НАШЕСТВИЕТО НА СУБКУЛТУРАТА Е ПОВЕЧЕ ОТ ЗАСТРАШИТЕЛНО

0
255

Завършил е Икономическия институт. Работил е в Радио София, бил е главен редактор на изд. „Български писател“, зам.-главен редактор на сп. „Септември“. През творческия си път е издал над 25 книги, предимно романи. От тях „Мария против Пиралков“ и „Светът вечер, светът сутрин“ нашумяват още по времето на „реалния социализъм“. През последните десетина години е издал осем романа – „Кариерата на едно леке“, „Животът на мъртвия човек“, „Миражи“, „Спирала“, „Зловеща вселена“, „Другата галактика“, „Кой ден от седмицата“, „Аз, Гъдьо, бивш Цезар, бивш Нерон“, в които пресъздава образите на новобогаташи, политици и държавници-нищожества и парвенюта, хитреци родени от духа на тъй наречения преход към демокрация. Член на СБП.

Всеки ден слушаме и гледаме новини по радиото и телевизията. След новините, вътрешни и външни, следва спорт. Понякога времето отделено за него е по-дълго от времето за самите новини. До тук – нищо лошо, повече неща са се случили в спорта, по-продължително време ни запознават с тях. А време за култура? Също така специално отделено за нея, както за спорта? Съобщения за излезли или предстоящи да излязат от печат книги, за театрални представления, за художествени изложби, за всякакви други събития по един или друг начин свързани с културата, оформени като рубриките „Спорт“ и също така редовно повтаряни след новинарските емисии? Няма.

Няма и да има. И ще продължи да бъде изключително важно за зрителя и читателя да знае как е завършил мача между два баскетболни отбора от Източната и Западната конференция на САЩ, кой колко коша е вкарал, колко асистенции и заслони са регистрирани. Съдбоносно, а?

Да узнае как еди-кой си легендарен футболист (те винаги са легендарни или емблематични) си е навехнал големия пръст на левия крак. Впрочем да проявим справедливост – от медиите може да се научи не само за постиженията на спортистите, държавниците, престъпниците и за техния запълнен с интересни събития живот, но и такива потресаващи новини, като тези например: синът на еди кой си политик го взели войник, еди коя си попзвезда отишла на летуване край морето, където непрекъснато щяла да сменя местата на отдиха си.

Та чак до деня, в който един рапър, Мишо Шамара, ще се провъзгласи за новия Пейо Яворов, ще обяви за рапъри Ботев и Смирненски, и то без ни най-малка вероятност някой да го шамароса за кощунството му с имената на такива национални величия. Вместо това, централен вестник най-услужливо отпечатва излиянията му върху цяла страница. И задъхвайки се съобщава колко популярен бил рапърът сред младите, колко горещо го обичали и така нататък. Което за съжаление сигурно е така.

Колко дълбоко сме затънали в безкултурието си може да се съди и по това, че най-известният по света българин сега, не е представител на културата ни, а един футболист с гениален, както не пропускат всеки път с гордост да отбелязват почитателите му, ляв крак, и в същото време на космическа далечина от културата.

След всичко това не може да не си зададем въпроса – каква зла участ сполетя културата ни и какво буквално я уби? И защо така лесно се извърши това престъпление? Отговорите са множество, аз ще се спра на един от тях. Макар и духовна проява, културата се нуждае от материална основа. Е, тъкмо на тази основа се посегна, и не просто се посегна, но и непрекъснато, безнаказано се унищожава. И за това особено допринася пълното и неоправдано отдръпване на държавата от културата.

Театърът едва диша. Филми се правят от дъжд на вятър. Невъзможно е да се издаде българска книга без спонсори. Тиражите в които излиза българската книга са символични – двеста, триста, петстотин екземпляра. Да напомня ли, че не много отдавна основният тираж за роман беше 30 000, пиша го с цифра, за да се види по-добре от слепите за култура. Не бяха изключение и тиражите от порядъка на осемдесет, сто и повече хиляди. Но и при нищожните днешни тиражи на българската книга, пазарът е почти затворен за нея. Книгата днес е скъпо нещо. Няма ги онези книги по осемдесет, деветдесет стотинки, по лев и петдесет или най-много два лева за триста страници. Имаше и по-скъпи, разбира се, но не те правеха пейзажа. Днешната книга, макар и едва поемаща си дъх, е скъпо нещо, далеч не по джоба на все още четящите. Които, както е тръгнало, скоро ще влязат в списъка на изчезващите видове. На всичко отгоре, липсва и информация за така трудно излизащите и продавани книги. Имаше някога по БНТ едно интересно предаване – „Салон на книгата“. Имаше, което значи – вече го няма, оставало пък зрителите да бъдат осведомявани за новоизлезли книги и запознавани с техните автори. Хайде, моля ви се, нямаме си друга по-важна работа, та ще задоволяваме капризите на разни разглезени интелектуалци! Да гледат „Зона спорт“, „Неделен стадион“, „Спортен свят“ и т.н. Както и американските филмови бози. И да не се правят на много умни, че дяволите ги взели!

Впрочем, избързах като казах, че държавата напълно се е отдръпнала от културата. Тя твърде дейно участва в разрушаването на първото стъпало към културата – грамотността. Закрива училища, уволнява учители. Нейни служители допринасят правенето на учебници да се превръща в доходоносна далавера. Защото как другояче може да наречем удивителното многообразие – понякога над десет учебника по един и същи предмет, за един и същи клас? И при такава многобройност на учебници, нямат чет учениците, които за да завършат поне полууспешно някой клас, непременно трябва да вземат частни уроци. Които струват хиляди левове на родителите.

Като споменах учители и учебници, си спомних моето ученичество. Преди много години, близо шейсет, завърших гимназия в Силистра. Учителите ни, всеки един от тях достоен да бъде професор, принадлежаха към елита на града. Когато някой ученик срещнеше трудност в учението, те не бързаха да го пратят на частни уроци, а отделяха специално внимание за него, и то дотогава, докогато настигнеше другите. А учебниците? Колкото и странно да се види на днешните ученици и учители, за всеки предмет, за всеки клас имаше само по един учебник. И то какъв! Създаден от най-добрите специалисти по предмета, и одобрен от също такива специалисти. Така учениците от по-долните класове можеха да си купят комплект учебници от преминалите вече в по-горен клас, и то на половин цена. Да не забравя да напомня – и тогава, по времето за което говоря, икономиката също беше пазарна. Сега били се устройвали конкурси за създаването на учебниците. Хайде не на нас тия! Нима може някакъв си конкурс да обуздае лакомията на приятелите и сродниците на образователните началници? А и на самите началници, които, както е ясно, твърде много се различават от образователните началници от времето за което говоря. Образователните началници от онова време са имали по-друг вид морал. По-съзвучен с културата.

Независимо дали икономиката е пазарна или не, от културата не се печелят пари, а напротив, тя иска пари и то много, за да произведе продукта, който нито се продава, нито се купува, а само издига на по-високо духовно равнище народите. Което за някои е само глезотия и губене на ценно време, което може да бъде използвано за нещо по-полезно. Въпросът е – колко полезно и за кого? Огледайте се, запитайте се колко невъобразимо огромни трябва да са стадионите и каква да е цената на билетите за футболни мачове, за да може после със събраните пари футболистите да се купуват и наемат, сякаш са жива стока, за милиони долари, както и на някои да се заплащат месечни заплати поне петдесет пъти надвишаващи заплатата на държавния глава. От къде идват тези пари? И каква дейност крият те?
Вярно, днес това е световна мода и практика – да се търгува със живата стока, наречена футболисти. Но запитайте се все пак какво означава мажоритарен собственик на еди кой си футболен отбор, какво произвежда този мажоритарен собственик с отбора си, за да може после със спечелените пари да купува споменатата вече жива стока – футболистите, или в краен случай да ги дава под наем. И да им плаща фантастични заплати, несравними с възнагражденията в която и да е област от обществения живот и дейност. Господи, ако можеше такива пари да влизат и за развитие на културата! Без да е необходимо дейците Ј да бъдат продавани и давани под наем.

Някой може да ме провъзгласи за враг на спорта и да побърза да ме поучи, че такива са вкусовете и желанията на младите хора – да гледат подвизите на любимите си състезатели, да съпреживяват техните вълнения и да се чувстват горди от победите им. После може победоносно да ми напомни за началото на олимпиадите, за тяхното невероятно значение в древността, за спирането дори на военни действия, докато трае поредната Олимпиада. Да, но в същата тази древност са се устройвали и театрални състезания, всеки може да назове имената на Есхил, Еврипид, Софокъл, без които е немислима световната култура. (Впрочем увлякох се и сбърках – днес не всеки у нас може да назове тези имена, по-скоро огромното мнозинство вероятно не ги е и чувало!) Победителите от олимпиадите пък са вдъхновявали древни скулптори да изваят образите им, наред с образите на авторите на класическите трагедии. Така всяко нещо, всяка дейност в живота заема своето истинско място. И в никакъв случай в нечий ущърб, както е днес у нас. За съжаление.

И за още по-голямо съжаление да се самозалъгваме и самоуспокояваме с културни заместители. Всеки може да ги види тези заместители – достатъчно е да включи която и да е от телевизиите, ефирна или кабелна, да прелисти който и да е вестник. Излишно е да ги изброявам, срещата ни с тях е всекидневна и всекивечерна. Не твърдя, че не е останало място, екран или страница, незапълнено с подобни заместители, но нашествието на субкултурата наистина е повече от застрашително. И човек все по-настойчиво почва да се пита: само наше дело ли е обезкултуряването ни, или е запланувано някъде от другаде, та след време този някой да има на разположение цял народ от прислужващ персонал и проститутки? Българино, ти който по време на робството създаде читалищата, и сам издържаше даскалите, за да учат на четмо и писмо децата ти, ще го допуснеш ли?

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук