Владимир Костов е журналист от 1956 г. Публикувал е във вестниците “Работническо дело”, “Младеж”, “Поглед”, “Отечествен фронт”, “Антени”, сп. “Ново време”, “Труд”, “24 часа”, “Континент”, “Монитор” и др. Участвал е с коментари в предавания на БНР, БНТ, Би Би Си – Лондон, Дойче веле – Кьолн, Радио “Свободна Европа” – Мюнхен ,и др.
Не мисля, че някому днес би дошло наум да ги нарече чучулиги. Имам предвид дейците на БСП. Пък и те не съм сигурен дали биха се поласкали от подобен “римейк” на времето отпреди век и нещо. По-скоро може да го вземат за подигравка, целяща да ги уязви и постави под съмнение качествата им на строители на капитализма по модела и критериите на ЕС.
В края на краищата, старанията им да си градят “имидж” по изискванията на политическия живот в ЕС, сами по себе си не са за упрек. Дано не се ограничат до “имиджа”, а да постигнат и конкретни резултати. В смисъл да успеят с управленската си дейност да приближат България до икономическото, социалното и всяко друго равнище на страните от ЕС, в който се готвим да влезем.
Едни чучулиги, т.е. хора сродни по душа и интелект на българските социалисти от края на ХIХ и началото на ХХ век, надали биха търсили да “градят имидж”, подчинен на усилията за подобна практическа цел. Или най-малкото, при тях такава цел би била подчинена на нещо и по-голямо и по-чуждо на нагласените статистически показатели. С една дума – при тях главното би било някаква мечта. Нещо трудно достижимо. По-точно – направо недостижимо в рамките на човешкия живот. Но нещо, за което си струва да имаш готовността при определени обстоятелства да жертваш и живота си.
В средата на наименованието БСП стои дума, чийто корен води идеята за социализъм. Идея, която се яви на обществена сцена като една мечта. Обединяваща най-светли стремежи и идеали. Най-изявените следовници на социализма разбираха, че той е една мечта, която те сигурно няма да видят осъществена приживе. Но се бореха за нея с готовност да дадат и живота си. И мнозина го и направиха. С което определиха за историята високата стойност на социализма като мечта.
В изминалия век социализмът бе подложен на жесток натиск с цел да бъде унищожен и – преди всичко – да бъде смазан като мечта. Това че имаше хора и обществени групи, които виждаха в социализма като мечта своя най-голям враг, не бива да учудва никого. Всяка мечта за някакво идеално в справедливостта си обществено устройство предизвиква омраза и яростен отпор. Така е било. Така е. И така ще бъде поне в предвидимото бъдеще.
Но през ХХ век социализмът като мечта бе атакуван не само от хора и групи, които виждаха в него заплаха за своите позиции и за обществения ред такъв, какъвто смятаха, че отговаря най-добре на интересите. Социализмът в същността му на една мечта бе атакуван и от хора, започнали като социалисти и продължавали да се имат за социалисти.
Имам предвид, от една страна, комунистическите партии от Третия интернационал, а по-късно – управляващите партии в т.нар. съветски блок. И – от друга страна – социалдемократическите партии от Втория интернационал, практически от Западна Европа. Тези две мощни течения воюваха помежду си. На моменти – жестоко. На живот и смърт, както се казва. Всяко от тях твърдеше, че то единствено защитава и представлява истинския социализъм. Реалния – както казвахме у нас.
Сега, когато ХХ век отмина, трябва да констатираме – ако сме искрени – че що се отнася до социализма като мечта на хората и двете течения му нанесоха много тежки удари. Може би най-тежките досега. Защото и едното, и другото течение обърнаха мечтата в покритие на борбата за постигане на практически цели на деня, с което тя просто загуби в погледа и мисълта на хората качеството на мечта.
Властващите в страните от съветския блок установяваха в името на социализма тоталитарна власт и воюваха за световно господство. Докато почти го забравиха и подмениха с недомислици от типа на Хрушчовия призив – да достигнем и надминем американците!
Западноевропейските социалдемократи принизиха идеята за социализма до нивото на усърдно управление на капитализма и подмениха идеала за социална справедливост с неистовия стремеж за консумация.
Трябва дебело да подчертая. Равносметката от практическата политика на левицата – в лицето на тези две воюващи помежду си течения – в хода на ХХ век съвсем не е еднозначна. В страните на “реалния социализъм” левите тоталитарни управления по съветски модел, въпреки едни или други, и тежки, престъпления срещу демокрацията, правата на човека и т.н. направиха и много за икономическото и социалното развитие на тези страни. Съвсем не е сигурно, че редица от тези страни щяха да постигнат това, което бяха в края на века, ако не бяха промените в общественото им устройство в предшествалите десетилетия.
Повечето от западноевропейските социалдемократически партии, оставайки в рамките на буржоазната демокрация като политически режим, наложиха в икономическата и в социалната област значителни промени. Надали някой мисли сериозно, че капитализмът в европейските държави щеше да извърви пътя до днешния социално ориентиран модел, който наблюдаваме в ЕС, ако не беше натискът на социалдемократите. (А и примерът на много неща, които се правеха в страните на “реалния социализъм”).
Но и в единия, и в другия случай, т.е. и на изток и на запад от прословутата “желязна завеса”, социализмът като мечта или мечтата в социалистическата политика, бе нещо принизено, нещо употребявано без сътресение за разни низки цели и по тази причина – загубило обаянието си. Изоставено от чучулигите с техните песни.
Ако някои не са го още забелязали, то е време да отворят очите си. Падането на берлинската стена и последвалото разпадане на съветския тоталитарен блок сложи начало на трудно време не само за левите партии и въобще лявото мислене и политика на изток от стената. В сходно положение е и левицата на запад от същата тази стена.
Разбира се, в положението на едните и на другите има разлики и те се набиват на очи. Едно е да се прави лява социална политика в богата страна, съвсем друго – в бедна. Едно е да се търси начин да се излезе от остарели схеми и традиции на социалдемокрацията, друго – от тези на болшевизма. И все пак, струва ми се, ако се гледа същината на проблемите, пред които са изправени и те, и обществото като цяло, не са главното разликите.
С всяка година, с всеки ден става все по-ясно, че ХХI век поставя пред съвременното общество предизвикателства по-големи и по-трудни за решаване от всичко преживяно досега. Все по-разширяващата се пропаст между богатството и беднотията заплашва с такива социални трусове, каквито никой не е в състояние и да си въобрази дори. Всички обективни оценки на природните ресурси показват, че консумативният модел на американското общество, налаган чрез глобализацията на света, води съвременната цивилизация направо в кьорсокак. Надали има място за много съмнения, че тероризмът, сблъсъкът с ислямизма и други повече или по-малко традиционни във формите си конфликти са видимите прояви на тези два дълбоки съвременни пласта: имотното неравенство и недостигът на природни ресурси.
Усилията за намиране и особено за прилагане на някакви решения на единия и на другия проблем (впрочем те са тясно свързани помежду си, поради куп преки материални интереси) изискват политиката да бъде обвързана, мотивирана и т.н. и от някаква мечта. Впрочем, доколкото мога да съдя, така е било винаги в историята на човечеството, когато последното е било изправено пред необходимостта от огромни усилия в името на постигането на някакво ново цивилизационно стъпало.
Десните политици, дясното политическо мислене, чиито заслуги, място и роля в общественото развитие не поставям ни най-малко под въпрос, се стремят да изключат мечтата като мотив за социално поведение. Мечтата те оставят по правило на религията. Или по-точно – на църквите. (Не ли затова в САЩ, най-консумативното общество, официално регистрираните вероизповедания надминават 30 000).
Лявото мислене и политика, и специално социализмът, се яви с амбицията да обедини в едно мечтата и политиката. Противниците на социализма са му противници не толкова заради конкретната социалистическа политика, прокарвана в ежедневието, колкото заради онзи дял мечта, който носи в себе си.
В последните едно-две десетилетия много политици социалисти се отказаха от идеята за социализма заради едни или други негативи в равносметката на левицата от двете страни на някогашната желязна завеса. Работата е там, че отграничавайки се от негативите, те в повечето случаи недоглеждат, че между тях къде случайно, в повечето случаи заинтересовано, е поставяна и мечтата.
Днес, в превалящото вече десетилетие на ХХI век, милиони хора по света продължават с надежда да мечтаят за социализъм. Не заради досегашната конкретна политика, водена в негово име – те ще си намерят друга, отговаряща на днешния ден – а заради мечтата, която той носи в себе си. Защото те си дават сметка, че човечеството е пред най-голямото предизвикателство в историята си. И за да има надежда за бъдещето, е необходимо нещо, за което хората при необходимост биха били готови и да се жертват. А човекът е така устроен, че често е готов да се жертва за една мечта, но не и например за един процент повече или по-малко от възнаграждението или инфлацията.
Затова е повече от актуален повикът: къде са чучулигите?
