Пламен Георгиев е роден през 1992 г. в Сливен. Завършил е ПМГ „Добри Чинтулов“ в Сливен. Студент по политология в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересите му са в областта на съвременните леви теории, теориите за преразпределение и националната политика.
Лявото днес, а и в близкото минало, е в криза, и то вероятно най-лошата възможна – идейна криза. Неоспоримо е състоянието на неспособност в левицата да произведе актуален модел за управление на държавите, а и на света. В резултат на това идейното обновление на левицата е извор на дебати и идейни конструкции, вече близо три десетилетия. Безуспешно обаче се оказа търсенето на път, било то „третия“ на британските лейбъристи или пътя на реформиране на социалната държава в скандинавските страни, по който лявото да тръгне в променените условия. Наричам тези модели безуспешни не защото малко или много не успяха да дадат задоволителни резултати в споменатите страни, а защото не успяха да се наложат като общи концепции за управление на левицата в Европа, което доведе и до тяхната делигитимация.
Най-видимо неуспехът се изрази в тоталната победа на конкуриращия се с лявото политико-икономически модел неолиберализма. През същото време, в което лявата идея беше в процес на обновление, идеята за „свободния пазар“ успешно успя да завземе целия свят. Нещо повече, неолиберализмът създаде едно огромно противоречие, предвид доминацията на този модел, от една страна, в целия развит свят и до днес, а от друга, очевидният му провал. Поради налагането на „вашингтонския консенсус“ и неолиберализма като властващ световен модел, светът претърпя една от най-широкомащабните икономически кризи на всички времена, сравнима с Голямата депресия. Ситуация, в която „свободният пазар“ не беше способен да даде пазарно решение за спасяване на банките. Нужно беше отново държавата да се намеси, за да ги спаси. Растящи държавни дългове, безработица, социално неравенство бяха само част от цената, платена за вярата в саморегулиращия се пазар.
Логичното последствие от провала на неолиберализма беше „демонтирането“ на този модел, заплашващ както световната икономика, така и социалната справедливост, това обаче не се случи. Вместо този модел да бъде окончателно „погребан“, дори се чуха гласове, обясняващи кризата с прекомерната намеса на държавата и големите дефицити, което демонстрира не напълната му делегитимация. Именно тук проличава слабостта на съвременната лява идея. Лявото не е способно да предложи работещ алтернативен модел, който да замени неолиберализма. Затова
макар и провален, неолиберализмът продължава да е доминиращата световна идеология
Съществуват множество обяснения за настъпилата криза в лявата идея. Аз ще представя две от тях, с които принципно съм съгласен. Ако не цялостно, те поне частично обясняват невъзможността на левицата да предложи актуален политико-икономически модел. Причината не е една, а по-скоро е натрупване от неблагоприятни за левицата обстоятелства, отнели ù възможността да се противопостави достатъчно успешно на пазарния фундаментализъм.
Първото обяснение за слабостта на европейската левица е крахът на т.нар. реален социализъм и асоциирането му със западния модел на социалдемокрация. Общото историческо наследство беше сполучливо използвано за делегитимиране на социалната идея сред електората на Стария континент. Това неизбежно води до избора между отричане на корените на лявата идея или плахата защита на социализма и неговите принципи с един подменен неутрален речник. Първият вариант, логично е неприемлив. Както Тони Джуд казва, „ …за лявото липсата на исторически подкрепен наратив оставя празно място. Всичко, което остава, е политиката: политиката на интереса, политиката на завистта, политиката на преизбирането.“
Друго такова обяснение е възприемането на социалдемократите като част от системата, каквито те безспорно са. Като такива, впуснати в колаборационизъм с другите партии с цел изпълняване на една или друга преходна задача, идеите на левицата значително избледняват. В голяма степен липсата на идейно обновление в левицата се дължи на нейната деидеологизация, следствие вероятно от желанието за самосъхранение в значително променената електорална среда. Да, деидеологизацията на левицата в световен мащаб е обективно породено явление в отговор на промяната в социалната структура на държавите, но без идейно обновление лявото няма как да даде отговор на предизвикателството, представено пред него от неолибералния политикоикономически модел.
„Смъртта на идеологиите“ и простото решаване на проблемите „на парче“ не са идеи, към които лявото трябва да клони повече, отколкото вече се е случило. Принизяването на политиката до чисто мениджърство я лишава от морална основа. Ако решенията трябваше да се взимат на база финансовата и икономическата ефективност, един такъв вариант не би бил толкова лош, но държавата е нещо съвършено различно от фирма, целяща печалба. Управлението на държавата без една цялостна концепция е по-скоро в рамките на невъзможното или поне не е вероятно да продължи в дълъг период от време. Моделът, който предлагам, е за
идейна реконструкция на лявото
Той е свързан с преоценка на неговото минало. „Вземаме за даденост институции, законодателства, услуги и права, наследени от великата епоха на реформи през ХХ век… Ние сме щастливи бенефициенти от трансформация, чийто размер и въздействие бяха безпрецедентни. Има много за запазване“ – казва Джуд. Въпреки че тезата му се отнася по-скоро за социалните придобивки на социалната държава, съм склонен да я принеса към цялостната история на левите политически идеи. Такъв умерен консерватизъм, струва ми се, е уместен за една, било то и прогресивна идеология, с толкова богат идеен, програмен и управленски опит.
Разбира се, нямам предвид безкритично приемане на идеи и политики от миналото на левицата, които директно да се копират в днешните условия. Това неизбежно е свързано с обективна оценка на миналото, без излишна идеализация, защото извън идеалите не съществува нищо чисто добро или чисто лошо. В този ред на мисли, тази преоценка следва да се случи във всички течения на лявото. Необходимо е не само поради стойността, която може да се намери във всяко едно от тях, но и от гледна точка на идейния плурализъм. В чисто исторически аспект лявото винаги е претърпявало най-големите си идейни усъвършенствания именно при сблъсъка между неговите идейни течения.
Много добър антипример за това, което имам предвид, са опитите за оценка на социализма в България, в голямата си част. Много често се набляга на едностранно представяне на фактите около събитията, последвали 9 септември 1944г. в България. Вероятно от чувство за необходимост от даване на една ясна и неоспорима крайна оценка за него. Хубав или лош? По-добре ли е сега, отколкото преди? Това са само част от множеството въпроси, на които не един или двама се опитват да дадат отговор. Но дали тези въпроси са толкова важни?
Дали намирането на отговори по тези въпроси ще има някакъв реален принос за развитието на българското общество и държава днес? Аз считам, че няма да има. Т.е. това, което считам за приоритетно, е не даването на една обобщителна оценка за социализма, а така да се каже оценяването му „на парче“. По този начин се открива възможността, след като оценим една страна на социализма, да се предпазим от евентуални сходни грешки или пък да приложим нещо работещо, вече тествано чрез опита.
А опитван ли е всъщност такъв похват на преоценка на миналото при „реформатирането“ на съвременната левица? Отговорът е положителен, въпреки че ще изпадна в противоречие с първоначалните си размисли, като дам за пример именно скандинавския модел на социалдемокрация. Проблемът при него не е невъзможността му да сработи, а неспособността му да се наложи като доминираща идея за бъдещето на социалната идея. Дали заради невъзприемчивост от страна на останалите леви партии, или заради липсата на специфични условия в техните държави този модел остана затворен само за най-северната част на Европа.
Волфганг Меркел и Александър Петринг, сравнявайки съвременните модели на социална демокрация, дават изключително високи оценки на наречения от тях модел на „модернизирана социална демокрация“. Той представлява реформирана социална държава, и то по начин, избягващ либерализирането на трудовия пазар и структурите на държавата на благоденствието. Фокусът се измества от сигурност в доходите към инвестиране в човешкия ресурс, което да осигури сигурността в доходите. Иначе казано, заетост и доходи се осигуряват чрез усъвършенстване на работната сила с държавна помощ.
Посочвам този модел на социалната държава като пример за успешно осмисляне на миналото, защото е постигнато точно това, за което говорих. Изолиране и запазване на качественото и отстраняване на дефектните елементи. В конкретния случай е запазено високото ниво на социална сигурност и са отстранени директните плащания и „благоденствието“ без извършване на работа, а те са заменени от засилване на ролята на социалните услуги и получаване на „благоденствие“ срещу работа/обучение.
В последните няколко десетилетия лявата идея претърпя множество поражения както в полето на идейната легитимност, така и в полето на реалната политика. Обезличаването на левицата беше цялостен резултат от целенасочения „стремеж“ към центъра и въпреки множеството опити, неуспеха на идейното обновяване.
Световната икономическа криза ни подсети, че е крайно време да се изгради легитимен политикоикономически модел, конкурентен на неолиберализма. В несигурните дни на глобализация и необуздан пазар на света е необходима силна лява идея и силна левица, които да са в състояние да се противопоставят на предизвикателството.
