Увод
Понятията „политическа криза“ и „парламентарна криза“ често се употребяват в българските медийни и политически дискусии след 2020 г. С тях обикновено се описват динамичните политически процеси в страната, довели до трайната неспособност на последователни състави на Народното събрание да излъчат стабилно правителство или изобщо да излъчат правителство. В началото на 2021 г. приключва пълният 4-годишен мандат на 44-ото Народно събрание. След това, в продължение на едни календарни 18 месеца, са проведени на четири пъти парламентарни избори: през април, юли и ноември 2021 г. и през октомври 2022 г. Съществуващите индикации показват, че тази тенденция на чести избори е най-вероятно да продължи, поне в краткосрочна перспектива.
Времето на „късите парламенти“ несъмнено създава впечатление за несигурност и извънредност. Дали обаче става дума за „криза“? Конституционната теория ни позволява да отговорим положително на този въпрос. В системите на парламентарна демокрация, каквато е тази на България съгласно Конституцията от 1991 г., парламентаризмът функционира основно чрез взаимодействието между законодателното тяло и правителството. Характеристики на парламентарните системи, за разлика, да кажем, от полупрезидентските и президентските, е правомощието на законодателното тяло да излъчва кабинет. Това правомощие обаче не води до подчинение на кабинета от парламента, а до институционално равновесие, което се гарантира чрез механизмите на „двойното бламиране“. Парламентът може да бламира кабинета с инструмента „вот на недоверие“. Ако този инструмент бъде успешно използван, кабинетът пада и възниква правителствена криза, която се разрешава с избора на нов кабинет от парламента. Заедно с това, неспособността да парламента да събере мнозинство за излъчване на правителство бламира самия парламент. Тогава възниква парламентарна криза, която се разрешава с избора на нов парламент (посредством предсрочни национални избори). Двата вида институционални кризи, правителствена и парламентарна, нарушават равновесието между законодателно тяло и кабинет и съответно дестабилизират парламентаризма. Ето защо българският конституционен законодател е заложил усложнена процедура за разпускане на парламента, която предвижда политически консултации и връчване на три проучвателни мандата, с въвличането в процеса на друга институция – президентската – за да може да предотврати, доколкото е възможно, парламентарната криза, преценявана като нежелателна. Разпускането на парламента и предсрочните избори в този смисъл се разглеждат в конституционния модел на страната като краен изход от кризата.
Българският политически процес от пролетта на 2021 до есента на 2022 г. предлага конкретни примери за парламентарни кризи, очертаващи траекторията на криза на парламентаризма. За първи път в демократичната ни история два последователни състава на Народното събрание (45-ата и 46-ата легислатура) изобщо не се оказват в състояние да излъчат правителство, а последвалият състав (47-ият) има най-кратък живот в условията на излъчено редовно правителство в сравнение с всички предишни (едва 8 и половина месеца). Стабилизация на парламентарния процес в близко бъдеще не се очаква от никой от водещите експерти, а и от политическите сили. Следователно кризата е налице. Следва да добавим, че тя засяга не само конститутивната функция на Народното събрание (да излъчва правителство), но също и неговата репрезентативна функция (да представлява интересите на българските граждани). Изборите през 2021-22 г. протичат в контекста на непрекъснато и еднопосочно намаляваща избирателна активност, която през октомври 2022 г. пада до около 2,6 милиона избиратели. Известно е възражението, че в България избирателните списъци съдържат неправдоподобно висок брой избиратели и активността не отразява действителния дял гласували български граждани с избирателни права. Какъвто и да е истинският размер на електоралния корпус, все пак, данните от националното преброяване на населението, публикувани практически едновременно с провеждането на изборите от 2022 г., дават основание да се заключи, че при всички положения реалната избирателна активност се движи под 50%. Това на свой ред отвежда към проблеми на легитимността на парламентарния процес, които за краткост няма да разглеждаме тук.
Настоящият анализ ще се опита да очертае основните елементи на кризата на българския парламентаризъм, обуславящи парламентарния блокаж, ще открои дневния ред на отделните легислатури през 2021-22 г., и ще потърси значението и ролята в този дневен ред на Българската социалистическа партия (БСП) като единствената лява политическа сила, представена във всички „къси парламенти“.
Основни елементи на кризата
Ще се спрем на онези централни проявления на парламентарния процес в периода 2021-22 г., които имат непосредствено значение за невъзможността на отделните легислатури да излъчат редовно правителство и/или стабилно управляващо мнозинство. Причините за това в живота на самите партии ще останат тема за отделен анализ.
Първото обстоятелство, което изпъква, е свързано с фрагментацията на парламентарното пространство. Обикновено с това понятие назовават наличието на голям брой политически партии и коалиции, които са успели да преминат 4%-овата бариера и да влязат в Народното събрание. Така изграждането на мнозинства става по-трудно и изисква формиране на коалиции. Броят обаче не е толкова съществен. Българската коалиционна практика е показала, че мнозинства се изграждат около водещата роля на една партия, която доминира с количеството на народните си представители и се превръща в своеобразен флагман на управленската коалиция. По правило това е първата политическа сила, макар 42-ото Народно събрание (2013-14) да съставлява изключение и да предлага мнозинство около втората политическа сила. Каквито и да са разногласията и противоречията между партиите, наличието на голям политически субект е фактор, който концентрира очакванията за правителство изцяло върху него. Този голям политически субект предоставя и внушителна част от парламентарната подкрепа за управлението (от половината до над една трета от депутатите). Никога преди 2021 г. водеща партия в коалиционното управление не е притежавала подкрепа от по-малко от една трета от състава на парламента. В това отношение историческият минимум държи БСП с 82 депутати в рамките на т.нар. Тройна коалиция в 40-ото Народно събрание (2005-09). Впрочем, донякъде подобни количествени съображения са в основата на факта, че именно правителството на Тройната коалиция бележи и най-яркия самостоятелен политически профил на другите участници в мнозинството (НДСВ и ДПС), които запазват дистанция и не попадат в „сянката“ на водещата партия.
Четирите състава на парламента, излъчени през 2021-22 г., разкриват нова ситуация. Парламентарният дял на водещите партии пада до под една една трета, а после и до малко над една четвърт от броя на депутатите (75 на ГЕРБ-СДС през април 2021 г., 65 на „Има такъв народ“ през юли 2021 г., 67 на „Продължаваме промяната“ през ноември 2021 г. и 65 на ГЕРБ-СДС през октомври 2022 г.). Правителство без категорично водеща партия се оказва тежко предизвикателство за българския парламент. Качеството (на авторитета) изисква количество (на депутатите). Можем да се убедим в този извод с конкретните характеристики на политическия процес. През април 2021 г. никой изобщо не обсъжда варианта ГЕРБ-СДС да доминира в една коалиция. През юли 2021 г. „Има такъв народ“ на два пъти се опитва да предложи свой проектокабинет, но не среща желание за разговори у останалите партии. През ноември 2021 г. „Продължаваме промяната“ съумява да формира около себе си коалиция, само че тя не само е нестабилна и бързо се разпада, но на практика не се признава от другите участници като коалиция, защото другите участници влизат в отделни споразумения с водещата партия, а не в единен коалиционен формат. А след 2 октомври 2022 г. преговори за коалиция практически не се водят заради нежеланието на партиите да признаят водещата роля на първата политическа сила ГЕРБ-СДС.
Да отбележим също, че българската парламентарна култура акцентира силно върху самостоятелната роля на всяка партия и не признава съществуването на политически блокове. В същия период Италия минава през избори (септември 2022 г.), в които основният залог не е коя ще бъде водещата партия, а кой ще бъде водещият блок. Избирателите предварително знаят, че централен въпрос е дали трите десни партии („Италиански братя“, Лигата и „Напред, Италия“) ще постигнат заедно мнозинство за да могат да управляват. Подобно е положението и с Швеция, където на изборите от септември 2022 г. лявата Социалдемократическа партия печели най-много гласове, но важното събитие е мнозинството на десния блок с участието на Шведските демократи, формирало в крайна сметка и коалиционното управление.
На второ място като елемент на кризата в България е деидеологизацията на парламентарното пространство. Парламентаризмът по своята същност насърчава разделението на два лагера защото в крайна сметка от него се очаква да произведе разделение между управляващи и опозиция. Европейската традиция полага разграничителната линия във вид на оста ляво-дясно. В българската политика от дълги години звучат констатациите, че лявото и дясното са неадекватни категории. Почти липсват нови политически актьори, които да излизат на сцената без предупреждението, че „няма ляво и няма дясно“. Възниква обаче питането коя е алтернативната разделителна линия, която структурира парламентарния дебат и прави възможно стабилното функциониране на мнозинства.
През 2021-22 г. са лансирани няколко нови разделителни линии. Първата, която придоби и най-широка популярност, е оста статукво-промяна. Тя е призвана да изрази очакванията за демонтаж на предишния управленски модел, асоцииран най-вече с ГЕРБ и Движението за права и свободи (ДПС) и произтичащите от техните взаимодействия авторитарни и корупционни практики. Тази ос следва ретроспективно да се признае като неефективна зящото не създава условия за ясно и еднозначно определяне на политическите лагери. Тече яростна битка за това кой принадлежи към лагера на „промяната“. Първоначално водещата роля е приписвана на „Има такъв народ“ в сътрудничество с коалицията „Изправи се! Мутри вън!“ и „Демократична България“. По-късно като изразител на тенденцията се припознава „Продължаваме промяната“. „Изправи се! Мутри вън!“ не само изпада от парламента, но съставните й компоненти започват да бъдат обвинявани в близост до т.нар. „статукво“. Същото важи с особена сила за „Има такъв народ“, които в процеса на разпад на 47-ото Народно събрание пряко биват атакувани като предполагаема „патерица на статуквото“. В 45-ото и 46-ото Народни събрание новите партии причисляват БСП към „статуквото“. В 47-ото Народно събрание изведнъж БСП бива приета като един от носителите на „промяната“. 48-ото Народно събрание бележи пореден обрат, в който БСП отново бива опакована като част от „статуквото“. Цялата спомената динамика изключва едно нормално и дългосрочно позициониране на парламентарния процес в категориите „статукво“ и „промяна“.
Други две разделителни линии, тиражирани от медиите, са „евроатлантизъм-русофилия“ и „системни партии – конюнктурни партии“. И в тези два случая не може да се постигне работещо разграничение. И това е така, защото те звучат като пропагандни схеми. Внушените от тях деления едва ли функционират на практика защото никой не иска да се подреди нито под знамето на „русофилията“, нито под знамето на „конюнктурността“. Геополитическият разлом като основен критерий за политическо позициониране е твърде рискован понеже извежда пътищата за решаване на националните проблеми извън контрола на българските политически сили. Но и на чисто практическо равнище, въпреки „мнозинството“, с което се ползват „евроатлантиците“, те не могат да утилизират численото надмощие заради взаимните обвинения в неискрен „евроатлантизъм“. Тезата за „системните партии“, която включва ГЕРБ, ДПС и БСП, страда от друг дефицит. Тя буквално обезсмисля политическия процес от последните 15 години и дава индулгенция на управлението на ГЕРБ. Нещо повече, „системността“ в такъв контекст е пряко противопоставена на всякаква „промяна“ и реално не предлага никаква програма за бъдещето, която би мобилизирала обществото. Излиза, че отказът от „ляво-дясното“ разделение не поражда нови действителни разделителни линии, а единствено фиктивни, които насърчават самоизолацията на партиите и тяхната „война на всеки срещу всеки“, отдалечавайки перспективата за работещи парламенти.
И на трето място, липсата на парламентарна отговорност допълнително задълбочава кризата. Отговорността за парламентарните неуспехи по правило се носи с оставки на политическите ръководства. Оставката не просто е персонален израз на признание за допуснати грешки, но тя трасира пътя към политически преоценки и промяна на досегашното поведение. Обратно, когато лидерите не подават оставки или подават формално оставки само за да бъдат отхвърлени или оттеглени, се възцарява усещане за безнаказаност, минимизиращо импулса за търсене на изход. След изборите от април 2021 г. реални оставки подадоха лидери на партии, загубили парламентарното си представителство – като Красимир Каракачанов във ВМРО или Валери Симеонов в НФСБ. По-късно дойде времето на мнимите оставки. Незадоволителните изборни резултати мотивираха лидерите на „Да, България“ Христо Иванов и на „Демократи за силна България“ Атанас Атанасов да заговорят за своите оставки само за да се кандидатират отново на националните форуми на своите партии и да бъдат преизбрани. Тежкото изборно поражение на БСП на изборите през ноември 2021 г. накара председателката Корнелия Нинова да съобщи за оставката си само за да може партийният конгрес два месеца по-късно да не я „констатира“. Закономерна последица от тази мимикрия са изборите от октомври 2022 г., на които редица политически сили се представиха много под очакванията, но въпрос за отговорност дори не бе повдигнат. Нито един от лидерите не прибегна даже до ход с мнима оставка. Оттам произтича и тенденцията парламентарното поведение да продължава под знака на старите практики, без необходимите поуки и без всякаква мотивация за търсене на нови решения.
Един от най-ярките резултати на настъпилата криза на парламентаризма е процедурният блокаж. Когато политическите решения останат на заден план, на тяхно място идва процедурата, а процедурата в отсъствие на ясно определени мнозинства лесно спира да функционира. В краткото 46-о Народно събрание цял месец отне на народните представители да излъчат съставите и ръководствата на постоянните парламентарни комисии. Кулминация отбеляза 48-ото Народно събрание, на което бяха необходими цели три дни да избере свой председател.
Дневният ред на парламентите в условията на криза
Функционирането на легислатурите има количествени измерители, свързани с броя и вида на внесените законопроекти, общо и по парламентарни групи, както и с окончателно приетите закони. По-интересно може би е да се спрем на централните теми в дневния ред на „късите парламенти“ през периода 2021-22 г., като се ползваме от медийните оценки и равносметки. Този подход е обоснован, защото фиксира проблематиката, попаднала в най-висока степен във фокуса на общественото внимание и повлияла съответно най-много на публичните нагласи към парламентаризма.
45-ото Народно събрание (април-май 2021 г.) просъществува твърде кратко и се посвети на две дейности: промени в изборното законодателство и формиране на временни комисии. И двете дейности са продиктувани от желанието за откъсване от предишните управления на ГЕРБ. Изборните промени (най-вече в частта, засягаща въвеждането на задължително машинно гласуване) бяха афиширани като средство за ограничаване на манипулациите на управляващите, а временните комисии трябваше да „осветят“ по-крупни корупционни афери от миналото.
46-ото Народно събрание (юли-септември 2021 г.) продължи отчасти същата линия като се концентрира върху практиката на изслушване на служебни министри за реалното състояние на поверените им сектори след десетилетието на ГЕРБ във властта. В борбата за опредметяване на „промяната“ надделя единствено съдебната реформа, която намери израз в частични законодателни решения. Приета бе и актуализация на бюджета, чийто патос отново бе концентриран върху недостатъците на досегашните бюджетни политики.
47-ото Народно събрание (ноември 2021 – юли 2022 г.) успя да излъчи редовно правителство и да постави повече теми. Ако могат накратко да се обобщят насоките на действие, те се свеждат до нов бюджет (и актуализация след няколко месеца на същия бюджет), външнополитическо позициониране (помощ за Украйна в отговор на руската инвазия, експулсиране на руски дипломати по подозрение в шпионаж, вдигане на българското вето върху преговорите на Северна Македония за членство в ЕС), съдебна реформа (закриване на специализираното правосъдие), финансиране на бизнеса (договори на пътностроителните фирми, помощи след пандемията от Ковид-19), кадрови въпроси (председател на Комисията за енергийно и водно регулиране, управител на Българската народна банка). Неустойчивата формула на мнозинството, лишена от политическа и идеологическа основа, доведе до съмнителна ефективност на стартираните инициативи. Някои от тях бяха завършени, други потънаха в скандали, трети разделиха управляващите партии и бяха подкрепени от опозицията. Повечето от темите несъмнено бяха важни. Непосредствено значение за перспективата на страната обаче доби бюджетната политика. Въпреки добрите намерения, тя не стъпи на сериозна експертна оценка на състоянието на различните сектори и потенциалните ефекти от международните кризи, а започна да се изгражда на парче. Появи се криза в самото разбиране за бюджет. Вместо бюджетът да бъде израз на волята на едно мнозинство как смята да управлява, се превърна в инструмент за разпределение на дивиденти между партии по неясни критерии (иновации, пътни фирми, пенсии).
48-ото Народно събрание започна работа с дневен ред, отново доминиран от международната проблематика и проблематиката на сигурността (помощ за Украйна, еврозона, превъоръжаване на българската армия). Другият вектор на активност тръгва от поредни промени в изборното законодателство, които създават предпоставки за делегитимация на изборния процес (масово тиражиране на съмнения за фалшификации и с хартиена бюлетина, и с машинно гласуване), за предизборно мислене в следизборна ситуация (начин да се подсигурят по-благоприятни позиции на евентуални следващи избори) и за политическа безотговорност (приоритет на технологията пред политиката).
Като цяло, отделните състави на Народното събрание в посочения период предпочетоха да не дебатират по-сериозни стратегии за преодоляване на обществените кризи (здравни, социални, икономически). Доминираха частични решения и взаимни обвинения със служебните кабинети и президентската институция.
БСП в кризата на парламентаризма
Социалистическата левица в България може да се разглежда като структуроопределяща партия за новата парламентарна демокрация. БСП има първостепенни заслуги за възприемане на настоящия парламентарен модел на управление чрез Конституцията от 1991 г., а и на програмно равнище отстоява идентичността си на парламентарна партия. Разбирането на БСП за водещата роля на парламента в обществената трансформация се превръща в основна гаранция за демократичността на политическия процес, а става и белег за демократичния характер на самата партия. Като последица от това през десетилетията след 1991 г. БСП реално структурира парламентарното пространство. Това става на първо място защото именно благодарение на БСП функционира разделителната линия „ляво-дясно“, оспорвана от доста други парламентарни сили. И на второ място, дълго време позиционирането на партиите в парламентарния спектър се осъществява във връзка с БСП – (по-рядко) в сътрудничество с нея или (по-често) в противопоставяне на нея. Периодът 2021-22 г. е кризисен за БСП по много причини, които излизат извън обхвата на нашия анализ. Проявление на кризата на партията е еднопосочно намаляващото обществено и медийно присъствие, водещо и до катастрофално спадащи електорални дялове. Участието в българския парламент се свива, и това може да се разглежда не само като поражение на БСП, но и на лявото в България, което не разполага с други представители в законодателното тяло. До април 2021 г. БСП е втора парламентарна сила с 80 народни представители. През април 2021 г. тя става трета сила с 43 депутати. През юли 2021 г. отново е трета, с 36 депутати. През ноември 2021 г. става четвърта с 26 депутати. През октомври 2022 г. пада до пето място с 25 депутати. Спадът е безпрецедентен за всичките 30 години на демокрация в България. В хода на 47-ото Народно събрание, когато БСП успява да стане част от управляващото мнозинство, партийното ръководство излиза с формулата „26˃80“, за да компенсира впечатленията за катастрофа. Съгласно тази формула, с 26-те си депутати в парламента и като част от управлението БСП реализира много повече от своята програма и следователно е много по-ефективна, отколкото по времето, когато е имала 80 депутати, но е била в опозиция и не е можела да прокарва идеите си. Неубедителността на формулата пролича ясно още на следващите избори, когато гласоподавателите не оцениха ефективността на управленското участие на БСП, а част от тях дори приписаха управленските постижения на други партии.
Нека накратко се спрем на парламентарното поведение на БСП в разглеждания от нас период.
На първо място, изпъква променящото се парламентарно позициониране. В 45-ото Народно събрание БСП настоява, че въплъщава „промяната“ като единствена опозиция на ГЕРБ в предишния парламент, без да си дава сметка, че на 4 април 2021 г. вотът на избирателите е насочен против всички партии в досегашното Народно събрание и не признава актива на никоя от тях в новата ситуация. В 46-ото Народно събрание БСП се опитва да влезе в нетрадиционна за нея балансьорска роля, подчертавайки, че нито ГЕРБ и ДПС, нито „Има такъв народ“, „Изправи се! Мутри вън!“ и „Демократична България“ имат мнозинство и следователно е неизбежно да потърсят подкрепата на БСП. Такава подкрепа не е потърсена и в настъпилата скоро предизборна кампания БСП яростно се противопоставя на новия претендент за властта, „Продължаваме промяната“, като я обвинява, че не е автентична партия, а лабораторен проект, създаден от президента на републиката. В 47-ото Народно събрание БСП бърза да определи себе си и не друг, а „Продължаваме промяната“, за носители на новото и прогресивното. Коалиционното управление, в което БСП участва в този мандат, генерира посланието за най-тясно партньорство с „Продължаваме промяната“. Посланието е продължено и в предизборната кампания през есента на 2022 г., когато ръководството на БСП публично декларира доверието си в другата партия. 48-ото Народно събрание преобръща линията и за БСП „Продължаваме промяната“ се оказва категоричен противник, повече от всички други, и то натоварен с почти открити обвинения в измами и нередности.
Казусът с избора на председател на Народното събрание илюстрира така маркираната динамика по достатъчно отчетлив начин. В 45-ото НС БСП подкрепя кандидатурата на Ива Митева от „Има такъв народ“ за председател. В 46-ото НС БСП гласува против кандидатурата на същата Ива Митева. В 47-ото НС БСП застава зад номинацията на „Продължаваме промяната“ Никола Минчев. В 48-ото НС БСП подкрепя кандидата на ГЕРБ-СДС Вежди Рашидов. В два от тези случаи (през юли 2021 г. и през октомври 2022 г.) социалистите издигат и свой кандидат, Кристиан Вигенин, но не полагат особени усилия да съберат по-широка подкрепа за него.
На второ място, следва да се отбележи динамиката в отношението на БСП към парламентарните групи с най-голям шанс да станат мандатоносители на правителство. В 45-ото НС това е „Има такъв народ“ поради консенсусно отрицателното отношение към победителя в изборите ГЕРБ-СДС. Тогава БСП поставя условия на „Има такъв народ“, за да подкрепи излъчено от тях правителство, но „Има такъв народ“ не се съобразява с условията и не предлага кабинет. В 46-ото НС БСП изразява голяма надежда за правителство на „Има такъв народ“ и кани техния кандидат за премиер Пламен Николов на разговори, но след това ултимативно изисква оттеглянето на кандидата за вицепремиер Петър Илиев като свое условие за подкрепа. Кабинет не се съставя. В 47-ото НС БСП влиза с откритото желание да подкрепи „Продължаваме промяната“. По-късно практиката на персонализираните ултиматуми отново влиза в действие с искането „Продължаваме промяната“ да оттегли Кирил Петков като премиер и да предложи друга номинация за поста. В 48-ото НС БСП заявява, че не би подкрепила правителство с мандата на ГЕРБ-СДС, но допуска слуховете, че коалиция с ГЕРБ-СДС е допустима при друг (третия) мандат.
На трето място идват институционалните взаимодействия, в които влиза БСП като парламентарна сила. Те засягат преди всичко президентската институция и нейните правомощия. Първото решение на БСП след изборите от април 2021 г. е да подкрепи номинацията на Румен Радев за втори президентски мандат. Оттогава нататък дистанцирането от Радев представлява еднопосочен процес, който в началото на мандата на 48-ото НС ще кулминира в твърдения, че президентът е във „война“ с партиите, и в обвинения срещу президента в намерения да разруши парламентарната република и да я замени с президентска. Всъщност през повечето време на „късите парламенти“ ръководството на БСП развива тезата, че центърът на българската политика се измества от Народното събрание към президента. Постоянните критики към служебните кабинети на Радев се вписват в тази обяснителна схема. Ролята на БСП като защитник на парламентаризма срещу издигнатия от самата партия президент я вкарва в различни казуси със съмнителна конституционосъобразност. Такъв например е отказът на партийното ръководство да се яви на предписаните от Конституцията политически консултации при президента през юни 2022 г. „поради по-важна работа“. Такива са призивите на БСП президентът да отговаря пред Народното събрание за политиките на служебното правителство през ноември 2022 г. В известен смисъл подобен пример е и настояването служебното правителство, което не представлява парламентарно мнозинство и волята му за управление, да внесе проектозакон за държавния бюджет за 2023 г.
И на четвърто място трябва да се посочи проблемът за управленския капацитет на левицата, демонстриран в парламентарната процедура. БСП влезе в динамичния период 2021-22 г. с претенцията не просто на алтернатива на дългогодишните управления на ГЕРБ-СДС, но и на партия с готовност, програма и кадри да управлява. В 47-ото НС БСП действително се включва в изпълнителната власт, но не със своята програма и без връзка с предварително начертаните от партийните форуми приоритети. До края на 2022 г. БСП на три пъти получава проучвателен мандат от президента за излъчване на правителство (в 45-ото, 46-ото и 47-ото НС), и на трите пъти връща мандата неизпълнен, без да предложи проект за кабинет. Това отразява не само неспособността на партията да намери партньори за коалиция с нейния мандат. Но нежеланието да се предложи дори самостоятелен състав на кабинет има своите негативни последици. Подобен състав, по всяка вероятност, не би получил одобрението на парламента. Посочването на имена, обаче, би следвало да уплътни претенцията за кадрова готовност за управление, макар и в конкретния момент да липсва мнозинство зад нея. Така управленският капацитет на БСП остава под голям въпросителен знак.
Дневният ред на БСП в очертания период по-скоро следва по-широкия дневен ред на отделните легислатури. Приносът на партията се изразява в акцентите върху „социалния пакет“ и „социалната политика“, които са ключово важни, но попадат в сянката на други теми. Парламентарната практика на левицата допусна съсредоточаване върху „червени линии“, които нямат отношение към социалната проблематика – непредоставяне на военна помощ за Украйна и запазване на ветото върху Северна Македония. И двете „червени линии“ бяха прекрачени от другите парламентарни сили и се обезсмислиха. И в двата случая, свързани с управленското участие на БСП в мандата на 47-ото НС, партията прие безропотно прекрачването на „червените линии“ и не повдигна въпроса за излизане от съществуващото коалиционно споразумение.
Заключение
Кризата на българския парламентаризъм, разбирана като съчетание на правителствени и парламентарни кризи в парламентарния модел на управление, се очертава да бъде не временно явление, съпътстващо понякога неизбежно политическия процес, а дългосрочна реалност, която политическите сили трябва да вземат предвид. Слабата представителност на парламентарните конфигурации, фрагментацията и поляризацията, липсата на коалиционен опит при отсъствие на водеща партия, неясната и флуидна структурираност на парламентарното пространство, бягството от политическа отговорност, дистанцирането от стратегическите проблеми на обществото са фактори, чието въздействие не обещава скорошна стабилизация. Нещо повече, доста е вероятно тези фактори тепърва да стимулират радикални и екзотични решения на кризата с непредсказуеми последици за бъдещето на демокрацията в България. Завръщането към дневния ред на българското общество звучи помпозно и кухо като фраза, но като че ли е единственият начин за възстановяване на общественото доверие, а оттам и на политическата стабилност.
БСП традиционно се смята за партията, която най-тясно се придържа към принципите на парламентаризма, дори когато това е било в ущърб на тяснопартийните й интереси. В периода 2021-22 г. БСП излиза от тази си роля и не носи добавена стойност за търсенето на изход от кризата на парламентаризма. Непоследователното поведение на социалистите, както по отношение на политиките, така и по отношение на партньорите, не стабилизира законодателното тяло – напротив. Партньорствата на БСП видимо не отразяват стратегически избор, а конюнктурна преценка на променящи се баланси, в които партията се стреми да намери място за себе си в някакво мнозинство, без особено значение какво ще е то. Политиките на БСП все по-малко се възприемат като отговор на нагласите и очакванията на лявата част от обществото. Обстоятелството, че все по-голяма част от левите хора в България остават без представителство, подкопава и представителната функция на парламента. Деидеологизацията на БСП е особено тежък проблем за парламентарната система като цяло именно защото това е била най-идеологизираната партия и в този смисъл най-отговорна за идеологическото структуриране на парламента. Институционалните конфликти, в които БСП упорито се опитва да вкара Народното събрание, още повече ерозират легитимността му. Напреженията и скандалите, произвеждани от БСП, не са от полза за политическия процес в България, в който кандидати за производство на напрежения и скандали винаги е имало.
Кризата на БСП се намира в тясна връзка с кризата на българския парламентаризъм. БСП трябва да осъзнае отговорността си към парламентарната демокрация в дълбокия и фундаментален смисъл на това понятие, ако иска изобщо да има бъдеще като партия. Потъването в конюнктурата вече рискува да направи БСП конюнктурно излишна.
