ТОДОР ЖИВКОВ – СЕЛЯНИНЪТ, ПРЕВЪРНАЛ СЕ В ДЪРЖАВНИК

0
754

Искра Баева е доцент по съвременна световна история в СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите: „Източна Европа след Сталин 1953—1956“; „България и Източна Европа“; в съавтор­ство с Евгения Калинова: „Българските преходи 1939-2002“ С., 2002 (и на френски език в издателство „Арматан“); „Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944-1955“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993—2000 г.).

 

През 2011 г., на 7 септември, се навършиха 100 години от раждането на оспорвания, но ярък български политик Тодор Живков. Ако подобна годишнина беше отбелязвана във времената, когато господстваше държавният социализъм от съветски тип или както някои предпочитат да го назовават с идеологемата „комунизъм“, тя щеше да стане повод за „всенародни“ тържества. Днес ситуацията в България е съвършено различна — от най-верния съюзник/сателит на Съветския съюз ние вече сме част от Европейския съюз, близък съюзник на Съединените щати, членуваме в НАТО, а социализмът декларативно беше обявен за епоха на беззакония, насилия и масови убийства“, която забави с десетилетия нашето развитие“ и проваля българската модернизация“ (1). Новото положение, в което се намира България, промени изцяло и виждането за мястото и ролята на Тодор Живков в общественото съзнание. А ние, историците, добре знаем (често пъти благодарение и на собствения си опит), че историческата наука е силно зависима от господстващите обществени и политически нагласи. Като се опитам да пренебрегна капризите на бързо променящата се политическа конюнктура, виждам много положителни последици в това, че Тодор Живков вече не е част от политическия живот, а от историческото минало. Това ново положение ми дава основание да се възползвам от кръглата годишнина, за да очертая политическия облик на този държавник, управлявал най-дълго България през ХХ в.

Историята, за разлика от други обществени науки, се базира върху последователността на събитията, затова ще започна опита си да възстановя пътя на Живков с началото. При Тодор Живков началото е поставено през есента на 1911 г. в село от бедния Орханийски край (Ботевградско). Този произход не е изключение, а правило за една немалка част от неговото поколение българи. Как се оформят политически българчетата, родени в навечерието на войните (Балканските и Първата световна) в бедни селски семейства? Войните носят много нещастия на България, най-ярките от които са двете нацио­нални катастрофи, хилядите загинали по фронтовете, тежките репарации, дълбоката криза, променила изцяло политическия пейзаж на България след Първата световна война. Родените в навечерието на войните са още деца, когато на авансцената в европейската политика излизат големите масови партии и движения — в българския случай това е БЗНС, чийто силен лидер Александър Стамболийски оглавява правителството — първо в коалиция, а после и чисто земеделско. Тодор Живков е едва на 12 години, когато първият опит България да бъде управлявана не от традиционния политически елит, а от хора, произлезли от масите, или иначе казано — от простолюдието, завършва с крах.

Лесно осъщественият на 9 юни 1923 г. военен преврат срещу правителството на БЗНС и жестокото убийство на Александър Стамболийски в родното му село Славовица без съмнение оказват въздействие върху селските деца. Пред очите им рухва като къщичка от карти изглеждащото силно и на моменти силово управление на едната от двете масови партии, развиващи дейност сред селяните, най-голямата част от българския народ (2). Едновременно с това превратът слага край и на обтегнатите отношения между земеделци и комунисти, които са конкуренти за влияние сред бедните и онеправдани българи, при това доста ожесточени, както показва Транспортната стачка от 1919 г. и нейното потушаване. Роденото спонтанно в дните на Юнското въстание и съзнателно в дните на Септемврийското въстание от 1923 г. единодействие между земеделци и комунисти възстановява единството на селото, върнато към традиционното си състояние на потискано от града и градските елити. Неуспешният опит за народовластие, формулиран според аграристичната съсловна теория на Стамболийски, демонстрира ограниченията на селската демокрация и в очите на наблюдателите накланя везните към втората идеология, свързана с низините — социалдемокрацията, която вече е успяла да се раздели първо на широки и на тесни социалисти, еволюиращи след войната към болшевизъм. Станалото през 1923 г. е една от причините голям брой будни младежи от селата да се увлекат по комунистическото движение през 20-те и 30-те години на ХХ в.

Но би било прибързано съждението, че само земеделци и комунисти имат селски произход. На село са родени много български политици — мога да изброя някои от най-известните от времето на Третото българско царство: Тодор Бурмов е роден в с. Нова махала, Габровско, през 1834 г.; Тодор Икономов е роден в с. Жеравна, Котленско, през 1835 г.; Олимпи Панов е роден в с. Шоп Тайраклии, Бесарабия, през 1852 г.; Димитър Петков е роден в с. Башкьой, Тулчанско, през 1858 г.; Александър Малинов е роден в с. Пандъкли, Бесарабия, през 1867 г.; Иван Багрянов е роден в с. Воден, Разградско, през 1891 г. Какво значение обаче има това за нашата история? Ако гледаме през призмата на развита Западна Европа, вероятно селският произход на политиците би трябвало да предизвиква чувството на малоценност заради нашата неразвитост. Факт е, че западноевропейските елити са преобладаващо градски, тъй като тамошната политическа класа има стари и дълбоки корени в аристокрацията през средновековието, в третото съсловие през новото време, та до престижните професии в съвременността. Едва през ХХ в. в Западна Европа се появяват политици от простолюдието, но тогава — след Втората световна война, там отдавна вече преобладава градското население.

В България, както и в по-голямата част от Източна Европа, нещата в политиката изглеждат по различен начин. Като изключим имперските елити с техния аристократичен облик, по-голямата част от политиците на лишените от своя държавност източноевропейски народи са с много по-скромен произход и възможности. До втората половина на ХХ в. преобладаващото население в България е селско, а продължителното османско владичество напълно е унищожило българската аристокрация и държавно-политическата традиция. Затова, когато тя се възстановява в годините на Българското възраждане и по-късно при учредяването на Третата българска държава, обществото е без политически опит. За това говори късното създаване на политическите партии — едва при съществуваща държава, а не преди това, както е при народите от Хабсбургската империя. Възкресяването на новата българска държава дава шанс за бурно социално раздвижване, при което нови групи, особено участниците в националноосвободителното движение и в освободителната война, успяват да влязат в политиката. В първите три десетилетия на третата българска държава се утвърждава модерният български елит, който много скоро е сериозно разтърсен от войните, завършили с две национални катастрофи. Националната криза е последвана от политическа, разтърсила утвърдилите се политически елити и позволила появата на нови в лицето преди всичко на БЗНС. Относителната мобилност на политическата класа в България създава по-добри възможности активните личности да пробият независимо от произхода си, което обяснява и високия дял на политици, родени в селата в епохата на Третото българско царство. Да не говорим за социалните последици от дълбоките трансформации, настъпили след Втората световна война.

Вторият аспект на проблема „село — град“ като произход на политиците, се крие във възгледа, че родените на село би трябвало да попълват левите партии, а тези в града — десните. Но това е по-скоро предубеждение, отколкото реална тенденция. Справка с биографиите на модерните български политици показва, че това не е така, тъй като немалко десни политици са родени на село (3), както и немалко леви — в града (4). Първо, защото социалният произход невинаги предопределя материалното положение, а и политическата ориентация, и второ, което е и по-важно, защото и в града, и в селата има хора, доволни от положението си и подкрепящи статуквото, както и други, които се чувстват онеправдани и искат промяната му. А съжителството между богатство и бедност характеризира всички български градове и повечето български села.

* * *

Ще се върна към поколението на Тодор Живков, онова на родените в първите две десетилетия на ХХ в. в селата. Бурното двадесетилетие между двете световни войни поставя това поколение младежи пред предизвикателството да живеят във време на преврати, противопоставяния (включително и въоръжени), икономически кризи, но същевременно им дава шанса да участват в големи събития и да заявят собствена позиция. След разтърсващата 1923 г. политическа България е разделена на две — привържениците на традиционните политически партии, които след военния преврат бързо се връщат на власт, и другите, свързани или със сваленото от власт земеделско правителство, или с онези, които са се вдигнали през юни и през септември 1923 г. с оръжие в ръка срещу превратаджиите. Това разделение ще се задълбочи след атентата в църквата „Света Неделя“ („Свети Крал“) през април 1925 г. и последвалата го разправа с лявата и либералната интелигенция. В новото разделение посоченото поколение почти изцяло застава на страната на критиците и противниците на властта.

Като повечето от привържениците на комунистическата левица и Тодор Живков се ангажира политически още в ученическите си години, но не и преди да се сблъска с тежестите на физическия труд — няколко месеца работи като чирак в тухларна фабрика в Горни Богров, след като завършва прогимназия. Все пак, едно е да се сблъскаш с несправедливостта — независимо дали е предизвикана от трудната реализация на селскостопанските продукти или от мизерното заплащане за тежък труд, а съвсем друго е политическото отхвърляне на експлоатацията като цяло. При Живков второто идва чрез словото — благодарение на десетилетната социалдемократическа пропагандна дейност с помощта на вестници, списания и най-вече брошури, чрез които до българите достигат идеите на изявени европейски социалдемократически мислители. Най-силно влияние тази пропаганда оказва върху младежите в училищата, където социалдемократичните идеи се обсъждат в различни кръжоци — марксистки, въздържателни, биологически и т.н. Живков се запознава с основните идеи на марксизма в прогимназията в Орхание (дн. Ботевград). Това е пътят на поколението младежи, родени на село, които първо понасят на гърба си тежестите на селския живот, а после се запознават и теоретично с възможностите обществото да се промени в полза на онеправданите.

Съществува още един аспект, който обикновено се подценява или се пропуска, когато днес, в годините на прехода, се опитваме да проследим пътя на водещите фигури от епохата на социализма. Това е фактът, че първите им политически стъпки са направени не в търсене на добра реализация и кариера, а в обратна посока — рискувайки възможностите си за реализация, те се противопоставят на обществената система, вървят не по течението, а против него (5). Лесно можем да си обясним подценяването на тази тяхна мотивация, тъй като участието в политическата власт изглежда по-важно от предходните намерения, а и повечето историци на съвременността са на такава възраст, че помнят фалшивите героизирани биографии, възхваляващи управляващите до 1989 г. А изборът, който през 20-те и 30-те години са направили участниците в комунистическото движение, тогава за тях е означавал единствено борба с властите, участие в демонстрации и сблъсъци с полицията, арести, затвор, репресии, нелегалност, без да съществува каквато и да било перспектива тези смутители на обществения ред да се окажат във властта (6). Политическата система и състоянието на европейските общества между двете световни войни не дават никакъв шанс за победа на пролетарската революция“, а само за остро политическо противопоставяне: напр. Испанската гражданска война от 1936 до 1939 г. Ставащото в Съветския съюз през 30-те години само затвърждава образа на тази държава като колос на „глинени крака“, който може да се разпадне при по-сериозен удар. Затова ми се струва неприемливо днешното подигравателно отношение към комунистите с предвоен­на политическа биография, независимо дали е мотивирано от тяхната необразованост, невладеене на чужди езици, недобри маниери или липса на политическа култура. Това са хора, които са рискували в името на своите идеали, без да очакват каквато и да било материал­на или властова награда.

* * *

Не смятам да се спирам подробно на политическата дейност на Тодор Живков до Втората световна война. Тя не е нито особено значителна, нито много представителна (политически секретар и организатор на различни кампании в работническите райони на София), но все пак заради нея той на няколко пъти се сблъсква с полицията.

Ходът на историята, а и на съдбата на Тодор Живков и на неговото поколение се променя рязко с началото на Втората световна война. България не бърза да се намесва в конфликта, имайки наум двете национални катастрофи, но в края на краищата през февруари 1941 г. е принудена да направи своя избор, като се включи в Тристранния пакт, за да даде възможност на Третия райх да овладее Балканите. Но не това събитие, а германската агресия срещу Съветския съюз на 22 юни с.г. променя изцяло вътрешнополитическото положение в България. Защото българските комунисти, между които е Тодор Живков, заемат категорична позиция само два дни след нападението на Германия срещу Съветския съюз, като обявяват началото на въоръжената си борба срещу българското правителство (7). На 24 юни 1941 г. започва един от най-спорните от днешна гледна точка периоди в историята на българската левица, а и на Тодор Живков (8). В годините на преход под въпрос бяха поставени целите на българската съпротива: имат ли право нейните участници да се противопоставят на българската държава във време, когато тя успешно решава националния въпрос? Сега началото на въоръжена борба срещу българските власти често е интерпретирано като поредното национално предателство на комунистите, които са се противопоставили на държавата си, обслужвайки чужди интереси (съветски). В тази теза има доза истина, тъй като указанията за въоръжена съпротива идват от Москва, тази интерпретация се вписва изцяло и в актуалния в началото на прехода антикомунизъм. Проблемът при нея е, че тя разглежда събитията от периода 1941—1944 г. само през призмата на временния български национален интерес, която е твърде тясна с оглед на развитието на разразилия се глобален конфликт. Ако погледнем ставащото в България от общоевропейска гледна точка, нещата изглеждат съвсем различно — погрешният избор е направен от официална България, влязла в съюз с Третия райх, а верният е на комунистите, станали част от общоевропейската съпротива.

Вторият спорен въпрос е за реалното участие на Тодор Живков в българската съпротива. Проблемът е в пренаписването на биографиите, извършено в епохата на социализма. То се осъществява право пропорционално на политическото положение на съответната фигура — колкото по-висок пост заема, толкова по-обилно се прибавят „героични“ моменти от преддеветосептемврийската £ биография. Естествено за Живков, който остава на върха на БКП и на държавата над три десетилетия, украсяванията са най-много, и то за сметка на неговите вътрешнопартийни опоненти. Това ясно може да се види в официалната биография на Живков (9), където реалното му участие в Съпротивата е силно преувеличено, но и в много художествени филми и литературни произведения. Веднага след 10 ноември 1989 г. отношението към Живков рязко се променя и той е представен по-скоро като агент на Гешев и провокатор в комунистическото движение (10). Струва ми се, че с оглед на тези две противоположни тези и при липсата на сигурни документални (и архивни) доказателства днес е трудно да се направи точна оценка за участието на Тодор Живков в Съпротивата. Сигурното обаче е едно — участвал е. А тази негова дейност при всички случаи е била придружена с опасност за живота. За опасностите говори съдбата на много български ремсисти, комунисти, партизани, ятаци, достатъчно е да изброя някои от заплатилите с живота си: Никола Вапцаров, д-р Александър Пеев, Антон Попов, Лиляна Димитрова, Адалберт Антонов, Вела Пеева, Христо Михайлов, Алберт Бенвенисти, Александър Димитров, Асен Лагадинов, Братан Шукеров (11).

Глобалното военно и идеологическо противопоставяне във Втората световна война изцяло променя съотношението на силите в света, в Европа, а и в България. Войната завършва по начин, който никой не е очаквал до 1943 г. Резултатът за българските комунисти е, че те изненадващо влизат във властта — не чрез пролетарска революция, както е записано в програмата (12), а благодарение на победата на съветската армия във войната срещу германския вермахт. Това е повратният момент и в живота на Тодор Живков. Оттук нататък тръгва пътят му на политик и държавник с нарастващи отговорности за ставащото в България. Но отново искам да подчертая, че не би могъл да се разглежда дотогавашният му ангажимент в комунистическото движение като целящ домогване до властта — властта се оказва неочакван резултат от посвещаването му на политическата кауза.

Историята на Източна Европа през ХХ в. демонстрира старата истина, формулирана от лорд Актън с думите Всяка власт развращава, а абсолютната — абсолютно“. Влизането във властта и нейното упражняване се оказва най-голямото предизвикателство за комунистическото движение и неговите лидери. Това се отнася както за първите влезли във властта комунисти, между които не е Тодор Живков, така и за вторите, към които той принадлежи, а и за всички следващи политици от всякакви политически цветове.

Въпреки че не е заемал особено висока позиция в нелегалната Комунистическа партия, Живков почти веднага излиза на преден план. Веднага след завземането на властта от ОФ на 9 септември 1944 г. Живков за кратко оглавява новосъздадената Народна милиция. Но скоро той отхвърля предложението да остане в държавната администрация, като предпочита да продължи политическата си кариера в структурите на вече управляващата Комунистическа партия. В първите години във властта комунистите са изправени пред дилемата — да прилагат идеологията такава, каквато са я изповядвали в продължение на десетилетия, или да се превърнат в политици, като се съобразяват с изискванията на момента, на политическите съюзници, противници и т.н. Изборът на Живков да продължи пътя си в партията показва по-скоро неговото нежелание да прави такъв избор. Но не съумява да избегне сблъсъка между лични отношения и политически императив. Това става в края на 40-те години, когато му се налага да избира между личната си благодарност към Трайчо Костов за получената подкрепа при избора за първи секретар на Софийския градски комитет на БКП през януари 1948 г., от една страна, и сталинизацията, чиято най-голяма жертва в партията става именно Трайчо Костов, от друга. Живков се съобразява с партийната линия, което ще прави до момента, в който сам добива правото поне донякъде да я определя (донякъде, тъй като най-важните за България решения все пак се вземат в Москва). Софийската организация на БКП организира митингите, на които се скандира искането за смърт на предателя Трайчо Костов“, но самият Живков предпочита да не се изкаже лично на пленума на ЦК на 11—12 юни 1949 г., осъдил политически доскорошния лидер, а мълчаливо внася предложението на софийската организация Трайчо Костов да бъде изключен не само от ЦК, а и от БКП (13).

В поведението на Тодор Живков от времето на сталинизма в България не можем да открием нищо оригинално — той се съобразява с новите правила, но го правят почти всички други, дори и Трайчо Костов произнася слова, изпъстрени с думи на лоялност и самокритика. Резултатите от това поведение не закъсняват — Живков започва да се изкачва към върха в БКП. От ноември 1950 г. Живков вече е кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП, а от юли 1951 г. — пълноправен член. От този момент до 10 ноември 1989 г., сиреч в продължение на повече от 37 години, Тодор Живков е член на Политбюро на ЦК на БКП. Това е един от политическите рекорди на Живков, защото с подобен стаж не може да се похвали никой друг български комунист. В този период Живков придобива опит в задкулисните политически игри и по всичко личи, че го прави доста умело. Ето и доказателството. Веднага след като влиза в тясното партийно ръководство, Живков се присъединява към зараждащата се там група противници на Вълко Червенков, създадена от Владимир Поптомов и включваща още Енчо Стайков, Димитър Ганев, Георги Дамянов. Един от мотивите на заговорниците е страхът, че продължаващите репресии могат да достигнат и до тях, така че става дума и за самозащита. Но Поптомов умира на 1 май 1952 г. и Живков го замества (14). Групата не предприема никакви действия, само обсъжда проблемите и намеренията си, но Живков получава възможност да се прояви като лидер, макар и скрит. А това му помага изключително много, когато настъпва времето за промени. Още през този етап от политическата кариера на Живков може да се направи изводът, че бързо влиза в политическата игра и показва умения да я играе по правилата на новата система, внесена от Съветския съюз.

Истинските предизвикателства за Живков идват, когато настъпват промените в целия Източен блок. Те са плод от естествения ход на времето, тъй като са предизвикани от смъртта на Сталин. Както при всяка силно централизирана власт смяната на лидера разтърсва цялата система и поражда остра битка за наследството. Бурята в центъра бързо се пренася в периферията на Блока. В хода на битката за власт в Москва, спечелена в крайна сметка от Никита Хрушчов, се осъществяват и смените на лидерите в останалите източноевропейски страни. По стечение на обстоятелствата изборът на Москва за нов български лидер пада върху Тодор Живков, при което неговата роля е пасивна (предимството му е, че е млад, активен, перспективен и местен комунист). Но както е и в повечето други страни, смяната не става отведнъж, а постепенно. Когато идва часът на Живков, той не получава веднага цялата власт — на VI конгрес ( 25 февруари — 3 март 1954 г.) Живков е избран за първи секретар на ЦК, но Вълко Червенков продължава да ръководи заседанията на Политбюро. За Живков периодът от 1954 до 1962 г. е изпълнен с борба за пълната власт в партията и държавата. В нея той доказва уменията си да печели съюзници, да неутрализира противниците си, като ги разделя и противопоставя един на друг, да се възползва от всяка възможност и в края на краищата да умиротворява отстранените, но не чрез репресии, а чрез луксозното им пенсиониране. Що се отнася до голямата власт, която получава, след като на 20 ноември 1962 г. оглавява и правителството, тя не е лично негова идея, а принцип на специфичната политическа система на социализма, която изисква центърът на властта да бъде на едно място. Няма да се спирам на този период, тъй като вече съм го описвала (15), а и защото ми се иска да подчертая другите предизвикателства, пред които се изправя Живков вече като държавник (под това понятие разбирам положението, при което е поел отговорността за цялата държава).

Основният проблем, пред който Живков е изправен през цялото време, докато е в държавната власт, е да осигури постъпателното икономическо развитие на България. Известно е, че Живков няма икономическо образование — всъщност, изобщо няма висше образование, а само специално и гимназиално, и то получено за дълъг период от време (първо завършва полиграфическо училище и доста по-късно, под влияние на съпругата си д-р Мара Малеева, полага матура като частен ученик в Трета мъжка гимназия в София). Но подлежи на дискусия въпросът дали политиците и държавниците имат нужда от специално висше образование. Примери има много, при това не само в държави, чието управление е плод на революционни промени, където водещи политици нямат висше образование — може би най-яркият пример е консерваторът Джон Мейджър, наследил Маргарет Тачър на поста министър-председател на Великобритания. Въпросът е дискусионен, защото засяга спецификата на политическата дейност — дали тя изисква експертни познания в някоя от областите на познание, или лидерски качества и умения, които да позволят на политиците да използват способностите на експертите. Моето мнение е, че най-важно за политиката е умението на държавника да организира хората около себе си и да взема решения, които да са от полза за цялото общество, а експертното прилагане на тези решения вече зависи от поставянето на необходимите специалисти на най-подходящото място. Наличието на образование, разбира се, е важно, особено като се има предвид нарастващото значение и разширяване на образователното равнище в хода на цивилизационното развитие на европейските държави. Така че е добре политиците да имат висше образование, но това не е нито условие, нито гаранция за успешна политика.

Липсата на икономическо образование при Живков не е толкова голям проблем, колкото общото идеологизирано отношение към икономиката при социализма. Живков е ярък представител на дейците от онази епоха, които вярват, че политическата воля може да контролира и стимулира икономиката. Това проличава още в първите му действия като партиен лидер — специалното внимание, което отделя на селското стопанство като отговор на съветския „продоволствен курс“, но и обръщането отново към индустрията през втората половина на 50-те години, когато вижда вредата за България от насочването £ само към аграрния сектор, в резултат на което рязко нараства безработицата, а международните цени на селскостопанските продукти се оказват много по-ниски от тези на промишлените стоки.

През цялото си дългогодишно управление Тодор Живков е убеден, че най-важно за политическия лидер е да осигури добро икономическо развитие. Той вярва, че управлението е преди всичко прагматично занимание. А липсата на прагматични умения и познания за живота смята за най-голям недостатък у всеки политик. Това негово убеждение проличава в критиките към предшественика му Вълко Червенков, отправени на 29 ноември 1961 г.: „Другарят Червенков като организатор е безпомощен. Той няма необходимия опит, необходимата практическа подготовка, навици и подход… Той не е минал през грубата, но полезна школа на живия живот… Вярно е, че другарят Червенков е културен човек, човек със знания… Обстоятелството, че той си е запълнил главата със знания и формули, с цитати от произведения на класиците на марксизма-ленинизма, далеч не е главна предпоставка и главно условие за успешно разработване на теоретичните проблеми на нашето развитие по пътя на социализма и комунизма… Теорията в никакъв случай не може да се разработва кабинетно, откъснато от практиката, без да се познава действителността“ (16). Двадесет години по-късно Живков не е променил ни на йота вижданията си, както личи от поредната критика, отправена през 1983 г. към тогавашния „втори човек“ в партията, преди да бъде отстранен от партийната йерархия. Живков признава, че Александър Лилов е феномен“, „надарен с огромни интелектуални възможности“, но е категоричен, че е съвършено неподготвен практически“, „няма нагласа и желание да се потопи в икономическите и социалните проблеми“, че е аристократ“, защото не проявява желание да се натопи в икономическата и социалната работа на партията“ (17).

На силното желание на Живков да осигури бързо и постъпателно икономическо развитие на България се дължат както някои от най-странните, така и някои от най-успешните негови инициативи. Най-необикновената от тях е онази от 1963 г., когато предлага на съветското ръководство и лично на Хрушчов идеята да започне процес на по-нататъшно сближение и по-тясно свързване на икономиката на НР България с икономиката на Съветския съюз“ (18). Необикновеността на идеята е в това, че като изключим изявления­та на някои словашки комунисти в края на Втората световна война за присъединяване на Словакия към Съветския съюз, в Източния блок няма друго предложение да се жертва доброволно националната самостоятелност. Всъщност, ако вникнем в мотивите и действия­та на Живков, ще стане ясно, че и неговото предложение няма за цел да изтрие България от политическата карта на Европа. Става дума за нещо друго — с празни приказки за сближение да бъде извою­вано привилегировано място за България при оказването на суровинна, енергийна, икономическа и политическа помощ от страна на Съветския съюз (19). Сметката на Живков излиза вярна и България до 80-те години многократно получава както съветски кредити (20), така и допълнителни суровинни и други доставки, които £ помагат да поддържа възходящи темпове на развитие и да преодолява финансовите си проблеми. Но заплаща и висока цена: България придобива облика на най-верен сателит на Съветския съюз и реално става най-зависимата от икономическите си връзки със СИВ и СССР страна от Източния блок.

На прагматизма на Живков страната дължи не само някои силно екстравагантни идеи, а и успешни инициативи, между които трябва да се изброят: борбата за индустриална специализация в СИВ; ранната ориентация към развитието на електрониката (21); ориентацията към новите технологии под влияние на видяното от Живков в Япония (22). При всички тези случаи най-ярката черта на Живков — прагматизмът, е базирана върху вярата в техническия прогрес и в способността на политическата власт да се възползва от постиженията на науката и техниката за икономическото и общественото развитие. На сляпата вяра в науката и прогреса (може би породена и от липсата на образование) се дължи увлечението на Живков по идеите на различни изобретатели, обещаващи чудодейни резултати, както и периодично лансираните опити за икономически скок: първият е от 1958 г., когато се предвижда скок в селското стопанство, следват го идеите за българско икономическо чудо“ по подобие на японското или германското, за да завърши с опита за въвеждане“ на капитализма отгоре“ с Юлската концепция от 1987 г.

Отново като прагматизъм може да се интерпретира и национализмът, който с нарастваща интензивност демонстрира Живков от 60-те години до самия край на управлението си. Известно е, че интернационализмът е сред основните идейни послания на марксизма, а по-късно и на комунизма като идеология. Живков също многократно употребява идеите на интернационализма, особено като довод в споровете със съседни държави — например, когато става дума за българите в Югославия и по-специално в Македония. Същевременно, още през 1967 г., без да обявява отказ от интернационализма (всъщност до 1989 г. Живков говори за интернационална вярност, главно към СССР [23]), Живков започва да подчертава все по-ясно националните интереси, необходимостта българите да се възпитават в гордост от миналото, че „Патриотичното и интернационалното възпитание са две страни на един и същи процес“, че Младото поколение трябва да благоговее пред знамето на древните българи — конската опашка“ (24). Плод на възродения национализъм (възроден, защото национализмът е в основата на българската политика и преди 1944 г.) са специал­ните грижи, положени за развитието на българската историческа наука, на историческата литература, историческата проблематика в киното и театъра, грандиозното честване на 1300-годишнината на българската държава през 1981 г., въпреки пасивната съветска съпротива, тъй като празненствата демонстрират, че българската държава е значително по-стара от руската.

Национализмът на Живков се вписва изцяло в неговия прагматизъм. Той се появява тогава, когато след кризата на чистия сталинизъм“ в целия Източен блок е поставена под въпрос идеологическата основа на режима и неговите адепти са принудени да търсят други идеи за влияние в обществото. Факт е, че всички лидери, не само Живков, се възползват от национализма като заместител на комунизма — в такава посока вървят усилията на Владислав Гомулка в Полша, на Антонин Новотни в Чехословакия, на Валтер Улбрихт в ГДР, на Николае Чаушеску в Румъния. Но единствено Живков стига до такава крайност, каквато е възродителният процес“ (насилственото преименуване на българските турци с християнски имена), чиято цел е създаване на единна българска нация“ (25). Това е направено в средата на 80-те години, цяло десетилетие след като Живков слага подписа си под Заключителния акт от Хелзинки (1 август 1975 г.), който определя правата на човека за един от стълбовете на общоевропейското сътрудничество. Може ли при това положение „възродителният процес“ да се оценява като проява на глупост от страна на Живков? Според мен, едва ли. Живков е наясно до каква степен е неприемливо за останалия свят насилието над българските турци. Но разсъждава като политик прагматик — образът на България в началото на 80-те години при втората студена война“ е толкова лош, след като ЦРУ лансира тезата за българската следа“ в атентата срещу Йоан-Павел II, след кампанията за българския чадър“ при убийството на писателя емигрант Георги Марков, след обвиненията за нерегламентиран износ на оръжие, наркотици и подпомагане на терористични (националноосвободителни) организации, че България няма какво повече да губи. Но според Живков, с окончателното изтриване“ на турската общност в България чрез „вливането“ £ в българския народ той може да остане трайно в историята като създател на новата единна българска нация“, изграждана не по етнически, а по политически признак. Този позиция на Живков остава трайна и докато е държавен глава, а и след като е свален от власт.

Има и една сфера, в която Живков не проявява свойствения си политически прагматизъм, а се подчинява на емоциите. Това е семейството, още по-точно семействеността. Лансирането на дъщеря му Людмила на високи партийни и държавни постове (за краткия си 39-годишен живот тя успява да стане член на Политбюро на ЦК на БКП и министър на културата), на сина му Владимир (с него неуспешно се опитва да замести дъщеря си), на роднини, съселяни и други дейци, произлизащи от Правец или Ботевградско, на бивши партизани от отряда „Чавдар“, за който е отговарял през Втората световна война, говори за непотизъм. От гледна точка на уреждането на близки и познати на държавни постове Живков се вписва по-скоро в балканските традиции, като се опитва да създаде политическа династия от рода на онази, която прави Николае Чаушеску в Румъния по същото време. Това поведение няма нищо общо с прагматизма, защото лансирането на роднини се възприема изцяло негативно от българското общество и съдейства за нарастващото недоволство от Живков през 80-те години.

Какво може да се каже за действията на Тодор Живков на международната арена? През първите години от управлението му външната политика не изглежда негово амплоа. Той стриктно спазва принципите, върху които се гради Източният блок, и послушно следва съветската линия. Външната политика и неформалните връзки с други държави са оставени на други институции — Министерството на външните работи, БЗНС, ОФ и т.н. С течение на времето обаче самочувствието на Живков нараства, а регионалните и глобалните проблеми на България като победена във войната държава го принуждават да се заеме с тяхното разрешаване. Истинско самочувствие му дава поставянето по нов начин на македонския въпрос през 1963 г. — той е първият български политик, който признава, че е започнало създаването на македонска нация, след като македонската република става съставна част от югославската федерация, но категорично отрича правото на македонците да си присвояват части от българската история. Външните контакти на Живков му показват колко важно е да бъде признат за държавен глава, с което може да се обясни инициативата му в новата конституция да се създаде колективен орган Държавен съвет, изпълняващ функциите на държавен глава. Веднага след гласуването на конституцията през 1971 г. (да припомня, че това става с референдум, който и до ден-днешен си остава последният общонационален референдум) Тодор Живков оглавява Държавния съвет и вече официално е посрещан в чужбина като държавен глава. Външните му инициативи са прагматично насочени — той осигурява близки отношения със СССР и с другите страни от Източния блок, които до края на управлението му са най-важните икономически партньори на България; създава полезни, макар и съмнителни в морално отношение контакти с множество лидери от Третия свят, благодарение на които България получава важни суровини и изнася своята промишлена продукция, независимо от не особено доброто £ качество; полага усилия да поддържа добри отношения и с водещите развити държави, което обаче му се удава значително по-трудно.

* * *

Връщайки се към началото — към селския произход на Тодор Живков, който дълго време е обект на подигравки към властта от годините на социализма, мога да направя различни сравнения. Едно от тях е с другите източноевропейски лидери. Ако разгледаме произхода на ръководните източноевропейски комунисти, ще видим картина, подобна на българската. Тя изглежда така: първият следвоенен полски президент Болеслав Бйерут е роден през 1892 г. в селско семейство, в Рури Бригидковске край Люблин; неговият наследник в ПОРП Едвард Охаб е роден през 1906 г. в галицийското село Рури Йезуицке; първият комунистически президент на Чехословакия Клемент Готвалд също е роден в селско семейство в Дедице през 1896 г.; словашкият комунист и президент на Чехословакия Густав Хусак е роден през 1913 г. в Дубравка, в селско семейство; най-яркият унгарски сталинист Матиаш Ракоши е роден през 1892 г. в село Ада, Войводина; румънският комунистически лидер Николае Чаушеску е роден през 1918 г. в с. Скорничещ, окръг Алт, в бедно селско семейство; легендарният югославски партизански лидер и доживотен президент на Югославия Йосип Броз—Тито е роден през 1892 г. в Кумровец, в семейство на земеделски работник; югославският комунистически лидер Александър Ранкович е роден през 1909 г. в Дражевац в бедно селско семейство, както и популярният комунист, но и критик на системата Милован Джилас, роден през 1911 г. в с. Подбишче, в Черна гора.

Как изглежда сравнението с водещите български политици в демократична България? То показва, че двама от тримата президенти на Република България също са родени на село. Аз лично не виждам нищо лошо в това, особено като се има предвид чисто представителният характер на президентската институция. Добре е политиците да познават проблемите на хората, които представят не само на теория, а и на практика и да са се сблъсквали лично с тях. Пример за политик, познаващ проблемите на средния българин от собствен опит, е Тодор Живков. И това е едно от обясненията за продължаващата му популярност сред българите и до днес — 100 години след раждането му, 22 години след свалянето му от власт и 13 години след смъртта му.

Може да се направи сравнение между днешната памет за комунистическите лидери в България и в останалите страни от пост­социалистическа Източна Европа. То ще покаже, че общественото отношение към Живков след свалянето му от власт е значително по-добро. Независимо че навсякъде в региона само две-три години след началото на прехода се появява носталгия към сигурността и стабилността от миналото, в повечето страни тя постепенно избледнява и остава само в средите на по-възрастните граждани, чиято младост е свързана със социализма. Докато в България подобреният образ на социализма и на неговия основен носител — Тодор Живков, се запазва трайно и до наши дни. За източноевропейски лидери, олицетворяващи системата като Ерих Хонекер, Густав Хусак, Милош Якеш, Янош Кадар, Владислав Гомулка, Едвард Герек, та дори и Александър Дубчек, вече рядко се сеща някой извън професионалните историци. Малко по-различно е отношението към ген. Войчех Ярузелски, който играе значителна роля за началото на мирния преход с инициативата си за Кръгла маса между управляващата ПОРП и опозиционния профсъюз „Солидарност“ в началото на 1989 г. — днес той продължава да е подсъдим за въвличането на армията в Декемврийските събития в Гданск през 1970 г. Но съдебното преследване поражда дискусия около неговата фигура, в която участват както привържениците му, така и противниците му.

Любопитен е и финалът на последното политическо противоборство на Тодор Живков. То е със съветския лидер Михаил Горбачов. На 10 ноември 1989 г. възтържествува виждането на Горбачов, че старият и консервативен Живков трябва да отстъпи мястото си на нови, млади и модерно мислещи политици — Петър Младенов и Андрей Луканов. Днес, през 2011 г., и тримата споменати български политици вече са мъртви, но Тодор Живков продължава да се помни и споменава по-скоро с добро, отколкото с лошо от българите, докато Петър Младенов е напълно забравен, а Андрей Луканов — силно мразен. Горбачов е жив (все пак е с 20 години по-млад от Живков), но след злополучното му участие в краха на Съветския съюз през 1991 г. за масовото отношение към него в Русия говорят получените около 1% от гласовете в президентските избори през 1996 г. А и това, че бе принуден да отбележи 80-годишнината си не в родината си, а в Лондон. Политическият спор за това кой е по-добър политик и кой се е съобразявал по-добре с нагласите на народа днес изглежда спечелен от Тодор Живков. Макар и не в очите на света, за когото Горбачов е велик политик — Нобелов лауреат за мир за 1990 г., защото е дал свобода на източноевропейците и е довел СССР до саморазпадане. Но както добре знаем, официалните оценки в историята често се разминават с неофициалните, а в Русия това е почти правило, затова най-популярен политик в днешна Русия е Йосиф Сталин.

Доста по-различен е начинът, по който балканските народи се разделят с лидерите си от социалистическия период. Тито продължава да има силно влияние в някои от наследничките на създадената от него югославска федерация (в Сърбия и в Македония е по-популярен, отколкото в родната си Хърватия), но не бива да забравяме, че смъртта му през 1980 г. не позволява да бъде свързан пряко с разпадането на държавата. Слободан Милошевич също продължава да има привърженици сред сърбите, дори и след смъртта си по време на процеса в Хага, но за масово одобрение не може да става и дума. Драстични са промените в отношението на румънците към Николае Чаушеску — омразата в края на 1989 г. е толкова силна, че води до бърз процес и екзекуция на семейство Чаушеску, но в следващите години образът му се променя така, че днес на гроба на Чаушеску има почти непрекъснато свежи цветя.

С други думи, Тодор Живков се вписва в балканския модел на отношение към епохата на социализма и водещите му лидери, но със своя специфика. Най-яркото и трайно качество на Живков, което си остава негова запазена марка, е умението му да бъде и остане човек от народа“. Както и да оценяваме „народния“ характер и поведение на Тодор Живков в миналото, днес виждаме, че това е най-успешният стил за поведение на политиците и в плуралистични демократични условия.

Както и това, че не всеки може да се превъплъти в образа на „човек от народа“ — трябва да му е заложено.

 

Бележки

(1) Това е записано в Декларацията на Народното събрание по повод 60-годишнината от установяване на комунистическия режим в България, приета на 9 септември 2004 г. – http://www.parliament.bg/bg/declaration/ID/5186, достъп на 12 август 2011.

(2) До края на Втората световна война селското население в България е огромно мнозинство. При първото следвоенно преброяване от 1946 г. в селата живеят 75,3% от българите. — Статистически годишник 1956. С., 1956.

(3) Ще изброя родените на село министри от десни правителства в Царство България: Димитър Агура, Никола Апостолов, Димитър Атанасов, Григор Василев, Ради Василев, Славейко Василев, Петър Гудев, Теодоси Даскалов, Величко Кознички, Димитър Кушев, Васил Митаков, Янаки Моллов, Калин Найденов, Добри Петков, Христо Попов, Димитър Христов, Стефан Цанев, Димитър Яблански. — Ташев, Т. Министрите на България 1979—1999. С., 1999.

(4)  В градове са родени политиците-комунисти: Васил Коларов, Роза Коритарова, Трайчо Костов, Пенчо Кубадински, Рубен Аврамов, Карло Луканов, Вълко Червенков, Титко Черноколев, Иван Михайлов, Минчо Нейчев, Тодор Павлов, Рачо Ангелов, Иван Попов, Тодор Прахов, Енчо Стайков, Пеко Таков, Гриша Филипов, Ангел Цанев, Емил Христов, Лъчезар Аврамов, Чудомир Александров, Милко Балев, Тодор Божинов, Боян Българанов, Стефан Василев, Борис Велчев, Цола Драгойчева, Петър Дюлгеров, Георги Йорданов, Иван Панев, Панталей Пачов.

(5)  Това се отнася преди всичко за комунистите, защото както земеделците, така и социалдемократите са влизали във властта в периода между двете световни войни, но не и комунистите, които са принципни противници на съществуващата капиталистическа система.

(6)  Ето как са формулирани „революционните перспективи“ в документ на БКП (т.с.) от декември 1926 г.: Противоречията, които стабилизацията само усилва и изостря, неминуемо ще доведат до нова капиталистическа криза, която пък ще предизвика една нова революционна вълна. Гигантският характер на силите, които се групират и готвят да се сблъскат, ни показва, че техният нов сблъсък ще реши завинаги участта на капитализма“. Те показват достатъчно ясно, че целите на комунистите са да предизвикат революция, а не да влязат във властта. Цит. по: БКП в резолюции и решения на конференциите и пленумите на ЦК. Т. 3, 1924—1944 г. С, 1964, с. 89.

(7)  Всъщност още на 22 юни 1941 г. Работническата партия (това е легалната форма на комунистическата партия) излиза с позив, в който четем: Българският народ, който в огромното си болшинство храни безкрайна любов към братския съветски народ и свързва с него всичките свои надежди за по-добро бъдеще, не ще остане назад… Пред него стои колосалната задача да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и на своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм. Пред него стои задачата да подпомогне с каквото може съветския народ в тежката му борба… Нито едно зърно българска пшеница, нито едно късче български хляб на германските фашисти и обирачи! Нито един българин в тяхна услуга!“ — Пак там, 449—450.

(8)  Повече за тези събития виж в: История на антифашистката борба в България. 1939—1944. С., 1976. Т. 1—2; Народът против фашизма 1939/1945. Исторически очерк за антифашистката борба на българския народ по време на Втората световна война. С., 1983.

(9)  Тодор Живков. Биографичен очерк. С., 1981.

(10)  Това е тезата, която защитават двама автори в началото на прехода: Чакъров, К. Вторият етаж. С., 1990 и Григоров, А. Тодор Живков. Живот с въпросителни. С., 1994.

(11)  Пълни данни за загиналите — трите имена, място и дата на раждане, характер на съпротивителната дейност и дата на убийството, могат да се намерят в книгата: В името на живота. Съст. М. Калонкин, Н. Кабаджов. С., 2003.

(12)  Целта на БКП в програмата от 1923 г. е формулирана по следния начин: Крайната цел на Комунистическата партия е чрез социалната революция на пролетариата да замени частното владеене на средствата за производство и размяна с обществено и да въведе съзнателна, планомерна организация на планомерното производство и разпределение, да унищожи деленето на обществото на класи и с това да тури край на всяка експлоатация на една част от обществото от друга, да унищожи всякакво робство: икономическо, политическо, национално и друго, да осигури благосъстоянието и всестранното развитие на цялото общество“. — БКП в резолюции и решения… Т. 2, 1919—1923, С., 1951, с. 222.

(13)  ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а.е., 36.

(14)  Почти десет години след описваните събития и по съвсем друг повод Живков разказва за тях пред членовете на ЦК на БКП — през ноември 1961 г. — Пак там, а. е. 479, л. 269—272.

(15) Най-пълно в: Баева, И. Тодор Живков. С., Кама, 2006.

(16) Пак там, оп. 5, а.е. 446, л. 280—282.

(17) Пак там , оп. 65, а.е. 61, л. 95—107.

(18) Пак там. оп. 5, а.е. 136, л. 136—142.

(19) Подробно е разгледан целият процес и всички действия на Живков през 1963 г., а и по-късно в: Баева, И. „Сближението“ между България и Съветския съюз (1963—1973 г.). — Ново време, № 1, 1993, 89—111.

(20) Архивните документи показват, че само за периода 1961—1965 г. съветските кредити за България достигат 1142 млн. валутни лева, при това по-голямата част от тях са опростени по-късно. — ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 4799, л. 72.

(21) Кандиларов, Е. Електрониката в икономическата политика на България 60-те — 80-те години на ХХ в. — В: ГСУ—ИФ, Т. 96/97, 2003/2004.

(22) Кандиларов, Е. Участието на България в Експо`70 — българо-японските отношения и формирането на българската икономическа политика. — Известия на държавните архиви, 20/2005, 64-90.

(23)  За нов интернационализъм говори Живков и при последната си среща с Горбачов на 23 юли 1989 г. в Москва. Там той декларира: „ … ние не се отказваме от интернационализма. В няколко пункта да определим нашите виждания по отношение на интернационалните ни взаимодействия. А извън това — пълна демокрация и всяка страна да постъпва така, както смята за необходимо“. — ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а.е. 3698, л. 48—75.

(24)  Пак там, оп. 34, а.е. 77, л. 12—13.

(25) Мотивацията на „възродителния процес“ най-пълно е представена в Тезисите по възродителния процес. — ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а.е. 3388, л. 111—152.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук