ПОТАЙНОСТИТЕ НА ЕДНА РОДОВА ПАМЕТ И ПОУКИТЕ ОТ НЕЯ

0
306

Васил Момов

„Родовата памет на Момови
от Велики Преслав (ХVII-ХХ век)“

В. Търново, Фабер,  2010.

 

Има нещо странно в преломни исторически времена като днешните! И то се крие или по-точно се показва в едно парадоксално разминаване — в разминаването между ускорението на времето и желанието по-бързо да се напуснат прегръдките и обвързаностите с наследствата на миналото, от една страна, и взривно нарастващия стремеж да се проникне по-надълбоко в тайните лабиринти на историческата памет за конкретни лица и събития, от друга страна. Колкото повече човек иска в подобни драматични — исторически или житейско-биографични — ситуации да изостави пътищата или да разкъса възлите си с общественото, с родовото или с персоналното си минало, толкова по-често той сякаш е навестяван от бремето на паметта или му припомнят за паметта на другите за неговата лична биография. В такива сложно заплетени ситуации човек се оказва заложник на паметта за неговото родословие; копнее според неговите преценки, илюзии и самозаблуди да изличи напълно паметта. Ала нейните призраци сякаш са неизтребими и неуморими. Те непрестанно го преследват. Предлагат му различни възмездия или награди за миналото. Съблазняват го с изкушения да види в преиначен вид същността на случилото се. Така благословиите или проклятията, идващи чрез родовата памет — пренесени в персоналната памет на човека, — се оказват впримчени, а също и коварно въздействащи в био­графията му. И на мъдрия човек не остава нищо друго освен с разум и философско проникновение, с житейско смирение и нравствена устойчивост да посрещне възкресенията на призраците от собствената си памет, за да може да види и оцени по новому своята жизнена съдба, да разгадае и проумее по-добре ребусите на историческите превратности или скритото, незримото в баналностите на нещата в живота.

Впрочем, това не са абстрактни разсъждения, а реални дадености от житейската орисия на днешния човек. Загадъчната раздяла и паралелната среща с паметта, за които стана дума, осезаемо присъстват в нашето метежно обществено-историческо всекидневие. Те са важна част от публичните дебати и дискурсните баталии по твърде важни и значими обществено-политически теми, но са и съставка от самопознанието на отделни лица за странните, но невероят­но поучителни истории на техните предци.

Колкото повече някои уверяват, че миналото е нищо, а настоящето или бъдещето е всичко, толкова по-привлекателни, а понякога и съдбовно важни стават за човека духовните му походи, душевните му пътешествия и открития в незримите територии на родовата му памет или генеалогия.

Проникнал в тайните на родовата памет, човек по друг начин осмисля своите предишни, настоящи и бъдещи деяния, да оценява по особен начин унаследеното и придобитото в жизнената си съдба, да се чувства свързан и задължен не само към потомците, а и към предците си. Така родовите спомени изпъкват като особено място на паметта, към което съвременници и потомци би следвало да насочват своите поклонения, да изразяват своята почит и признателност към оставеното от техните предци.

Гравитацията на родовата принадлежност и родовата памет понякога се оказва прекалено силна и значима за биографиите на отделни личности. И колкото и да си въобразяват, че могат да я прео­долеят, все някога идват моменти, в които осъзнават, че независимо от техните стремежи и усилия тази гравитация постоянно е действала, „под прикритие“ е ръководила житейските им избори и постъпки, с неведома логика е направлявала живота им.

Подобни размисли нахлуват в ума и душата на човека, когато той се срещне лице в лице с разкритията за родовата памет на познати нему хора.

Пред нас е книгата на Васил Момов „Родовата памет на Момови от Велики Преслав (ХVII-ХХ век)“.  Самият той е една от най-значимите фигури в българската етика, в социологията и в психологията на морала, активен участник и ръководител в духовния и научния живот на България, академичен учен и творец, създател на редица кадри в етическата гилдия.

Днес е твърде модно човек да се запознава и да се ползва от незри-мите съкровища на своята родословна генеалогия. Но когато това се върши от учен, който познава тънкостите на науката и живота, може да се очаква много повече, да се разчита на дълбоки размисли и проницателни изводи, отколкото, ако с такова пътешествие или с разплитане на гордиевите възли на родовата памет се заеме някой духовно посредствен или убог индивид. Затова творческите разкрития и откровения на проф. В. Момов в толкова сложно начинание, каквото е реконструирането на родовата памет, могат да са от полза за широката аудитория, за да може тя да проумее как родословието вгражда сянката си в темелите на жизнената съдба на даден човек, как тя го „вербува“ да спазва и претворява на дело съответни добродетели. А и за тези, които отблизо познават В. Момов, които дълго време са работили с него или под негово ръководство, също ще бъде интересно да научат още неща, които до този момент не са знаели, поне не и в тези детайли. 

Още в началото на книгата проф. д.ф.н. В. Момов предупреждава, че няма да съставя църковен поменик, нито да изработва биографични справки и клишета за родови потомци, а че неговата мисия и визия в този труд е да проследи доминиращи процеси и тенденции, значими събития, явления и факти в биографията на Момовата памет от ХVII век насам. А плеядата от знаменити личности в този род е повече от впечатляваща: прочутият Бинбелов род, Момчил войвода, Стефан Караджа, Панайот Волов и други личности, знайни борци срещу турското иго, възрожденци и благодетели, съратници на Апостола, строители и народни представители в следосвобожденска България, изтъкнати стопански и местни ръководители, културни и читалищни дейци, знакови персонажи в местната самодейност, активно включили се в борбите срещу монархофашизма, както и в изграждане-то на социалистическото общество у нас, хора и поколения, които са отдали достатъчно много на своето отечество, а също и на родния си край. Колко български рода могат да притежават в своята генеалогия толкова много и такива значими фигури в три последователни исторически епохи?! Колко български рода могат да се похвалят, че на сватбата на техен предтеча лично е присъствал крал? А в родовата памет на Момови това е факт!

В. Момов обаче не ни затрупва с камара пикантни подробности, не ни потопява в суха статистика за житиебитието на своите предтечи.  Неговата интимна цел е да ни разкрие и обясни разковничето на родовата съдба — ценностните приоритети и добродетелите на представителите на този род по протежение на няколко поколения и в отделни човешки съдби. Той иска, а и го постига, да предостави на читателя си факти, размисли и оценки, които да импулсират последния да се взре в и осмисли приемствеността във времето, интимните връзки между поколенията, които се създават и гарантират под ореола на родовите традиции и нрави, в моделите на лично отношение, поведение към човешките и граждански добродетели. Както сам подчертава, историческата биография на един род е предмет не само на почит и дължимост, но и богат извор за поука и житейска мъдрост.

Тръгвайки от методологическия изходен пункт, че времето променя родовата памет, а човешкият род — историческото време, Васил Момов разкрива тайната логика и механика на сътворението и използването на историчността в родовото присъствие, както и нейното съхранение и пребъдване чрез паметта. В този дискретен контекст отделните поколения се оказват не формално и принудително, а органично свързани, доброволно и съзнателно сплотени, спазващи и отстояващи пътеводните ценности, които никога не напускат свещената обител на родовата им памет, а и на които никой от рода не бива никога да изневерява. Сред тези ценности се откроя-ват позитивните традиции в Момовата родова памет, свързани със съзнание и поведение за патриотичния дълг, с чувство за родова принадлежност, отговорност и дълг, с афинитет към образование, културна, читалищна дейност и духовно творчество, с амбиция към професионализъм и публично отстояване на граждански позиции, със стопанска инициативност, деловитост и пестеливост, с табиет и мукает в труда и в делничното битие, със здрав разсъдък и житейска мяра в поведението и общуването с ближните и далечните на рода хора. С други думи, родовият престиж и респектът към предците са символни фарове, които осветяват житейските друмища на хората от този род.

Представителите на Момовия род живеят, борят се, а и творят в три съдбовни и преломни за нашето отечество обществено-исторически епохи. Съвсем естествено е в такива метежни времена да има и сурови нрави, несправедливи и тежки удари в живота на отделни негови представители. Заради своите идеи, ценности и идеали някои представители на този род търпят неволи, мъки, житейски страдания, незаслужени огорчения, обиди. В. Момов ни развежда и по тези драматични пътища на съдбите на знакови личности от този голям род, без обаче да търси — както днес е толкова пандемично разпространено, — мъст и отплата за техните страдания и жертви.

Вместо това той анализира причините и обяснява мотивите на неговите родственици, които са обусловили техните поведения и дори саможертви.    В. Момов описва доста лаконично, даже скромно своята личностна, житейска, професионална — политическа и научна, — биография. Като я чете, човек има усещане, че авторът на тази изповед обръща много повече внимание на онези, с които животът му е наложил или дарил възможности и удоволствия да работи, вместо както днес е толкова привично — да се самоизтъква, да се представя за единствен център на дадени събития. Тези, които са работили заедно с проф. Момов и сега четат неговата книга, вероятно ще останат доста изненадани защо той пропуска толкова важни събития и значими мероприятия, в които е играл водеща роля, а не ги е отразил в летописа на автобиографичната си изповед. Вероятно тук се срещаме с един особен синдром, при който не само ученият оставя следи в своята научна сфера, но и самата наука също му се отразява, формира го и форматира по свой облик и подобие.

Животът има своята неумолима логика! Той продължава дори и по странните коловози на пенсионерското битие! За повечето този жизнен дял е свързан с банални всекидневни задължения и занимания, с прекратяване на връзките с предишната професионална кариера и биография, с общуването с тези, с които професионално човек дълго е бил. Не и за човек като В. Момов! За него пенсионерското битие се оказва възможност и предизвикателство за нови творчески пътешествия и открития. То му дава време, а и нови хоризонти за контакти и диалози с хора от неговата, а и от друга (професионална или научноизследователска) „черга“. Затова е естествен  разделът, който представя и „новото-старо“ амплоа — защитата и развитие-то на професионалната позиция в етическата мисъл от позициите на пенсионерското битие, но и на гражданското съзнание и дух. В този раздел авторът интригуващо ни разказва за творческите си търсения и сполуки във времето след Промяната от 10.ХI.1989 г., за своите книги, сътворени и публикувани в този период, за техните логики и послания към съвременниците, за отзвука, който те са предизвикали в читателската публика, също и за своите творчески планове, които не се съобразяват с тежестта на времето, нито пък с ограниченията на възрастта.

Тази книга трябва да се прочете, а и осмисли от повече хора! В нея, всъщност, се говори за младостта на човешкия дух, която е съхранена и препредадена чрез родовата памет. А в смутни и преломни исторически времена като нашето сигурно има нужда и полза от тази духовна младост!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук