Философският поглед на поета върху Живота и Човечеството
Помня Лъчезар Еленков от поетичните сбирки и литературните четения в столичния Студентски дом на културата. Става дума за поетичното поколение, което тогава крачеше по стръмния друм към „владенията“ на Пегас, а сега са автори с престиж, водещи сътворители в българската литература и култура.
Еленков се откроява сред тях. Носи излъчване, което респектира. Не съм близък с лирика, но съм склонен да обясня своеобразния му магнетизъм с обноските на интелектуалец и духа на аристократ. Етикетът си е етикет… Дори гарниран с небрежност.
Спирам се по-обстойно на миналото не от желание да демонстрирам познаваемост на поетиката, а защото присъствието на стихотвореца в обществото рефлектира по особен начин върху лириката му.
Надникнете в творческата биография но поета. Четете и оставате шокирани от невежеството си. Или от тоталната липса на информация за високите постижения на творческата интелигенция. Споделям с горчивина: нямах представа за (точното понятие е огромното) поетичното творчество на Лъчезар Еленков и достойната обществена оценка за него. И за сетен път се убеждавам, че провинцията не е нищо повече от дестинация, изолирана от културен мегаполис, че за шефовете на изкуството, повече или по-малко, майсторията е „бял кахър“.
Сътвореното от Еленков, например, е незнайно в провинцията. А носи на създателя си поредица отечествени и вселенски награди. Ето го парадокса! Особено стойностни са: националните награди на името на Гео Милев, Михалаки Георгиев, Иван Нивянин, на ДКМС; към колекцията принадлежи отличието на сп. „Млада гвардия“ — Москва; поетът е кавалер на ордените „Народна република България“, „Стара планина“ — I степен, „Кирил и Методий“, „Червено знаме на труда“; удостоен е със званието „Народен деятел на културата“. Член е на Перуанската академия на поетите. Почетен гражданин на Белоградчик.
Служебната му биография начева в Радио София, минава през редакциите на няколко списания, кабинета на главния секретар на Съюза на българските писатели, за да стигне до посолството в Москва, където е посланик и директор на Българския културно-информационен център.
През 2012 г. Лъчезар Еленков обнародва поемата „Звездно писмо“. Формата на лироепичната творба не споделя широка популярност сред водещите поети. Способът е нетипичен за българската поезия, интелектуален, философски. Във взаимозависимите и взаимообуславящите се връзки между самобитното и характерното авторът изгражда специфично художествено съчинение. Вихрено въображение ражда несекваща, неповторима образност: „натрапен мрак“, „клетката на тържество“, „тамянени воали“, „дреха облачна“ и пр. Философският поглед върху Живота и Човечеството не е рецепта. Авторът оставя свободата на Човека сам да прецени и определи поведението си в обществото. Перото на Еленков изписва символи — чудновати за родния лиричен реквизит. Бързам да подчертая своеобразността на поемата, което ù отрежда място на висша степен неподражаемост и недостижимост. Специфика, която го откроява от стила на събратята по перо. Впечатляваща особеност.
Мотото подсказва, както е редно, темата и съдържанието на „Звездното писмо“. Авторът подбира цитат, наситен със символика, образен, ако да е от Константин Циолковски, а може би поради това. По-важно е, че още въвеждащата фраза поставя във фокуса на вниманието Човека. Човекът с главно Ч. Животът с главно Ж. Човечеството с главно Ч. Където има Живот, Човек, Човечество, има обич, има любов, има момичета с очи на вселена цяла. Има егоизъм. Има раздяла. Не невинна: битието е низ от „силен дъжд“ и „много светлина“, замрежени погледи и топящ се лед.
Творбата създава усещане за лека фрагментарност. Има я….. получава се от въпросите, които авторът сипе и очаква отговори. Думата е за вълненията на деня, вълненията на времето, „знаците, че нещо идва“. Ето откъде се получава усещане за фрагментарност –.. познат прийом в литературата, към който не всички автори прибягват, а отбягват. Защо ли? Между строфите има здрава логическа връзка, макар и леко неглижирана. И тия откъси – сякаш тухла по тухла редят житието на цяла епоха – не, епохи. Въпросите не са питания въобще, а съдържат анализ. Не носят персонален адрес. Авторът ги отправя към Човечеството… Което значи към мен, към теб, към другите… Понеже То не е абстракция. Ние вкупом сме Човечеството.
Именно нему са потребни отговорите. По всички възможни начини: от Божия храм с „озоновия свод“ при изгрев, „по цялата обречена земя“, през Христос с венеца, до Космоса! А нейде:
Гледа слънчевата вис:
Синът прохожда тих,
Възторгът – премълчан,
Спи пред буря тишината…
И веднага:
В утрото
възкръсна Вярата
и площадите събуди.
Площадите говорят. Говорят недвусмислено. Говорят категорично. Не винаги позитивно. Не винаги възпитано.
Ти, светице моя, като свещ
край родовия гроб сама говориш –
най-свидна и така далечна си…
След смайващо богатите, изумителни картини следва въпросът:
Дали това не са
знаците, че нещо идва.
Подир толкова терзания, дълги страдания, патила, причинени от „власт преситена“, най-сетне „в нас – нейните деца големи“, проговаря Съвестта. Простреляна.
В порядъка на мисли авторът спира вниманието си на войната. Не рисува батални сцени. Не ни убеждава в най-разрушителната ù същност. Пределно лаконично, пределно образно отбелязва:
Безпощадната война със стръв
отне голямата илюзия,
че лирата е нещо повече
от предвидената кръв.
Говори, бди, блести
Стомана, влязла в бой
изгревите да спасява.
В музея тикат поетите в ъглите: правят дестинации на Стоманата. Надеждата е стоманата „изгревите да спасява“, да върне звъна на песента, на лирите „сребърното звездно стреме“.
Лъчезар Еленков е умозрителен автор. С характерен личен почерк и съзидателна сръчност. Само с няколко стиха „мечтателят луд“ хвърля мост между три епохи. Ведно с момиче с очи „вселена цяла“ се озовават на Голгота. Бран! Няма как да не се попитаме „мечтателят луд“ не е ли Духовният атом на вселената, целунат от Бога? И пак след прокудена надежда мрак пълзи… Гарвани грачат… И поредният
въпрос… Без отговор.
Ти защо, човечество,
вървиш към залеза
с венеца на Христос?...
Не липсват проповеди за свобода. Житието триумфално се повтаря. Кафяви горили пред окървавени сфинксове и тронове… Не всичко е опустошено. Свирепите снежни виелици отстъпват пред жаркия август. Месецът на светулките. Надежда след вековна тъма. Глътка въздух след вековно бездихание. Ето логичната развръзка на житието. Светулките със своя морз! Много ни се иска да не е стряскащият SOS, а чаканите от Човечеството отговори на въпросите, съдържащи се в „Звездното писмо“. Писмото: сполука, съдба, щастие!
Кореспонденцията с Човечеството, с Живота предполага съзидателна смелост, увереност, ясна оценка на личните качества, прецизна формулировка на тезата. Лъчезар Еленков носи решителността, добавъчно има живеца, наричащ се „вътрешна потребност“, да го стори, а има и какво да каже на читателя за битието и историята на Човечеството.