява положително върху общото състояние на българската армия. Затова съвсем адекватна е общата оценка, че „през 2011 не станахме свидетели на особено подобрение на ситуацията на българските военни: съмнителни сделки с оръжие, противоречиви реформи, недостиг на средства и надежди за светло бъдеще. На първо място и най-вече стратегическият съюз на България със САЩ, и на второ, нейното членство в НАТО, останаха крайъгълните камъни на националната политика на сигурност. Българската държава продължи да си плаща за своята защита с участие във военни мисии“ (Dikov, 2012). Това, между другото, се оказва изпълнение на замисъла на САЩ: в началото на 2011 г. дипломатическа шифрограма от края на 2007 г., изтекла в WikiLeaks, показва как САЩ планират да окажат влияние върху военните реформи у нас. Документът е наречен „Стратегия за моделиране на българската военна модернизация“ и цели да накара България да не инвестира в закупуването на скъпи оръжейни системи, а да разгръща мащаба на участието си в мисии. Очевидно правителството на ГЕРБ изпълнява точно този план.

През октомври 2009 г. военният министър Николай Младенов заяви, че „Афганистан е най-голямата българска военна мисия, която всяка година струва на данъкоплатците около 90 млн. лв. (68,7 млн. долара)“. Тоест, страната губи чисто 8,7 млн. долара годишно. Цифрата ще нарасне, ако Младенов изпълни даденото малко преди това обещание да увеличи българския военен контингент в Афганистан. И той го прави: през 2011 г. участието на България в Международните стабилизиращи сили на НАТО в Афганистан (ISAF) бележи връх. Пак през 2011 г. станахме свидетели на първата военноморска мисия на България извън Черно море: фрегатата „Дръзки“ — първият български военен кораб, оборудван и въоръжен по стандартите на НАТО, заминава през април за участие в операцията на НАТО „Обединен защитник“ за налагане на оръжейно ембарго срещу Либия. Мисията струва около 1,5 млн. лв., осигурени от бюджета на Министерството на отбраната (вж. Dikov, 2012).

Още преди скицираното тук разгръщане на сътрудничеството на страната ни с НАТО на своя публична лекция през 2010 г., след срещата на върха в Лисабон, Николай Младенов казва: „Важното за България е, че тя вече не се присъединява, а участва пълноценно в НАТО и формулира част от приоритетите на Алианса… В НАТО България е страна, която не само иска, но и дава. Дай Боже, в един момент да можем да кажем това и за участието си в Европейския съюз!“ (Ковачева, 2010). Очевидно е, че у управляващите има известна саморефлексия за разликата в акцентите между атлантизма и европеизма, което вероятно е показател, че нещата не се случват спонтанно, а преднамерено. По повод Афганистан, например, в българската стратегия за сигурност се казва още: „НАТО и ЕС имат съществени отговорности за осигуряване на устойчива и дълготрайна стабилност в Афганистан; тази задача изисква едновременното решаване на комплекс от разнородни проблеми — политическо и икономическо стабилизиране на региона, борба с тероризма и радикалния ислям, противодействие на производството и на трафика на наркотици и на хора“ (СНС 2011: 7). Оказва се обаче, че тези отговорности не са „споделени“. В същата лекция Младенов твърди:  „Когато ЕС изпрати своите хора в Афганистан, силите на НАТО не могат да ги защитават, защото ЕС и НАТО не са постигнали онова споразумение, от което се нуждаем, за да може това да се случва. Когато НАТО разработва нови технологии, за да предпазва своите войници от импровизирани експлозивни устройства, не може да ги сподели с ЕС и той трябва да разработва своя защита.“ В този контекст следва да се запитаме, какво всъщност означава например ангажиментът (и други сходни, в които ЕС и НАТО фигурират заедно) от Стратегията за сигурност: „развиване, поддържане и предоставяне на необходимите военни и други способности за колективната отбрана на НАТО и общата политика за сигурност и отбрана на ЕС“ (СНС 2011: 18) или „увеличаване на участието ни в структури, програми и проекти съвместно с нашите съюзници и партньори в рамките на агенциите на НАТО, Европейската агенция по отбраната“ (пак там).

В замяна на нашата вярност през 2011 и 2012 г. получаваме множество похвали и визити на редица високопоставени американски военни: от командващия Военноморските сили Рей Мабъс, командващия Военновъздушните сили на САЩ генерал Марк Уелш III, Тери Хейстън, командир на Сухопътната национална гвардия в щата Тенеси (като част от българо-американското военно сътрудничество България е „сдвоена“ с щата Тенеси в рамките на Държавната програма за партньорство на Департамента по отбрана на САЩ) (Dikov, 2012), генерал Джеймс Джоунс, бивш съветник на Обама по въпросите на националната сигурност.

На фона на това „сътрудничество“ особено обезпокоително звучи оценката: „Всъщност истината е, че София и Букурещ вече не контролират начина, по който Пентагонът и НАТО използват в момента (нито пък как ще повишават нивото на използване в бъдеще) техните летища и другите им бази, също както и не определят в кои точно „горещи точки“ ще бъдат изпратени техните военнослужещи: в Босна, Косово, Афганистан или Ирак “ (Розоф, 2010).

Връщайки се към въпроса за фактора Русия, си заслужава да отбележим, че в Европейската стратегия за сигурност Русия се споменава 5 пъти, винаги в контекста на стремежа към изграждане на стратегическо партньорство, „значителен фактор по отношение на нашата сигурност и благоденствие“ (Европейска стратегия, 2003:14). В стратегията на Алианса, приета в Лисабон през 2010 г., Русия също се споменава многократно, като няколко точки от раздел „Партньори“ са посветени специално на нея: „Сътрудничеството между НАТО и Русия е със стратегическо значение, защото допринася за създаване на общо пространство на мир, стабилност и сигурност. НАТО не представлява заплаха за Русия. Точно обратното: ние желаем да видим реално стратегическо партньорство между НАТО и Русия, като ще действаме в тази посока с очакване на реципрочност от страна на Русия“ (Стратегия на НАТО, т. 33).

В българската стратегия Русия изобщо не се споменава дори във връзка с прословутата енергийна диверсификация. Това надали е далновидно в ситуация, която някои коментатори описват така: „Напоследък става все по-ясно, че нормалният конструктивен диалог за изграждане на съвместна (т.е. между Русия и НАТО) система за противоракетна отбрана в Европа едва ли ще се случи. Още в началото на годината беше налице прогресивен спад в интереса на САЩ и на алианса към него, а днес сме свидетели на почти пълното игнориране на руските инициативи за ПРО от страна на Запада. И въпреки че повечето западноевропейски и американски медии продължават да говорят за успешното развитие на „презареждането“ между Вашингтон и Москва, редица експерти смятат, че последните събития сочат по-скоро обратното“ (Марков, 2011).

В одобрената от Медведев руска военна доктрина (www.news.kremlin.ru/ref_notes/461), в раздела „Основните външни опасности“, се обръща внимание на следното:

– целта на НАТО да си присвои изпълнението на глобални функции в нарушение на международното право, както и да измести военната инфраструктура на държавите членки на пакта към руските граници, включително и чрез разширяване на самия пакт;

– разполагането на военни контингенти на чужди държави (и блокове) в съседни на Русия и съюзниците й територии, както и в прилежащите акватории;

– създаване и разгръщане на системи за стратегическа противоракетна отбрана, ерозиращи глобалната стабилност и нарушаващи формиралия се силов баланс в ядрената сфера (Розоф, 2010).

На фона на това България изразява подкрепа за системата за ПРО. През април 2010 г. министър-председателят Бойко Борисов заяви, че страната ще играе „активна роля“ в изграждане на противоракетния щит в Европа. През юли т.г. външният министър Николай Младенов подчерта, че „развивайки се, системата на НАТО трябва да покрие цялата територия на България“. И още, министър-председателят Бойко Борисов заяви: „Ако си член на НАТО, трябва да работиш за колективната отбрана“. През юни т.г. министърът на отбраната Аню Ангелов каза, че „България многократно е изявявала готовност да обсъжда всички възможности за развитие (на системите за противоракетна отбрана), включително за разполагане на компоненти на нейна територия“ (Бързашка, 2011).

1.2. Енергийна сигурност

Несъмнено въпросът за енергийната сигурност и т.нар. диверсификация наложи образа си на тест (по думите на Иван Костов — „тест за атлантизъм“) каква всъщност е геополитическата ориентация на българското правителство. Както посочих и в началото, вероятно това е една от точките, по които идеологическата рамка на ситуиране на събитията особено еднозначно моделира начина на интерпретация. Отново ще цитирам десния, антикомунистически и проамерикански ориентиран журналист Иво Инджев, пропускайки патетичните словесни фигури и каламбури: отказът на Борисов от двата енергийни проекта се тълкува като жертване на „национален интерес в една област (проучванията за шистов газ), за да обосновеш отказа си от едно безумие, каквото е АЕЦ „Белене“ (Инджев, 2012). Що се отнася до подозренията за „американски натиск“, този коментатор е категоричен: такъв „не личи по абсолютно нищо да….. е упражняван (освен ако като форма на „натиск“ се приеме казаното от Хилари Клинтън, че ще помагат на България за енергийната й независимост и за целта още другата седмица в България ще пристигне нейният съветник по енергийните въпроси Ричард Морнингстар)“ (пак там). Според него тук става дума за пропаганда от страна на ГЕРБ, чиято цел е да накара обществеността да повярва, че „лошата г-жа Клинтън е дошла да лобира за още по-лошата „Шеврон“….., но добрият патриот Борисов опазил природата ни от американските попълзновения“ (пак там).

По огледален начин изглежда интерпретацията на същите събития „от другата страна“, от позициите на левите, проруски и атлантически настроени коментатори: „Отказът от строителство на АЕЦ „Белене“, преди да стане „кауза“ на десните, на Б.Б. и ГЕРБ, е директива, дошла от Вашингтон. Вече три години посланикът на САЩ в София г-н Джеймс Уорлик под идеологемата „диверсификация“ работи системно за ликвидиране на енергийните отношения между Руската федерация и България… В случая се реализират интереси на САЩ, оттам и на Турция (от която в бъдеще ще купуваме електричество), а не на България…..“ (Добрев, 2012).

Преди да направя кратък преглед на поведението на управляващите по тези въпроси, ще отбележа нещо важно по отношение на оценката на този „тест“ за атлантизъм: в този случай това не е задължително тест за „евроатлантизъм“. В този смисъл ми се струва, че Чавдар Добрев е прав, когато противопоставя или поне не включва интересите на Европа в общия атлантически или „прозападен“ пакет: „Европейският съюз ли кара Б.Б. да се възмущава, че Западна Европа води двойна игра с руснаците и вместо „диверсификация“ построи „Северен поток“? Разбира се, че чрез българския министър-председател говори вашингтонската администрация! Какъв е статутът на американските бази и какво е заплащането на американците за тях? Условията ЕС ли ги наложи, или Пентагонът? Защо посланик Джеймс Уорлик се държи като генерал-губернатор, без да му мигне окото? Според мен това поведение отразява политически реалности. Самостоятелна инициатива ли е непознатата по характер и размери антируска политика, провеждана от сегашното правителство и управляваща партия?“ (Добрев, 2012).

Идейно близките на Инджев анализатори обикновено не обръщат внимание на редица факти, които изваждат ЕС от лесната и традиционна опозиция „САЩ — Русия“, и неизбежно полагат ЕС и „европеизма“ на страната на „атлантизма“. Още един пример: „Безспорно България трябва да допринесе за колективната сигурност, включително енергийната сигурност, като възстанови ролята си на първостепенен фактор в Югоизточна Европа. Дори само заради своята енергийна и национална сигурност трябва да намалим едностранната си зависимост от Русия като: ревизираме икономически необоснованите рискови за околната среда мегапроекти АЕЦ „Белене“, „Бургас-Александруполис“ и „Южен поток“; дадем приоритет на реализацията на газопровода „Набуко“… България трябва да действа активно за осъществяване на обща енергийна политика на ЕС“ (Костов, 2009:4). Редица факти говорят, че ситуация е далеч по-сложна.

Първо, по отношение на зависимостта си от руския газ страните от ЕС са в различни позиции и имат различни интереси. В групата на най-засегнатите от кризата са държави като България, Словакия, Унгария, разчитащи само на Русия, и то само на една тръба. Към втората група можем да причислим големи страни като Германия и Италия, които са далеч по-крупни клиенти на „Газпром“, отколкото София, Братислава или Будапеща, но все пак разчитат на диверсифицирани доставки и временното спиране на руския газ не е толкова фатално за тях. В клуба на най-застрахованите от руско-украинските рискове са Холандия и Великобритания, които са големи производители на газ, както и Франция, Белгия, Испания, които имат диверсифицирани доставки (Димитров, 2010:4).

Второ, особено важен е фактът, че т.нар. Стара Европа (ако си припомним „класификацията“, въведена през 2003 г. от Ръмсфелд) и особено Германия дават знаци за задълбочаване на връзките с Русия. В тази ситуация „САЩ предчувстват и се опасяват от това, че Москва може да използва разширяващите се енергийни връзки, за да стабилизира отношенията си с държавите от Западна Европа, което пък ще ерозира евроатлантическия дух и постепенно ще отслаби трансатлантическото лидерство на Америка. На второ място, Германия взе стратегическото решение да се откаже от ядрената си енергетика и вместо това — да увеличи вноса на енергоносители от Русия. От гледна точка на Вашингтон постоянно разширяващите се и укрепващи руско-германски връзки имат не само определен исторически резонанс, доколкото стават все по-важни за европейската сигурност, но са и опасни за Америка“ (Бхадракумар 2011:8). Включително в прословутия „Южен поток“, който често се оценява (заедно с проектите „Бургас-Александруполис“ и АЕЦ „Белене“) като обслужващ руските интереси и се противопоставя на проекта „Набуко“ (подкрепян от САЩ като основен залог за енергийната диверсификация на ЕС), в началото на април 2011 г. дял от 15 процента придоби компанията Wintershall, дъщерна на немския гигант BASF (Стоянов, 2011).

Свидетелствата, подкрепящи тезата на мнозина западноевропейски анализатори, че в сложната „атомна“ шахматна игра в региона „руснаците имат първия ход, а оттам и всички шансове да спечелят играта“ (Димитров, 2011:7), са доста.

Пет източноевропейски държави планират изграждането на нови АЕЦ: Русия, Беларус, Литва, Полша и Украйна. От тях „само Русия има възможност да изгражда подобни обекти с изцяло собствени сили и средства. Затова не е случайно, че тъкмо руснаците първи ще построят т.нар. Балтийска АЕЦ (официално обявеният срок за завършването щ е 2016 г.) в Неманския район на Калининградска област (бившата Източна Прусия). Мястото, разбира се, не е избрано случайно, защото така се решава проблемът с транзита на енергоносители през територията на посткомунистическа „Нова Европа“ и се дава възможност на руския ексклав да се появи на пазара на ЕС като износител на електроенергия. Тоест стратегическата концепция за Русия като „енергийна свръхдържава“ се усъвършенства, като вече не се ограничава само с новите газо- и петролопроводи“ (Димитров, 2011).

Освен това Турция (ключова страна за проекта „Набуко“, който заобикаля Русия) смята да построи три АЕЦ, като едната от тях ще се изгражда тъкмо от Русия (Както бившият президент Първанов отбеляза в едно интервю, нейната еднозначна атлантическа ориентация не й пречи на партньорството с Русия). Но нещата не свършват дотук: „Анкара много държи да задълбочи партньорските си отношения с Москва, които през последните години се развиват изключително успешно, достигайки в енергийната сфера (както твърдят и двете страни) до равнище на стратегическо сътрудничество. Обемът на търговията между Русия и Турция достигна 40 млрд. долара, турските компании продължават да осъществяват мащабни строителни работи на руска територия (стойността на договорите, сключени през последните десетина години, надминава 17 млрд. долара), а общият обем на турските инвестиции в Русия надхвърля 5 млрд. долара“ (Петракиев, 2009: 9). Дори в Букурещ — също „по-големи атлантици“ от нас или поне по-еднозначно антируски настроени — заявяват, че „при реализацията на проектите за изграждане на газопроводите „Набуко“ и „Южен поток“ следва да се търси балансирана формула, отчитаща руските интереси“ (пак там, 12).

Какви индикации за геополитическа ориентация дава правителството по отношение на „руските“ енергийни проекти, в които страната се включи по време на управлението на Сергей Станишев? Веднага след идването им на власт новите министри на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков и на регионалното развитие и благоустройството Росен Плевнелиев заявиха, съответно, че „…тези проекти са работени на парче без анализи за рентабилност“, и че ,,…липсва една разумна икономическа обосновка за Бургас-Александруполис“ (цит. по Медникаров и Колев, 2009). По-късно през годината Борисов и Трайков се споразумяха с руския министър на енергетиката Сергей Шматко трите проекта да бъдат продължени. Интересен щрих към този първоначален етап от управлението на ГЕРБ е информацията, изтекла в Wikileaks, за молба, отправена от Борисов към Вашингтон за съвет и помощ при осъществяване на енергийната диверсификация на страната (вж. Wikileaks: Руски шантаж, енергийна мафия и обръчи на Доган около Белене, http://www.bivol.bg/wlbelene.html).

В крайна сметка правителството се отказа от проекта през юни 2010 г. с аргумента, че населението от региона не го одобрява. Според коментар, разпространен от РИА „Новости“: „Само допреди пет години подобни упражнения от страна на България биха могли силно да разтърсят руските й партньори, но не и днес“, пише журналистът. Според него, в сегашните условия „пропуските на потенциалния партньор (тук вече няма значение дали са с политически подтекст, или не) са добре дошли“ и „евентуалният отказ на България от тръбите и руския атом е тъкмо такъв случай“.

В бизнес сътрудничеството в транзита на газ и петрол надеждността на партньора е нещо съвсем материално. Ако с всяко следващо правителство България бъде обхващана от нови идеи в сферата на екологичната или политическата чистота, по-добре веднага да подготвим алтернативи. Още повече че такива има, подчертава коментаторът. Според него, в момента Русия може да прокара „Южен поток“ не през България, а през Румъния (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=545428).

В анализ на сп. „Форбс“ пък се формулира тезата, че колебанията около руските проекти идват след темата, повдигната по-рано тази година, за разполагане на елементи на американска ПРО в страната и след двудневната визита на директора на ЦРУ Леон Панета в София, топло посрещнат от цялото правителство по време на престоя му в България. Изводът е, че отношенията на България с Вашингтон са във възход, което пък поставяло под въпрос дългогодишните „специални отношения“ на София с Русия (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=544776).

До днешна дата по тези проекти българското правителство може да се отчете с още един отказ — този от АЕЦ „Белене“, и с неясна ситуация по „Южен поток“ (самият министър Делян Добрев изтъква, че „по „Южен поток“ все още има отворени въпроси“), по отношение на който за Русия е изгодно максимално бързо изграждане, за да се избегне прилагането на Третия енергиен пакет на ЕС (вж. http://www.mediapool.bg/още-не-се-знае-с-какви-пари-ще-строим-южен-поток-но-оставаме-в-проекта-news194359.html). Това, което поне е ясно, е, че при отказ от АЕЦ „Белене“, който е вече факт, в земята ще бъдат заровени около 1 млрд. лв., които вече са похарчени за работата по проекта. Отделно от това държавата може да плаща неустойки по договора за оборудване на централата (Димитров, 2009).

На фона на тази ситуация обосновано звучи хипотезата, че САЩ „отново активизират централноевропейския вектор на своята геополитика по отношение на държавите, които….. Доналд Ръмсфелд нарече „новите европейци“. Вашингтон вижда в тях своеобразен противовес на укрепване на руските енергийни позиции в Европа. В знаковата си реч, произнесена в Братислава през март 2011 г., заместникът на държавния секретар за Европа и Евразия Филип Гордън заяви, че централноевропейският регион като блок „играе изключително важната роля на американски партньор за прокарване на демокрацията отвъд европейските граници… Ние работим в тясно взаимодействие с Европа по всички важни въпроси както международни, така и вътрешноевропейски, а Централна Европа играе изключителна роля за реализацията на тези планове“ (Бхадракумар, 2011).

2. „Европейска реторика“
или ЕС като стратегия за легитимация

Може да се приеме, че основните пунктове в словото на Борисов в Дубровник на 6 юли 2012 г. в срещата на високо равнище „Хърватия 2012 – държавното изграждане и опитът на Европейския съюз“ са своеобразно резюме на официалната оценка и реторика на настоящото правителство по повод на ЕС и нашата позиция в него, както и пореден най-нов образец за стила, възприет при публичното говорене за Европа от страна на Бойко Борисов. Той е подчертал особените постижения на страната по отношение на фискалната дисциплина (спазване на изискването за бюджетен дефицит под 3 процента, спиране на процедурата по свръхдефицит от страна на ЕК), както и сделката по емитиране на външния дълг на страната, усвояване на отпусканите еврофондове, задържане на големи количества наркотични вещества по границите на страната, положителните оценки от официалните лица (в случая отново Йоханес Хан) (http://dnes.dir.bg/news/boyko-borisov-harvatia-sreshta-varha-11513948?nt=4). Като добавим темата „Шенген“, в общи линии получаваме палитрата от ключови теми, които доминират в публичното пространство, когато става дума за българския „европеизъм“.

Не може да не се отбележи, че Бойко Борисов говори особено фриволно, когато става дума за ЕС (2). Един от последните примери за това са взаимните поздрави, които си изпращаха Борисов и Станишев по повод данните на Европейската централна банка, според които страната ни (не) е изпълнила всички критерии за членство в еврозоната. Борисов закри и темата за влизането ни в Шенгенското пространство, заявявайки: „За мен темата Шенген е приключила. Ние сме изпълнили абсолютно всички критерии и оттук нататък става дума за политическо решение. Европейските граждани трябва да са спокойни, че българо-турската граница се пази по най-добрия възможен начин по критериите на Шенген“ (http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1259880). Преди известно време впрочем това потвърдиха и от Европейския парламент: „Ако утре българските граници станат тези на ЕС, ще спя спокойно“, казва докладчикът за Шенген от ЕП Карлос Куельо (представител на ЕНП — показателен факт, на който ще се спра). От своя страна Марк Рюте, холандският министър-председател, изясни: „Смятаме, че София и Букурещ не са направили всичко необходимо за това. Безусловно те са постигнали определен прогрес, но това не е достатъчно за изпълнение на всички изисквания на Шенгенското споразумение“, заяви холандският премиер Марк Рюте (http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1259880). Неговите притеснения неотдавна се потвърдиха от скандалните факти, разкрити при разследването на Александър Леви, поръчано от френска медия: пристанище Росенец, отдадено на концесия на „Лукойл“, е „нещо като екстериториална зона, охранявана от руснаци, изключена от шенгенската информационна система… Съзнателно или не, държавата е допуснала огромна пробойна в системата за охрана на границите, останала незабелязана и от европейските проверяващи“ (http://www.bivol.bg/lukoilschengen.html; http://www.glasove.com/chastni-ruski-ohraniteli-pazyat-shengenskata-ni-granitsa-20270; http://e-vestnik.bg/12714/lexpress-i-bivola-za-lukoyl-i-shengen-erata-na-samnenieto/).

Особено показателен е характерният стил на премиера, изтъкващ постиженията на правителството. По повод слуховете за критичния доклад на ЕК, очакван през юли 2012, Борисов казва: „Хайде да видим за какво ще е критичен докладът? Кой ще ми пише слаба оценка? Холандия ли ще ни напише слаба оценка, или кой? Кой е по-добре от България в момента? Те да си оправят фискалните дефицити….. да спрат да тичат да вземат пари и да задължават с това цяла Европа…“ Или: „Те ще ни пишат слаба оценка! Айде, бе! За всичко, което е направено у нас, ние сме си заложили живота! С мен вече се говори в Брюксел много по-различно, като ги питам: „Колега, колко тона кокаин сте задържали вие? Колко тона хероин или синтетика? Да ви чуя! Ми, фа, сол, ла го знам и аз. Ни-кол-ко!“ (вж. http://www.mediapool.bg/борисов-за-доклада-на-ек-те-ще-ни-пишат-слаба-оценка!-айде-бе!-news194042.html).

В този смисъл една от основните стратегии, свързани с ЕС, и постоянно използвани от управляващите и най-вече от Борисов, е „хлапашкият“ тон, подчертаващ постиженията ни, от една страна, и похвалите, които получаваме, от друга: „В Брюксел всички дадоха България за пример“ (http://www.focus-news.net/?id=n1670489) или „Доживяхме деня, когато еврокомисарят не говори за фирмите на Батко и Братко, а хвали българските институции за това, че работят добре и затова, че усвояват средствата така, както го правят другите по-развити държави“ (http://www.focus-news.net/?id=n1670864).

Друга важна тактика във връзка с горната стратегия е акцентът върху посещенията на различни еврокомисари, което е допълнителен „принос“ към харизмата на управляващите. Посещенията на еврокомисари и даваните от тях предимно високи оценки за дейността на правителството на Бойко Борисов са удобен инструмент за легитимация на претенцията за успешна и ефективна европолитика. Именно за това е необходимо много внимателно да се диференцират ролите, които изпълняват пристигащите. При по внимателен поглед лесно ще се забележи, че посещенията са на еврокомисари от партия­та, в която членува и ГЕРБ — Европейската народна партия. Ето защо може да се направи изводът, че подкрепата за „ефективната“ европолитика на управляващите е по-скоро партийна, а не е оценка от официалните европейски институции. Отрицателните доклади на ЕК са достатъчно показателни в това отношение.

Каква е реалната динамика на партийните посещения? От октомври 2009 г. до началото на юли 2012 г. България е била посетена от 12 еврокомисари (тук не включвам Кристалина Георгиева, която е представител от България в ЕК и често посещава България): европейският комисар по регионалната политика Павел Самецки; европейският комисар за енергетика Гюнтер Йотингер; европейският комисар по регионална политика Йоханес Хан (няколко пъти); европейският комисар за земеделието и развитието на селските райони Дачиан Чолош; европейският комисар за данъчно облагане и митнически съюз, одит и борба с измамите Алгирдас Шемета; европейският комисар за вътрешни работи Сесилия Малмстрьом; европейският комисар за бюджет и финансово планиране Януш Левандовски; европейският комисар за здравеопазване и защита на потребителите Джон Дали; заместник-председателят на Европейската комисия, отговарящ за промишлеността и предприемачеството Антонио Таяни; европейският комисар за действия по климата Кони Хедегор; Карел Де Гухт, член на Европейската комисия, отговарящ за търговията; европейският комисар за развитие Андрис Пиебалгс. От изброените (общо 12) 9 са членове на ЕНП или са свързани с нея, което показва, че засвидетелстваната „европейска подкрепа“ и висока оценка, особено от „дежурния“ Йоханес Хан, всъщност идва по партийна линия.

Заключителни думи

Очевидно е, че външната политика на управляващите е силно дебалансирана. Правителството на Бойко Борисов не може да намери прагматичния подход към трите силни геополитически центъра — САЩ, Европейски съюз и Русия. На фона на изложеното дотук ми се струва защитима тезата, че по „твърдите“ линии на обективно, „материално“ и измеримо (включително финансово) влияние поведението на управляващите се свързва най-вече с присъствието на страната ни в НАТО. В това измерение европейската линия във външната политика на днешното българско правителство се реализира предимно по въпроси, свързани с финансирането на едни или други проекти, но знаем колко проблеми има България с отчитането и усвояването на тези средства.

Що се отнася до ЕС, Борисов залага по-скоро на реторическата му употреба в локален контекст. Характерният стил на празнословно изтъкване обаче, макар и все още очевидно да се харесва (показателни са последните резултати, сравняващи одобрението за няколко поредни правителства след три години управление, сред които това на ГЕРБ убедително заема първо място), въздейства на обществените нагласи и не съдейства, най-меко казано, за формиране на сериозно и отговорно отношение към европейската идентичност на страната и към полагане на усилия за реално присъствие в ЕС.

На фона на това отношенията ни с Русия, които могат да се окажат особено важни за същото това реално присъствие в ЕС (доколкото страните от ЕС държат на сътрудничеството си с Русия и демонстрират зачитане на интересите й), са проблематични, движат се по периферията на официалната политика („сенчестите“ връзки на Борисов с Валентин Златев — шеф на „Лукойл“ – България), както и по отношение на ЕС, са изпъстрени с неуместно „перчене“ от страна на премиера.

 

Бележки:

(1) Както каза Цветан Цветанов: „Аз го приемам повече като партньорство, защото, вижте, не е важно каква ще бъде оценката, а е важно за нас какво е усещането и какви са реалните резултати в борбата срещу организираната престъпност“ (вж. http://bnr.bg/sites/horizont/Politics/World/Pages/0619cvcv.aspx).

(2) По отношение на Русия също. Например, по повод предстоящия разговор на Борисов с Путин по проблема АЕЦ „Белене“ премиерът заяви: „Дали ще го отрежа или не, нека да не правим изводи“, вж. http://www.dnes.bg/politika/2012/03/26/borisov-zvyni-predobedno-na-putin-za-aec-belene.154869

 

 

Източници:

1. Борисов за доклада на ЕК: Те ще ни пишат слаба оценка! Айде, бе! Вж. http://www.mediapool.bg-news194042.html

2. Бхадракумар, М. 2011. Вашингтон и Москва прекрояват евергийната карта на Евразия. В: Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1112-vashington-i-moskva-prekroqvat-energiinata-karta-na-evraziq.

3. България става част от натовската ПРО с US-радар на връх Ботев? http://dnes.dir.bg/news.php?id=8710640&&nt=14.

4. Бързашка, И. 2011. Ролята на страната ни в системата за ПРО на НАТО: варианти за активно участие, сп. Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/2010/1140.

5. Вацев, В. 2012. Балканските европеизми – възможности и предизвикателства, вж. http://www.rusofili.eu/show_news.php?id=25248.

6. Димитров, Б. 2010. Поуките за България и Европа от последната газова криза. В: Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/269-poukite-za-balgariya-i-evropa-ot-poslednata-gazova-kriza.

7. Димитров, Б. 2011. Атомна енергетика и геополитика в Източна Европа, сп. Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/actualno/961-atomna-energetika-i-geopolitika-v-iztochna-evropa.

8. Димитров, Пл. 2009. Енергийните проекти – геополитически или икономически тест за новото българско правителство? В: Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/124-energiynite-proekti-geopoliticheski-ili-ikonomicheski-test-za-novoto-balgarsko-pravitelstvo.

9. Добрев, Ч. 2012. Неудобни истини, вж. http://www.duma.bg/duma/node/30117.

10. Тод, Е. 2011. Сближаването между Европа и Русия плаши Вашингтон. В: Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/ekip/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington.

11. Инджев, И. 2012. Без фракинг, но със смокинг, ушанка и валенки, вж. http://www.svobodata.com/page.php?pid=7962&rid=6.

12. Инджев, И. 2012. Стръв за шараните на брега на гьол „Белене”.

13. Клони ли България от Москва към Вашингтон? 2010, юни, http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=544776.

14. Ковачева, 2010, Н. Младенов: Между ЕС и НАТО има Китайска стена http://www.euinside.eu/bg/news/n-mladenov-there-is-a-chinese-wall-between-nato-and-the-eu#ixzz1zjO43y5D.

15. Костов, Ив. 2009. НАТО и Русия – колебанията на България. В: Университетски дневник 18, НБУ.

16. Марков, С. 2011. Eвроамериканската система за ПРО и възможната руска реакция. В: Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/2007/1152.

17. Медникаров и Колев. 2009. Петролопроводът „Бургас-Александруполис“ и предизвикателствата пред българската национална сигурност. В: Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/100-petroloprovodat-burgas-aleksandrupolis-i-predizvikatelstvata-pred-balgarskata-natsionalna-sigurnost.

18. Петракиев, Д. 2009. Енергийните и геополитическите измерения на проек­та „Набуко“. В: Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/130-energiynite-i-geopoliticheskite-izmereniya-na-proekta-nabuko.

19. Розоф, Р. 2010. Базите на САЩ в Източна Европа и руската реакция, сп. Геополитика, бр. 1.

20. Слатински, Н. 2011. http://nslatinski.org/?q=bg/node/354.

21. Смилов, Д. 2011. Президентският вот – капан или шанс за ГЕРБ, вж. http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=904666.

22. Хайтов, Ст. 2012. Волфганг Ишингер: Системата за ПРО в Европа следва да изгражда съвместно с Москва – сп. Геополитика, бр. 2.

23.      Стеф, Р. 2009. Русия и Америка в битката за Европа. В: Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/103-rusiya-i-amerika-v-bitkata-za-evropa.

24. Стоянов, В. 2011, България и войната на газовите проекти, сп. Геополитика, бр.4.

25. Стратегия за национална сигурност на РБългария, 2011.

26. Уорлик: Гордея се с отношенията между България и САЩ, вж. http://www.standartnews.com/balgariya-politika/uorlik_gordeya_se_s_otnosheniyata_mejdu_balgariya_i_sasht-152778.html.

27. Фридман, Дж. 2010. Очертаващата се руско-германска геополитическа ос. В: Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2010/986-ochertavashtata-se-rusko-germanska-geopoliticheska-os.

28. Фридман, Дж. 2011. Геополитическите характеристики на новото руско-европейско сближаване, сп. Геополитика, бр.1.

29. Христов, К. 2011. Приехме стратегия за национална сигурност – а сега накъде? http://novinar.bg/news/priehme-strategiia-za-natcionalna-sigurnost–a-sega-nakade_MzUzMTs0OQ==.html.

30. Шулце, П. 2010. Европейската политика за сигурност: сценарии и възможности. В: сп. Геополитика, вж. http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2010/981-evropeiskata-politika-za-sigurnost-scenarii-i-vyzmojnosti.

31. Chivvis,Ch. 2009. Recasting NATO’s Strategic Concept. Possible Directions for the United States. Prepared for the United States Air Force, Rand Corporation.

32. Dikov, I. 2012. The Bulgaria 2011 Review: Defense, Sofia News Agency, вж. http://www.novinite.com/view_news.php?id=135492.

33. Dominguez, R. 2009. European Security Governance: NATO and EU. 11th Biennial of the European Union Studies Association Los Angeles.

 

Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.