СЕПТЕМВРИ’23 В СПОМЕНИТЕ НА МОЯ РОД

0
360

Горан Йонов е роден през 1947 година в гр. Септември. Завършил е международни икономически отношения в София. Работил е в българските дипломатически мисии в Лондон и в Хага. През 2004 г. е назначен за извънреден и пълномощен посланик на Република България в Стокхолм. След завръщането си от Швеция става заместник-министър на вътрешните работи, а от юли 2008 г.  е секретар по външна политика и международна сигурност на президента Георги Първанов до края на мандата му. Член е на Управителния съвет на Международния институт за сигурност и сътрудничество в София.

 

Националният ни характер се проявява най-силно в трудни времена. Някой историк, с таланта на Захарий Стоянов и визията на Иван Хаджийски, трябва да изследва и съпостави националните особености на българските революции, въстания, бунтове, завери, метежи, преврати и пучове. Да потърси общото в техните духовни, национални и социални мотиви. Да проникне като Димо Казасов в тъмнините на българските заговори“. И със сигурност ще установи, че при всяко социално брожение властта неизменно оправдава безчинствата си с това, че отечеството е било в опасност.

Септемврийското въстание прилича на Априлското по своята  обреченост и идеализъм. И двете са част от нашата история. Потушени са жестоко от властта, били са слабо организирани, зле въоръжени и проядени от предатели. Ето откъс от знаменития апел на Антон Страшимиров, публикуван през ноември 1923 г:

Не бива да останем безучастни пред страшното бедствие от току-що потушената гражданска война в страната. Стоят безпомощни хиляди семейства на избити и арестувани. Нито тези, които подгавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както турчин не го е клал нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, останали на произвола през зимата…“

Честният и непредубеден Страшимиров, който е въплъщение на народната съвест и българския демократизъм, определи септемврийските събития като гражданска война. Война, в която нямаше и не можеше да има победители.

Не съм срещал по-точна и безпощадна критика както към палачите, така и към водачите на Септемврийското въстание. Останалите автори или елейно венцеславят въстанието, или примитивно го обругават.

Припомням, че на единствената среща на Георги Димитров с Ленин през февруари 1921 г., малко преди Кронщадския метеж, Димитров говори за наличие на революционна ситуация в България. Вождът на световната революция отговаря отрицателно и проницателно: Моят съвет е да не се увличате… ще ви смачкат. Който се съмнява дали наистина го е казал, да отиде в  гоцеделчевското село Баня до единствения  паметник със статуите на Ленин и Димитров заедно. Там Ленин нещо обяснява, а Димитров слуша — скулпторът е бил историк и е хванал точно момента на съдбоносната реплика, не се шегувам. 

Две години по-късно Ленин вече е неадекватен здравословно и психически, в Москва назрява битка за власт, а Сталин още не е хванал здраво секирата. Интуицията му е подсказала, че часът на световната революция трябва да се отложи за неопределено време, иначе губи властта в собствената си страна. И при тази мътилка в България се готви въстание…

Абсурдно е да се допусне, че такова въстание може да се задвижи от партийни апаратчици, ако няма социално-икономическа мотивация след националните катастрофи в освободителните войни. Доказателство за това е поведението на мнозинството от местните организации, включително и тази в Саранбей, които самостоятелно са взели решение да въстанат и са изнесли въстанието на раменете си. Те са били земни хора — интелигенти, работници и селяни, водени не от абстрактни идеали за световна революция, а от собствените си социални рефлекси.

Организаторите са получили някаква финансова помощ от Коминтерна. И американците са получавали френски помощи, когато са воювали срещу англичаните. Статуята на Свободата пък е подарък от френските масони на американските им братковци и е издигната на парче земя, подарено от нюйоркски наркобос. Не съм чувал англичаните непрекъснато да  недоволстват от този факт.

И двете страни в конфликта губят страшно много от кървавата трагедия. Компартията се радикализира вляво, а властта забива държавната машина в дясната канавка и изпада в пълна международна изолация. Да обсъдим накратко тази тежка обстановка.

Деветоюнският военен преврат, Септемврийското въстание и последвалите политически брожения и терор в условия на диктатура отблъскват демократичния свят от България за дълги години напред. Белият терор се оправдава като защитна реакция срещу  Коминтерна, но на практика за трети път яко се продънваме в дълбоката пропаст, която сами твърдоглаво си копаем вече сто години. Хайде стига, на нас все друг ни е виновен.

Първоначално Септемврийското въстание не е определяно като антифашистко. Това става малко по-късно, когато симптомите на фашизиране на българската военна върхушка и на някои десни политически формации се превръщат в трайна тенденция. Етикетът не е толкова важен, колкото безспорният факт, че няколко месеца по-рано военната хунта насилствено е свалила с противоконституционни средства авторитарното съсловно управление на БЗНС.

Министър-председателят Александър Стамболийски и брат му Васил са заклани като животни на 14 юни 1923 г. в родното им тракийско село Славовица. Земеделският лидер е прободен 97 пъти с щик и обезглавен. След няколко дни и изпълняващият длъжността командир на охраната му, 28-годишният фелдфебел Христо Стоянов, е пребит до смърт в пазарджишката казарма.

Добър или лош, Стамболийски е бил на път да извърши стратегически завой във външната политика и да откъсне България от германската орбита. Събитията от 1923-1925 г. са първите ни фатални стъпки към фашистката коалиция в неизбежната Втора световна война. Две световни войни за едно поколение войници вече са ужасно много.

Демосът напуска българската „демокрация“. Властта се прощава с надеждата за подкрепа, особено от приятелските на БЗНС Англия и Франция. Всички балкански страни ни обръщат гръб. Монархът не е бил нарцис и бонвиван като баща си и тежко понася отвратителната обстановка. Тежи му и царската корона, но безхарактерно върви след събитията. 

А защо да не наречем въстанието антифашистко, след като премиерът проф. Александър Цанков сам нарича правителството си фашистко. Ето самопризнанието му в писмо до външния му министър Христо Калфов: Правителството в чужбина… не се ползва с добро име. Минаваме за недемократично, реакционно и фашистко правителство. Това е общото мнение на всички.(ЦДА, ф. 369 к, оп. 1, а. е. 313, л. 3.)

От обратната страна на барикадата ръководителите на Септемврийското въстание в София имат хазартна и непрофесионална оценка за зрелостта на революционната ситуация в страната. Това е все едно да обявиш въстание в Германия през 1933 г., след като Хитлер е взел властта, при това законно. Уви, имало е и такива фантазьори. Може да се допусне, че централното ръководство на въстанието по някакъв начин е повлияло на позициите на Коминтерна, след като Ленин ги е отрязал още през 1921 г. Все пак Васил Коларов е бил генсек на Коминтерна, макар и с ограничено влияние. Фатално обаче са объркали оценката си за Деветоюнския военен преврат, защото и те, като десните партии, но с различни мотиви, са ненавиждали „селската диктатура“ на оранжевите дружбаши със сопите. Четири години тези юнаци не само тормозят всички партии, но мачкат и синдикалните борби на работниците. Заговаря се дори за аграрфашизъм и този термин не излиза от употреба чак до средата на 30-те години.

За съжаление, по-активната част от ръководството на компартията до такава степен е била фиксирана в застарялата и опасна троцкистка доктрина за перманентната революция, че е изгубило периферното си зрение.

Понякога се случват и дребни възмездия: Тодор Луканов е един от трезвомислещите дейци, които не успяват да преодолеят погрешното решение за въстание и да запазят силата и авторитета на компартията. Затова пък синът му Карло Луканов, виден съветски деец и бъдещ външен министър на Народната република, взема скромно участие в операцията по ликвидирането на Троцки.

Разломът в ръководството на БКП (т.с.) по линията „за“ и „против“ въстанието е израз на съдбоносната и непреглътната „модернизация“ на партията след 1919 г. Още в началото на август 1923 г. е било ясно, че формалният и вече болен партиен лидер Димитър Благоев, Тодор Луканов, Никола Пенев, Тина Киркова и други са били против въстанието и са се противопоставяли на водещата тройка Коларов, Димитров, Генов.

Една скоба: Благоев остава класически марксист до края на живота си през 1924 г. и никога не заема ленински позиции. Той е идеолог, но не и конспиратор. През май 1919 г. Дядото успява да запази в новото партийно име БКП (т.с.) абревиатурата на тесните социалисти от старата си партия и тя остава прикачена чак до 1935 г., когато Димитров става генсек на Коминтерна и набързо я маха.

Ленин също умира през 1924 г. и постепенно лозунгът „Вся власть советам се трансформира във Вся власть Сталину. Димитров се разбира с Бащата на народите, допадат си по характер и мислят конспиративно. Имат еднакъв темперамент и си приличат по личните слабости. Това може би е причината Сталин да е бил по-снизходителен и търпелив към него. Били са почти връстници и в известен смисъл имат сходни съдби — загубили са първите си съпруги, а първите им синове са починали приблизително по едно и също време. Но Димитров е боец и рисковано е спорел със Сталин по много въпроси, особено когато е защитавал Тито.

От друга страна, между Благоев и Димитров, въпреки различията им, има принципна идейна приемственост, която по разбираеми причини се преувеличаваше. Замазва се обаче другата, „земляшката“ приемственост на общия им провинциален македонски патриотизъм, на който дават воля и в Народното събрание. Отчаяни са от неспособността на царска България да освободи македонските българи по военен или по мирен път. Подценяват също потенциала на зараждащия се по тяхно време агресивен македонизъм и тероризъм, превърнал страната ни в бойно поле за саморазправа между враждуващите крила на македонското освободително движение. Двамата смятат, че българският национален въпрос ще се реши по пътя на балканската федерация. Историята безцеремонно ги опроверга за федерацията, а България се провали в решаването на националния си въпрос.

В отворени наскоро стари досиета на британското военно разузнаване е посочено през 1919 г., че Димитров е интелигентен и безстрашен авантюрист. Това е висока оценка в английското оперативно мислене и подсказва, че британците са търсели точно българи като него, способни да разрушат „прусашкия“ бастион в сърцето на Балканите. На същия принцип германците помагат  на Ленин да събори Руската империя. Албионът още помни резила си, когато балканските „прусаци“ избиват цели британски полкове пpез Дойранската епопея 1916-1918 г.

Да се върнем отново към септември 1923 г. Очевидно е, че революционният момент е безнадеждно изтърван, а военната хунта се е укрепила, след като смъква земеделците от власт. Затова и въстанието е бързо потушено. Вождовете му доста скоростно се изнасят в Югославия, а е трябвало като капитани последни да напуснат потъващите кораби или да потънат с тях. Ако поне малко са вярвали в отвъдното, като обесения революционер поп Андрей от Медковец, днес щяха да са светците на лявата социална идея и всички, дори и днешните политически бомбаджии, щяха да бъдат респектирани от героизма им и да зачитат паметта и паметниците на всички загинали.

В поемата „Септември“ Гео Милев пресъздава с поразяващ експресионизъм духа и трагедията на Септемврийското въстание, без въобще да е бил комунист, както и мнозинството избити леви интелигенти. Той е талант с характер — най-модерният, най-търсещият български поет на ХХ век. Затова военните превратаджии неистово го мразят.

През 1917 г., като командир на разузнавателния пост на 34-и Троянски полк на Дойран, младият поет е ранен тежко в главата и  загубва дясното си око. На 15 май 1925 г. 30-годишният Гео Милев е извикан в Дирекцията на полицията на Лъвов мост и изчезва безследно. Останките му са открити през 50-те години в масов гроб край Илиянци. Бил е брутално удушен с железен тел и е разпознат  по изкуственото му око. И Христо Ясенов, и много други  също. В майската нощ на удушените български поети 450 леви интелигенти са избити по списък (три пъти повече от загиналите в атентата в църквата „Света Неделя“). Ако и това не е било мракобесие, здраве му кажи.

Политически режими, които избиват поети, нямат бъдеще. Повечето велики поети миришат на барут и са луди глави, бунтари, революционери като Пушкин, Байрон, Ботев, Яворов, Гео Милев, Вапцаров. Пред гробовете им трябва да стоим на колене и да се молим за прошка, че не сме ги опазили.

Терористичният атентат в софийската катедрала „Света Неделя“, като отмъщение за септемврийските кланета през 1923 г., е признат исторически грях на компартията. А някой случайно да се е извинил за Септемврийското въстание? И все пак, в атентата загиват повече генерали, отколкото през освободителните войни. Необясними са пътищата, по които един македонски българин и пламенен патриот като майор Коста Янков, син на близък до монарха военен герой, самият той герой от трите войни, отрупан с царски ордени и медали, на всичкото отгоре зет на Димитър Благоев, се превръща в троцкист, терорист и македонист, главен организатор на атентата. При това на своя глава, въпреки че месец по-рано е получил указание да прекрати подготовката му, което е потвърдил и Страшимиров.

Далеч по-мащабен е последвалият бял терор и зверското избиване на лявата българска интелигенция, която в много случаи е осъдила атентата. В центъра му е същият този дегенерирал военен герой, ген. Иван Вълков, който извършва военния преврат на 9 юни 1923 г. и потапя в кръв последвалото Септемврийско въстание. Не ни трябват такива „герои“. Сега тихомълком ги реабилитират, но те нямат морално право да носят ордените си, дори и на онзи свят.

Нека се опитаме да надникнем в конкретиката на въстанието в Саранбей. Горан Йонов е бил железничар и ръководител „Движение” на гара Саранбей до 1920 г., когато го уволняват за участие в Железничарската стачка — най-голямата в историята на българското синдикално движение. Загинал е през нощта на 28 срещу 29 септември 1923 г. в Лозенската кория. Тази горичка е край Чепинска река, наричана все още Елидере, на няколко километра югоизточно от гр. Септември. Бил е на 36 години, оставил е вдовица с три невръстни деца, едното кърмаче на един месец. На лобното място, където реката пресича стария път София — Пловдив, е поставена паметна плоча с имената на загиналите септемврийци.

Непосредствената подготовка на въстанието започва в средата на август, когато в околностите на гарата се провежда среща на представители на всички  местни организации на компартията в район Саранбей. Дават се указания за въоръжаване на бойни групи. В началото на септември, поради предателство и последвали арести в София и провинцията, по-голямата част от местните ръководители и редовите участници напускат домовете си и започват да се събират в местността Елаците. Вземат решение Горан Йонов да замине за София за допълнителни указания. Той заминава веднага и се връща на 17 или 18 септември с паролата, а може би и с контрапаролата за въстанието.

В една непубликувана записка от 1985 г. на Григор Кузманов, син на септемврийски въстаник от Ветрен, се отбелязва, че баба ми Елена му разказала навремето следното: Преди да замине за София, попитах Горан дали Русия знае, че ние ще правим въстание, а той ми отговори, че на наши плещи ще го правим“.

На 19—20 септември в местността Малка Марица при Манолов Каваклък до село Мененкьово започват да се събират въоръжени групи от селата на Сараньовски район. Отрядите се съсредоточават към връх Еледжик в Средна гора и установяват връзка с четата на учителя Йордан Кискинов, действаща в Панагюрско. В местността Баладжа до село Карамусал (Виноградец) Горан Йонов се среща и със съратника на Кискинов — революционера железничар Йордан Ципорков. Всички са искали да чуят от първа ръка какви новини е донесъл дядо ми от София.

В Кратката енциклопедия за Септемврийското въстание е отбелязано: Сараньовският отряд е въстаническа бойна част, сформирана на 19 септември. Състои се от около 50 въстаници от селата Сараньово, Ковачево, Малко Белово, Гара Белово и Гара Саранбей с командир Горан Йонов. На 21 септември отрядът установява работническо-селска власт в село Съртхарман (Горно Вършило), превзема Славовица и Церово, а на 22 септември превзема и Сараньово. На 23 септември участва в първата и втората атака на Гара Саранбей, след което отрядът е разпуснат.

За гара Саранбей се водят тежки ръкопашни боеве — едни от най-кървавите сражения през цялото въстание, завършили с неуспех. В тези битки участват около сто въстаници от три въстанически отряда — Сараньовския, Лесичевския и Джумайския. Джумая е старото име на  село Сбор. В тези отряди е имало въстаници също от Калугерово, Ковачево, Ветрен, Карамусал (Виноградец), Пазарджик, дано не изпускам някое от околните села. Половината от въстаниците са загинали в района на гара Саранбей или са разстреляни наблизо. „Заслуга“ за това има и една македонска чета автономисти от Лъджене. Натоварени на каруци, те изненадващо връхлетели откъм Ветрен дол в тила на въстаниците, които на всичкото отгоре били подложени и на артилерийски обстрел от пловдивски военни части.

Така приключват неравните битки. Част от оцелелите въстаници се оттеглят в Родопите, а други се насочват към Средна гора. След разпускането на Сараньовския отряд Горан Йонов прави опит да се изтегли към Семчиновския дял на Алабак, но e заловен и откаран в Пазарджик. Разрешават на баба ми Елена кратко последно свиждане с него, за да му покаже новороденото им бебе и двете по-големи деца.

На 28 септември, както и през целия трагичен септември на 1923 г., есента е била мека и топла. Към полунощ арестуваните, навързани по четирима, са натъпкани в един конски вагон, прикачен към специа­лен за целта локомотив. Стоварени са близо до Лозенската кория и са разстреляни. По-късно близки на убитите, в това число и баба ми, първи са допуснати на местопрестъплението и стават свидетели на кървавата касапница. Преди да бъдат нахвърляни в една яма, разстреляните са били мародерствани и разсъблечени от палачите, на дядо му извадили дори златните коронки от зъбите.

Наскоро прочетох ръкопис на баба Елена по повод зверствата при потушаването на въстанието, които завършват така: Спас Попов, който беше оставен за свръзка… беше хванат от софийските войници и хвърлен във вагона заедно с Георги Минчев от с. Ковачево и с ножове са ги мушкали в гърба, като са ги карали да легнат и полуживи ги изхвърлят на гара Белово, обрани и съблечени. Същата участ сполетя и Иван Главчев. Отрезват му двете уши, връзват го в 12 ч. на моста на река Калимана при гарата (Саранбей), набучват го с нож на 27 места по гърдите и жив го заравят в една яма до гарата. По-късно надгробният му паметник беше начупен от пазарджишки войници. Прилагам и смъртния акт на Горан Йонов, от който да се види как прикриват престъпленията си, че бил умрял на полето.“

Остава загадка какво е донесъл от София в Саранбей Горан Йонов на 18 септември — парола, контрапарола или и двете. Едната обявява въстанието, а другата го отменя.

Преди години един септемвриец ми разказваше, че съдбоносното решение за въстание в Саранбей практически е взето от местната партийна организация, след като дядо ми ги уведомил за контрапаролата. Спомням си, че в новооткрития Исторически музей в гр. Септември беше изложена „паролата“, представляваща печат върху парче плат. Разчетох върху печата името на Луканов. Съмнявам се  дали  експонатът е бил автентичен, но очевидно е ставало въпрос за  контрапаролата.

След разстрела на дядо Горан баба ми е уволнена за известно време като старши учител в училището на гарата и започва страшна мизерия, но после я връщат на работа. Като епилог на тази семейна трагедия ето съдържанието на една пощенска картичка, която баба Елена изпратила в София до Мара, сестрата на дядо Горан, през 1924 г.:

Миличка Маро, по случай една година от смъртта на милия ми другаръ, изпращамъ ти ликътъ му за споменъ. Днесъ отидоха всички на гроба, само азъ останахъ, искатъ да ме уволнятъ по член 15, чакатъ само нещо малко и после на улицата. Ревахъ съ голема сила, дано ме чуе Горанъ. Изпращамъ ти много поздрави и целувки по Тина и Величка.

28. IХ. 1924 г.     Снаха ти.“

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук