Роден е на 2 ноември 1988 г. Завършил е средно образование в 21 СОУ „Христо Ботев“ – София. Студент първокурсник е в СУ „Св. Климент Охридски“ във Философския факултет, специалност „Философия“. Владее английски език. Публикувал е статии в периодичния печат: вестниците „Дума“, „Земя“, Жарава“, „Сега“, „Моята вяра“, „Словото днес“ и др., както и списанията „Ново време“ и „Понеделник“.
Ценностите са едновременно общото и особеното в социалната тъкан. Като морални ценности те са най-интимната част от нея; като политически ценности са видимостта, през която се проявява вътрешната диференцираност на социалното пространство; като естетически ценности са най-изтънченото в своята универсалност социално поле – това на изкуството и артефакта.
Отдавна пред социалната наука стои въпросът: има ли ценност като такава, ценност сама по себе си, която съществува и се самовъзпроизвежда за себе си. Този въпрос принуждава хиляди дълбокомислени погледи да отправят своя взор към социалното, но гледайки го не откъм неговата детайлна раздробеност и фрагментираност, а взирайки се в синоптичната му цялост.
Днешният свят прехожда – от едно състояние в друго, от едно общество към друго общество. Този преход, освен че е световен и засяга (или ще засегне) всичко и всички е и непознат, различен от всички преходи, които сме наблюдавали, изследвали и преживявали досега. Тук се крие и привилегированото положение, в което сме поставени ние, неговите съвременници. То е привилегировано като възможност за рефлексия, възможност да гледаш на него, като на пределно интересен предмет на изследване. Светът става качествено друг – ние също трябва да станем качествено други. Съвременната социална наука описва така: индустриалното се трансформира в информационно, модерното в постмодерно, социалните структури се превръщат в социални мрежи. Къде е човекът в този низ от теоретични абстракции? От тези опити да се обясни всичко, което се случва, започна да се губи онова, което става със самия човек-. Така някои теоретици започнаха да изливат своя нереализиран митотворчески потенциал в идеята и перспективата за нашето общо, светло, развиделяващо тъмата на „левия“ провиденциализъм, постчовешко бъдеще. Краят на историята дойде, състоя се, а последният човек се изгуби нейде в прегръдките й, задушен от милувките на историята, която постепенно от човек го превърна в постчовек. Така е наистина – краят на историята наистина снизходи, но не от върховете на новата действителност, а от разпределените въздушни пространства на теоретичната абстракция. Той се пръкна не от действителността, а – подобно на античен бог – от главите на неолибералните идеолози.
Важното за нас, левите е, че още нито историята е свършила, нито човешкото е станало постчовешко, нито пък трите ценности, които роди модерността – свобода, равенство и братство – са изчезнали в небитието. Нищо подобно! Бъдещето на човека не е постчовешко, а е бъдеще на човешкото. Ценностите не изчезват, те се трансформират. Свободата, равенството и братството се превърнаха в свобода, справедливост и солидарност. Модерният проект е жив. Това казват и доказват едни от най-ярките фигури на Европа – от Утар през Хабермас до Атали.
Реидеологизацията отляво няма да играе хазарт с неолибералната манипулация. На лявото и левите ценности не им трябва игрово пространство – те са изпробвани (понякога успешно, друг път не съвсем), те са проверени (и в теорията, и в практиката), но което е най-важното – те са преживели. Те са екзистенциалния хоризонт на онази част от човечеството, която разбира, артикулира и ще реализира императива на нашето време: един друг свят е възможен.
Ценностите на левицата (свобода, справедливост и солидарност) ще бъдат доминиращите постматериални ценности на информационната епоха през ХХІ век. Това е така по простата причина, че тези три фундаментални леви ценности изразяват и отразяват интересите, стремежите, желанията и целите на по-голямата част от човечеството. Да измерваш една качествена определеност (ценностите) с количествена метрика, („по-голяма“ или „по-малка“ част от човечеството) е наглед неадекватно. Но лявото съществува и ще съществува дотогава, докато е налице качеството беден, онеправдан, декласиран, изключен и т.н. Не количеството на многото бедни, а тяхното качество е битността им на бедни, т.е. тяхната бедност, изхвърленост и захвърленост, е една от причините лявото да съществува. И един декласиран човек е достатъчно основание за лявост. Тук лявото се разбира повече като екзистенциална насъщност, а не толкова като политическа доктрина. С това искам да кажа, че ценностите на левицата са по-общи, по-широки и всеобхватни от чисто политическото. Те излизат отвъд политическото. Без да бъдат догматично и архаично противопоставяни някакви „класови“ на някакви „общочовешки“ ценности, лявата ценностна скала продължава да отразява диференцираност в социума. Но лявото не е само и единствено регистър за социално-груповите и стратификационни различия. Левите ценности са особеното в общото – онова особено, без което общото, т.е. обществото би се загубило.
Първо стои свободата. Старомарксисткото „свободата на всички е условие за свободата на всекиго“, не е изчерпило – според мен – актуалния политически и теоретически потенциал, както и обяснителната си продуктивност. Личността и обществото са така здраво привързани един за друг, че загубата на свободата от едната страна, влече загуба и от другата. Свободата е не просто либералност, формална (процедурна) демократичност, а в много по-голяма степен – социална демокрация. Демократичност на шансовете, демократичност, при която не само можеш да избираш, но има и измежду какво да избираш.
Справедливостта е пулсиращото ядро на лявостта. Лявото се проявява като социализирана (обобществена) справедливост. Още в своите утопични форми то е издигало, аргументирало и постулирало необходимостта от обществена справедливост. Заради този свой стремеж към справедливост, лявото често е получавало тежки както политически, идеологически, а понякога и физически удари. Хайек например се опитва да критикува справедливостта така: как вие може да искате нещо такова, като социална справедливост, когато такова нещо всъщност не съществува. Да, казва той, социална справедливост не само, че няма, но и не би могло да има. И то по една твърде проста причина – генетично обществото (и пазарът) са се конституирали спонтанно. В тази спонтанност на социума се крие неговата изначална и неизменна в основата си формална равнопоставеност. Гражданинът може да търси индивидуална справедливост, обществото – не.
Справедливостта е само морална, без да бъде общосоциална. Да, ама не! – както обичаше да казва един известен наш публицист. Наглед простите неща са всъщност изкуствено опростени (Башлар), т.е. редуцирани сложни неща. Когато се появява човешкото (тук няма значение как), а с него изкристализират и ценностите му, в същото това време и отношение се появява общественото. В този смисъл човешко и обществено са синоними. Полагането на ценности и тяхното отстояване е специфично за човека. Човекът е целеполагал, според това, което е нямал. Липсата изисква запълване; стимулът изисква реакция; потребността изисква задоволяване. Ценността изисква одейностяване. Именно онзи злощастен по думите на Ж. Ж. Русо момент, в който един човек решил да огради дадено пространство, наричайки го „свое“, тогава се появило неравенството. В същия този момент обаче изникнала и ценността справедливост.
Съвременната европейска левица отдавна е престанала да мисли равенството като уравниловка, като повсеместно изравняване и социално уеднаквяване. Но лявото не може, а пък и не бива да къса своята изконна връзка със справедливостта като стремеж за целеполагане на равни жизнени шансове. Защото лявото е в социалната справедливост, но и социалната справедливост (като проект и като реалност) е конститутивна за лявото.
И накрая, последно поред, но не и по значение – солидарността. Съвременното общество все повече приема формата на мрежа – мрежа от вертикални неравенства, но и на обусловени от технологичните хоризонтални полета. В първия случай имаме мрежа от различни социални статуси и йерархии: едно недостижимо и високо „горе“, здраво прикрепено към формално равното му „долу“. Във втория случай – пълна изравненост, при която всеки може да бъде когато поиска, където поиска, в каквато ситуация иска. Това е виртуалната мобилност, надпространственост и проходимост, която всеки, който има определен статус в първата мрежа, може да има и във втората.
Във взаимодействието на тези две мрежи се получава това, което наричаме мрежово информационно общество (М. Кастелс). То дава безкрайни възможности, създавайки трудно преодолими ограничения и ограничава, създавайки безпределни възможности. И то, както всяко друго общество, е вътрешно противоречиво. Ако продължим обаче метафората с мрежовата паяжина, ще стигнем до паяка. Там, където има паяци, има и жертви. Този натурализъм едва ли е прецизен, не явно е достатъчно илюстративен. Основна дихотомия (която ще определя и ценностите) в информационното общество ще бъде дихотомията между хоризонтални и вертикални мрежи. От една страна, имаме високо развити информационно-комуникационни технологии, при което всеки може да бъде (поне виртуално), където иска и както иска. От друга страна, имаме налице социални неравенства, при които върхът на мрежата и нейната низина са две различни неща. Социалдемократическият (и социалистически) модел на информационното общество означава изравняване на двете мрежи и създаване на баланс между хоризонтална неразличимост и вертикална противоречивост. Или с други думи: виртуалната реалност на хоризонталната мрежа трябва да се превърне в реална виртуалност на изравнените човешки шансове.
Мрежовото общество за пръв път в човешката история прави възможно технологическият прогрес да се превърне в социален. В това виждам и голямата цел на лявото днес. За реализирането на тази цел е необходима обединителната сила на солидарността, която от ценност и цел да се превърне в реалност. Днес са налице всички предпоставки за това да бъдем не само един до друг, но и един с друг.
