Валери Станков е роден на 5 март 1956 г. във Варна. Завършил е „Руска филология“. Работил е като учител, журналист, спасител по плажовете, зам. – председател на Районен съвет за култура – Варна. Бил е шофьор на такси, моряк на фериботен комплекс, нощен пазач в частна детективска агенция, редактор и главен редактор на литературния алманах „Простори“, директор на възстановения Театър на поезията – Варна. Автор е на книги с поезия, белетристика, публицистика. Носител на много национални и регионални литературни награди. Член на Съюза на българските писатели. Женен, има трима синове.
ЕДИН ИДИОТ В СОФИЯ
На гара „Север“ нямаше цветя.
А на Централна гара ме обраха.
Един мангал сандже ми извъртя.
Една джебчийка бръкна ми в силяха.
Акт ми състави някакво ченге.
Сега с какво да си платя масрафа?
И — гол и бос — аз тръгнах по „Леге“.
А сетне свих в пресечките на „Графа“.
Кашони — три вързопа съчлених.
От стар „Москвич“ събрах кило пластмаса.
А после ти написах тоя стих
на стълбите пред банка ДС-каса.
Ако сега отнейде се явиш,
например — покрай щанда за закуски,
ме отведи — не ща далеч, в Париж —
а под ръка да мина с теб по „Руски“.
Ела при мен?… Над този адски свят
аз ще ти свия птиченце от вестник.
И нека в твоя чест да закънтят
камбаните на „Александър Невски“!
СОФИЙСКА ЕЛЕГИЯ
Ако се питаш как съм, съм добре.
За мен недей да мислиш твърде много —
ще си постеля старото сетре
и ще потъна — в сън дълбок на йога.
Ще засънувам твоите коси
и твоята убийствена походка,
как идеш ми в тревици из роси —
роси, по-бистри и от финска водка.
Мен в София не ме е вече страх.
Денят ми беше хепиенд на кино.
В Горубляне накефих се на мах —
пях „Let it be“ със Веселин Маринов.
В една пресечка, май бе „Три уши“,
ме сгазиха скинари на талази,
но родната полиция реши,
че вече няма смисъл да ме пази.
И върху мене легна черна нощ —
раздра се мракът — дрипава жалейка.
И името ти издълбах със нож
във парка на една самотна пейка.
Така поне седиш край мен в нощта.
Край нас щурчето къса седма струна…
И, ако Бог реши, на заранта
ще дойда тихо — и ще те целуна.
БУЛЕВАРДЪТ
С ЛИРИЧНИТЕ КЕСТЕНИ
Как е пусто на Царя и Графа!
Само в подлеза на НДК-а
грохнал пес подир няколко лафа
благодарно ми близна ръка.
Тъй бездомен, сиротен, несвестен,
стиснал бирата в кю-пак шише,
се търкалям из София — кестен,
пред метлата на жълто Айше.
Под дебели подметки и проза
аз приличам на жълто паве.
Покрай мен се събужда Софхоза —
пие чаша кафе — или две.
От билборда със розови бузки
дяволито ми смигна Азис —
сякаш с триста Китайци по Руски
цяла нощ бе нагъвал ориз.
Все те мисля… Мечтая си даже
да те милна на пейка по здрач.
Някой ден, ако станеш ми гадже,
да те водя на кино и мач.
Щом забият камбаните в „Невски“,
да изчезнем със теб яко дим.
Да цъфтят в суматохата кестени —
пък и ние под тях да цъфтим!
ДЪЖДЪТ, ВЪВ КОЙТО
АЗ НЕ ТЕ ЦЕЛУНАХ
За теб се барнах цял във тропикал.
Бях турил и обувки — свинска напа.
Едно такси ме пръсна с рядка кал.
През локвата край мен и бус прецапа.
Букетчето зюмбюли изтървах.
И джиесемът в шахтата се срина.
Дъждът переше фугите на Бах
в олуците — като през окарина.
Понеже цял ден кара на вода,
един пиян вдърви се като талпа.
А банкоматът светеше в дъжда
и пръскаше сребро върху асфалта.
Жена придърпа вейнато перде.
И дограмата с нервен жест заключи.
А ти на среща с мене не дойде.
На спирката се сгуших като куче.
И ти от мен отиде си, нали?
Без теб люти в очите ми тютюна.
И нека в твоя сън дъждът вали —
дъждът, във който аз не те целунах.
ПАМЕТНИК
НА КЪСНАТА ЛЮБОВ
Псе, свито на горчив кравай,
край черквата „Света Неделя“ —
аз грохнах в този град без край
към теб да скитам все по теля.
За теб попитах даже в ЦУМ.
А сетне — и в Централни хали.
По-лесно щях в Каракорум
да те намеря. Тук — едва ли.
От „Люлин“ — до „Дианабад“
и от Владая — до „Обеля“,
какво из тоя шантав град
така ужасно ни разделя?
В бетонни джунгли и гори,
с милион безсребърници Иуди,
не можеше ли призори
в постелята ми да се будиш?
Катеря Витоша — без дъх.
Мъглите стелят ми завеси.
И ще крещя от Черни връх
над цяла София: — Къде си?
Ще ме намерят някой ден
заспал — пред портите на Рая —
един безсмислен монумент
на късната любов пред края.
ЛЮБОВНАТА НОЩ
НА ЕДИН ЛЬОХМАН
Не знам защо ме биха призори
в градинката „Кристал“ петима души.
Поне да имах скътани пари,
пък аз в бохчата нямах даже круши.
Не бях отдавна ял такъв пердах.
Но помня, че — минута пред пердаха —
букетчето за теб едва успях
под пейката да скътам с радост плаха.
Тъй сладко бях на хладинка заспал —
на майчицата Витоша в полите.
След първия нокдаун бях парцал.
Едва след втория си преброих звездите.
Два кътника и тъп резец изплюх,
гипсираха ми три ребра отляво.
Не знам как не предадох Богу дух.
Навярно щото сиромах човек — жив Дявол.
Във „Пирогов“ ми казаха: — Здравей.
А в Първа градска казаха ми: — Здрасти.
Я си върви на варненския кей —
и като няма риба, хапвай пасти!
Ченгето ми написа протокол —
и каза: — Ако нямаш нещо против,
аз теб ще те кача на влака гол!
Не, нямам — казах. — Аз и гол съм готин.
И — ей ме, на! — към Варна пак летя.
Простих им всичко… мамицата тяхна.
А онзи мъничък букет с цветя
в градинката „Кристал“ без теб повяхна.
СОФИЙСКА НОЩ
На Ректората ти не се качи
и щом тролеят свърна към Герена,
готов бях да се просна по очи,
за да забравя тая празна сцена —
нощ, улица, фенер — и полицай,
вторачен в мен на шибаната спирка,
под чийто навес — свил се на кравай,
в яката ми бездомен вятър свирка.
По подлези, бистра, градинки, гари
не те видях. Не те видях. Защо?
И шапито над мен нощта стовари —
Софийска нощ — прогнило шапито.
Киркоров от афишите реве —
готов е цяла София да срути.
До изгрев слънце следват векове,
до залеза са шепичка минути.
Не пей ми се, не смей ми се… а ти,
защо и ти така от мен изчезна?
Трамваят блъсна ледени врати —
и сякаш ме изгълта черна бездна.
На гарата изпих един коняк,
дали ще те забравя, аз не зная…
И мятам се без теб на онзи влак —
последният, единствен влак — към Рая.
ИЗ ДНЕВНИКА
НА ЕДИН ЛУД В СОФИЯ
В метрото беше мрак — и адски гъч,
пък и нали не може да се пуши,
излязох — да ме барне слънчев лъч,
на Женския пазар да крадна круши,
заглавията в някой местен РЕП
да попрегледам бегло — на аванта.
Вместо да пише вестникът за теб,
ми гледат в потребителската чанта.
За бате Бойко пише, че е мъж —
щял всичките бандюги да натръшка
и магистралите нашир и длъж
и днес да нарисува с перодръжка.
Такъв огромен ден се очерта,
и няма пак надежда да се видим,
че — както Джени припка из ръжта —
и мисълта ми тъй към тебе иде.
Навярно днес ще гладиш, ще переш —
и никак няма да ти е до мене,
във храма „Невски“ ще ти пална свещ —
за теб ще се помоля на колене.
А привечер — из Княжевска гора —
залутан сред дървета и сред храсти,
ще викам цяла нощ: — Хип-хип, ура! —
за да не пукна подир теб от щастие.
ЕДИН ЩАСТЛИВ БЕЗДОМНИК
Не помня вече нищо от това,
което ти на тръгване ми каза.
Стърчах като надрусан със трева.
Главата ми бе куха като ваза.
Един педал предложи ми такси.
Мерси! — му изръмжах. Егати гея.
И дълго гледах твоите коси
как разпиля ги вятър след тролея.
Край мен дрънчеше тъпият трамвай.
Две курви ме изгледаха с досада.
И мислех — ако София е Рай,
тогава как живее се във Ада?
Ти каза: — Хайде, нека си вървим!
И болката отляво пак ме парна.
Да, пътищата — всички! — водят в Рим.
Но моите — без тебе — са към Варна.
Наместо в Банишора да стърча,
да слушам как стомахчето ми свири,
разстлах на Же-Пе гарата бохча —
и хапнах хляб и сиренце. С две бири.
А влак за Рим не свирна през нощта.
Сънувах ли те? Тъй и не запомних.
И си нарамих пътя през света —
и тръгнах си от теб — щастлив бездомник.
СТИХОТВОРЕНИЕ,
ЗАБРАНЕНО ЗА МЪЖЕ
Сабахлен взех си леко хладен душ,
намазах се с балсам и със помада
и — тъй като момче съм окумуш —
наточих се и аз за гей парада.
Разкърших бицепс, ханш и рамене —
направих и една коремна преса.
И чудех се — да бъда, или не —
със роклята, с която ме хареса?
Или с чорапогащник по „Леге“
и прашки от изчистена коприна,
сподирян от съмнително ченге,
и аз — красив — през София да мина.
Наметнал пищималче — тих сатен,
да вдигна лозунг с древната поука —
тоз, който хвърли камък върху мен,
да ходи нейде камъни да чука!
И тъкмо тръгвах — ни жена, ни мъж —
един въпрос в душата ми заблъска:
ако ми дойде мензис изведнъж,
как да си туря дамската превръзка?
И казах си: — Пич, прашките изуй!
Я стой си вкъщи, дявол да го вземе! —
коминчето на АЕЦ „Козлодуй“
не може никой да ти го отнеме.
МОЛИТВА ПРЕД БАНКОМАТА
… и тъй като съм стар — и оглупял,
пък съм и грохнал вече от умора,
забравих те къде си — в кой квартал,
дали си в Люлин, или в Банишора?
От тоя PIN-код тъй ме сви корем,
че трябваше към парка да притичам —
такъв шут бих на своя джи-ес-ем,
че сигурно говори си самичък.
Седях без теб на тъпия бордюр.
И идеше ми да се просна ничком.
А банкоматът — пълен чукундур,
изписа: „Недостатъчна наличност“.
Поне за бира-две да беше дал?
Да купя и билетче за трамвая.
Егати банкомата… Тъп педал!
Ще взема да го сритам най-накрая.
Смили се бе! И дай ми някой лев?
Ще си направя инак харакири.
Момичето си да целуна с кеф —
и да я черпя две студени бири!
БАЛАДА
ЗА НЕУЛОВИМАТА ЛЮБОВ
Над мен най-сетне София заспа.
И аз — преди две бири да изпия,
насметох два чувала с цвят липа,
навързах на казана топ хартия.
Намачках три кутии от петмез,
пет тенекии, срязани консерви.
Щом взема някой лев, дори и Крез
на моето богатство ще се нерви.
Един час дремнах, два за теб мечтах —
как утре ще ме чакаш в 5 на Плиска.
И ще ти кажа: — Боже, сторих грях,
как тъй до днес ръка не ти поисках?
И как ще купя някой стар „Москвич“ —
и с него ще преминем с теб по Руски.
Аз ще въртя волана — страшен пич!
И ще ти милна румените бузки.
А ти ще бъдеш хубава — като
момиченце със кеп за пеперуди,
във който — смешно в своето манто —
едно момче за полет в мен се буди.
Заспах — край Горни, май че бе, Богров.
И се помолих в своя час потаен —
дано неуловимата любов
на пролетни липи да ти ухае.
ЩЕ РИТАМ ФУТБОЛ
С АНГЕЛИТЕ В РАЯ
Когато ти изчезна ми по здрач
и София ми стана адски черна,
си казах: — Пич, приключи твоят мач!
Отново бях на пейката резерва.
Съдбата гол ми вкара от воле.
И аз в калта затънах до колене.
Живея. Но съм жив в криминале,
в което те откраднаха от мене.
Дори да си наема детектив,
да хвърля подир тебе взвод ченгета,
да вдигна София със каменарски взрив,
ще бъде ли щастлив във мен поета?
Как вярвах аз — безмозъчен глупак,
че ще пристъпя с тебе към амвона,
а утре, като дойда с някой влак,
аз тихо ще те милна на перона.
Сега без теб преглъщам стар салам,
наблъскан с протеини и със соя.
И „Александър Невски“ не е храм,
във който ще речеш: — Да, аз съм твоя!
Безумец — в тъпи сънища летя.
И знам добре какъв ще бъде краят —
там, горе — из поляните с цветя,
ще ритам футбол с ангелите в Рая!
ЕДИН КАШОН ОТ БОЙЛЕР
В ТРАФОПОСТА
Защото никой път не води в храм,
ако по пътя не вървя със тебе,
не тръгнеш ли със мен, ще пукна сам —
вълк единак, прехвърлил дол и хребет.
И — тъй като на този свят съм гост,
отхвърлям другите възможни версии —
без теб ще спя във някой трафопост,
на гара „Север“ — в склада за траверси.
И вярвам аз — нали съм си глупак —
дори когато лъжат ме изкусно.
И тъй изпращам всеки следващ влак
със мисълта, че своя влак изпуснах.
Поне си вадя хляба с честен труд! —
почти като във филм на Тарантино,
играх с едни клошари на барбут,
обраха ме — и сетне пихме вино.
В тролей, във трамвай, в случаен автобус
или в такси към кратера „Надежда“,
дори и Господ Бог не е Иисус,
щом пътят ми към теб не ме отвежда.
Понеже с теб не влязохме във храм,
картинката пред двама ни е проста —
един кашон от бойлер ще ти дам —
поне да се наспим във трафопоста!
ГОСТИЛНИЦА ЗА ДВАМА
Коремът ми залепна за гърба.
И миг преди от глад да се спомина,
поръчах си една шкембе чорба.
Поръчах и за теб, но тя изстина.
В гостилничката тъй и не дойде.
Влетяха две среднощни пеперуди.
И гледах през съдраното перде
как София от сън дълбок се буди.
А после пих две бирички — и в миг
пред погледа ми всичко се намести —
врабче ти свих — то литна с „Чик-чирик!“
над масите — едно врабче от вестник.
А после на салфетката — с молив
написах ти несръчни два куплета —
когато вече няма да съм жив,
да ти остане спомен от поета.
Изядох ли си своя хляб, не знам.
Но спастрих и за теб една трошица.
И си нарамих друма — страшно сам,
но тъй щастлив, че хапна с мен чорбица.
ДЕЛНИКЪТ
НА ЕДИН БЕЗДЕЛНИК
Днес поработих малко, но добре —
събудих се и слязох до морето,
лових кило сафрид на чепаре,
макар да не кълвеше общо взето.
Опекох ти сафрид на тенеке,
пих две-три бири и се чудом чудих
в Япония туй гадното саке
как ли го пият? Сигурно са луди?
А сетне полежах на моя плаж —
гол като пушка в родната казарма.
За пенсийка натрупах вече стаж,
докато все тъй чакам те във Варна.
Извадих миди, шитнах ги за лев,
защото друго искаше пазарът —
да слуша как от старичкия VEF
го лъже с кеф без срам пожарникарят.
А миг — преди да стана шепа прах,
прощални чайки кръг над мен извиха…
И аз — от пясък, сол и воден прах —
ти съчиних ей тия два-три стиха.
БРОЕНЕ НА СТАДАТА
ПРЕДИ СЪН
Във Овча купел не видях овце.
Но тъй като нощта над нас бе тиха,
чух как насън — по-лек и от перце,
що хора цяла нощ овце броиха.
А ние с теб в купето си мълчим
и слушаме парчета на Вангелис —
ти бялата ми риза мацна с грим,
коси разпусна — Ниагари прелест!
И в моя форд — с волумето на мах,
с почти неуправляемо кормило
развихрихме пушилки пътна прах —
от Лагера — през Дружба — до Курило.
Изнервен град — изнервени глави.
Единствен КАТ не спи — и ко ши прайми?
И с превишена скорост си върви
животът през квартали и прайм-тайми.
Ти хлътна тихо в своя блок едно —
и ме остави сам във Младост-4.
Но малкото гримирано петно
ме води през щастливи километри.
Поспах час-два във моя грохнал „Форд“ —
Мондео, пич! — две хиляди кубика.
Щастлив като Орфей — и страшно горд,
че не броих овце със Евридика!
СТОПАНИНЪТ
НА СТОЛИЧНИЯ ХОСТЕЛ
Аз ще отворя хостел в Младост-3.
И малка закусвалня в Дървеница.
И — вместо тъпи стихчета в зори,
на хората ще сипвам боб чорбица.
Сама жена, щом свърне отведнъж,
ще ù наричам сляпата неделя.
Замръкне ли при мен скиталец мъж,
на походно легло ще му постеля.
Добра ми е ракийцата. И — зла! —
но ничий поглед няма да помътя.
И ще премитам сутрин със метла —
та всекиму да бъде чисто в пътя.
А аз ще вадя своя стар тефтер —
и ще си пиша стихчетата прости,
надвесен — под жумящия фенер —
стопанин на един ненужен хостел.
В огнището ми огън ще гори —
за климатици плащах сто години.
Без доброта не струва пет пари —
лула тютюн светът дори не чини.
ПЕСЕН
ПОД КИТАЙСКИЯ ЧАДЪР
След токовия удар падна мрак.
Дъжд заваля. И всичко се разбяга.
Един чадър китайски купих пак —
по-готин и от дрянова тояга.
Ако те зърна нейде из града,
със теб из цяла София ще минем.
И аз ще те целувам под дъжда —
китаец от династията Мин Ем.
И ако сръбнем с теб по чаша чай
в любимата на Овча купел чайна,
аз на китайски ще река „Гуд бай!“ —
което в Пловдив значи „Густо, майна!“
Ще хапнем после пиле с ананас
или — в гевгир варени зеленчуци.
Какво не преживях без тебе аз? —
направо три китайски революции.
Добре, че си замина Горбачов,
че в своите последни три минути
Вселената да срине бе готов —
и нашата любов дори да срути!
Ела с мен под китайския чадър?
С тел ще му вържа счупените спици.
И този свят ще стане по-добър —
едно гнездо за хора и за птици!
КУЧЕШКО
СТИХОТВОРЕНИЕ
Навярно съм изглеждал твърде зле —
бездомен, гладен, без пари и стряха.
Два песа от Софийското поле
през столицата цял ден с мен вървяха.
Единият бе куц — и адски тъп,
щом беше дал да го стерилизират.
А другият обръщаше ми гръб,
когато сядах на кюфте и бира.
Преминеше ли с черно беемве
край нас властта — и почвахме да вием —
за нас кой мисли на „Дондуков“ две ?
Нас пак не ни поканиха на прием.
Щом в парка седнех аз на теферич,
и псето — гледам, с обич ми се плези:
— Пиши, ама не прекалявай, пич!
Защото кой сега чете поезии?
Върху кашон от кофите за смет
написах стихче с ей такива букви:
какъв е този кучешки късмет —
поет да се родиш, поет да пукнеш?
Стърча на Цариградското шосе
и питам тия псета две край мене —
и аз ли ще се скитам — звездно псе,
из своите измислени Вселени?
ИЗКАЧВАНЕ НА ЧЕРНИ ВРЪХ
Пресипнах — цял ден виках „Ой-ла-ри-пи!“,
додето качвах с дружки Черни връх,
и ризата ми стана цяла в дрипи
от трънките, и грохнах аз — без дъх.
Сто гайди ли, кавал ли в мен изсвири?
Или ми скача кръвното и днес?
И казах си — да бях пил две-три бири,
бих се качил дори на Еверест!
И — сетих се, когато бях овчарче,
щастливо как си овците пасях.
Как никой тук не си е спретнал барче
с две келнерки край мокрия тезгях?
Напълних двата джоба с трънкосливки
и си починах под една елха.
А дружките ми пееха — щастливки!
И пак поех — Щастливец, към върха.
Морена от небето ли се свлече? —
сърдито, спряно — слънцето пече.
Но никой връх не е все тъй далечен —
и ти ще стигнеш своя връх, момче!
На Черни връх е черното ти злато.
Оттам нататък няма накъде…
Не грохвай, катери се — докогато
Бог небеса за полет ти даде!
МОЛИВЧЕТО ОТ МАМА
Когато сутрин София прохожда —
в такси, с трамвай, на рикша и тролей,
из мръсните подземия на Вожда
аз хлътвам пак под онзи Мавзолей.
И не защото поркам си ракия
с клошарите — и много съм щастлив.
Защото във темелите му крия
един — от мама завещан — молив!
А някога — по шорти и по цвички
пред Мавзолея суркахме нозе.
И пеехме си в хор — щастливи птички,
че има манджа, бира и мезе.
И аз в Демократичната левица
бях зачислен към кацата със мед.
А Първият държавен наш Бащица
със вярна длан ни сочеше: — Напред!
Днес бодигардът му с осанка строга
откри две-тристаметрово шосе:
— Да бъде! — каза. — Волята на Бога!
Но нещо мене взе да ме тресе.
И казах си, когато в миг площада
се люшна пред напукания змей:
— Не ще това Чудовище да пада! —
непоклатим е този Мавзолей.
Не свалях власт с куршуми, меч и огън.
Дори не ме харесаха в ДС.
Поетът — със моливчето на Бога —
темелите на всяка власт тресе.
МЪЖЪТ, КОЙТО ТЕ ГЛЕДА
ОТ ОГЛЕДАЛОТО
Когато мина сетният трамвай
и отгърмя проклетата мотриса,
на пейката се сгънах на кравай
и сетих, че започна да ме втриса.
Над София се тръшна айсберг студ.
И сигурно бе зрителна измама,
но те видях — на Слатински редут
как слагаш ти ефирната пижама.
Свали грима — и мацна нощен крем,
прокара длан по бялото си тяло.
И в този миг обезумях съвсем —
и врязах се във твойто огледало!
Косите ти ухаят на липи —
любимите ми, юнските! — по Графа.
А твоят мъж във спалнята не спи
и нервно мачка с потна длан чаршафа.
Сега ще идеш. Ще му се дадеш —
актриса във второстепенна роля.
А аз за теб ще паля в храма свещ.
И с глас горещ за теб ще се помоля.
А призори — със първия тролей,
ако е тъй наречено от Бога,
аз ще ти кажа тихичко: — Здравей! —
защото нямам силици за сбогом.
ЖЕНАТА ОТ МОЯ СЪН
Вечерях кифла. За десерт — геврек.
И днес изсърбах своята попара.
А после си примъкнах стар дюшек —
да спя в тунела на Централна гара.
Денят бе като всички други — лош.
Дано нощта не бъде тъй зловеща —
замръкне ли човек в такава нощ,
не може боб да различи от леща.
Единствено от белите петна
във моя мозък малко ми присветна —
и влезе ти — Безсмъртната Жена!
И столицата стана по-кокетна.
По-хубава от картичка в такси
с девойчица, полегнала на плажа! —
безмълвно гледах твоите коси
и исках нещо топло да ти кажа.
Не знам дали видение не бе?
Нима съм те измислил из делири?
Ти ми донесе слънце и небе.
Ех, де да бе дошла и с две-три бири!
Но… ме събуди първият трамвай.
Къде ли днес денят ще ме подкара?
Не знам… но вече знам, че има Рай! —
със теб — в тунела на Централна гара.
БЯС В ДО МАЖОР
До днес живях без теб. Какво ти пука,
че утре ще живея пак без теб? —
лапни-шаран, захапал яка кука,
и Конник без глава в пламтяща степ.
Тъй смешно остаряващ Оцеола —
с перо в калпака, станал за джумбуш,
или — извадил шпагата си гола,
на пейката — квартален Скарамуш.
Един наивен Старец — без морето,
Граф Монте Кристо, грохнал в своя Иф.
Пич, който поживя си общо взето
с надеждата край теб да е щастлив.
По-тих от Ралф в Умиращите птици,
ще скитам като влюбен в теб глупак
И — ЗЕК на Александър Солженицин,
ще пукна в своя варненски ГУЛАГ.
Един Балзак — с кафета в дози конски,
но само не поет… Ох, не Поет.
Или ще бъда граф Андрей Болконски,
захапал своя черен пистолет.
Ако изчезна, името помни ми —
Валери Станков — бяс във до мажор.
И аз — дори отвъд! — ще нижа рими
със гениите в ангелския хор.
ЕДНО ТАКСИ
В ОКОТО НА ТАЙФУНА
Когато милнах твоите коси —
по-тихи и от вятър над лагуна,
се метнахме със теб в едно такси,
в което ти внезапно ме целуна.
И София край нас се завъртя.
Летяхме, сякаш с НЛО — по Руски.
Бях смогнал някой лев да поспестя —
дори не помня колко — от закуски!
Но, щом бакшишът пусна апарат,
на мен светът ми взе да се кандилка.
И ни стовари в Дантевия Ад! —
наместо да ни настани във „Хилтън“.
На Вакарел под черното небе,
две питанки — две успоредни прави,
дошли от точка „А“ до точка „Б“ —
ме питаш ти сега: — Какво ще правим?
— Ми нищо! — казах. — Господ е добър!
Светът край нас е тигрова акула.
И онзи Ихтимански черен кър
превърна се за нас във кота нула.
Не в къщичка с прозорци и врати,
а право през окото на тайфуна
Човечеството — влюбено! — лети
с едно такси, в което ме целуна.
САНТИМЕНТАЛНА ПРОГНОЗА
ЗА ВРЕМЕТО
В Горубляне бе мрак. И легна студ.
И гарван грак изви на вси езици.
А аз четях прогнозата на „Труд“,
макар да лъжат тия синоптици.
Те казаха, че щяло да пече,
а то такъв сняг Господ ни изсипа,
че даже и на мен — курназ момче,
направо в кърпа ми е вързан грипът.
Защо не дойдеш? Третият петел
крещи над този град многоетажен.
Ще да се скрием в някой тих хотел —
и цяла зима да не се покажем.
И стих след стих на топлия ти скут
да шепна аз — за друго некадърен! —
за да не пукнем в този свят от студ,
ще трябва само с теб да се прегърнем.
Как искам най-щастливата да си! —
по-сънена от зимна Баба Меца,
да милвам тихо твоите коси,
с дъх да стопиш в брадата ми скрежеца.
В Горубляне е тъмно като в рог.
Снегът засипва тихата ми стъпка.
И камъни над мен да срутва Бог,
ще знам — светът е жив в една прегръдка.
ПИСМО В РЪКАВА
НА УСМИРИТЕЛНАТА РИЗА
Бях сам. Бях на Четвърти километър —
без теб бях изолиран до живот.
Във риза усмирителна. С катетър.
С мухите на солената ми пот.
С три вливания нощем през иглата
сънувах те сред птици и цветя.
Единствено с губерката устата
не ми зашиха, за да не крещя.
И викаше ми: — Що се прайш на гламав! —
сестричката със секси очила.
И в спечения мой хипоталамус
забиваше слънчасали свредла.
Блажени — там, са лудите в Карвуна! —
в оная ширна добруджанска степ.
А аз не дишах. И не съществувах,
защото бе безсмислено без теб.
Но аз — нали момче съм страшно хитро,
каквото няма друго на света,
заспивах нощем като Адолф Хитлер
и — Сталин! — се събуждах заранта.
С ей тоя финт накрая ги преметнах —
накъсаха си дипломите в миг.
И в тяхната наука безпросветна
записах се в графата „Най-велик!“
Развързаха ме. Докторът ме пусна.
Аз му платих с три вафли и цветя.
Фас залепил на долната си устна,
към теб като съветски полк летя.
Ако на твоя праг застане Сталин,
със хляб и сол срещни го на обяд —
защото, ако аз съм ненормален,
нормален ли е този смахнат свят?
ГОСПОДИ,
КОГАТО СИ НИ МЕСИЛ
Есента от мен е на копраля.
Зимата след нея е на две.
Аз за своя тъп живот не жаля.
Миг живях, но миг за векове.
И какво по онзи път ще взема?
Нищичко. Е, хайде — не съвсем! —
ще си крадна бяла хризантема
и прощална масленка със крем.
Наши ли са пролетните пъпки?
И ветрецът в лудналия цвят?
Аз деня си меря не на стъпки.
С обичливи хора съм богат.
Миг живях, но беше тъй щастливо,
че не мога просто да умра.
И ще се завръщам — дим във кривул.
Славейче из нощната гора.
Цвете из косици на момиче.
Трънче във петата на момче.
Ще си пея песничките птичи
в небесата с ангелско гласче.
Ще съм дъжд из облачни завеси.
Писъче на коте в зимен вход.
Господи, когато си ни месил,
що не си ни дал и друг живот?
СИРОМАШКА МОЛИТВА
Не знам какво поисках от света,
освен едно кафе и две цигари.
Когато се събудя заранта,
над мен доброто слънчице да пари.
За челядта ми — хляб, едно парче.
На мама — напръстниче за илици.
И топлинка за гладното врабче.
И вятър — след отлитащите птици.
На тати вестник — нека да чете,
да подчертава важното с молива —
на триците цената как расте,
а на брашното цял живот се свива.
И над света да бъде Светлина,
защото ни е черно пред очите.
Дано прости ми моята жена,
че своя брачен пръстен запокитих.
А лозето ми винце да даде —
без песен да замръкне мъж, не бива.
Защото вече време му дойде
на тоя тъп живот да си отива.
За мен какво? Нали съм си глупак,
поисках си с големите Поети
да легна под парцалите от мрак —
и този стих от мене да ви свети.