Понякога една криза може да продължи с десетилетия. Тази необичайна продължителност означава, че неизлечими противоречия са излезли на повърхността и въпреки политическите сили, които се борят да запазят съществуващата структура, в същото време се опитват да се самоизлекуват в определени граници и след това да надскочат същите тези граници. Тези безспирни усилия (нито една социална формация няма да позволи да се разкрие, че е била суспендирана) формират благоприятната почва за конюнктурата, а върху тази почва израства опозицията.
Антонио Грамши, „Затворнически тетрадки“
Каква е историческата значимост на неолиберализма, дошъл около двадесет години след колапса на Съветския съюз? Сега можем да си спомним, че СССР достигна своя апогей през 70-те години, малко преди да започне стремителното си пропадане надолу. Възможно ли е повторното изпълнение на този проект да чака в складовете на Запада, като една от онези „иронии на историята?“ Определен процент противоположности могат да бъдат проследени между необуздания капитализъм и централните ръждясали колани на СИВ — най-вече в икономическата сфера, където те бяха диаметрално противостоящи. По време на разцвета на рейгънизма официалните теоретици на Запада се групираха около мнението, че бюрократичната система е обречена на стагнация, понеже £ липсва пропорцията на пазарните сили, координиращи транзакциите си чрез повелите на конкуренцията. И малко след последните години на това, което беше наречено социализъм, нарастващият капитализъм, движен от дългове и спекулация, започна да се свлича и да разпределя богатствата без някаква смислена цел и оценка на последствията. Отчетите на най-големите световни банки са очевидното доказателство за разпада на стандартите, по които богатството на нациите беше измервано преди.
Със собствени средства и бюрократичният социализъм, и разширяващият влиянието си неолиберализъм скриха провалите си чрез фиктивно издигане на икономиките си. През 80-те години световните банки разкриха, че националният приход на ГДР е статистическа измислица, целяща да прикрие нарастващите нужди на жизнения стандарт на населението. Но през същото десетилетие непредвидена серия от глобална непропорционалност започна да създава значителни проблеми при отчитане на богатството на капитализма. Депресията може да разкрие до каква степен статистиките на националните икономики в периода, изпълнен с финансови балони, са били нереални, не много по-различни от опериращите в бившия Съветски съюз.
Може да се предположи, че повтарящите се периодично кризи на капитализма се различават от крайните фази на некапиталистическите цивилизации и техните методи на функциониране. На подобни социални порядки, изглежда, им липсва характерното свойство на капитализма за съзидателно разрушение, за периодично подновяване чрез снишаване, което да ликвидира неефикасните условия на продукция и форми на живот, отваряйки по този начин границите за следващия етап на разширение. В съответствие с този модел повечето днешни коментатори на финансовата криза предположиха, че тази шумпетерска история за крах и обновление ще се повтаря по един или друг начин. Но наистина ли е неизбежно новите фази на натрупване да възникнат от това, което в момента изглежда като огромна и продължителна криза? Бих искал да разгледам този сценарий, при който обновление на капитализма е по-малко вероятно да се случи, отколкото продължително придвижване към това, което класическите политически икономисти наричаха „непроменливо състояние“ на цивилизациите.
Външен растеж
От Адам Смит до Джон Стюарт Мил ранните теоретици на богатството на нациите бяха песимистично настроени към един дългосрочен план за растеж и предположиха, че на увеличаването на продуктивността чрез спекулации и на разделението на труда ще бъде попречено след достигане на определено изтощаване на почвата и увеличаване на световната популация. Историкът Е. А. Ригли пише: „С посочване на убедителни доводи Смит и неговите последователи твърдят, че динамиката на растежа се очакваше да затихне след известно време, потисната от промените на ендогенния растеж на самия процес, и да достигне до непроменливо, стационарно състояние. Освен това, класическите икономисти бяха недвусмислени в своето съмнение, дали тогава преобладаващото ниво на реалните работни заплати може да бъде поддържано за неопределено време. Бъдещите спадове са по-вероятни от бъдещи повишения. Стабилното и значително увеличение на реалните работни заплати за голяма част от населението е една утопия, а не възможност за един човек с добро образование да живее задоволително.“ (1)
Този цитат обяснява защо Адам Смит и неговите съвременници са си помислили, че инертният Китай от XVIII век е изпреварил по някакъв начин днешна Западна Европа. Изразходвайки напълно източниците си за бъдещ, продуктивен растеж, Китай неминуемо тръгна по пътя на държавническото разбъркване. Разбира се, тази песимистична прогноза за вековната издръжливост на цивилизациите беше опровергана от последвалите огромни вълни на капиталистическото разрастване. Късните критики на Маркс върху политическата икономика бяха, в някаква част, опит да се преконцептуализира този традиционен класически, прединдустриален песимизъм, отнасящ се за външните естествени граници на икономическия растеж, преобръщайки го в още по-трудно за преодоляване социоикономическо навлизане в задънената улица на натрупванията. (2)
Подобни опити да се теоретизират крайните граници на капитала бяха съществени за политическите тълкуватели за повече от половин век. През 20-те и 30-те години съвременниците на различни политически постижения заключиха, че капитализмът се доближава до своя край и бяха изненадани от неговото изумително възраждане след Втората световна война. Това голямо завръщане обезкуражи по-предпазливите за продължителни размишления относно една повсеместна и всеобхватна капиталистическа криза, достатъчно голяма, за да постави под въпрос самото бъдеще на системата. Днес, толкова скоро след триумфа му през XX в., би изглеждало неправдоподобно, ако някой постави под въпрос историческата издръжливост на капитализма. Този въпрос, по общо мнение, се разреши някъде около 1989 г. Отдалечавайки се от този консенсус, аз излагам мнението, че идващата ера на социо-икономически разтърсвания и противоречия (резултат на нерешени икономически проблеми, започнали още от 70-те години.) ще бъде съставена от ново течение в най-напредналите икономически региони, движещо се срещу непроменливото състояние. Настъпващият период ще бъде оформен от сливане на различните течения и ще доведе до епохални промени в световния капитализъм — в неговите технологични основи, демографски насочености и международни разделения на труда, —който ще редуцира своя капацитет за поддържано нарастване. Ще наблегна върху някои от най-главните измерения на тази двойствена криза и ще разгледам политическите течения, които ще се оформят в рамките на структурния разпад и трансформации. Какво ни очаква в бъдещето на съвременните национализации и какви са гаранциите за днешното несигурно положение?
Периодизация на настоящето
Историците отдавна се занимават с проблемите на падението и отричането на определени общности, на начините, по които различни аспекти от живота са доведени до своя край чрез структурни промени, заличаване или завръщане към формите, които са представлявали преди. Който и да разглежда днес проблема на положителните исторически промени, може да подчертае различните начини на разсъждение за съответния момент или за целия период,
по време на който някои аспекти от човешкия живот са престанали да съществуват. Има ги и т. нар. продължителни крахове — завладяването на пред-Колумбовите цивилизации, отхвърлянето на стария френски режим, самоликвидирането на Съветския блок, както и тези измъчени преходи, за които нито един техен съвременник не беше осведомен, като отричането от робството и плавното му преминаване към феодализъм. Как тогава биха се развили производните на капитализма, колко време ще им е нужно и в каква посока биха поели?
Определящата, разширяваща сила на капитализма зависи от широка гама поддържащи и частично обособени инфраструктурни движения. В тази светлина сегашното затруднено положение, в което се намира капиталистическата цивилизация, не е просто въпрос на кумулативната логика на икономическата стагнация. Бих казал, че появилата се тенденция на влошаване се усилва „непоколебимо“ от проблеми с демографската диспропорция, екологичната поквара, политико-идеологическите делегитимации и геополитическите търкания. Природата, културата, войната: големите социоикономически двигатели, които частично събираха тези различаващи се исторически направления в единна световна система, сега отслабват, оставяйки коренно различните елементи и тенденции на стария режим да се запазят за неопределено време. Може би не след много поколения статичният капиталистически порядък ще еволюира в неегалитарен, посткапиталистически. Във всеки случай е безопасно да предположим, че краят на капитализма ще е безпрецедентен, както всичко друго, което е представлявал.
Ако колапсът на световния пазар по време на Голямата депресия на първо време е изглеждал като потвърждение на една или друга „ортодоксална“ интерпретация на Маркс, в интерес на истината, нито една от генералните теории за капиталистическата криза никога не представи достатъчно адекватно обяснение. Причините за дълбочината и продължителността на Голямата депресия все още не са напълно разбрани, поне от САЩ, които за разлика от Германия например, бяха много по-малко зависими за своето икономическо укрепване от небалансираната следвоенна икономика. Макар че всички капиталистически кризи досега започваха от анархическите, самоподкопаващи се разширителни процеси, сегашното самоподкопаване не успя да се пригоди към нито един известен модел и придоби чисто нови форми във всеки един аспект. Изходът от глобално икономическо безизходно положение прие единен курс след 1873 г. — постепенно отърсване, без предначертано сриване на производителността или стандарта на живот; и още един след 1929 г. — лечително прочистване на системата чрез тежка депресия, разрешима единствено от започването на война. Всяка голяма криза на капитализма се преобразуваше в нов социоисторически свят, който моделираше спадовете и възходите на изкуственото поддържане на цените чрез държавни мерки. Като резултат от това не можаха да се намерят приложими диагнози и лекарства.
Докато политиката се оплиташе, много от широко разпространените марксистки обяснения за икономиката на този период започнаха да изглеждат верни. Творбите на Джовани Ариги, Робърт Бренър и Дейвид Харви са върховете на широк дял от литературата, занимаващ се със съвременната епоха на капитали и държавност. Сравнен с предишни епизоди на капиталистическата криза, започналият отдавна съвременен срив е доста подробно теоретизиран. През 30-те и 70-те години дори и тези, които не вярваха, че капитализмът е преодолял склонността си за рязко пропадане и крах, не успяха адекватно да обяснят причините за този внезапен световен проблем в системата. Какво определя голямата разлика? Може би неолиберализмът премахна много от регулаторните институции и некапиталистическите социални формации, които изготвяха и моделираха логиката на капитала. Може би безпрецедентните глобално-икономически непропорционалности, които доведоха до сегашната криза, винаги са били трудни за пренебрегване, дори и възприемани като пазари, издигащи се към нови висини. И все пак, въпреки тази осведоменост за нарастващия риск, дори и най-върлите критици на неолиберализма веднага приеха, че тази подвижност изразява динамизма и непоклатимостта на системата.
Дългият период на 70-те години
Последните три десетилетия на неолиберален капитализъм могат да бъдат определени като продължителен, безуспешен опит да се преодолее световната финансова криза от 70-те години. Робърт Бренър твърди, че началото на сегашната криза е започнало от намаляващата жизненост на напредналите икономики през целия последвал период. (3) Това забавяне е в резултат на дългогодишно отричане размера на постъпленията, инвестирани в капитализма. Въпреки последвалото намаление на дела на приходите, отиващи за заплати и осигуровки във всички водещи икономики, Бренър твърди, че делът на печалбите не е успял да се възстанови след 70-те години заради повтарящото се надхвърляне на производствените мощности в световните индустрии. Колебливото състояние на печалбите, променяно от време на време от спазматични възходи, носещи по-малък излишък при реинвестиране, доведе до намаление растежа на финансите. Във водещите и напреднали капиталистически държави — до стагнация на заплатите или до по-висока безработица. Опитвайки се да възстановят печалбите, работодателите в целия свят задържаха ниски нива на заплатите и осигуровките, докато правителствата редуцираха растежа на социалните разходи. Но последствията от тези намаления бяха продължителен и бавен растеж на предлагането, ново засилване на стагнацията, идващо от свръхпродуктивността. Растящият проблем с намаляване на сигурността се преобразува в нарастване на дълговете на правителствата, компаниите и домакинствата. Макар много учени да твърдяха, че това описание на икономическата картина на капиталистическия свят след 1970 г. е твърде сурово, повсеместното нарастване на дълговете трябва да бъде приемано като безспорно доказателство, че наистина съществува криза. Защото няма друго доказателство за случилото се.
Но в какъв смисъл е имало световно нарастване на дълговете през този период? Във всеки един момент инвестициите, включващи покупката на лихвоносни дългове, се предполага, че са в равновесие със спестяванията. Проблемът дойде оттам, че с невероятно голяма част от световните спестявания се обезпечиха бързото нарастване на потребителския дълг и засилващата се спекулация, вместо да се намери изход във формата на инвестиции,
които биха генерирали продължително покачване на приходите. Износната политика на другите държави създаде резерв, с който закупиха дълга на Щатите на достатъчно ниски нива, за да могат да усвоят по-късно неговата доходоносност. Истинската икономическа история на този период не е морализаторска пиеса, в която добродетелните производители и спестовници бяха съжалени за сметка на комарджиите и големите прахосници. Промишлените сектори на водещите световни износни икономики — Китай, Япония и Германия — бяха виновни за създаването на дълга и спекулациите, както и за финансите и недвижимата собственост на задлъжнелите държави. Причината за това е, че приходите от инвестиции, нивото на общото търсене, станаха зависими от превръщането на спестяванията в лихвоносен дълг, който, поставен при съответните условия, израсна неимоверно и достигна до потока на инвестициите, които в края на краищата го обезпечиха. Дългът е основното начало на неизброимите форми на безсмислени разсъждения върху богатството. „Като че ли само с махване на магическа пръчица на непродуктивните авоари бе дадена силата на креатурата, и следователно бяха превърнати в капитал, без да бъдат принуждавани да разкрият рисковете и проблемите в себе си, съществуващи заедно с функционирането на индустрията и дори незаконно високите лихви“. (4)
Евентуално, впоследствие ще бъдем изложени на всички проблеми и рискове на собственото си функциониране. Според Бренър, сегашната криза е неумолимо преразпределяне на натиска за систематично отърсване, което не се състоя през последните три десетилетия, въпреки многобройните опити за орязване и огромни движения на капитала от претъпканите поточни линии до поевтиняването на имотите и финансовите авоари. Имплозията на центрирания във финансите и недвижимата собственост на Америка балон е краят на цял период от гравитационно-самоопределящи се неравновесия във финансите, имотни балони и създаване на дългове. Разбира се, неолибералната ера е била свидетел на огромни измъквания „под гаранция“ и преди: от началото на 80-те години подобни прочистващи операции бяха основното действие, което позволи разцвета на балоните да се задвижи отново. Но за разлика от предишните епизоди на неолиберален срив, този очевидно е придобил огромни размери и нито една по вид гаранция не може наистина да предпази световната икономика от навлизането £ в нова ера на депресия или продължителен период на бавна стабилизация или дори някаква непозната досега комбинация между двете.
Еластичността на капитала
Досега не е имало генерален срив при нивата на цените, освен при пазара на недвижима собственост, от типа през 1870 г. и 1930 г. Това свидетелства за огромните капацитети на следвоенните държави да задоволяват търсенето, макар че скоро то може да достигне собствените си предели, тъй като безработицата продължава да се покачва навсякъде. Сегашните форми на стабилизация и прегрупиране на пазарите правят възможно своето движение на базата на увеличаващи се дългове, които не са в състояние да се покачват безкрайно. Това не означава, че дъното скоро ще бъде достигнато, както се случи по време на Голямата депресия. Всъщност, дефлационните последствия при голяма част от консумацията — с краен резултат компании и домакинства, опитващи се да изчистят собствените си дългове — най-вероятно ще бъдат неутрализирани от инфлационни или дори хиперинфлационни балони, които ще се появят от опитите да се стимулират отслабващите икономики с инжекции, по-точно с печатането на още повече пари. През следващите няколко години ние най-вероятно ще станем свидетели на появяването на съвсем нова и объркана по вид инфлация, случваща се по време на застой в производството.
Вместо да се подпомага общото търсене чрез дълга, някой може да попита, дали е възможно след 1970 г. да се произведе криза с достатъчно голям мащаб, която да ликвидира огромните количества страничен и неизползваем капитал, задържащ надолу лихвените проценти на кредитите. Сътресението на Картър-Волкър беше много кратък експеримент в тази посока. Разбира се, ако Щатите се бяха придържали към тази стратегия, структурните приспособявания на Латинска Америка можеше да бъдат изцяло дирижирани по плана на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Може би, ако тези държави биха могли да понесат сътресение от такава величина, размерът на растежа им би могъл евентуално да се завърне към ниво, което да е в по-малка степен дългово и спекулативно зависимо, макар и по-бавно в растежа си. Възможен ли е такъв сценарий? Икономиите през този период доведоха единствено до растеж чрез преустройство на износната политика. Ако Щатите се бяха задържали при курса на Волкър от 80-те години, той можеше да доведе цялата световна икономика (не само тази в Латинска Америка) до депресия и след това нямаше да съществува износ. Във всеки случай, няколко държави от след военната капиталистическа обстановка, можеха да издържат подобно драстично реструктуриране и преобразуване, без да съществува бъдеще, в което да се завърнат към високите нива на консумация.
Високите нива на растеж се задържаха в социалните договорки на следвоенния Запад. Дори и след „Златната епоха“ една непроменлива покупателна способност се задържа на повърхността като едно неотменимо наследство. Това не беше единствено прочистващ удар на безкомпромисната съзидателна деструкция, започнал своето действие в началото на 70-те години; ниските покупателни способности съществували през ранните епохи на капитализма, не бяха вече социалнополитическо легитимни. Нарастващите нива на дълга бяха нужни, за да компенсират потенциалното намаление на консумацията. Това се случи независимо от включването на огромна част от жените като работна ръка и увеличаващи така двойно приходите на домакинствата. Вярно е, че размерът на растежа на цените през последните тридесет години не е бил нисък в сравнение с тези от по-отдалечени исторически епохи, той е нисък в сравнение с историческите очаквания, за които Маркс беше казал: “Определете тълкуванията за ниско и високо“.
Все още съществуват непокътнати социално-икономически бариери при влошаващите се реформи на жизнения стандарт в напредналите капиталистически държави, и вероятно в някои от държавите, които в последно време започнаха своето успешно развитие. Неолиберализмът донесе голяма безработица в Европа, продължителна стагнация на заплатите в Америка и увеличаваща се работна и жизнена несигурност навсякъде. Но с изключение на една пета от човечеството, по-голямата част от социалната вреда беше омекотена от общественото осигуряване, увеличението на заплащането на жените (увеличаващо общия приход в домакинствата) и от някои държави с нарастващ кредитен дълг и инфлация при недвижимата собственост. При всички членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие общественото осигуряване действително се повиши по време на неолибералния период като процент от брутния вътрешен продукт, невероятно голям за покачващите се разходи в здравеопазването на тези застаряващи общества. Поразяващ пример на тази тенденция е американската здравна система, която беше сериозно увредена по времето на администрацията на Дж. Буш. Но при липсата на буфер при дълга и търговските спекулации, жизнените стандарти могат да започнат да се влошават по начини, напомнящи повече тези от 30-те години, отколкото 80-те. Разбира се, няколко държави изпитаха депресивни сривове през 80-те години и началото на 90-те, или по време на всички кризи от 1997 до 2001 г.; но с изключение на Африка, тези държави имаха комфорта да се облегнат на растежа на износната си търговия, след като бяха изтощени от структурни реформи. Няма сравними “Големи сили“, които да наложат структурни реформи на големите и напреднали капиталистически общества, но също така не съществува и належаща нужда от износ на реформи. Всички сегашни херкулесовски усилия за измъкване от кризата и стимулация в същото време са показателни за това, че лидерите на напредналите капиталистически държави вече са знаели, че това, което е било добро за Третия свят, не е било мислимо за Първия свят.
Технологична революция
„Нито един социален ред не изчезва преди всички
продуктивни сили, за които е имало място в него,
да бъдат развити напълно.“
Карл Маркс, „Критика на политическата икономия“
Сегашната криза осветли много непознати действия, водещи началото си от неспособността на капиталистическите общества да понесат разходите за нова социотехническа инфраструктура, която да замести съществуващата нагласена капиталистическа мрежа. В днешно време тя разкрива 60-годишен комплекс от продуктивни сили в ядрото на световната икономика. Структурното безизходно положение, което капиталистическата мрежа създаде, не е напълно осмислено и това води до трудности в историческото анализиране на последния четвърт век на капитализма. Определението на Фредерик Джеймисън за постмодернизма като културологична логика на този период, е вероятно най-показателното твърдение на нашето време. (5) В началото на 80-те Джеймисън интелигентно обрисува този нов ред като предварително загатване за новаторските технологии и енергийни източници на капитализма. За да се разбере последвалата траектория на капиталистическото общество, е важно да се осъзнае, че този огромен скок напред, който Ърнест Мандел нарече „Трета технологична революция“, всъщност никога не се случи. Дори и по-скромният постфордизъм не успя да реализира продуктивна революция, която да редуцира цените и да освободи доходите от всеобща експанзия.
Вместо това, крайната фаза на капитализма достигна до двойна форма на растеж главно чрез свръхконсумация на кредит и финансовите балони. Обяснението на Джеймисън за невъзможността на съвременното общество да се изложи на цялата сила на световната система, първоначално той преписа на някакви неизмерими разлики между човешкия фактор и новопроизведените атомна и кибернетична продуктивна сила. (6) Според последните направени изводи местоположението на проблема незабележимо се измести, за да очертае един прозрачен, псевдодинамичен свят на световните финансови пазари. Първоначалните очаквания от новите и оживени културологични състояния дадоха път на комбинирането на еднородни и повтарящи се ситуации. Културата на капитализма заприлича на организирано подобие на световно-историческия динамизъм, скриващ и подстрекаващ един постоянен спад в „истинската икономика“.
Но какво се случва с информационните технологии и преноса на данни — двата ключови технологически пробива от този период? Компютъризацията и „светкавичните“ методи на организиране на продоволствените вериги превърнаха в нещо много лесно, както никога преди това, разпространението на стоките на производството из световните пазари и увеличението на продуктивността. Тези ограничаващи разходите технологични и организационни промени, противодействаха на потенциалните инфлационни последствия от разрастващите се начини и форми на финансиране. Успоредно с американския дефицит, търговско-рекламните промени станаха отговорни за увеличението на източноазиатския и китайския растеж. Но за разлика от „ядрено-кибернетичната индустриална революция“ и ориентирането към алтернативни енергийни източници, технологичните промени в тази насока като цяло донесоха огромни количества продукти — от държави с по-ниско заплащане на труда — на световния пазар, препълнен от свръхпродукцията на техните по-скъпи еквиваленти, а вместо това трябваше да се подпомогне растежът чрез създаване на нови методи за продукция.
През 90-те изглеждаше правдоподобно, че преносът на данни, продукцията на постфордизма, търговските канали и информационните технологии са движещите сили на преминаването към „Нова икономика“, много по-продуктивна от всичко, което сме имали преди това. Но тази голяма трансформация някак се провали да се докаже статистически и своевременно, крахът на стоковия пазар от 2001 г. сложи край на едно десетилетие на кибернетични революции. Много по-малко правдоподобни бяха последвалите очаквания, че технологичните ретроградни балони с недвижимите имоти, осигуряващи пазари на износителите на трайните потребителски стоки, могат да се превърнат в надеждна основа за икономически растеж. Вместо да доведат до някаква „Нова икономика“ в продуктивен смисъл, иновациите на капитализма от този период захраниха трансформации в обществата като отклонения в общуването, увеличиване на намалението на цените и покупката на луксозни стоки, но най-вече една епоха, която доскоро беше наричана „финансово технологична“. Интернет и мобилните телефони, „Прада“ и „Уол-Март“, формулата на Блек-Скоулс и ипотечните кредити — такива са технологичните белези на този период.
Поглед на изток
Успоредно с този мит на новата технологическа епоха, другата голяма промяна в капитализма от този период е изместването на ядрото на евро-американската капиталистическа цивилизация от възхода на Азия, при което на първо място се разбира Япония и след това Китай. Постмодерната глобализация е върховото изместване на Запада към хоризонта на Ориента. (И в географски, и в световноисторически смисъл съществуват подобни изводи за бъдещето на капитализма — Азия ще се издигне като новия Запад, новата Америка на следващото хилядолетие). За повече от половин столетие американската хегемония направи възможно това развитие, отваряйки огромните си пазари за подбрани клиенти и осигурявайки им безплатна военна закрила от комунизма. През заключителната фаза на Студената война САЩ стимулираха бързото разрастване на азиатската износна политика, която произведе вече съществуващи стоки, но много по-евтино. Вместо да разпространяват по-широко и по-усилено съвсем нови продуктивни сили, азиатците акумулираха излишък, който впоследствие захрани инфлацията на авоарните балони по целия свят. Процесът на изместване на по-слабо напреднала в техническо и индустриално ниво продукция към региони, където заплащането е много по-ниско, се разви различно от класическите експанзионни фази на капиталистическата система. Макар че в тези рамки Китай се разви много бързо, световната икономика като цяло го направи много по-бавно и непропорционално, за да може да подпомогне финансовата му издръжливост. Докато Щатите и целият Запад ще трябва да осигурят на Китай роля в някой новопоявил се, нестабилен и кризисен режим, това няма да е началото на нова, китайско-централизирана фаза на натрупване. За да се случи това, китайският растеж ще трябва да стане зависим от нови и много по-напреднали продуктивни сили — не просто по-широко разгръщане на сега съществуващите, които дори не са в най-идеалното си състояние, каквито бяха и тези на Щатите, разпрострели се в Европа и Япония след войната. Двадесет и пет годишната история на държави, които притежават половината или една пета от щатския БВП или дори го надминават, не може да бъде повторена днес от други, които имат едва една четиринайсета.
Ниското технологично производство може евентуално да запази растежа на Китай на едно внушително равнище, но не може да се превърне в основа за нова, глобална фаза на натрупване. Още повече че растежът на Китай ще бъде подложен на изпитание, след като износните му пазари започнат да се изчерпват. Не е ясно дали Китай сега може да премине към натрупване, захранвано отвътре, без да се появи намаление в растежа. Единствено след дълъг социалнополитически преобразователен процес на изграждане и вътрешно стимулиране на търсенето някои от основните опори на растежа ще бъдат подсигурени, достатъчно за население от милиард и 250 хил. души. Сегашният стимул на КНР в инфраструктурното инвестиране е малко вероятно да неутрализира последиците от огромното разтърсване на износния £ сектор, защото е твърде малък и финансово напрегнат.
Ако светът се придвижва към нова фаза на голямо капиталистическо натрупване, Китай ще бъде един от основните епицентрове. Но има ли причини да мислим, че след като тенденциите за спад едновременно се увеличават в Япония, Щатите и в по-голямата част от Европа, Китай не само ще успее да избегне пропадането заедно с другите, но и ще може да се издигне толкова бързо и да им предостави възможности за възстановяване, базирано на износа му? Западът ще продължи да затъва, без да позволи надмощие на Далечния изток, да не говорим за Бразилия, Русия или Индия.
Тези предположения са опит да видим нашето място в капитализма при един дългосрочен план — някъде по средата или по-скоро в самия му край. Драматичното геоикономическо разширение на системата през последните две десетилетия, сегашното формално използване на последните големи, селски популации в Азия, както и обединението на бившия индустриален свят от СИВ, изглежда, че демонстрират дългосрочни планове за растеж, външни и вътрешни изгледи за колонизация на една империя в „оригиналната си форма“. Но стагнацията в света и хронологическото надробяване на икономиките в по-голямата част от Латинска Америка, Африка и бившия Съветски съюз са като отрезвяващо доказателство за провала на неолибералната „примитивна акумулация“, сравнена с класическите решения, които захраниха генезиса на капитала и епизодите на експанзия. Книгата на Майк Дейвис „Планета от гета“ е обезпокоително експозе на отстраняването от световните пазари на огромна и разрастваща се част от човечеството, били те производители или купувачи. (7)
Паралелни процеси на отстраняване се разкриха из целия напреднал капиталистически сектор. Въпреки периодични избухвания на безумни спекулации от средата на 80-те, придружени с фанфарни съобщения за напредък в една ера на безпрецедентен капиталистически динамизъм, резултатите са кратки, неустойчиви периоди на ново технологично инвестиране. Маркс, изглежда, е очаквал капитализма да започне своя срив, достигайки възрастовите си граници в старата си родина, докато възходът на растежа на производителността от машини, които произвеждат повече от всякога други машини за продукция, доведе до все по-малкото наемане на работна ръка. В дългосрочен план бъдещото разрастване на индустриалното производство ще бъде осуетявано от собствената му тенденция да редуцира работната ръка в този сектор и така да води до намаление на общото търсене, което би финансирало разширението на производителността. Това е начинът, по който противоречията между мощността и връзките на продукция ще се разкрият.
Сиво общество
Каквито и да са основанията за подобни изводи, под въпрос е дали един издръжлив растеж на продуктивността по време на индустриални революции ще продължи и в сектора на услугите. Маркс обобщава, че „вътрешните“ разходи на компаниите ще се покачат, смъквайки надолу нивото на печалба. Определени външни социални разходи ще се покачат в дългосрочен план и няма да може да им се противодейства чрез производството, усилващо се във всички други сектори на икономиката. Напредналият капитализъм ще получи шанс за нов живот, ако намери начин да намали значително разходите за здравеопазване, обучение и грижата за възрастното население, без да намалява драстично нивото и качеството на осигуряване. Но революциите в производството, редуцирали земеделското население до единични цифри, и извършващи сега същото с индустриалната работна ръка, не могат да бъдат повторени в големите сектори на икономиката на услугите. Това е основната причина капиталистическите икономики да се ориентират към непроменливо състояние.
Причината производството да е „технологически прогресивно“, трябва да е свързана с неговите съществени атрибути — продукцията в този сектор може да бъде стандартизирана с лекота и следователно информацията, нужна за производството, може да бъде формализирана в един набор с инструкции, които след това да бъдат лесно копирани. В случая с услугите има големи различия между многото дейности и предназначението им да стимулират растежа. Някои от услугите, които са общи, като телекомуникациите например, имат свойства, близки до производството, и могат да бъдат „технологично прогресивни“. Персоналните услуги, като някои видове от медицинското осигуряване, не могат лесно да бъдат стандартизирани и да са обект на методите на същата масова продукция, използвани в производството. Тези, различни по вид услуги, следователно, ще бъдат в „технологически застой“. Като цяло, ако вземем за пример две дейности, едната от които е „в технологически прогрес“, а другата в „технологически застой“, тогава в дългосрочен план средното ниво на растеж ще бъде определено от дейността, в която растежът на производството е най-бавен. (8)
Не е ясно по какъв начин „постиндустриалният“ капитализъм ще съумее да намали разходите за социално подпомагане при наличието на дългосрочни проблеми и технологична стагнация в услугите, като при здравеопазването например. Този икономически преход се припокрива с демографския, в който застаряващите нации ще бъдат обслужвани от все по-малко действаща работна ръка; до 2050 г. 22% от световното население ще бъде над 60 г., в Азия тази цифра ще бъде 24%. Ядрото на кризата, възникнало през 1970 г., е все още неразрешим проблем, водещо до бавно намаление на растежа и в същото време редуциране на компенсационното изграждане на дълга. Полученото в наследство бавно увеличение на продуктивността в сектор „Услуги“ допълнително изостря проблема с търсенето, утвърждавайки други тенденции в тази насока. Кризата, произтекла от неолиберализма, се смеси с епохално-структурната криза, довела по време на прехода до забавяне на растежа и достигнала до постиндустриалния сектор от икономиката — застаряването, сивия капитализъм, който Робин Блекбърн анализира. (9)
Трудът на Блекбърн изучава начините, по които разширението на пенсионните фондове създаде възможности за социализация на финансовата сфера, въпреки че това развитие остава затворено и възпрепятствано от краткосрочните, спекулативни операции. Модерните икономики достигнаха състояние на зависимост от още по-големите държавни субсидии чрез инфраструктурната си среда, която съдържа в себе си самите форми на оценяване. И жизнеспособността на капитализма, и бъдещата му форма зависят от това дали ще се появи политика, която да придвижи процеса на социализация в инфраструктурната среда и поддръжката й по рационален и предначертан начин, противоположно на възникващите, по-големи от всякога субсидии за отслабващите сили на частния капитал. Трудно е да си представим социално приемливо, рентабилно решение на много от тези „биополитически“ проблеми, намиращи се в основата на капитализма. Неговата историческа жизнеспособност и експанзивност винаги са зависели от демографското подмладяване, което не е надеждно в дългосрочен план.
След неолиберализма
Какви са перспективите днес за реформация на капитализма след това, което ни завеща „неолиберализмът“? Идващата промяна е неизбежна, тъй като основните идеи през този период внезапно бяха разбити, въпреки че бяха подпомогнати за кратък период или отстранени за кратко от голямата сцена, както ги промотираха големите банки. Но в това разнебитено състояние отминалите претенции на неолиберализма за интелектуално превъзходство и идеализъм повече не могат да бъдат разглеждани. Един от най-съвестните му последователи наскоро направи следното изказване: „Поредният идеологически Бог се срути. Предпоставките, които управляваха линиите на поведение и политика през последните три десетилетия, внезапно започнаха да изглеждат старомодни, както революционния социализъм“.(10) Но всеобщото прилагане на тази политика, може да се каже, че винаги е било повърхностно, зависещо от схващането, че не съществува никакъв алтернативен начин икономиката да продължи да се развива. Въпреки реакциите на повечето политически системи, които се откъснаха от всеобщото статукво, би се очаквало правителствата да реагират прагматично заради свиващите се икономики, като зарежат бъдещите експерименти в дерегулацията и приватизацията, докато се опитват да увеличат цената на пазара чрез обширни публични интервенции в малкото инстанции, където подобни намеси са възможни.
Можем да си помислим, че дискредитацията на неолиберализма може да ни върне до един ранен кейнсианизъм, но това е малко вероятно да се случи. Неолиберализмът не беше само Ťпротивоположен курс“, едно отдръпване от следвоенния капитализъм през трийсетте години, но и негово продължение с други средства. Това означава приключване на целия капиталистически период след 1945 г., по време на който правителствата вкараха в действие целия капацитет на системата, за да установят работните цикли и рецесиите чрез издигане на търсенето на едно по-високо ниво. Ако през последните тридесет години неолиберализмът доведе до огромно и всеобхватно покачване на нивата на частния и обществения дълг, компенсирайки бавното нарастване на реалната икономика, могат ли правителствата сега наистина да стимулират икономиките, погасявайки дълговете чрез обществените разноски? Кейнсианизмът през 30-те беше необходимото лекарство за икономиките, които вече бяха достигнали дъното, което не означава, че е предпазвал обременените дългово държави от по-голяма задлъжнялост. Натрупващият се американски дълг усили растящия проблем с масивното глобално разпределение и непропорционалност, дори и ако алтернативата от оставянето на проблема неразрешен във всеобщия хаос, би утежнило състоянието значително повече.
Надеждата, че сегашната криза може да спомогне за едно преминаване към „зелен“ капитализъм, може да се окаже неоснователна. Докато стагнацията сама по себе си може да забави неудържимо растящото влошаване на ситуацията с природните компоненти, едно преминаване към алтернативна енергия и зелена технология най-вероятно ще бъде подкопано от редукция в цените на фосилните горива.
Преодолявайки тези фактори, обществените отговорности на водещите държави могат да бъдат насочени към алтернативните горива или зелената политика от политици, ориентирани разумно към един по-дългосрочен план. Но сега изглежда невъзможно подобна политика да бъде задействана като проект за завръщане към капитализъм. Големината на обществената подкрепа за ефикасни оздравителни мерки може да се сдобие с ревностни противници, освен ако не се разкрият някакви социално уместни решения за справяне с бедственото състояние. Колкото и решителни да бъдат усилията за съхранение и подкрепа, екологичната задънена улица, в която се намира в момента капитализмът, най-вероятно превъзхожда всички други проблеми.
„Като цяло, тези проблеми винаги са приемани и третирани като полеви проблеми, т. е. те се разглеждат като разрешими (и подлежащи на анализ) единствено в полето на капитализма… На кормилото е тази или онази класа, този или онзи режим, приема се това или онова решение, тръгва се по тази или онази определена посока и т. н. дотогава, докато истинските и измислените възможности на полето са вкарани в някаква рамка, изпитани, използвани и отхвърлени и така, докато свършат всички опитни полета. Макар че полето само по себе си може да не е задоволителна причина (въображението може да намери други полета, а опитът предлага съвсем различни), в сега съществуващото опитно поле има достатъчно предпоставки, които работят за целите на цялото човечество и за целите на това, което се случва.“
Бертолт Брехт, „Дневници 1934-1955“ от 14 юни 1940 г.
С огромните средства, които администрацията на Обама похарчи за излизане от дупката, реши да се опита да спаси всичко, което може да бъде спасено от неолибералното статукво, включвайки, разбира се, и американския налог върху правото за сечене на монети. Това усилие най-вероятно ще се сгромоляса заради тежестта на собствените си условия. Нивото на разрастване и държавна задлъжнялост, необходими за стимулиране на неустойчивия фондов пазар и за задържане на дефлацията, най-вероятно ще принуди чуждестранните притежатели на доларов резерв да престанат с купувания на деноминирания дълг в бъдеще, и следователно ще са в състояние да направляват цената му. Досега източно азиатските правителства бяха щастливи да финансират щатския външен и правителствен дефицит, за да могат да запазят американската консумация и собствения си износ. Но кризата превзела дори и Китай, принуди тези правителства да ограничат своя капацитет за финансиране на щатския дефицит, особено след като нарасна до непредвидени размери, носейки все по-минимални постъпления.
И сега износните икономики на водещите държави продължават да акумулират доларови запаси от страх, че ако престанат, може да започне масово отхвърляне на долара, водещо до възходяща девалвация на техните запаси. Освен това, при липсата на какъвто и да е друг надежден начин на съхранение, американското Министерство на финансите прие лъжливата аура на сигурността. Но повратната точка може би не е толкова далеч; едно пропадане на долара може да се случи независимо от всичките усилия, насочени към предотвратяването му; или САЩ биха могли да се опитат да ликвидират собствения си външен дълг, като отпечатат пари в такова голямо количество, което да създаде експлозивен пристъп на хиперинфлация, подкопаваща основите на световния пазар за много дълго време. Тази невъзможна „или/или“ ситуация достигна до безизходно положение: нивата на дълга не могат да бъдат редуцирани чрез бързи девалвации, защото световното социално-политическо срутване ще е повсеместно; но оказването на подкрепа за съществуващите в момента нива чрез увеличаване на дълга е икономически неизгодно дори и чрез най-добре подготвен сценарий за координация. В самата си същност сегашните усилия за подпомагане на статуквото чрез огромни, стимулиращи суми може да повтори съдбата на правителствата и техните действия праз първите години на Депресията. „Решението“ на конюнктурните проблеми на финансовата система може да бъде един продължителен, труден за удържане спомагателен модел, насочен към изместване в непроменливо състояние. Първият процес може би вече е започнал; последният може да продължи в живота на цяло едно поколение.
Политически форми
Кои общества могат да издържат продължителните периоди на структурни промени от типа, в които затънаха държавите от Лагос до Владивосток — особено сега, когато не съществуват по-големи отдушници за износа, за да противодействат на имплозията във вътрешния пазар? Трудно е за предвиждане какви мерки ще бъдат предприети от политическата върхушка, за да се подсигури благоденствието на обществата, покосени от кризата. Вероятно е безопасно да предположим, че парламентарните републики, емирствата и олигархиите ще се залепят към разнебитената обвивка на американската държава за колкото по-дълго време е възможно. Отлепянето, което ще се разрази под формата на западащ износ или неработеща кредитна система във всяка една от тези държави, може да ескалира по-съвсем различен начин, ако властта се изплъзне от ръцете им.
Какви политико-идеологически форми ще се противопоставят на преструктурирането, когато то не може да бъде осъществявано повече съгласно диктовката на световните пазари, и сега трябва да бъде наложено чрез много по-директни политически процеси на установяване на победителите и губещите? Ерозията на старите традиции, при които носенето на отговорността е взаимно, превръщат прогнозите в рисковано начинание. Първоначално, локализираното противопоставяне на тези процеси ще бъде „социоподобно“ на радикално различаващите му се степени, определяйки формата на социалните структури, които ще напуснат сегашната дупка, в която е изпаднал капитализмът. Резултатът от тези процеси може да зависи от степента, до която държавните власти ще могат да подпомогнат най-важните финансови сфери, без да изпадат в старото класово противопоставяне. В много части на света работещите ядра на държавните апарати достигнаха до дългосрочен процес на неутрализация. По други места това е по-скорошно и в същото време обратимо развитие. В настъпващия период по какъв начин различните политически системи ще отговорят на директните заплахи към властта на капитала и неговото ядро от поддръжници, след като спешното прибягване към силови мерки може да не достигне до някакъв решителен стадий? В началото на 30-те по-голямата част от Европа освен скандинавските републики се наклони надясно, с обществен фронт, противопоставил се за кратко в Испания и Франция. Щатите и по-голямата част от Латинска Америка преминаха наляво. Би било интересно да си представим подобни вариации днес във всички зони на световната система.
Освен няколко заслужаващи внимание изключения, в момента не съществуват големи леви партии и подобни движения или дори засилващи се радикални реформи. Но въпреки техните огромни резерви от инерция и пасивност, напредналите капиталистически държави вероятно не са в състояние да издържат на пораженията, които една истинска депресия би им нанесла, по начина, по който тези общества успяха да се справят през 30-те. Ако не съществуват някакви бързи, кейнсиански решения, и на обществото не бъде позволено да се впусне в едно цялостно отърсване, има ли тогава някакви приложими десни решения, базирани извън пазара, които да се справят с абсурда на сегашния капитализъм? Сравненията с 1930 г. неминуемо повдигат въпроса възможно ли е напредналите капиталистически държави да се придвижат към политика, която да е сходна с фашизъм? Съществува нищожен шанс правото на вот, което заля света след 1989 г., да бъде отклонено от своето предназначение, макар че много от малките държави по време на криза отново ще се възползват от него. Малко вероятно е старите, дясно насочени форми на авторитарност и дисциплина да се противопоставят на огромните тълпи работещи и консуматори, привикнали на по-заобиколни видове управление, но алергични към традиционната власт.
След края на Втората световна война и напредването в атомния век, няма напълно директни сблъсъци между най-големите държави в света. Този продължителен мир в евразийското ядро доведе до по-ниски нива на човешка мобилизация, насърчавайки западането на авторитарното управление, но и напълно деполитизирайки културната атмосфера. Последиците от този настъпил мир между полюсите беше само моментен, образувайки мощна и прогресивна тенденция, започнала през една по-ранна ера, продължавайки и през настоящата. Фурие твърди, че степента на свобода във всяко едно общество може да бъде измерена чрез мястото на жените в него, метрика, която обуславя всяка песимистична концепция за този период. Това е време, в което авторитетът на статистиците е напълно незаслужен. Имиграцията, и в случая на Америка — „расовата принадлежност“, са все още потенциално опасни теми. В някои случаи може да се очаква, че вината за увеличаващата се безработица ще бъде хвърлена върху етническите малцинства, но е трудно да се предположи дали резултатът от предприетите мерки може да направи дори и малък пробив в проблема.
Радикалната дясна политика от следвоенното време драстично се изостри от долавянето на „червената заплаха“. Още повече че по време на срутващ се световен пазар, един нов световен ред, базиран на мутирала форма на всевластен капитализъм, изглежда напълно правдоподобен. (Колко осъществим би бил той в дългосрочен план е съвсем друга тема). Дори и да се придвижим от неолиберализъм към нови форми на обществено право на собственост, бъдещият муден и застоял капитализъм е невъзможно да представи политическата прямота на своя предшественик от времето на индустриалната ера. Капиталистическите държави от средата на века се развиха динамично съвсем за кратко, защото основните покупатели на продукцията им бяха определяни от една поголовна война и всеобща мобилизация, нещо, което не съществува днес. Класическите, вътрешноимпериалистични конфликти, насилствено ускоряващи подновяването на системата и разширяването на зоните на влияние, повече не могат да бъдат съвместими със запазването на самата система. Движещ се в противоположната посока, размерът на фискалната криза, пред която ще се изправят всички държави, без значение дали са задлъжнели или не, евентуално ще ги принуди да орежат военните си бюджети в големи размери. Разбира се, все още в Щатите този въпрос не е на дневен ред, но ако неплатежоспособността и банкрутът в обществения сектор се усилят, трудно е да се предположи как това може да бъде отлагано постоянно. В резултат не е много вероятно понастоящем САЩ да продължат да рискуват и в бъдеще с нови, скъпоструващи начинания, макар че най-добре е да запазят сегашните си обвързвания. „Тероризмът“ е друг проблем, към който може да се подходи с много по-малко средства. Неговият кратък момент на геополитическа значимост вече преминава, без значение, че западните войници напредват към Хиндукуш.
Друг край на историята?
Намираме се в края на „циганското лято“ на западащата американска империалистична мощ. Какви интереси ще могат да задържат световната капиталистическа система през идващия период? Тези генерални интереси могат да навлязат само донякъде в центровете на хегемония, които образуват универсалните капиталистически измерения. Много малко от основните сили са готови да признаят, че техните лични интереси трябва да бъдат пожертвани заради универсалните интереси в една голяма област на развитие. Ако не е възможна вътрешноимпериалистична борба за определянето на нова хегемония може ли да бъде координирана една многостранна девалвация на дълговете и изкуствено надутите приходи? Не е ясно каква по вид система ще се появи, ако нито един заместител на този процес не се състои.
Трите геополитически разработки на Джовани Ариги, развити в книгата му „Дългият двадесети век“, доказаха, че пътят към един финансиран неолиберализъм ще доведе само до кратко удължаване на американската хегемония и ще трябва да се сътвори една глобална империя, управлявана от Запада, с източно-ориентирано пазарно общество, или ще се развихри дълготраен систематичен хаос. (11) Пълна версия на първата възможност вероятно трябва да бъде отхвърлена. Но следвайки логиката на историческото повествование на Ариги, появяването на нов център на хегемония изглежда напълно неправдоподобно. Всеки следващ център на хегемония като цяло е бил по-голям и по-напреднал в икономически и капиталистически план от предшественика си. Очевидно няма нито една държава в света, която да задмине Щатите, нито Китай — в момента със сравнително малка и колеблива икономика, нито Европа, която дори не е цялостна и скоро ще започне да разрушава своята исторически неправилна псевдообединеност. Япония, която преди се считаше за държавата, годна да го направи, отдавна е отпаднала от сметките. Най-вероятното
развитие е комбинация от първия и третия вариант: едно комбиниране на силите, което да забави финансовия срив, но напълно непригодно да излъчи преминаване към една нова фаза на надеждно капиталистическо развитие.
Навлизаме в период на безкрайни противоречия между срутващия се капитализъм и разпокъсаните части на опозицията, затънали в делегитимирани и нерешени политически проблеми. Краят на историята може да настане, когато не е останал никакъв проект от глобален мащаб и започнат да се развиват нови видове на „безсветовност“ и безпосочност. Това може да напомни подозрението на Хегел, че на този духовен етап миналото ще ни стане известно, но бъдещето ще престане да е понятна величина. При липсата на организирани политически проекти, които да изградят новите форми на автономно съществуване, растящата криза ще бъде захранена от екологичните катастрофи, които няма да бъдат подминати от колебливия растеж. Едно наблюдение на Фредерик Джеймисън върху началото на тази капиталистическа ера формулира цялото настояще: „Объркването относно бъдещето на капитализма — съставен от увереност в технологическия прогрес и замъглен от периодични предпоставки за катастрофи и нещастия — е малко вероятно да е дошло от изминалия деветнадесети век; но няколко периода се доказаха като ненадеждни да произведат бързи алтернативи за самите себе си, оставени да измислят тези велики утопии, които понякога изгряват и пробиват мъглата на статуквото. (12)
New Left Review 59, September-October 2009 Превод Пейчо Кънев
Бележки
(1) Едуард Антъни Ригли, „Последователност, шанс и промяна“, Кеймбридж, 1990. „Песимизъм вероятно не е правилната дума, която е използвал Мил, написал през 1848 г.: „Затова губя своето уважение и се превръщам в песимист, разглеждайки непроменливото състояние на капитала и богатството и генералните манифестации срещу тях от политическите икономисти на старата школа. Склонен съм да вярвам, че като цяло ще се получи значително подобрение на сегашното положение. Признавам, че не съм очарован от идеите на тези, които смятат, че идеалното състояние, в което може да съществува човешкото същество, е това на продължителната борба; че прескачането, изблъскването и стъпването върху краката на другите, което формулира съществуващия в момента социален живот, са най-желаните от хората състояния и че те не са нищо друго освен неприятните симптоми на фазите на индустриалния прогрес. „Принципи на политическата икономика“, II ч., IV гл.“ (2) Твърденията на Маркс за отричане на една част от размера на приходите са доста неясни, но зад тях може би е старата малтуска (по името на Т. Малтус – английски икономист и социолог. Бел. пр.) интуиция: „Колкото повече една държава напредва към развитието на мащабна индустрия, като подготовка за собственото си издигане, какъвто е случаят със Съединените щати, процесът на разрушение става много по-бърз. Продукцията на капитализма, следователно, развива единствено степените и техниките на комбинация при социалния продуктивен процес, като едновременно с това подкопава оригиналните източници на богатството — земята и работника.“ „Капиталът“, Лондон, 1873 г. с. 638. (3) Робърт Бренър, „Разцветът и Библията“, Лондон и Ню Йорк, 2002 г. (4) „Капиталът“, с. 919. (5) Алтернативната теоризация на Дейвид Харви за постмодерния капитализъм е по-директно фокусирана върху проблема с издигането и падението на социопространствените инфраструктури. Вж. „Състоянието на постмодерността: проучване върху корените на културните промени“, Кеймбридж, 1990 г. (6) Джеймисън, „Теоретични идеологии“, Лондон и Ню Йорк, 2008 г., с. 496. (7) Майк Дейвис, „Планета от гета“, Лондон и Ню Йорк, 2006 г. (8) Робърт Роуторн и Рамана Рамасвами, „Деиндустриализация: Причини и вмешателства“, 1997 г. (9) Робин Блекбърн, „Банкиране със Смъртта“, Лондон и Ню Йорк, 2003 г., и „Времеви шок“, Лондон и Ню Йорк, 2007 г. (10) Мартин Волф, „Семената на собственото му разрушение“, Файненшъл таймс, 8 март 2009 г. (11) Джовани Ариги, „Дългият двадесети век“, Лондон и Ню Йорк, с. 355. (12) Джеймисън, „Теоретични идеологии“, с. 644.
