Янаки Стоилов е роден на 8 септември 1958 г. във Велико Търново. Доцент по теория на правото в СУ „Св.Кл.Охридски“. Основният му теоретичен труд е книгата „Държавната власт“. Един от създателите на българската конституция. Депутат във Великото народно събрание и във всички следващи парламенти, без 37-ия. Член на ИБ на БСП. В последните години оглавява Лявото крило на Социалистическата партия.
В днешната българска действителност
не може да има нито истинска демокрация,
нито свободна журналистика
Може би най-важното качество за журналиста, освен, разбира се, неговата способност, компетентност, информираност, е почтеността. Той може да има редица лични пороци, но трябва да е в състояние да отразява събитията така, както ги възприема, и да ги анализира както смята. Т.е. без свобода на поведението не може да има истинска журналистика.
В този смисъл не смятам, че дори информацията може да бъде абсолютно обективна. Защото журналистът трябва да отрази и неистините, които изричат неговите събеседници. Да не говорим, че подборът на събеседниците, комбинирането на информациите и всички познати средства за манипулиране са част от това, което в някаква степен е непреодолимо.
Затова журналистът не е като поета, който може изцяло да харесва свой стих. Нито като художника, който може да е напълно безкритичен към своя картина. Дори не е като лекаря, останал напълно доволен от извършената операция и от възстановяването на пациента си.
Журналистът е част от обществото и не може напълно да се изолира в своята лаборатория като химик, наблюдаващ процесите в епруветка. Ето защо трябва да разберем, че едва ли има истински журналист, който напълно харесва своята медия. Така както едва ли има политик, който напълно харесва своята партия. Това са процеси, изтъкани от противоречия, в развитие. И това трябва да приемем за нормално.
Но има и друго, което води до днешните изкривявания. Драмата на съвременната българска журналистика е част от драмата на българската политическа система и на българското общество. Този въпрос съвсем не може да бъде оставен на репортерите или на техните мениджъри. Той е от полето на най-задълбочената журналистика, която трябва да го изследва. И се питам, колко от журналистите днес могат да вникнат в тази дълбочина и в тези взаимозависимости.
Защото демокрацията не е обществена система. Тя е форма или режим на управление. А реставрацията на капитализма в примитивните му и уродливи измерения все повече ни дава обяснение за случващото се вече повече от 20 години след политическите промени.
Днес медиите отразяват много събития, къде добре, къде зле, но няма цялостен сюжет. Имам предвид познаването на процесите, на тяхната предистория и оттам — техния анализ. Въобще
в нашето общество и в политиката
все повече липсва памет
За което допринасят и много от журналистите. Колко от тях са в състояние да направят портрет на политиците, като им припомнят онова, което са казвали или отстоявали преди месеци, да не говорим за години? И става така, че колкото повече изтлява паметта, толкова повече това дава шансове и за нови „герои“, и за превъплъщаване на други, пребиваващи дълго на политическата сцена. Защото инцидентите от последните дни с цар Киро не са най-лошата част от нашата действителност, те са едно от най-грубите £ проявления.
Но какво представляват днес повечето български медии? Те са част от българската действителност. А в нея преобладава богатството, създадено чрез плутокрацията, която се превърна в олигархия. По-голямата част от това богатство е натрупана чрез предоставяне или присвояване на активи, притежавани в предишни години от държавата. Чрез това богатство започнаха да се придобиват медии и финансови институции. Тези кръгове вече се възпроизвеждат и до голяма степен определят политиката. Затова в днешната българска действителност не може да има нито истинска демокрация, нито свободна журналистика.
Докато от средите на политиците, на журналистите и на обществото тези истини не бъдат казани, за да се мобилизира гражданска енергия, все повече медиите ще представят и ще бъдат част от един повърхностен и изкривен свят, който поддържа и задълбочава случилото се.
И тук отговорността е на всички ни, включително на нас, левите политици. Защото тези процеси се развиваха през целия период. Те бяха по един или друг начин толерирани или най-малкото търпени от всички, които управляваха страната. И при нашето управление се допусна дори в Националната телевизия в най-важните моменти на предизборните периоди да се въведат платените репортажи и дискусии. Е, кой е този свободен журналист, който ще получи пари за поръчано интервю и същевременно ще изрази своя позиция, ще влезе в диалог с интервюирания?
Така че картината у нас е дори по-лоша, отколкото средната за Европа, която също не е цветуща.
Пред това предизвикателство ще бъдем изправени всички, ако искаме да променим формираната в тези години действителност. Това би било повратна точка не само за свободата на словото и за истинската журналистика, а въобще за българската действителност. Към това именно ни връща споменът за Стефан Продев и за всичко, което той направи и което ни остави.
*Изказване пред форума „Достойнството и слугинажът в журналистиката“, организиран от в. „Дума“ и СБЖ по повод 84 години от рождението и 10 години от смъртта на Стефан Продев.
