ЕКСПЛОАТАЦИЯ И ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ ДНЕС

Димитър Ганов е роден през 1973 г. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Защитава докторат в Института за философски изследвания на БАН на тема „Наративът на левия радикализъм“. Главен асистент е в Института за изследване на обществата и знанието на БАН, редактор в сп. „Философски алтернативи“. Изследва предимно леви политически теории и движения, политически стратегии и конфликти.

 

Често четем, че днес изработването на продукцията във всички сфери на производството е извънредно сложен процес. Той включва многобройни операции, извършвани не само на много работни места, но и в различни страни и континенти. Не само че е невъзможно да се определи националността на по-големите предприятия, но самата идентичност и собствеността са потънали в сложна мрежа от партньорства, прехвърляния и прикрити офшорки. Следователно е невъзможно да се проследява придобиването на принадена стойност. Четем също, че работническа класа вече не съществува. Защото автоматизацията и дигитализацията на труда са свели до минимум необходимостта от човешко участие в производството и общественото работно време вече не е фактор за създаване на печалба и принадена стойност. Защото хората в развитите страни като цяло имат висок жизнен стандарт и не получават само необходимото, за да възстановят жизнените си сили за следващия работен ден и пр. И понеже всичко това е налице, класова борба или социален антагонизъм вече нямало.

Действително днешният капитализъм изглежда доста различно от ранноиндустриалния. Дали обаче в него не съществува експлоатиране на труда, е доста по-сложен въпрос.

Да се изследват поотделно новите фактори, които видоизменят икономическата ситуация, е невъзможно, защото те действат едновременно. В интерпретативната схема на Маркс отношенията между работодател и наемен работник изглеждат ясно. За да реализира печалба, първият трябва да получи повече от необходимото за възстановяване на разходите по авансирания капитал и затова заплаща на втория само цената на работната сила. Това обаче включва само част от създадения от работника продукт, тъй като работната сила като стока има уникалната способност да увеличава стойността си в процеса на нейното потребление. Работникът получава заплащане само за тази част от своя „обществен работен ден“, която осигурява неговата издръжка, а произведената през останалата част стойност става притежание на капиталиста. Което и създава принадената стойност. Производствените отношения са ясно проследими, защото са известни мястото и времето на работния процес, мястото и времето на създаване на средствата за производство и тяхната цена, т.е. целият „сложен труд“, а след това и начинът, по който според Маркс капиталистът планира и формира своята печалба (1).

Днес нещата са по-различни, но не съвсем. Още през 1991 г. Робърт Рийч описва „дифузията на собствеността и управлението“ (2), при която свръхдинамичният технологичен процес, характерен за „високостойностното предприятие“, не може да се локализира според конвенционалната представа за enterprise или corporation. При днешното глобално развитие на мрежовата икономика и високите технологии, особено на ниво транснационална корпорация (ТНК), изглежда напълно невъзможно да се приложат схемите на Маркс за образуване на принадена стойност.

Възникват обаче сериозни въпроси.

На първо място, проблематичната собственост и идентичност на компанията съвсем не означава отсъствие на механизми за експлоа­тация на труда. Напротив, възможността за създаване на офшорни фирми, мрежова организация или фиктивна собственост създава изключително благоприятни възможности за осигуряване и прикриване на тази експлоатация. На нивото, проследимо според класическата марксистка интерпретация, в офшорните фирми или манифактурни цехове (sweatshops) в т.нар. Трети свят се произвеждат стоки за износ в развитите страни. Този износ е изгоден за последните поради изключително (3) евтината работна ръка, тъй като трудът е лишен от елементарни технологични приспособ­ления, осъществява се при изключително лоши, опасни за здравето и живота битови и трудови условия, работен ден от и над 12 часа, неплатен извънреден, а често и редовен труд. Почти безплатна е употребата на детския труд (въпреки невъзможността да се определи с точност надницата на работниците при липсата на легални трудови взаимоотношения). Характерни са високата смъртност по време на работа и различни издевателства над работниците, огромна част от които необразовани и неопитни девойки (4). И тук се разкрива дълбоката връзка с останалите компоненти на постиндустриалната промяна.

Оказва се, че високата степен на технологизиране на труда съвсем не е универсална характеристика на световната икономика. Нейното постигане в определени региони е осъществимо благодарение на съхраняването и усъвършенстването на всички доиндустриал­ни и понякога ранноиндустриални особености на производствения процес, в сравнение с които описаната от Енгелс и Маркс действителност се оказва далеч по-благоприятна за работниците. На такова равнище съществува не само свръхексплоатация на отделния работник, но и експлоатация на цели региони от други региони.

Теоретично е недоказуемо, че нискоквалифицираният наемник е заработил по-висока стойност на продукцията си от това, което е получил. Съвкупният продукт на съвкупния работник в sweatshop обаче генерира сам по себе си доста по-високи и гарантирани печалби за акцио­нерите, мениджърите на висше и средно ниво и др. в далечните централни и незнайни офиси на фирмата. Сносният среден стандарт на живот в развитите страни се дължи в огромна степен на изсмукването на кръвта (често буквално) на стотици милио­ни хора. И това понякога се изрича съвсем евфемистично: „Преди анти-sweatshops кампания, предприета в Индонезия в средата на 90-те, фирмите, които са собственост на чужденци, и експортно ориентираните по-малко спазват стандарта за минимална работна заплата в сравнение с местните фирми, захранващи местния пазар“ (5).

Още през 1997 г. прочутият американски икономист (тогавашен съветник на българския президент П. Стоянов) Джефри Сакс и бъдещият нобелист по икономика Пол Кругман се изказват в подкрепа на sweatshops: „Фабриките с ниско заплащане, произвеждащи облекла и обувки, са съществена първа стъпка към модерен просперитет в развиващите се страни.“ (6)  Сакс заявява, че „sweatshops по света са прекалено малко“ и ги препоръчва на Африканския континент, „за да го отърват от непосилната селска беднота“.

А Кругман казва, че възходът на „азиатските тигри“ се дължи на sweatshops (7). На 8 юли т.г. в „Ню Йорк таймс“ излезе статия на Кругман, в която той призовава да се намери способ да се подобрят условия­та в тези цехове, където „ниските заплати и лошите условия за работа са били необходими и неизбежни в бедните страни“ (8), за да можели последните да просперират макроикономически. И отново, без да каже нито дума за истинския смисъл на съществуването на sweatshops, по повод на които в книгата си за завръщането на депресията пише, че „лоша работа и лоши заплати са по-добри от никаква работа изобщо“, и отново напомня за Африка (9).

Но с тези чудовищни изказвания Кругман всъщност признава, че от една страна, съществуват „постиндустриалните“ страни, а „от другата страна е материалният производствен процес, където пълна автоматизация далеч не е постигната, така че имаме – често буквално от другата страна на света – sweatshops с точно „фордистка“ организация на работа, където хиляди ръце сглобяват компютри и играчки, сортират банани или зърна кафе….. няма никаква надежда за sweatshops постепенно да бъдат интегрирани в свободното пространство на „труда на знанието“ (10).

Оказва се също така, че „сините якички“ в света не са на изчезване. Те са относително намалели в най-развитите страни именно за сметка на поддържане техния брой в развиващите се. Гигантски вълни от нелегални мигранти в рамките на тези страни предизвикват бурен растеж на работниците в sweatshops.

Сакс е прав: селската беднота се спасява и създава гигантски гета (slums) в градовете, в мегаполисите, не само в Третия свят, растат агломерациите. През 2007 г. ООН удостоверява, че в развиващите се страни делът на градското население, живеещо в гета, е намалял от 47% на 37%, което обаче се дължи основно на изкуствено занижените критерии за това, какво е гето (в по-малка степен —  на високата смъртност), а не на намаления приток (11). Планът на Кругман се изпълнява повече от успешно, ако следваме прогнозата на Майк Дейвис, че през 2015 г. в Африка ще има 332 000 000 жители на гета (12). А дори според новите критерии на ООН за гето през 2012 г. 33% от градското население в развиващите се страни (863 млн. души) живее в такива квартали (13). Мнозинството от тези хора, от ранна детска възраст до старост, са необразовани, неквалифицирани, често невладеещи езика на страната, в която са имигранти, работят в sweatshops. В този контекст е и цитираният по-горе пасаж от Жижек, който е част от задочна дискусия за „белите якички“ с Антонио Негри и Майкъл Хардт.

Според Хардт и Негри трудът на знанието доминира в съвременния свят, глобалното движение на „нематериалните“ трудови сили реализира идеята на Маркс за всеобщото достояние на General Intellect и социализмът всъщност вече е налице като new creative commons, новото общо, остава само формалното премахване на капитализма, защото днес капиталът притежава единствено паразитни функции и не стимулира развитието на производителните сили. „Обаче днес, когато Всеобщият интелект става хегемон в капиталистическото производство, когато нематериалният и когнитивен труд става непосредствено (14) продуктивен, интелектуалната трудова сила днес сама се освобождава от това отношение на подчиненост и произвеждащият субект присвоява за себе си тези трудови инструменти, които капиталът бе устроил преди това. Можем да кажем, че днес променливият капитал представя себе си като постоянен (15). Произвеждащият субект следователно носи със себе си, на нивото на Всеобщия интелект, една извънредна енергия, способна да разруши капиталистическите отношения, структурата, която прави така, че работникът да съществува в капитала. Заключение: аз съм продуктивен извън моето отношение с капитала и притокът на когнитивен и социален капитал вече не бива да има нищо общо с капитала като физическа структура в ръцете на босовете.“ (16) 

Следователно „нематериалният труд“ не е подложен на експлоатация и предстои вече излишният според Хардт и Негри капитал да се самоунищожи: работниците ще „елиминират господарите, защото индустриалният контрол върху труда на знанието е напълно неспособен да действа“ (17). Законът за стойността е трансформиран: печалбата се произвежда от когнитивните работници, „опосредствана от процесите на комуникация и интелектуална иновация, чийто резултат не е измерим… Но те пренебрегват или минимизират контратенденцията — именно гигантските форми на стандартизация, механизация и интензификация на „интелектуал­ния труд“, по-специално в полето на информационните технологии. Тези форми посредством употреба на желязна дисциплина и жестоки ограничения спрямо преходната работна сила… тласкат сътрудничеството отново под властта на закона на стойността и така да се каже произвеждат „физически труд“ на базата на интелектуалния“ (18). Балибар има предвид, че докато законите на капитала са в сила, експлоатацията регенерира и там, където създаването на „новата рента“ (Негри/Хардт) е привидно автономен процес. Жижек отива още по-далеч.

„Експлоатацията в класическия марксистки смисъл вече е невъзможна….. Когато поради ключовата роля на „всеобщия интелект“ (знание и социално сътрудничество) в създаването на богатство формите на богатство са все повече „извън всяко отношение на директното изразходване на работно време за неговото произвеждане“, резултатът не е, както Маркс би могъл да очаква, саморазрушаването на капитализма, а по-скоро постепенно относително трансформиране на печалбата, създадена чрез експлоатация на работната сила, в рента, присвоена посредством приватизацията на самия „всеобщ интелект“. Да вземем случая с Бил Гейтс: как той е станал най-богатият човек в света? Неговото богатство няма нищо общо с цената на произвеждането на стоките, които „Майкрософт“ продава (дори може да се твърди, че „Майкрософт“ плаща на своите интелектуални работници относително висока заплата). Не е и следствие от производство на добър софтуер на по-ниски цени от тези на конкурентите или по-високи нива на „експлоатация“ на своите наемни работници… Гейтс за две десетилетия стана най-богатият човек на Земята, присвоявайки рентата, придобита чрез допускане на милиони интелектуални работници да участват в тази частна форма на „всеобщия интелект“, който Гейтс успешно приватизира…“ (19)

Според Жижек всъщност работниците са отчуждени от „всеобщия интелект“, опосреден от частния капитал. Същото се отнася и за експлоатацията на природните ресурси. Повишаването и спадането на цената на петрола не е свързано с повишаването  или спадането на производствените разходи (които са незначителни). Цената е „рента, която плащаме на собствениците и контрольорите на тези природни ресурси поради техния дефицит и ограничена доставка“ (20).

Оказва се, че именно експлоатирането на „белите якички“ днес е средство да разширим самото марксистко понятие за експлоатация. Ако следваме чисто икономическата схема, разработена в „Капиталът“, не бихме могли да схванем далеч по-дълбоката и неподлежаща на измерване принадена стойност, която изработват cognitive work или доставката на природни ресурси. Тя има политически характер. Печалбата не се измерва с авансирания променлив капитал, в общи линии това важи и за постоянния. И експлоатацията, която според класическия марксизъм произтича директно от неизбежните закони на капиталистическия пазар, без опосредяване от страна на репресивни механизми, сега се нуждае от протекцията на закона в най-репресивния ù вид.

За да съществуват монополизмът на Гейтс и произволът в петролната индустрия, е необходима политическа воля и репресивен апарат (не само полицейски и военен, а и бюрократичен), необходима е ангажирана съдебна система. Тъй като капиталът е глобален, необходими са и ресурси за глобален контрол. Не са достатъчни регулиращите функции на държавата, както смята Жижек (21). Държавата обаче има все по-значима роля в легализирането на конкретни механизми, които да улеснят действията на капитала, и да ги обезпечи с реална гаранция за успех. Това се отнася далеч не само за очевидни ситуации, например „Save the Banks“ (Да се спасят банките), когато частният капитал получи от администрацията на Обама 700 милиарда долара, за да избегнат фалит. Това беше директно присвояване на принадена стойност от съвкупния американски данъкоплатец. Средствата, които той е вложил във федералния бюджет, се озоваха в ръцете на банкерите.

Дори опитите за възраждане на социал­ната държава в Латинска Америка водят до подобни резултати. Когато Лула да Силва стана президент на  Бразилия, обяви курс за изкореняване на бедността. Стартираха кампании като „Fome Zero“ (Нито един гладен), пакет от социални програми за селските общности, и „Bolsa Familia“ (Семейна стипендия), парична помощ (от 7 до 45 долара на месец в периода януари-май 2006 г.) за семейства, които пращат децата си на училище. През 2006 г. 11 милиона семейства са получили такава помощ (25% от населението), през 2010 г. — 12 700 000 семейства. Крайната бедност от 12% през 2003 г. пада на 4,8% през 2008 г.

21 млн. бразилци се избавиха от бедността през мандата на Лула. Само че това е кампания, която подпомага бедните именно в качеството им на бедни и в качеството си на помощ, т.е. тези 21 млн. изкуствено се поддържат над нивото на катастрофата с пари (поне наполовина!) на… Световната банка. През 2004 г. тя отпуска 572 млн. за Бразилия, през 2010 г. още 200 млн.

Програми като тази на Лула работят в около 30 страни, включително Нигерия, Индия, Пакистан, Колумбия, Коста Рика, Панама, Филипините (22) — страни, в които няма лява държавна политика. По този начин приходите в бюджета на Бразилия продължават да се изразходват почти както по време на неолибералния режим, на бедните слоеве реално не е даден шанс да се включат равностойно в обществото, да получат добро образование (а не само безплатно ограмотяване) и възможност за добре платен и квалифициран труд. Те са жертва на благотворителност, която увеличава държавните задължения, а те от своя страна натоварват цялото население. Така най-ниските в социалната таблица слоеве едновременно и експлоа­тират по-високите, които трябва да изплащат натрупания заради социалните програми външен дълг, и самите те в крайна сметка понасят поради тези програми допълнителна експлоатация.

Но нещата не спират дотук. Оказва се, че при управлението на Лула и след това на Русеф най-много нараства доходът на най-богатия 1% от населението. „През осемте години на Лула трансферът на ресурси от федералния бюджет към финансовата система и бразилския елит се случва под формата на лихвени плащания по дълга — на стойност около 600 милиарда. Това е 10 пъти повече от количеството ресурси, предназначени за програми, насочени към населението с нисък доход“ (23).

Държавата не просто придава легитимност и легална форма, а сама е формална причина за обогатяване на богатите, осъществено посредством идеята за благотоворителност. По този начин действително печалбата се трансформира в рента — както за богатите, така и за бедните. И реалният път на експлоатацията не може да се проследи, ако търсим принадена стойност в тясно икономически рамки. Но рентата, като всяка превърната форма, неволно разкрива себе си, и още повече с идеята идеологически да се представи социалният статус с фалшива обвивка: пролетарият е консуматор, който живее на гърба на обществото, следователно банковият и индустриалният елит не го експлоатира, а тъкмо обратното.

Бедните имат привилегията да откажат неудовлетворителна работа, понеже са минимално осигурени (24), но всъщност по този начин държавата си осигурява лоялността на фавелите (бразилските бедни квартали). Те вече не чувстват своята отчужденост от средствата за производство, защото се отчуждават от самото производство. Например в Южна Бразилия все по-малко селяни се присъединяват към „окупиранията“ и „заселванията“ на латифундии, държавни сгради и собственост на агробизнеса, инспирирани от опозиционната селска партия MST и алтернативни спрямо постепенното оземляване на бездомни и безимотни селяни, което Лула осъществява. Обяснението е, че хората все по-малко чувстват нужда да се борят за собствено парче земя (25). А според MST Лула е дал 10 пъти повече субсидии на транснационалния агробизнес, отколкото на бедните фермери. Според последното преброяване земята е концентрирана в по-малко собственици, отколкото през 1920 г. Лидерът на MST Ж. П. Стедиле смята, че днес вече транснационалните корпорации, а не локалните латифундии, контролират земята и селскостопанските дейности (26). Със сигурност сега капиталистическата експлоатация има не само постиндустриални и индустриални, а и мащабни аграрни измерения.

Така е и в далеч по-радикалната Боливия, където е раздадено огромно количество земя на безимотните селяни: заетите в натурално стопанство (subsistence  farmers) са 67% от населението през 2009 г. (27), след като през 2001 г. едва 35% от населението живее в селата (28). Bueno и Datta посочват фрапиращо противоречащи си данни, разделени само от осем години, и не анализират това обстоятелство. Най-вероятно то се дължи на факта, че хората са получили земя и са напуснали „градовете“, т.е. barrios (боливийските бедни квартали), където са живеели, практикувайки временна нископлатена работа. През 2010 г. 35 млн. хектара са раздадени на селските общини, а още 21 млн. са отнети от крупните земевладелци, които не ги използват, и са превърнати главно в защитени горски масиви. Отпуснати са безлихвени заеми на фермерите, създават се субсидирани от държавата пазари (29). И въпреки това преобладават натуралните земеделски стопанства, произвеждащи само за домашна употреба, които не достигат до тези пазари. Крайната бедност е 26,1%, умерената — 51,3% (2009) (30). За същата година коефициентът за неравенство „Джини“ е 0.572 (31). Но източните департаменти (media luna) практически са автономни, там едри земевладелци контролират 90% от природните залежи на страната, усвояват печалбата си като рента и индиректно експлоатират лишените от нужните средства за производство и качествена земя фермери на запад, реално запазвайки наследените привилегии на боливарския креолски елит над коренното население, преобладаващо в страната. А държавата при целия си стремеж към централизация не успява да овладее media luna, защото капиталът е по-силен от нея.

Във Венецуела раздават милиони хектари на безимотните селяни, но кървавата съпротива на земевладелците, все още слабото селско движение по места и зародишният характер на натоварените с аграрната реформа институции водят до изключителни затруднения в практическото овладяване и разработване на земята, производителите не успяват да задоволят консумацията, а опитите на държавата, както и в други области, да упражни строг контрол и върху земеделското производство, имат обратен ефект: комбинирането на ценови и валутен контрол става възпиращ фактор за домашната продукция, тъй като вносът е по-изгоден (32). Резултатът не се различава особено от познатата ситуация при неолибералните режими: дребните земеделски производители в развиващите се и недотам развити страни стават лесна жертва на дъмпинга. А мощните компании реагират на държавния ценови контрол, укривайки стоките и провокирайки изкуствен дефицит (33) и повишаване на разменната стойност. Това е индиректна експлоатация, най-тежка за дребния консуматор. Така самият капитал консумира принадена стойност и от тези, които не работят лично за него. 

Случващото се при левите режими в Латинска Америка е индикация за границите на множество илюзии, касаещи съвременните форми на експлоатация. На първо място, идеята, че държавата няма да бъде съвкупен капиталист, както заявява вицепрезидентът на Боливия Гарсиа Линера: „Ние опитваме да направим свой приоритет богатството като потребителна стойност над разменната стойност. По този начин държавата не трябва да функционира като колективен капиталист в държавно-капиталистическия смисъл, а като разпределител на колективното богатство между работническата класа и улеснявайки материалния, техническия и асоциацион­ния капацитет на начините на производство на фермера, общността и градския занаятчия“ (34).

След серия мащабни емпирични социологически изследвания върху латиноамериканското неравенство Нора Ластиг отбелязва по повод спада в неравенството и бедността в Аржентина и Венецуела, че това става в период, когато силно се покачват цените на петрола и на други стоки (35), на които те са производител. И при силно повишени външнотърговски приходи могат да си позволят повече публични (социални)  разходи. Влиянието на последните върху намаляването на неравенствата в Аржентина, Венецуела и Боливия обаче изчезва, щом се отчетат повишените износни цени и т.нар. фиксирани ефекти. Например, Аржентина и Венецуела имат исторически по-ниски нива на „Джини“ от останалите латиноамерикански страни и след 2003 г. просто достигат нивата отпреди десетилетия, а не се възползват от бума на цените по-добре от десните латиноамерикански режими, също облагодетелствани (36). И понеже един от фиксираните ефекти е „първоначалнотo разпределение на земята“, можем да добавим, следвайки интерпретативната схема на екипа на Ластиг, че нивото на разпределяне на земята в Боливия е с твърде висока степен на неравенство отпреди 2005 г. и е нормално режимът на Моралес да я е понижил, но не в достатъчно висока степен. Не е редуцирана и индиректната експлоатация от страна на едрите земевладелци и индустриалци, които въпреки скорошната национализация на някои чуждестранни компании присвояват крупни ренти от изгодния износ на държавата. Списание Foreign Policy твърди, че през есента на 2010 г. над 1 млн. деца на 14 и повече години в Боливия работят, част от тях в медните мини в Потоси, а законът не различава понятията „детски труд“ и „експлоатация“ (37). През 2011 г. изследване на екипа на Ластиг за Tulane University твърди, че само 32% от мащабните социал­ни разходи на боливийския режим са „абсолютно прогресивни“, т.е. са насочени към най-ниските социални слоеве от населението (38). 

Дали държавата не работи като съвкупен капиталист във Венецуела, щом от нея произтичат всички инициативи и програми за управление на национализираните предприятия? Дали създаването на работнически комитети (batallones) и опитите те, дирижирани от властта, да участват в управлението на окупираните от тях капиталистически предприятия (cogestion) и национализираните от държавата такива променят като цяло отношенията работодател—наемен работник след експроприацията, защото работниците реално не успяват да участват или не одобряват предложените им условия (ако се съди по възникналите дискусии, може би дори не могат да забележат, че им се предлагат променени в основата си производствени отношения) или профсъюзните водачи ги използват за свои цели (39)? Щом фискалните приходи са високочувствителни спрямо цените на петрола (40),  а голяма част от приходите от петрол се влагат в администрацията за създаване на нови, прокарващи социал­ните програми „паралелни държавни институции“ на издръжка на данъкоплатеца, но с твърде слаба ефикасност в дейността си? В крайна сметка държавата е облагодетелствана икономически в изброените страни, но социалната политика всъщност няма толкова добри резултати.

Латинска Америка може да бъде универсален ключ за съвременните проблеми на експлоатацията и по още няколко причини. На континента има традиционно силна „сива икономика“. Изследване на ILO, публикувано през 2012 г., посочва, че в Аржентина (по данни от 2009 г.) 49,7% от цялата заетост извън селскостопанската сфера е неформална. Заетостта в самата „сива икономика“ е 32,1%, но неформалната заетост е още 17,9% (41). Всичко това се равнява на 5 138 000 души. В Боливия през 2006 г. неформално са заети 75,1% от всички заети извън селскостопанската сфера, или 2 069 000 души (от около 11 млн. население). Наистина това е само година след избирането на Моралес за президент, но тези тенденции там са много устойчиви. В Бразилия през 2009 г. са 42,2%, или 32 493 000 души! Следват (по данни от 2009 г.) Колумбия с 59,6% през 2010 г. (9 307 000 души), Доминиканската република — 48,5% (1 484 000 души), Еквадор — 60,9% (2 691 000 души), Салвадор — 66,4% (1 242 000 души), Хондурас — 73,9% (1 454 000 души), Мексико — 53,7% (20 258 000 души), Никарагуа — 65,7%, Венецуела — 47,5% (5 131 000 души).

При това положение да се проследят механизмите на икономическа експлоатация е много трудно, особено като се има предвид, че неформалните трудови ангажименти традиционно се заплащат под договорената сума по различни предлози (най-вече тенденциозни глоби, едностранно наложени от работодателя промени на устните предварителни условия в хода на работата), а често изобщо не се заплащат. Това се случва не само в Латинска Америка. Среща се почти навсякъде, включително в ЕС и България.  Данните за Африка и Азия са не по-малко фрапиращи, дори в Индия процентът на неформално заетите (извън селското стопанство) е 83,6 — над 185 милиона души! Но изключително силната тенденция в Латинска Америка към формиране на леви социални държави и национализация на тяхната икономика е повод за сериозно безпокойство, ако приемем за релевантни данните от изследването на ILO: данните за Аржентина, Еквадор, Никарагуа, Бразилия и дори стремящата се към ултрацентрализация Венецуела не са в достатъчна степен по-различни от тези за останалите страни на континента, а за Боливия дори не са предоставени по-нови сведения, като там усилията на режима са насочени главно към аграрния сектор, невключен в разглежданото изследване. Аржентина, Венецуела и най-вече Бразилия имат видимо по-добри резултати в битката с неформалната заетост в сравнение с останалите страни, но тези резултати обективно не са много добри, а държави като Доминиканската република (която дори изпреварва Аржентина) и Мексико са много по-близо до най-успешните леви режими от Еквадор, Никарагуа или Боливия.

Оказва се, че стремящите се към социализма на XXI век страни не успяват да предложат адекватни гаранции срещу експлоатацията на „сивата икономика“. Разбира се, данните на ILO може да не са релевантни. И така стигаме до следващия въпрос, по който Латинска Америка дава важни основания за размисъл — как се събират подобни статистически данни?

Изрично е посочено — само за латиноамериканските страни сведенията са събрани чрез изследвания на база дълбочинни интервюта с домакинствата (household survey micro-data base). Тези изследвания са разпространена практика на континента. Най-сериозната база данни от социално-икономическо естество за 25 страни от Латинска Америка и Карибския басейн (SEDLAC) се позовава на този тип изследвания, работейки задължително в сътрудничество със Световната банка. Такива изследвания провежда и цитираната в настоящото изследване Нора Ластиг. В нейната мрежа влизат още L. F. Lopez-Calva, D. McLeod, C. Pessino, J. Scott, R. Campos, G. Esquivel, W. Jimenez etc. Методологията включва разлагане на промените в почасовото заплащане на специфичните характеристики (образование или квалификация) и промени в доходите. Критериите за неравенство на ниво домакинство включват total disposable income (целия доход, с който разполага домакинството) — трудов и нетрудов, частни и публични трансфери, непаричен доход като условна рента и самоконсумация; monetary disposable income (целият доход минус непаричния) и трудовия доход.

Почасовото заплащане се изчислява и на индивидуално равнище. Целият паричен доход се разлага на трудов доход, доход от капитал (печалби, лихви, ренти), частни трансфери (предимно преведени суми) и държавни трансфери. Почасовото заплащане включва това на наетите работещи и това на хората със свободна професия. Пенсиите от системи за социално подпомагане (contributory systems) са дефинирани като доходи от капитал, защото са от спестявания. Дискусионен е въпросът дали не трябва да бъдат определени като „държавни трансфери“. Същевременно в никое изследване всъщност не присъстват данни за доходите от капитал на най-богатите 10% от населението (42).

Преди да обсъдим компонентите на методологията, разработена доста професионално и с полезни резултати, можем да си зададем два въпроса: какъв е приносът на този тип изследвания по отношение съвременните способи за трудова експлоатация и защо именно в Латинска Америка като основен източник на данни за неравенството и бедността се налагат household survey micro-data?

Най-напред, тук откриваме универсалната тенденция да се разчита на емпирична социология и най-вече на данни от дълбочинни интервюта и т.н. Те навлизат все повече в обществените проучвания, на много места (в Латинска Америка не толкова много) се прави електронно преброяване на населението, което изцяло се базира на доброволното предоставяне на сведения. Хората сами подават декларации за своите доходи. Доколкото индивидът става все по-приоритетен в доминиращите мисловни структури, субективната му оценка за собственото му социално положение измества все повече данните, получавани чрез административни регистри и одит. Когато от индивида не се изисква поглед върху цялото и когато трябва да реши не дали и как е експлоатиран, а дали се чувства такъв, вече трябва да сравняваме не експлоатацията на труда в различни стадии на капитализма, а различни механизми, чрез които в тези епохи се сдобиваме с информация за нея (разбира се, няма данни директният въпрос „експлоатиран ли сте“ да присъства в тези интервюта, те съвсем не си поставят задачи да разобличат експлоатацията).

В случая с Латинска Америка субективните сведения изцяло изместват другите и обективният поглед на социолога се придобива чрез тях, така че той трябва да възстановява реалностите според ограничения поглед на интервюирания, който не може да схване пълноценно своята социална ситуация, без да я разположи в цялостен контекст. Но в доста от случаите изследователят може да изгради образа на цялото, например за слабото фискално преразпределение на континента, дори в страни като Боливия и Венецуела. От проучванията на домакинствата (household surveys) могат да се направят реални изводи за косвена експлоатация и др. И стигаме до въпроса „защо именно тук“.

Не разполагаме с нужната информация, за да отговорим категорично. Но обстоятелствата, които са само предполагаеми причини, парадоксално са и очевидни следствия: по-скоро можем да обясним какво следва от това, че данните се събират по този начин.

Първо. В Латинска Америка съществува силна, доминираща традиция на неформални трудови взаимоотношения. Анонимният характер на household surveys е релевантен способ да се хвърли светлина върху тези взаимоотношения, което не е по силите на държавните регистри. От друга страна, обстановката в повечето страни на континента е крайно нестабилна и изследванията често прекъсват, а тъй като са за определен период от години, в резултатите на SEDLAC има луфтове, което изследователите от Tulane University отчитат (43). Дори за Аржентина и Уругвай напълно липсват данни от селските райони (44).

Второ. Household surveys са изключително благоприятни за икономическите елити, достъпът до които  в Латинска Америка е традиционно много труден. Огромна част от тях се подвизава в „сенчестата икономика“, крият реалното си състояние и данни за доходите от техния капитал просто липсват. В резултат коефициентът „Джини“ е силно занижен: реалните нива на неравенство са далеч по-високи. Повечето household surveys събират данни преди всичко за трудов доход, а не доход от собственост или от финансови активи (45). Но и социолозите от мрежата на „Ластиг“, които стигат до относително изчерпателно разлагане на дохода, са принудени да ползват данни на SEDLAC и Световната банка. „Данните за богатството са редки за страните от Латинска Америка и другите развиващи се страни. Разпределението на богатството е дори по-неравно от разпределението на доходите“ (46). Механизмите на натрупване на капитала са невидими и нивата на присвояване на принадена стойност не могат да бъдат проследени.

Фактът, че доходите от системи за целево социално подпомагане (contributory systems) са дефинирани като доходи от капитал, не се нуждае от коментар.

Способите за прикриване пътя на принадената стойност посредством представянето ù като нещо друго започват с парите, т.е. всъщност със стоката, чиято превърната форма те са. Непрестанното преобразуване стока-пари-стока прикрива същностната промяна, тази във величината на капитала. „Ако фиксираме отделните форми на проявяване, които нарастващата стойност, сменяйки ги, приема в своята жизнена верига, се получават такива определения: капиталът е пари. Капиталът е стока. Но в действителност стойността се оказва тук субект на определен процес, в който тя, променяйки непрекъснато паричната форма в стокова и обратно, сама променя своята големина, оттласква се като принадена стойност от самата себе си като първоначална стойност, самонараства… Тя е получила магическата способност да създава стойност по силата на това, че самата тя е стойност“ (47).

Именно в този процес, в който изглежда, че се сменят еквивалент за еквивалент, се поражда автономният характер на самосъздаващата се стойност, която генерира капитала. T.e. тази автономност е реална, но  е създадена от илюзията за характера на размяната, илюзия, която присъства в самата социална реалност, защото създава принадената стойност.

Анализирайки производствените разходи, Маркс разделя постоянния капитал на оборотен (производствени материали и заплащане) и основен (сгради, машини и др. средства за производство). На мястото на принадената стойност (съотношението между променливия капитал и принадената стойност) се появява нейната превърната форма – печалбата (съотношението между целия инвестиран капитал и принадената стойност). „Това, което струва стоката на капиталистите, се измерва с разход на капитал; това, което тя действително струва – с разход на труд. Затова капиталистическите разходи за производството на стоката са количествено различни от нейната стойност, или действителните разходи за нейното производство“ (48).

Схемата на „капиталистическите разходи“ създава илюзията за предварително зададено съдържание както на „основния“, така и на „оборотния“ капитал, за предварително определен размер на стойността на последния, още преди да е влязъл в оборот, и не можем да говорим за никаква принадена стойност.

Жижек отива и по-далеч: при спекулативния капитал пари се заемат от банката и се изплащат във вид на лихви, т.е. изглежда, че парите могат да генерират още пари, защото трябва да се върне дългът на банката. Капиталистът сякаш получава пари не поради своята инвестиция (тъй като е заел пари от банката), а поради това, което е направил с парите, за организацията на производството, което окончателно заличава пътищата на експлоатацията (49). И тази схема, както и първата се опитва да изгради едно обяснение, според което единствено капиталът и неговото разпределение предопределя собственото си развитие и участието на наемната работната сила е напълно лишено от креативен характер, не е „съзидател на стойност“. Стока, която да възпроизвежда себе си и с това да генерира нова стойност, липсва в тази схема. По този начин пазарната илюзия за непрекъснатото превръщане и размяна на еквивалент за еквивалент се представя като единствена причина за натрупване на капитал, което обаче се дефинира като скромното и честно „печалба“.

Можем иронично да кажем, че сентенцията на Маркс „при капитализма отношенията между хора са се превърнали в отношения между вещи“ намира тук чистия си еквивалент в реалността: както свободната размяна на стоки и пари, а не съсловната йерархия и узаконените отношения на асиметрична зависимост вътре в нея, задвижва социалните отношения и производителните сили, така и от само себе си действащата схема на инвестиране на капитала автоматично води до натрупване, без във веригата на превръщанията да участват нито личните интереси на капиталиста, нито интересите на съвкупния капиталист, нито интересите и трудът на наемния работник.

Особено е приложима тази схема на обяснение днес, когато според доминиращата идеологема работното време и човешкият фактор вече нямат решаващо значение за произвеждане на печалба и Марксовият анализ на функциониране на капитала не е адекватен.

Но какъв е всъщност анализът на Маркс?

„В първи том с извънредно мощна енергия се обясняваше, че всяка стойност се основава на труда и само на труда, че стойността на стоките се отнасят една към друга като работно време, необходимо за тяхното производство“ (50), казва фундаменталният критик на Марксовата политическа икономия Ойген Бьом-Баверк, недоумявайки защо в трети том на „Капиталът“ пише, че „отделните стоки се обменят и трябва да се обменят в съвършено друго отношение, вместо в отношение към овеществения в тях труд“, а „в такова отклоняващо се от него отношение, което произтича от изравняването на капиталовите печалби“ (51).

Но Маркс пише: „Печалбата, както я имаме пред себе си тук от самото начало, е същото, което е и принадената стойност, само че в мистифицирана форма, която обаче необходимо възниква от капиталистическия начин на производство. Тъй като при видимото образуване на производствените разходи не може да се открие никаква разлика между постоянния и променливия капитал, то изменението на стойността, което се извършва по време на процеса на производство, неизбежно се свързва не с променливата част на капитала, а с целия капитал. Така на единия полюс цената на работната сила се явява в превърнатата форма на работното заплащане, а на противоположния принадената стойност се явява в превърнатата форма на печалбата“.

Следователно това „отклоняващо се от него отношение“ е същото, но от гледна точка на превърнатата форма. Това, че „стоките се обменят по отношение на вложения в тях труд“, диалектически е същото, което „произтича не просто от изравняването на капиталовите печалби“, а е „цената на производството като превърната форма на стойността на стоката“ (52). А това, което Бьом-Баверк дава вид, че не разбира, е несъвпадането между „работно време“ и „труд“. Защото разменящите се стоки, А и B, не включват в себе си еднакво количество труд: възможно е едната да е продукт на прост, а другата – на сложен труд, т.е. „еднаквото работно време за прост и сложен труд съдържа различни количества труд, и колкото е по-сложен трудът, толкова по-голямо количество труд съдържа той в себе си… Следователно стоките А и B при еднакво работно време съдържат различно количество труд, затова и стойностите им са различни, следователно и цената им“ (53).

Маркс казва: „Печалбата, за която говорим тук, е само другото название на самата принадена стойност, но представена в съотношение с целия капитал, а не само към променливия капитал, от който възниква. Следователно понижението на нормата на печалбата изразява намаляващото съотношение на самата принадена стойност към целия авансиран капитал“ (54), а също така: „Вследствие на различния органичен строеж на капиталите, вложени в различните производствени отрасли, а затова и вследствие обстоятелството, че в зависимост от различното процентно съотношение на променливата част към целия капитал (55) от даден мащаб посредством еднакво големи капитали се привеждат в движение различни количества труд, то от еднакво големи капитали се присвояват също различни количества принаден труд, или се произвеждат съвсем различни маси принадена стойност“ (56).

Преди да преминем към анализ на това, доколко днес е приложима концепцията на Маркс за ролята на общественото работно време и принадената стойност, нека се върнем за миг към думите на Гарсиа Линера и едно само по себе си важно послание в тях – „да направим свой приоритет богатството като потребителна стойност над разменната стойност“. Moishe Postone отбелязва, че при капитализма „по-високите обществени равнища на производителност не намаляват обществената необходимост за разход на работно време“ (57), защото капитализмът се стреми към създаване на излишък, а не на материално богатство: затова високите технологии не водят до намаляване на работното време, нито до постоянно повишаване на общото равнище на изобилие. Postone следва анализа на Маркс, който доказва, че усъвършенстването на средствата за производство е предназначено единствено за производство на по-висока принадена стойност, което може да стане или чрез увеличаване на работното време, или чрез увеличаване на тази част от общественото работно време, в която работникът създава принадена стойност, т.е. реално намаляване на неговото „необходимо работно време“ (58) с цел произвеждане на добавена принадена стойност; така се ражда понятието „относителна принадена стойност“. Тъй като целта е последната да бъде колкото е възможно по-голяма, неуместни се оказват не просто икономическите категории, а практическите съображения изобщо: след като създаването на потребителна стойност е само средство и богатството (или материалната ценност) не е необходимо, то може да бъде принесено в жертва на производството на по-висока принадена стойност. Оттук логично следва и глобалната екологична катастрофа.

Но Postone в определен смисъл спира дотук. Можем да добавим, че дори когато реална необходимост от употреба на жива работна сила и генериране на добавена принадена стойност в класическия смисъл на понятието няма– поради автоматизиране и дигитализиране на труда, – тя остава необходима именно поради тотализиращата специфика на човешкия ангажимент в труда. За да може не само да се възпроизвежда, а колкото е възможно да се повишава качеството на средствата за производство, е необходимо колкото е възможно по-активно и продължително да се осъществяват наблюдения, анализи, проби, подобрения и в резултат изобретяване на по-съвършени средства за производство, за което са и предназначени  нематериалните работници (точно обратното на мечтите на Хардт и Негри).

Трудът на хората, работещи с високи технологии, се експлоатира с тази цел; но за да бъде тя изпълнена, е необходим (също колкото е възможно повече) трудът на хората, работещи манифактурно и в буквалния смисъл на думата запазили остарелите уж характеристики на ранноиндустриалния пролетарий, както и доиндустриалните. Затова в съвременния капитализъм работният ден не намалява, а се увеличава все повече и увеличените потребности са не причина, а следствие от разширяване на обхвата на експлоатацията. Още преди шестдесет години Маркузе обяви, че днес този обхват включва цялото време и цялото същество на индивида. Затова и пространствата за придобиване на принадената стойност, и самото измерение на понятието са се увеличили или изменили.

В сложното време на постиндустрията, изградена върху експлоатирането на самите предшестващи я начини за производство, можем да наблюдаваме цялата история на т.нар. експлоатация на човек от човека, сглобена в ново качество. Тук придобиват ново значение думите на Маркс, че капитализмът разкрива с небивала досега яснота истината за социалните и производствени отношения в предишните епохи. Фабриката на съвременната експлоатация обаче става обозрима единствено ако бъде обхванат нейният терен – планетата. В която работещите по 8 часа и консумиращи през останалото време, създаващи по този начин перманентно принадена стойност, са все по-незначително малцинство сред тези, които нямат време за консумиране, най-често и възможност да имат това време, защото работят по 12-14-16 часа за оцеляване.

Днес „армията на безработните“ вече служи като латентен способ за непрекъснато производство на добавена принадена стойност по начина, който Маркс навремето определи като немислим – директно намаляване на заплащането на работника. Възможността безработният да се съгласи да се сдобие с работа при по-ниско заплащане от това, което получава работещият, масово се използва, особено в сферата на неквалифицирания труд. Вече не е необходимо безработните да бъдат „армия“, защото „съвсем малък процент безработни могат да намалят значително заплатите, понеже готовността им да работят за по-ниски заплати представлява опасност за всички работещи“ (59). Може би най-зловещият смисъл на експлоатацията се крие в недопускане до буквалното ù осъществяване. Безработният е експлоатиран, като е „възпрепястван изобщо да бъде подложен на експлоатиране в класическия икономоцентричен смисъл“ (60).

Жижек обаче не развива тази идея, подсказана от Ф. Джеймсън. Именно той разкрива най-сериозното основание понятието „принадена стойност“ да бъде разширено от тясноикономическо до най-дълбоко политическо: посредством абсолютното спестяване на променлив капитал, директно генериращо печалба, посредством лишаването от минималните условия за съществуване капитализмът изхвърля огромен, бързо нарастващ брой хора извън социума. Това е далеч по-радикален способ за създаване на пролетариат в смисъл, че спрямо тези хора политиката на изключване е приложена с пълна категоричност, те буквално нямат нищо, защото не притежават дори собствената си работна сила: за да я продадат на капиталиста, той трябва първо да им я заеме, като им предложи работни места, и са му задължени още преди да са започнали работа, въпреки че съвкупният капиталист до момента е произвел мащабна принадена стойност благодарение на тях. Този пролетариат обаче е произвел безкрайно повече – ново обещание за политическа революция.

Статусът на изключването е политически и напълно заличава всички следи на социален детерминизъм, до които води обвързаността на класическия пролетарий с капиталистическите производствени отношения и необходимостта от достигане до крайна точка на социалния антагонизъм. Тази точка е достигната. Революционната перспектива остава изцяло политически въпрос.  Благодарение на реално-метафоричното разширяване на разбирането за експлоатация е сътворено това друго на обществото, което има много повече от икономически основания да бъде класа (в качеството на не-класа, на де-класираност). Тази класа, макар емпирично да променя своя състав, няма да се промени и разпадне поради икономическа диференциация или конюнктура. Именно на фона на контрамарксистката идеологема, че в информационното общество хората без работа вече не са нужни като „армия“, възниква и новият прочит на тяхната роля в класовата борба.     

 

Използвана литература

(1) Маркс, К., Энгельс, Фр. Капитал. Критика политической экономии. Том первый: процесс производства капитала. В: Сочинения, т. 23, Москва. Издательство политической литературы, 1960; с. 198-209.

(2)  Рийч, Р. Трудът на нациите. Как да се подготвим за капитализма на XXI век. София, УИ „Св. Климент Охридски“ 1992; стр. 89-98. 

(3) Най-впечатляващите заплащания стигат до 10 цента на час. See Jones, D., Sorrell, L. Sweatshops horror exposed. In: The Sun, 14th March 2012. Авторите описват бангладешки цех, в който работят 5000 души, собственост на китайска фирма, като разменната стойност на стоките е между 15 и 35 долара. Китай постига изключителни макроикономически успехи и някои резултати в елиминирането на бедността в икономически развитите си райони за сметка на робска експлоатация от подобен тип в чужбина. Също в Бангладеш загинаха 957 души на 24 април 2013 г. при пожар в sweatshop. See Factory Collapse in Bangladesh, in: Institute for Global Labour and Human Rights, http://www.globallabourrights.org/campaigns?id=0049 (Last Visited on 21 July 2013). При липсата на здравно осигуряване и застраховки капиталистите често печелят от спестяване на няколкото цента надница на покойните работници.

(4) See Brown, Druzila K., Deatdorf, Alan K., Stern, Robert M. Labor Standards and Human Rights: Implications for International Trade and Investment. International Policy Center “Gerard R. Ford School of Public Policy,“ University of Michigan, 19 August 2011; p. 18.

(5) Brown, Druzila K., Deatdorf, Alan K., Stern, Robert M. Ibid., p. 23.

(6) Myerson, A. In Principle, a Case for More ‘Sweatshops’. The New York Times, June 22, 1997.

(7) Ibidem.

(8) Krugman, P. Safer Sweatshops. The New York Times, July 8, 2013.

(9) Krugman, P. The Return of Depression Economics and the Crisis of 2008, 2th Edition. W. W. Worton, New York/London, 2009; p. 28.

 (10) Или „когнитивният труд“, cognitive work. Zizek, S. In Defense of Lost Causes. Verso, London/New York 2008; p. 359.

(11) The Millennium Development Goals Report. United Nations, New York 2007; p. 26.

(12) Davis, M. Planet of Slums. Verso, London/New York 2006; p. 19.

(13) The Millennium Development Goals Report. United Nations, New York 2012; pp. 4, 56.

(14) Негри има предвид, че производителните сили вече не са отчуждени от средствата за производство: „нематериалните работници“ притежават своите компютри и др. високотехнологични устройства.

(15) Т.е. производителните сили (работниците) се превръщат в средства за производство.

(16) Negri, A. Goodbye Mr. Socialism. Seven Stories Press. New York/Toronto/London/Melbourne 2006; p. 168.

(17)  Ibid., p. 234.

(18)   Balibar, E. Communism as Commitment, Imagination, and Politics. In: Idea of Communism 2, The New York Conference. Verso, London/New York 2013; p. 31.

(19) Zizek, S. First as Tragedie, Then as Farce. Verso, London/New York 2009; pp. 145-146.

(20) Ibid., p. 147; See also Zizek., S. Living in the End Times. Verso, London/New York 2010; p. 233; Zizek., S.Less Than Nothing. Verso, London/New York 2012; p. 187.

(21)  Zizek, S. First as Tragedie…, p. 145.

(22) Данните са приведени по: Burbach, R., Fox, M., Fuentes, F. Latin America’s Turbulent Transitions: The Future of Twenty-First-Century Socialism. Zed Books, London/New York 2013; pp. 127-128;

World Bank, Condition cash transfers; http://web.worldbank.org/WBSITE/EXTERNAL/TOPICS/EXTSOCIALPROTECTION/EXTSAFETYNETSANDTRANSFERS/0,,contentMDK:20615138~menuPK:282766~pagePK:148956~piPK:216618~theSitePK:282761,00.html (Last Visited on 27 July 2013);

 World Bank, Lifting families out of poverty in Brazil – Bolsa Familia program, http://web.worldbank.org/WBSITE/EXTERNAL/NEWS/0,,contentMDK:20754490~menuPK:141310~pagePK:34370~piPK:34424~theSitePK:4607,00.html  (Last Visited on 27 July 2013); 

точната амплитуда на паричната помощ е от Lindert, K., Linder, A., Hobbs, J., De la Briиre, B. The Nuts and Bolts of Brazil’s Bolsa Famнlia Program: Implementing Conditional Cash Transfers in a Decentralized Context, Social Protection/The World Bank, p. 16.

(23) Kliass, P. Lula’s Political Economy: Crisis and Continuity. In: NAGLA Report on the Americas. Lulas’s Legacy in Brazil. Vol. 44, № 2. March-April 2011; pp. 20-21. 

(24) Zizek, S. Living in the End Times…, p. 235-236.

(25) Burbach, R., Fox, M., Fuentes, F. Op. Cit., p. 134.

(26) Ibid., p. 131. 

(27) Bueno, R. L., Datta, A. The Politics of Evo Morales’ Rise to the Power in Bolivia. Overseas Development Institute, March 2011; p. 8. Subsistence farmers – земеделци, които произвеждат само за препитание.

(28) Ibid., p. 11.

(29) Burbach, R., Fox, M., Fuentes, F. Op. Cit., pp. 85-86.

(30) Source: SEDLAC (CEDLAC and the World Bank). Stats. Poverty. Official poverty headcounts (national) 2013. Download from http://sedlac.econo.unlp.edu.ar/eng/statistics-detalle.php?idE=34 (Last Visited on 27 July 2013)  

(31) Brusie, L. 2012. Les conflits en Bolivie. In: http://www.academia.edu/2531226/2012_Les_conflits_en_Bolivie (Last Visited on 27 July 2013)  

(32) Burbach, R., Fox, M., Fuentes, F. Op. Cit., p. 61.

(33)  Ibid., p. 66.

(34) Navarro, L. H. El pueblo boliviano vive la mayor revoluciуn social. La Jornada, Martes 7 de febrero de 2012, p. 2, http://www.jornada.unam.mx/2012/02/07/politica/002e1pol Last Visited on 28 July 2013

(35) Lustig, N. Poverty, Inequality and New Left in Latin America. In: Democratic Gouvernance and the „New Left“. Woodrow Wilson International Center for Scholars. №5, October 2009; p. 11.

(36) Ibid., p. 13. Влиянието в дългосрочна перспектива на историята на страните и действащите институции, бавно променящите се детерминанти на неравенства: нива на расово и етническо неравенство, обусловени от тях наследени нива на икономическо и социално неравенство, първоначално и последващо разпределение на земята, устройството на индустрията, пълният спектър от държавни политики, които могат да увеличат или намалят неравенството.

(37) Coster, H. Child Workers in Bolivia, Unite! In: Foreign Policy, November 18, 2010. 

(38) Lustig, N., etc. Fiscal Policy and Income Redistribution in Latin America: Challenging the Conventional Wisdom. Tulane Economics Working Paper Series, October 2011; p. 17.

(39)  See Burbach, R., Fox, M., Fuentes, F. Op. Cit., p. 62.

(40) Lustig, N. Poverty, Inequality… p. 13.

(41) Авторите отбелязват, че може би в „сивия сектор“ съществува минимална легална заетост, поради което общата неформална заетост е по-малка от заетостта в „сивия сектор“ и неформалната заетост извън него. Данните са по: Statistical update on employment in the informal economy. IL0 – Department of Statistic, June 2012, p. 4-5. 

(42) Сведенията за обсега на методологията са от изследването върху Мексико, защото там тя е най-подробно разработена, това е последната засега публикация от серията и с най-новото потвърждение за ефекта от проучването на доходите от капитал на най-богатите в отделните страни. Разбира се, използваните схеми и вариации на променливите спрямо всяка конкретна задача са далеч по-усложнени от начина, по който ги представяме тук (освен това има четири метода, приложими при недостиг на директни сведения за домакинството). See Campos, R., Esquivel, G., Lustig, N. The Rise and Fall of Income Inequality in Mexico, 1989-2010. United Nations University, World Institute for Development Economics Research. January 2012; p. 4.

(43)  McLeod, D., Lustig, N. Inequality and Poverty Under Latin America’s Left Regimes. Tulane Economics Working Paper Series, March 2011; p. 3.

(44) Ibid., p. 25.

(45) Birdsall, N., Lustig, N. McLeod, D. Declining Inequality in Latin America: Some Economics, Some Politics. Center for Global Development, May 2010: p. 3-4.

(46) Ibid., p. 4.

(47) Маркс, К., Энгельс, Фр. Цит. Соч., с. 165.

(48) Защото изключват принадената стойност (Бел. авт.) Вж. Маркс, К., Энгельс, Фр. Капитал. Критика политической экономии. Книга III: Процесс капиталистического производства, взятый в целом. В: Сочинения. Т. 25. Государственное издательство политической литературы. Москва, 1961; с. 30.

(49) Zizek, S. Living in the…, p. 224.

(50) Бем-Баверк, О. Критика теории Маркса. ООО „Социум“, Челябинск 2002, с. 33.

(51)  Ibid., сс. 34; 33.

(52) Маркс, К., Энгельс, Фр. Капитал… Книга III… с. 168.

(53) Гюсин. Критика работы Ойген Бём-Баверк „Критика теории Маркса“ (pdf). www.gyusin.ru, 2007. За понятията „прост“ и „сложен“ труд вж. Маркс, К., Энгельс, Фр. Капитал. Критика политической экономии. Том первый: процесс производства капитала…, с. 53: „По-малко количество сложен труд се равнява на по-голямо количество прост“ и т.н.   

(54) Маркс, К., Энгельс, Фр. Капитал… Книга III… с. 234.

(55)  Т.е. принадената стойност. (Бел авт).

(56) Маркс, К., Энгельс, Фр. Капитал… Книга III… с. 172.

(57) Postone, M. Rethinking Marx (in a Post-Marxist World) (1).  Washington, D.C., August 19 1995. http://obeco.no.sapo.pt/mpt.htm (Last Visited on 30 July 2013).

(58) Времето, необходимо за възпроизвеждане стойността на работната сила, т.е. за получаване надницата на работника. За относителната принадена стойност вж. Маркс, К., Энгельс, Фр. Капитал… Том первый…, с. 322-332. 

(59) Zizek, S. Living in the…, p. 209.

(60) Zizek, S. Answers Without Questions. In: Idea of Communism 2…, p. 193.