ЗАГИНАЛИТЕ В ИРАК СА ЖЕРТВА НА ВОЙНА С НЕЯСНИ ЦЕЛИ

0
162


Всички войници отиват на фронта със съзнанието, че могат да бъдат убити. Никой обаче не е склонен да умира, без да знае защо и без дори да е изпратен на война. Жертвата на италианския войник Матео Вандзан, който загина в Насирия, е още по-болезнена именно в контекста на реториката, опитваща се да представи като “хуманитарна” една военна мисия в място, което все повече излиза от контрол.

Италианският контингент, въоръженото крило на една “невоюваща страна”, е поставен под командване, ръководещо война срещу въоръжена съпротива. Командване, което се намира в състояние на обърканост, на свой ред лишено от ясна мисия. Войниците ни се превърнаха в мишена на шиитските милиции и загубиха симпатията на иракчаните. Едва ли можем да си представим по-опасна обстановка.

Какво още трябва да се случи, за да може италианското правителство да погледне трезво на нещата и да вземе съответните мерки? Ние тръгнахме да помагаме на победителите, а изведнъж открихме, че те са губеща страна. Не ни се случва за първи път в родната история. Никога досега не беше ни се случвало обаче да се окажем въвлечени във война и да не смеем да го заявим открито.

Италианският премиер Силвио Берлускони невъзмутимо повтаря изтъркани клишета. Типично поведение на човек, който бяга от необходимостта да направи избор: подкрепя американския президент Буш, но не желае да се бори със Саддам, освен като намеса в “следвоенния период”, за да обере политическите и медийни лаври и някоя и друга поръчка по възстановяването на Ирак. Оказа се, че Италия не спечели нито едното, нито другото. Като хипнотизирани следваме пътя на суперсилата, ранения колос, който тръгна на зиг-заг.

Много е възможно в следващите седмици трагедията да се превърне във фарс. Политическите сили реагират на катастрофата в Ирак според първичните си рефлекси. Липсва задълбочен анализ на ситуацията и адекватни мерки, насочени към ограничаването на щетите. В този колосален хаос за Италия се наблюдава поне една положителна страна: американците се нуждаят много повече от нас, отколкото ние от тях. Факт е, че ако Италия последва примера на испанците, ефектът върху т.нар. коалиция от доброволци (или по-точно от хитреци, които се надяваха да извлекат полза от гарантираната американска победа) би бил гибелен.

Отражението от евентуалното италианско изтегляне ще развали редиците, като в района ще останат само американците, англичаните и отделни наемни войници. Освен, разбира се, ако самите американци и англичани не решат да се оттеглят. Това е моментът, в който можем да използваме последния си коз. Сега или никога. Италия трябва да си даде сметка, че мисията вече не може да се представи като “хуманитарна” и че САЩ нямат стратегия. Няма смисъл да се продължава да се върви по този път, защото път всъщност няма.

До този момент правителството смяташе за безусловно присъствието на италианския контингент в Ирак и по този начин отслаби италианската позиция в преговорите със САЩ. Опозицията, от своя страна, разделена както винаги, когато възникне важен въпрос, се обяви за изтегляне, сякаш с това ще се реши иракският проблем.

И двете логики – за безусловното оставане на италианските военни и за изтеглянето им, трябва да се погледнат от обратен ъгъл. Берлускони трябва да убеди Буш, че на 30 юни Италия ще изтегли своите военни, но че е склонен да преразгледа това решение при определени и неподлежащи на преговори условия.

Първо: да се даде път на ООН и следователно на всички по-големи сили за международна мирна мисия и за възстановяването на Ирак, която ще се занимае с подготовката на изборите в началото на 2005 г. Американците могат и трябва да се ангажират с подкрепа за засилване на ролята на ООН, което в момента е в техен интерес.

Второ: в изпълнение на тази цел специалният пратеник на ООН за Ирак Лахдар Брахими би трябвало да съдейства за формирането на временно правителство до 30 юни, което да се ползва с доверие. Основното усилие ще бъде това правителство да е независимо от американско влияние, независимо дали пряко или косвено. Това правителство трябва да се отчита само на иракчаните и на ООН.

Трето: под егидата на ООН трябва да действа международна военна мисия, съставена от сили на НАТО и Арабската лига. Тя ще отговаря за охраната на външните граници и контрола на някои конфликтни вътрешни зони като Кюрдистан. Необходимо е кюрдите да разберат, че мечтите им за независимост трябва да останат мечти. Сега съвсем не е моментът да се засилва геополитическото напрежение с отварянето на кюрдски фронт.

Категорично трябва да се изключи хипотезата за смесено командване на НАТО и ООН, идея, която вече се провали на Балканите. Колкото до Арабската лига, очевидно нейното включване е възможно само в контекста на търсенето на разрешение на израелско-палестинската криза. За целта трябва бързо да се пристъпи към отделянето на Буш от влиянието на израелския премиер Ариел Шарон за възстановяване на поне част от загубеното доверие на региона.

Това са трудни условия за Буш, но все пак далеч по-добри от пълното поражение. Някои европейци начело с французите сигурно са привлечени от идеята да видят как американците ще изпият до дъно горчивата чаша. Други сили по света – китайци и руснаци, например – се надяват да оберат плодовете от едно евентуално преразглеждане на лидерската позиция на САЩ. Ние, италианците, сме убедени, че едно пълно поражение на американците ще бъде и наше. Имаме възможност да поемем инициативата и да върнем Италия в групата на страните, чието мнение тежи.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук