Искра Баева е професор по съвременна световна история в СУ „Св. Кл. Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите: „Източна Европа след Сталин 1953-1956“, „България и Източна Европа“, в съавторство с Евгения Калинова: „Българските преходи 1939-2002“, „Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944-1955“, „Социализмът в огледалото на прехода“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993-2000).
Конференция, организирана от Националния политически институт „Димитър Благоев“ и посветена на
150 години от създаването на Първия интернационал и
70 години от 9 септември 1944
Като се има предвид, че съм историчка, естествено е да се мисли, че въпросът от заглавието е насочен към утвърждаване на идеята, че миналото на левите, в случая социалистически, идеи трябва да определи контурите на левите идеи в настоящето и в бъдещето. По принцип е така, защото до момента в световната история всички опити да се очертае изцяло отново настоящето и бъдещето с помощта на тотално отричане на миналото, са завършвали с неуспех или с възстановяване на част от лошия социален опит от предишната система. Същевременно обаче ми се иска да предупредя, че простото възраждане на леви идеи от миналото или дори на господстващи в момента концепции в европейското ляво пространство може да се окаже неподходящо за бързо променящата се глобална ситуация от началото на третото хилядолетие.
Спомням си как преди десетилетие в подобен състав специалистите по история на международното работническо и комунистическо/социалистическо движение с лекота отхвърлиха моето предупреждение, че наред с традиционната левица и традиционната десница се появява една много по-силно въздействаща върху политиката тенденция, а именно популизмът. А ето, че днес не само ние, а и голяма част от Европа и света са изправени пред невъзможността да обяснят с рационални доводи колко опасно за хората е да следват измамните думи на харизматичните популисти. Виждаме го достатъчно ясно у нас с трайната подкрепа на значителни маси българи за Бойко Борисов, въпреки абсурдите и провалите в управлението му, неизпълнените обещания и непрестанните подигравки на по-голямата част от интелигенцията.
Защо сме толкова безсилни пред мамещите песни на сирените, казано образно? На този въпрос ще се опитам да отговоря, като първо ще се спра на миналото на левите идеи. Ще започна с основното си предупреждение, че
миналото трябва да служи не като вдъхновение и спасение за левите идеи, а по-скоро като поука
Поука, която е ценна с очертаването на скритите опасности пред опитите за бързо революционно реализиране на левия проект.
Предупреждението се гради още върху първия опит за изграждане на изцяло нова реалност, направен от Великата френска революция. Именно тя формулира хуманния просвещенски девиз „Свобода, равенство, братство“ (Liberté, égalité, fraternité), но след това преминава през изблици на терор, господство на гилотината, за да завърши с Наполеоновите походи, империята и реставрация на монархията. Преди да очертая смисъла на тези основни леви лозунги, искам да обърна внимание върху произхода и водещата тенденция в лявото пространство. Модерността в Европа започва с Просвещението, чиито идеи изтръгват европейците от безвремието на християнството и вярата в обществената неподвижност и обречеността на човешката съдба. Тогава просветителите формулират идеята за прогреса — че развитието има посока, насочвана от идеите на хуманизма. И двете идеи — за прогреса и хуманизма, с пълно основание могат да се нарекат леви. От тях тръгват големите европейски революции, от които се ражда светска и гражданска Европа и в които за пръв път в европейската история е очертано политическото разделение на ляво и дясно.
Кои са и как се развиват основните леви идеи? Ще започна със свободата. Френската революционна Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. я дефинира така: „Свободата се състои в това на човек да е позволено да върши всичко, което не вреди на друг човек: единствените ограничения за упражняването на естествените права на всеки човек са тези, които осигуряват на всеки друг човек да се ползва от същите права. Тези ограничения могат да бъдат наложени единствено със закон“. Четири години по-късно в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1793 г. дефиницията е уточнена с добавката, че за свободата: „…принцип е природата; нейно правило е справедливостта; неин защитник е законът; нейната морална граница е в максимата: не причинявай никому това, което не искаш да ти бъде причинено“. Както виждаме, още тогава важен елемент от разбирането за свободата са нейните ограничения, съобразени с обществените и личните интереси.
Следваща важна, макар и много оспорвана, идея е тази за равенството. В революционна Франция то е разбирано ограничено в смисъл законът да е еднакъв за всички; разликите по рождение да бъдат премахнати и всеки да е длъжен, според възможностите си, да участва в държавните разходи. В Декларацията за правата на човека и гражданина от 1795 г. е пояснено, че „Равенството се състои в това законът да е еднакъв за всички, независимо от това дали наказва, или дава защита. Равенството не признава никакво различие по рождение, никакво онаследяване на властта“. Социалното измерение на равенството, което ни интересува, е разпределението на богатствата да бъде не неравномерно, а пропорционално. Още Жан-Жак Русо подчертава и социалната връзка между равенството и свободата на другите: „Никой гражданин не трябва да е толкова богат, че да може да купи друг; никой не трябва да е толкова беден, че да е принуден да се продава.“
Третата голяма идея на Френската революция е за братството. В Декларацията от 1795 г. то е дефинирано така: „Давайте на другите добрината, която искате да получавате“. По-конкретната дефиниция определя „Братството обхваща всички хора, французи и чужденци, които се борят за възтържествуването на свободата и равенството“ (1). Още тогава на анализаторите прави впечатление различният порядък на идеята за братство, което трудно може да се впише в политическите правила. Според философа Пол Тибо „Докато свободата и равенството могат да се възприемат като основни права, братството е задължение към другия; призив за морал“. От друга страна, моралът не е бил и не може да бъде отделен от политическата система, каквото и да е преобладаващото мнение на съвременните политици и както и да се опитват те фалшиво да интерпретират политическата философия на италианския деец и мислител Николо Макиавели.
След като Френската революция еволюира и губи левия си потенциал, независимо че Наполеонова Франция разпространява революционните идеи из целия свят, лявата мисъл продължава да търси своите проявления. Между тях важно място заема идеята за солидарност. Тя започва да играе все по-голяма роля в масовите движения през ХХ в., които заявяват политическото си желание за социална промяна. Солидарността се разглежда като чувство на единство на основата на интереси и цели на хората, тя ги свързва и ги кара да се подпомагат в постигането на личните и общите цели.
Според френския социолог Емил Дюркем проявите на солидарността зависят от типовете общества, като благоприятно обстоятелство за проявите на солидарност е хомогенността на индивидите, свързани чрез работа, обучение, вярвания и начин на живот. С развитието на обществото и с индустриализацията се появява една нова, органична солидарност, мотивирана от взаимната зависимост, независимо от разликите в обучението, вярванията и специализациите (2). А модерната солидарност представлява осъзната необходимост от общо действие за постигане на социални и политически резултати. Тези по-общи формулировки обясняват как широко развитата солидарност, стимулирана от модернизацията на европейските общества, довежда и до първия повод, който ни е събрал днес — създаването на Първия интернационал, поставил началото на интернационалното движение. Но за това — малко по-късно.
Следващата традиционно лява идея, на която искам да се спра, е справедливостта. Идеята за справедливост, подобно на другите леви идеи, изживява дълга еволюция и има много разнообразни и понякога странни проявления. Според Платон „Справедливостта е истинско, хармонично отношение между страните — личността и града“. Справедливостта изисква защита на неотменимите и вродени права на гражданите от рода на: еднаква защита пред закона на гражданските права, живот без дискриминация въз основа на раса, пол, сексуална ориентация, полова идентичност, национален произход, цвят на кожата, етническа принадлежност, религия, увреждане, възраст. Наред с тези прояви на толерантност, които са станали задължителни за развития свят и са записани в Общата декларация за правата на човека от 1948 г., за левицата справедливостта е преди всичко социално понятие. Социалната справедливост би трябвало да ни интересува най-много, тъй като тя включва изискването за равенство на гражданите при разпределението на ограничените ресурси. Тя е необходима, тъй като, както казва американският политически философ Джон Ролс, социалните и икономическите различия трябва да се регулират по такъв начин, че първо, „най-големи предимства от тях да получават най-малко привилегированите членове на обществото в съответствие с принципите за отговорност пред бъдещите поколения и принципа на справедливото неравенство“, и второ, „достъпът до работните места и държавните длъжности да бъде възможен за всички на основата на равните възможности“ (3).
Както се вижда, справедливостта е толкова универсална ценност за съвременното общество, че беше възприета от повечето модерни идеологии, които я включиха в основния си идеен арсенал. Това личи най-ясно в еволюцията на дясно-консервативните сили. И те си присвоиха справедливостта и се обявиха за равенство на гражданите пред законите и осигуряване на жизнените дейности на човека, като разликата с левицата е, че десните си представят реализацията на справедливостта с помощта на свободния пазар и неограничената стопанска инициатива, докато левицата иска високо равнище на социална защитеност или на онова, което след Втората световна война се нарича социална държава.
Социалистическото виждане (в двата смисъла на това понятие) за социална защита или социалната справедливост си поставя за цел да се осигури на всеки работещ достойно заплащане, социално осигуряване на социално слабите (хората с увреждания или сираците), свободен достъп на гражданите до здравеопазване, образование, култура, спорт и други социални дейности.
И тъй като справедливостта се превърна в идея и ценност, по която спорят на практика всички съвременни политически сили, включително и в България, се чувствам длъжна да обърна внимание върху факта, че днес виждаме как идеята за социална справедливост се употребява широко дори и от крайните националистически партии у нас и в чужбина, макар че те я ограничават само за представителите на държавнотворческата част от нацията. Затова ще отделя още малко място на
спора между левицата и десницата
за справедливостта
Най-ярките и влиятелни фигури на традиционната десница след Втората световна война оспорват реалистичността на справедливостта. Така яростният противник на всичко социалистическо Фридрих фон Хайек обявява, че прогресът и справедливостта са несъвместими, тъй като прогресът минава през успеха за едни и поражението за други (4), принцип, който, както знаем, е в основата на всички видове капитализъм с неговата пазарна икономика и конкуренция. По подобен начин монетаристът и Нобелов лауреат Милтън Фридман противопоставя свободата на справедливостта. Той декларира: „Аз не съм привърженик на справедливостта. Аз съм привърженик на свободата, а свободата и справедливостта не са едно и също. При справедливостта се подразбира, че някой ще оценява какво е справедливо и какво — не“ (5). В тази бележка на Фридман се прокрадва и другата голяма разлика между леви и десни — за ролята на държавата като регулатор на обществото. Според левите тя е онази сила, която може да дефинира и прилага социалната справедливост, докато според десните държавата не трябва да се меси в други обществени сфери освен запазването на реда и сигурността.
След това схематично историческо представяне на основните идеи на левицата искам да се спра и на опитите за тяхната
реализация във времето
Преди 150 години е създадена първата организация, която си поставя за цел левите да действат заедно наддържавно за осъществяване на социалната справедливост. Подчертавам наддържавно не само защото това е същината на интернационалната идея, а и защото годината 1864 г., когато е създаден Първият интернационал, е много близка до общоевропейската демократична революция от 1848-1849 г., в която демократичните, социалистическите и националните идеи вървят ръка за ръка. За отминалите след поражението на революцията 15 години обаче национализмът и социализмът са успели да се раздалечат достатъчно, но дори на 28 септември 1864 г. повод за създаването на Първия интернационал е събитие, мотивирано от национализма — краха на Януарското въстание на поляците срещу Руската империя (1863), като водеща в срещата е солидарността с борбата на поробените поляци.
Другата особеност при раждането на Първия интернационал е, че събралите се интернационалисти са представители на синдикални организации. С други думи, лондонското начало на организирания интернационализъм преди 150 години е мотивирано от борбата за национална свобода на лишените от държава и за социално освобождение на експлоатираните, оттам основните му послания са за свобода и социална справедливост.
Вторият голям извод от дейността на Първия интернационал, валиден и до днес, ни дава начинът, по който в него се очертават различията. Разделението не е плод на лични амбиции, а на кардинални разминавания в идеите за реализиране на основните цели — макрсизмът е за революционно преустройство на света, минаващо през унищожаването на капитализма (Маркс: „Следователно, завоюването на политическата власт стана велико задължение на работническата класа“), прудонизмът е за икономически борби, които да реформират капитализма, докато анархизмът на Михаил Бакунин е борба за справедливост чрез унищожаване на потисничеството, олицетворявано от държавата. Различията не са преодолени, което предопределя и краткия живот на Първия интернационал — около десет години в зависимост от гледната точка. Конгресът в Хага през септември 1872 г. унищожава единството, а преместването на ръководството на Интернационала отвъд океана в аполитичния Ню Йорк го откъсва от истинските му корени и обяснява саморазпускането му през 1876 г.
Какъв извод може да се направи от краткотрайното съществуване на Първия интернационал? Бих го формулирала така: както при всички масови движения и в работническо-социалистическото вижданията за целите и средствата на борбата за социално освобождение се различават силно в зависимост от различните условия, при които съществуват и се борят например работниците и техните организации в Англия и Франция, от една страна, Италия и Испания, от друга, да не говорим за лишените от право на легална организация експлоатирани маси в Русия или на Балканите. Това е основната причина за невъзможността да се постигне компромис. Разминават се вижданията какво трябва да се прави — да се координират и подпомагат работническите организации и техните борби, да се подготвя социална революция или да се работи срещу йерархията и държавата изобщо в името на истинското самоуправление.
Петнайсетина години след разпадането на Първия интернационал, на 14 юли 1889 г., е създаден неговият наследник Вторият интернационал. Датата е знаменателна — тя отбелязва столетието от началото на Великата френска революция. Като изключим това, Вторият интернационал остава в историята главно с обявяването на 1 май за Ден на труда и международната работническа солидарност (1889), на 8 март — за Международен ден на жената (1910), както и с постепенния отказ от революционния императив, заменен от сътрудничество с реформаторските правителства, а най-вече — с краха на работническата солидарност в сблъсъка ù с национализма в началото на Първата световна война точно преди век. Така животът и на Втория интернационал се оказва кратък – едва четвърт век.
Както често се случва, от краха се ражда новата алтернатива. В случая тя е свързана с името на Владимир Улянов – Ленин, с Остомврийската революция в Русия и със създаването на Третия интернационал, който сменя и наименованието – от социалистически на комунистически. Струва ми се, че станалото след Октомврийската революция е достатъчно добре познато на аудиторията, тъй като живеем в неговите последици. Затова ще го очертая възможно най-кратко – то представлява един от най-драстичните примери на опит за реализация на революционния марксизъм.
Склонна съм да се съглася с думите на Томаш Гарик Масарик от 1925 г.: „През 1917 г. Ленин не искаше да осъществява принципите и идеалите на комунизма в Русия. За него беше важно да използва Русия, за да осъществи тези идеали или най-малкото да ги ускори в Европа“ (6). С други думи, Ленин се опитва да реализира революционната марксистка идея независимо от местните условия. И въпреки че поне според мен през 1920 г. Ленин разбира, че надеждата му руската революция да подпали общоевропейска не се е реализирала и прави голям завой с НЕП-а, то личното му време не му достига, за да завърши промяната, а неговите наследници, и на първо място Сталин, реализират една нова заместваща стратегия – изграждане на социализъм в отделно взета страна, плод и на руския месианизъм. Така те успяват да осъществят почти всички предупреждения, отправени от Бакунин към революционерите – че ще се превърнат в такива управляващи, срещу които са се борили.
Плод на големия руски експеримент е Комунистическият интернационал, просъществувал 24 години, по-скоро като средство за подпомагане на външната политика на Съветския съюз и за реализиране на водещата роля на Сталин в международното комунистическо движение.
Така достигаме до втората юбилейна дата, която отбелязваме днес – 70-годишнината от 9 септември 1944 г. При честването на тази годишнина преди десет дни ние, отляво, отново успяхме да спорим повече помежду си, отколкото с истинските си опоненти от десницата, но това едва ли е някаква изненада. Докато истинският смисъл на годишнината не би трябвало да е в спора за миналото, а значението на последиците му.
И за да не губя повече време на аудиторията, ще поставя последиците от 9 септември в рамките на по-голямото –
съветския модел
Той може да се определи и така, както го е направил Ерих Хобсбом: „Съветският комунизъм на първо място става програма за трансформиране на изостаналите страни в развити. Концентрацията и ултрависоките темпове на икономическо развитие не остават без влияние дори и върху развития капиталистически свят в епохата, когато той изживява катастрофа и отчаяно търси пътища за възстановяване на икономическия си динамизъм. Този модел в още по-голяма степен отговаря на проблемите на страните от света извън Западна Европа и Северна Америка, повечето от които могат да разпознаят собствения си образ в аграрната изостаналост на Русия“ (7).
По така очертания специфичен път за ускорение и модернизация тръгва България и го изминава до превръщането си в индустриализирана и с широко развити социални структури държава. Унищожаването на постигнатото при социализма в годините на прехода породи днешната носталгия, която, както и да го погледнем, не е добра атестация не само за днешния ден, а и за шансовете на българската воля да осъществи постъпателно развитие.
Идеите, върху които се гради съветският модел на държавен социализъм, са както етатизмът, неслучайно фигуриращ в наименованието на модела, така и вярата във възможността волево да се изгради социално справедливо общество ЗА хората, а не ОТ хората, заинтересовани от социалната справедливост. Обяснението за тази особена релация между субект и обект може да се намери в анализа на Лешек Колаковски: „Съвременният социализъм… е идея главно на хора от просветените класи, чието сърце просто се е свивало при вида на човешкото страдание, нещастие и безпомощност; той е израз на стремежа към свят без войни, мизерия, преследване, потисничество и въпиющо неравенство. Революционният социализъм също се оказа много ефективен, но по съвсем различен начин: той създаде и усъвършенства техниката на утопията, основаваща се на всеобщо и пълно одържавяване на всичко, включително на хората – и на лишаване както на отделната личност, така и на исторически формиралите се слоеве от инициативата във всички области на живота и пълното ù изземване от организирания революционен апарат. Революционният социализъм заклейми реформаторството, защото то се обръща към добрата воля, а не към организираната борба на потиснатите класи, и изгради своя метод на основата на лозунга, че освобождението на работническата класа може да бъде само нейно дело, но през цялото време правеше тъкмо това, което заклеймяваше – лиши работническата класа от инициатива и заповяда да се вярва в добротворството на абсолютистката държава“ (8).
Затова според мен социализмът, от който излязохме, трябва да бъде оценяван по модернизаторските си постижения, но левицата не може да одобрява и насилствените методи, с които това беше постигнато. Ако искаме да вървим напред, към нови идеи и практики, можем да обясняваме и разбираме насилието, но не и да го одобряваме.
След тази историческа разходка, към която нямам намерение да добавям и историята на най-дълготрайния Социалистически интернационал, защото е реалност, а не история, искам да се върна към въпроса от заглавието. По какъв начин миналото на левите идеи може да ни помогне днес, когато, предполагам, че всички ще се съгласят, левицата у нас, в Европа, а и по света не може да намери най-добрия път не само към гласоподавателите, което е видно и с просто око, а и при търсенето на отговори на предизвикателствата на съвременността в началото на ХХI в. Миналото може да помогне, но по-скоро като предупреждение да не се повтарят вече направените грешки. От нови никой не е застрахован, но по-добре е грешките да бъдат нови, отколкото да се повтарят старите, защото новото тласка развитието.
Нямам съмнение в значението на идеите, лансирани от Социалистическия интернационал и от Партията на европейските социалисти, чийто член е БСП. Техните идеи не са нещо ново, а само продължаване на основните леви позиции, които изброих в началото. Мисля, че те са напълно достатъчни и нямаме нужда от нови, а от промяна в начина, по който се реализират, и в акцентите, които им поставя левицата. Напълно съм съгласна с целта, поставена от конгреса на ПЕС в Прага през 2009 г. за разработване на „нова визия за прогресивни общества в ХХI век, в основата на която да бъде солидарността“. Правилно е заявено също така, че идеята за социалдемокрация и прогресивно общество не може да се реализира регионално, а трябва да бъде „единна на местно, регионално, национално, европейско и световно ниво, ако искаме да бъде успешна“ (9). Подобна е и оценката ми за съсредоточаването на Програмата на ПЕС върху ценностите, идентичността и мястото на индивида в съвременните общества и търсенето на нов модел на растеж и Европа в света. (10)
Всичко това е много хубаво, то е синтез на целия дълъг и криволичещ път на левицата през ХХ в. Въпросът е дали акцентите при реализирането на тези цели отговарят на условията в началото на ХХI вeк. Тук идва и моето неисторическо разсъждение. В свое оправдание ще цитирам историка от миналия век Хю Сетън-Уотсън (1985), че „Историците не са в състояние да предскажат как ще дойде промяната. Ония, които са опитвали, не са прибавили нищо към човешката мъдрост“ (11). Не съм пророк и не мога да предскажа накъде върви светът, но мога да оценя тенденциите от вчерашния ден и те според мен показват, че
времето на традиционната социалдемокрация отминава или вече е отминало
Имам предвид, че днешните акценти в социалдемократичните ценности са формулирани след Втората световна война, когато Европа изживява дълъг период на възход, позволил ù да изгради социалната държава според социалдемократическата рецепта (може би с изключение на Германия, където инициатива идва отдясно), след което социалдемокрацията се развива в посока на разширяване на идеята за равенство към толерантност и подкрепа за разнообразните малцинства – расови, етнически, полови, сексуални и т.н. Тази еволюция осигурява на социалдемокрацията стабилно политическо представителство и симпатиите на голяма част от европейските общества до началото на ХХI в. и до драстичните промени, които настъпват тогава.
В началото на новото хилядолетие започна новото глобално противопоставяне с т. нар. война с ислямския тероризъм, настъпи дълбока финансова криза, чиито икономически последици Европа още не е преодоляла, а социалдемокрацията, тръгнала през 90-те години към Центъра (ГДСП), по т.нар. Трети път (лейбъристите) или общо към социаллиберализма, се разминава с последиците от промените в света след края на Студената война.
Имам предвид, че еволюцията през спокойните години сближи твърде много традиционното ляво и дясно и освободи широко пространство в лявата и дясната периферия. И когато дойдоха кризисните години, левите рецепти на тази част от истаблишмента се оказаха неадекватни на исканията на изненадващо появилото се масово недоволство. То се обявява срещу „глобалния преход към постдемократичен режим, заменящ народния суверенитет с пазарен, демокрацията с експертиза, обществото с потребление, солидарността с индивидуалния интерес“(цитирам Манифеста „Нови леви перспективи“ [12]), а новият протест вече не може да се овладее и поведе със старите идеи на левицата, които я доведоха до кризата.
Мога още да изброявам разминаванията между стремежите на нарастващия брой недоволни, изхвърлени от традиционната система, и предлаганото от левицата. Но по-важно е да очертая в каква посока виждам
необходимостта от
смяна на идейните акценти
Според мен, европейската левица трябва да си отвори очите за реалностите, за причините за недоволството и да ги види не само в несъмнените пороци на капитализма, а и в държавата, изградена след Втората световна война в Западна Европа. Да не си помисли някой, че защитавам капитализма — ни най-малко. Просто ще се позова на думите на Фредрик Джеймсън: „По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма“, които отговарят на вижданията на съвременната социалдемокрация. И след като не можем да си представим края на капитализма, ще си отговорим по друг начин на въпроса, защо загърбват социалдемокрацията традиционните ù поддръжници от средите на работниците, средната класа и обедняващите. Лесно ще си отговорим, ако проследим накъде се ориентират те – към националистическите групи с различен профил. Предложението ми обаче не е да прегърнем национализма, както в годините на прехода вече сме правили, а да погледнем критично защо се стигна до това положение и
къде са грешките на левицата
Като една от този грешки бих посочила подкрепата за мултикултурното общество в Западна Европа и опитите за пренасянето му у нас. Ни най-малко не съм против етническата толерантност, но всяко прекалено лекарство се превръща в отрова. Принципът, върху който мултикултурализмът се изгражда, е правото на всяка етническа и религиозна общност да развива собствените си културни традиции в европейската държава, дала ù убежище. Той обаче застрашава както демократичния ред, така и основите на европейската цивилизация, защото поражда неконтролирани войнстващи и недемократични общности в държавите, откъдето, както видяхме напоследък, излизат ислямските палачи. Европа може и трябва да остане отворена за бежанци, но да промени условията за тяхното приемане, които трябва да се съобразени с местните правила и традиции, а не да се култивират внесените отвън.
Ако иска да остане във връзка с масовите нагласи, левицата има нужда от преразглеждане и на съотношението интернационализъм – национализъм, защото ми се струва, че новото глобално противопоставяне изисква нов подход към националната държавна.
Стъпка в погрешна посока ми изглежда и съсредоточаването на толерантността върху защитата на сексуалните малцинства, за които би трябвало да е по-важно спазването на гражданските им права, а не демонстрирането на различието им.
Промени изисква и интерпретацията на справедливостта, която е добре да напусне администрирането и да се обърне към реалните проблеми, родени от господството на финансовата система над реалния живот на хората. Отново ще повторя определението за свобода – свободата на едни достига дотам, докъдето е засегната свободата на другите. То може да бъде интерпретирано по различни начини, но левицата трябва да се опита да защити нарушените свободи на мнозинството от безграничните свободи на финансовите и икономическите акули (извинявам се за остарялата лексика, но тя ми изглежда адекватна днес).
Бракът на левицата с богатите прослойки, който дълго време беше представян като модернизация, доведе до дълбокото разочарование на губещите в капиталистическата конкурентна борба и до техния отлив от левицата. Може би е време тази брак, който в българските условия доби формата на съюз с олигархията, да бъде разтрогнат. Защото ми е доста трудно днес да убедя когото и да било, че българската левица не обслужва интересите на задкулисието и олигархията.
И съвсем накрая искам да се върна към онази лява ценност, която от самото начало трудно се съчетава с политиката – братството. Дали не е дошло време левицата да покаже малко по-голяма морална съпричастност с „унизените и оскърбените“? Дали не трябва да реабилитираме, поне частично, подиграваното толкова дълго време сиромахомилство? Защото, ако продължаваме да гледаме на бедните сиромаси отвисоко, няма да си върнем техните симпатии.
Казаното дотук има един общ фокус и той се крие в следното разсъждение на Джон Лукач, че „това, което хората правят с идеите си, е много по-важно и показателно от онова, което идеите правят с хората; и че е по-добре хората да приспособяват идеите си спрямо обстоятелствата, отколкото да се опитват да пригаждат обстоятелствата към идеите“ (13).
Бележки
(1) Borgetto, Michel. La Devise: „Libertй, Йgalitй, Fraternitй”. PUF, 1997, p. 34.
(2) Jary, David, Julia Jary. Collins Dictionary of Sociology. Collins, 2005, р. 405–406.
(3) Ролз, Джон. Теория справедливости. Изд. НГУ, Новосибирск, 1995, с. 66.
(4) Хайек, Фридрих фон. Пагубная самонадеяность. Ошибки социализма. Новости, 1992, гл. 5.
(5) Fairness versus Freedom, http://www.youtube.com/watch?v=g_7fu2lNNB8
(6) Masaryk, Tomбљ Garrigue. Světová revoluce. Praha, 1926, 200–204.
(7) Hobsbawm, E. Age of Extremes. The Short Twentieth Century 1914–1991. Abacus, 1994, р. 376.
(8) Колаковски, Лешек. Политиката и дяволът. С., 1994, с. 56.
(9) Резолюция 2 „Нов път напред, една по-силна ПЕС”, приета от Конгреса на ПЕС в Прага, 2009 г., стр. 3
(10) Стратегия на ПЕС 2010-2014 г.: мандат за промяна, приета на заседание на Президиума на ПЕС на 4 февруари 2010 г.
(11) Сетън-Уотсън, Хю. Какво е Европа, къде е Европа? Панорама, 1-2/93.
(12) Манифест Нови леви перспективи: равенство и ляво след 1989 г. – http://newleftperspectives.wordpress.com/manifesto/
(13) Лукач, Джон. Краят на ХХ век и краят на модерната епоха. С., 1994, с. 163.
