АНТОНИЙ ТОДОРОВ: АВТЕНТИЧНО ЛЯВАТА ПОЗИЦИЯ – ВИНАГИ НА СТРАНАТА НА ПО-СЛАБИЯ

Статията на проф. Антоний Тодоров е негов доклад на тема „Социална структура и обществени интереси“, изнесен на дискусията „Левицата и управлението на България –движеща сила или със затихващи функции?“, организирана от Фондация „Солидарно общество“ и Фондация „Фридрих Еберт“ на 28 ноември 2022 г.

0
143

Категориите „ляво“ и „дясно“ в политическия живот имат повече от 200-годишна история. Според най-разпространения разказ тези политически категории възникват около едно драматично гласуване във френското национално събрание през 1791 г. и поводът е обвинението срещу краля в държавна измяна. Въпросът, който е подложен на гласуване се отнася до това, може ли кралят да бъде съден от земен съд или властта му е „от Бога дадена“[1]. Гласуването е лично, председателят предлага на онези, които смятат, че кралят е подсъден, да застанат от лявата му страна, а другите – от дясната. Левицата от този момент оспорва божествената власт на краля и настоява, че той е само изпълнител на волята на нацията.

Оттогава са изтекли повече от две столетия и понятията „ляво“ и „дясно“ са променяли съдържанието си. С развитието на работническото движение от средата на ХІХ век левицата се свързва не само със светските, републиканските и либералните среди в европейските общества, но става все повече социалистическа, повлияна от философията на Маркс. Така до ден днешен левицата носи своята социалистическа история, без, разбира се, да се отхвърля съществуването и на несоциалистическа левица (каквато има например в САЩ).

Исторически левите партии в Европа са черпили през втората половина на ХІХ и през целия ХХ век своята подкрепа най-вече в работническите среди (тези на наемния труд) и социалните категории, които са осъзнавали своето положение като експлоатирани класи. Независимо, че леви социалистически партии се появяват и в неиндустриализирани държави, техният социален апел винаги и бил свързан с разбирането за интересите на хората на наемния труд. Разбира се, с развитието на съвременните общества и особено след края на Втората световна война, левите партии правят усилия да представляват не само наемния труд, но все повече и социални категории, които по една или друга причина са обект на експлоатация, на дискриминация, на социален остракизъм. Така в много страни от Западна Европа левите социалистически партии се оказват често на страната на различни освободителни и либерални движения, които се борят за социално признание на различни маргинализирани среди на обществото и за равноправие на „различните“.

            Социалната стратификация

Банално е да се припомня, че Карл Маркс не е измислил нито класите, нито класовата борба. Тези категории са били вече налични в неговата епоха и са въведени от други социални и политически мислители. Самият Маркс обяснява, че неговият принос е единствено в хипотезата за изчезването на класите и на тяхната борба в една нова цивилизация, основана на „свободната асоциация на автономните производители“[2], цивилизация без икономическа експлоатация и без държавна принуда. Утопично или не, това очакване на Маркс си остава сред най-съществените постижения на мисълта и подхранва множество политически движения и революции през целия ХХ век.

Съвременните общества са също толкова „класови“, колкото и обществата по времето на Маркс. Класовото деление според неговото разбиране, се основава най-вече на собствеността върху средствата на труда. Този критерий остава дълго време в сила и структурира обществата в целия свят от началото на модерния капитализъм. Това по принцип е валидно и до днес, макар собствеността вече да е до голяма степен акционерна, а социалният статут на самонаетите и малките собственици да не се различава съществено от статута на наемните работници.

Днес социалните науки употребяват по-често термина социална стратификация, вместо класическото „класово разделение“, но в случая става дума за повече от един основен критерий, по който се разграничават големите социални групи. Собствеността върху условията на труда продължава да е валиден критерий, но съвсем не е достатъчен, за да се обяснят социалните интереси и сблъсъкът между тях. Вече от значение са и други критерии, което предполага всъщност много повече от едно измерение на базовия класов конфликт или класовия кливидж.

От нарастващо значение днес в съвременните стратифицирани общество са няколко измерения. Първото е свързано със социалните дистанции, които най-често се измерват с богатството и свързаната с него власт. Разпределението на богатството и властта са основни показатели за стратификацията на съвременните общества, като връзката между двете не е еднопосочна (богатството носи власт, но и властта носи богатство). Общо може да се говори за различно разпределение на стратегическите позиции в обществото, описвани като специфични конфигурации на богатство и власт.

Второто измерение е свързано със социалната мобилност или възможността на индивидите да променят социалния си статус включително по отношение на родителите си, най-вече възходящо. Наблюдавайки американското общество от 1830-те години френският аристократ и либерален мислител Алексис дьо Токвил установява една специфика, която той не вижда тогава в Европа.[3] Нарича я „égalité des conditions“, което по-скоро ще преведа като „равенство на произхода“. Именно това, за него, е всъщност модерното общество и наблюденията му са толкова интересни, защото самият той има аристократично потекло. Днешните общества силно се различават по това, дали преобладава една възходяща или една низходяща социална мобилност, дали новите поколения имат шанса „да задминат родителите си“.

Най-сетне, съвременните общества могат да бъдат по-интегрирани или по-неравни. Критериите за това непрекъснато се развиват, но интегрираността не се измерва вече само и единствено с размера на контролираното богатство, а още по-малко със собствеността върху средствата на труда. Интегрираността има множество измерения, които са както икономически, така общо социални, но също така и културни. Като цяло става дума за въведеното в социологията от Пиер Бурдийо понятие за habitus или в по-широк план за социалния капитал, като капитал на социалната свързаност.[4]

Разбира се, тези нови измерения на социалната стратификация в съвременните общества не изместват класическите класови неравенства. Както е известно, Карл Маркс обяснява, че от възникването на частната собственост върху условията на труда (земя, средства за производство) човешкото общество се разделя на две големи класи: експлоататори и експлоатирани. Имената на тези класи се променят в различните исторически епохи, но съществуването им като обективни социални роли продължава и до ден днешен. От своя страна Макс Вебер дефинира класите не толкова чрез неравното разпределение на ресурсите, колкото чрез мястото им в разделението на труда (според квалификацията си и условията на пазара). Вебер въвежда по същество едно много важно днешно измерение на социалната стратификация – достъпа до пазара. В условията на повсеместна комерсиализация на обществата, позициите на пазара се оказват все по-значими за социалния статус и за принадлежността към по-висока или по-ниска социална страта.

Днешната левица е изправена пред необходимостта да осмисли това усложняване на социалната стратификация и промяната в социалната значимост на класическите класови различия. Но такова осмисляне неизбежно изисква осмисляне на отношението на социалистическата левица към капитализма.

            Капитализмът

Историята на капитализма като социално-икономическа система, установила се през последните пет столетия по целия свят е и история на класови борби. Включително история на опити да бъде „преодолян“ капитализмът, като по същество за единствен и провалил се експеримент в това отношение продължаваме да смятаме съветския комунизъм (1917-1991). Рухването на комунистическите режими от съветски тип в страни като България след 1989 г. беше описвано като „преход към демокрация и пазарна икономика“. Всъщност в описанието се избягваше споменаването на капитализма, вероятно защото в цялата история на човешките бунтове и революции едва ли има пример на такива, които се правят с искане за „повече капитализъм“ (за разлика от свобода, равенство, демокрация, социализъм).

Преходът към пазарна икономика трябваше да изтъкне, че се слага край на една централизирано планирана икономика, която не работи на пазарни принципи (под което се разбираше най-вече конкуренцията и отвореността към световния пазар). От друга страна пазарната икономика изглеждаше по-привлекателна от централизираното планиране на съветския комунизъм заради една нейна съществена страна – тя осигурява автономност на производителите, т.е. свобода на действието и независимост от правителството.

Но всъщност преходът не беше просто към пазарна икономика с всичките й институции, гарантиращи свободата на икономическата дейност и независимостта на пазарните агенти, а преход към капитализма, при това в неговия специфичен световен вариант от 1980-те години – глобалният корпоративен капитализъм действащ на основата на неолибералната икономическа идеология („всичко е пазар“).

Самият капитализъм, развиващ се от началото на Модерното време (Ренесанса в Европа) всъщност не е синоним на пазарна икономика, а израства върху нея, като я променя фундаментално. Промяната е първо в целта на самото производство – това вече не са потребностите на производителите, а очакваната печалба, измервана в пари (като универсален и анонимен измерител на стойността). Така целият индивидуален принос започва да се измерва с парите, а притежателят им придобива по-висок социален статус. На второ място промяната е свързана с превръщането на две основни производствени категории, земята и работната сила, в стоки, елементи на пазара. Същото става и със самите пари, те стават капитал.

Последиците от развитието на капитализма и най-вече на индустриалната му фаза са анализирани пространно през цялата история на ХІХ и ХХ век. Последното голямо изследване е това на Тома Пикети („Капиталът на ХХІ век“)[5]. Всички тези изследвания показват, че капитализмът, модернизирайки обществата, същевременно, по силата на собствената си логика, ги стратифицира все повече и по-сложно. Класовите различия не изчезват, напротив, устояват на развитието и се изразяват във все повече и по-разнообразни неравенства.

Един от трудните въпроси за левицата в посткомунистическите държави, преживели периода на съветския комунизъм, е въпросът с „изчезването на класите“. Според марксизма това е краят на дълъг исторически процес; класите изчезват, когато се премахне частната собственост върху условията на труда. Заедно с това трябва да изчезне и политическата държава, а новата цивилизация се дефинира в един текст на Енгелс като „свободна и равноправна асоциация на производителите“.

Въпросът е, такова ли е било обществото на съветският комунизъм? Разпространено убеждение сред левите в България, но и резултат от активна пропаганда, е, че съветският комунизъм е бил по същество безкласово общество. Поради което съветският модел се разбира в същите среди като алтернатива на западния капитализъм. Това се подхранва и от логиката на Студената война, където се противопоставят яростно западният (капиталистическият) и съветският (комунистическият) блокове. Парадоксално, но Западът дълго време вижда в съветския модел алтернатива на капитализма, при това в някои отношения успешен опит за модернизация на обществата.

Последното пространно аргументира Бранко Миланович, известен американски изследовател на неравенствата в своята книга „Само капитализъм“ (2019)[6]. Тезата му е, че светът през последните пет столетия е живял единствено в капиталистическа система. Тезата му е радикална и оспорва претенцията на съветския комунизъм, че е бил алтернатива на капитализма. Миланович обяснява, че съветското общество е било също класово общество, подчинено на общата капиталистическа логика. Той изтъква, че в съветския комунизъм има пазарни отношения, пари, измерване на приноса чрез труда, наличие на фактически собственик на „общонародната собственост“, какъвто е номенклатурата (висшия слой на обществата от съветски тип).

Тезата на Миланович е, че капитализмът винаги е съществувал през последните столетия, а през ХХ век в две разновидности: либералният (западен) капитализъм и политическият (съветски) капитализъм. За днешната КНР авторът изтъква, че това е типичен политически капитализъм, независимо от политическата форма на комунистическия режим. Според него съветският комунизъм е бил ефикасната социална форма за по-бързото и по-ефикасното придвижване на по-изостаналите страни към капитализма. Следователно за никакво „изчезване на класите“ не става дума в съветския водел. Да не говорим, че първите критици на съветския комунизъм са от средите на комунистите: Лев Троцки в „Предадената революция“ (1936), Милован Джилас в „Новата класа“ (1961), Михаил Восленский „Номенклатура“ (1980) са само най-познатите текстове, които определят съветското общество като класово.

Колкото до капиталистическия Запад, там протичат процеси, в които старите класови разделения се преобразуват или дори изместват от нови линии на стратификация. През 1959 г. в едно известно изследване, Робърт Низбет твърди, че класите изчезват по обективни причини.[7] На първо място това е разпределението на политическата власт сред всички социални категории в условията на парламентарна демокрация и всеобщо избирателно право. С други думи според него развитието на демокрациите води до затихване на класовите конфликти. На второ място причина е развитието на сектора на услугите, което води и до разпределянето на собствеността сред широки социални слоеве, особено с развитието на акционерните дружества като основна форма на собствеността върху предприятията. На трето място затихването на класовия конфликт в западните общества след края на Втората световна война е резултат и от разширяването на масовото потребление и постепенното намаляване на количествените различия между отделните групи потребители. С други думи развитието на потребителското общество и на социалната държава в Западния свят води до затихването на класовите противоречия и дори до изчезването на социалните класи.

Всичко това поставя нови предизвикателства пред социалистическата левица – едновременно констатацията, че съветският модел не е бил алтернатива на капитализма, още повече, че се е провалил вътрешно, но и трансформацията на класовата структура на капиталистическите западни общества.

            Корпоративният неолиберален капитализъм

Корпоративният неолиберален капитализъм е разновидност на капитализма, установила се през последните 40 години. Характеризира се на първо място с неолибералната глобализация, която е глобализация предимно на финансовите пазари. Това доведе до мащабно преразпределение на властта в икономиката в полза на банките и изобщо притежателите на финанси под различни форми и в ущърб на т.нар. реален сектор.[8] Световната финансова криза от 2008 г. задълбочи това различие. Следствие на същата тази форма на глобализация, корпорациите успяха да надхвърлят капацитета на правителствата, а частните решения в много отношения надделяха на публичната власт. Това очевидно отслаби националните държави, ограничи техните ресурси и като цяло измести властовата тежест от публичната сфера към частната сфера. Последица от това разместване беше отслабването на демокрацията в много страни по света, защото като политически режим тя има своите основи в модерната национална държава, а все още няма истински наднационални институции (Европейският парламент е изключение, но и той все още не е пълновластен).

Както отбелязва в знаменитото си изследване за постдемокрацията Колин Крауч, „Реалната енергия на политическата система е преминала в ръцете на малобройни елити от политици и корпоративни богаташи“[9]. Най-видимият ефект от тази последна трансформация е крещящото нарастване на неравенството в световен мащаб и във всяка страна поотделно.

Новото в ситуацията на корпоративния неолиберален капитализъм от края на ХХ век е, че пазарната конкуренция се превръща във всеобщ принцип за обществото и постепенно подчинява останалите отношения. Последиците за това се обсъждат от много автори, но надхвърлят многократно предвиденото през 1944 г. от Карл Полани вездесъщо „пазарно общество“, което той нарича „голямата трансформация“.[10]

Всичко това създава условията за нарастващо неравенство в най-различни измерения, не само икономически, но като цяло социално-политически и културни. Пазарът се основава на конкуренцията и на принципа на елиминиране на по-слабия. Когато това се разпространи в непазарните сфери в цялото общество, последиците са най-вече в стремглавото нарастване на неравенствата.

Неолибералната глобализация и ефектите на корпоративния неолиберален капитализъм произвеждат съществени промени в социалната стратификация на съвременните общества. Най-видимото разслоение е между горния 1% и останалите – според проучвания на „Oxfam“ през 2016 г. 1% от световното население притежава почти 50% от световното богатство.[11] За 2021 г. данните на World Inequality Database[12] показват, че горният 1% от световното население получава 19% от общия доход и притежава 38% от световното богатство. А за горните 10% респективно 52% от дохода и 86% от богатството. В България към 2020 г. числата за горния 1% са респективно 18% от дохода и 25% от богатството, а за горните 10% това са 42%от дохода и 59% от богатството. Макар да сме още под средните за света стойности, уверено вървим към достигането им. А тенденцията след 2008 г. е към значително нарастване на неравенството в доходите и собствеността .

Втората линия на разслоение е по отношение на постоянния трудов договор и редовната заплата. Парадоксално, но днес това вместо да е всеобщ стандарт, резултат от продължителни борби на профсъюзите и на значителни реформи в социалната държава, постоянната работа на трудов договор при относително гарантирани доходи се превръща в привилегия. Това води да нарастването навсякъде на работещите на временни трудови договори („гъвкава заетост“), т.нар. „прекариат“. Британско академично изследване показва, че нарастването на временната заетост от 1985 до 2007 г. в страните от ОИСР е от 9,5% на 12%, докато само в ЕС това е от 8,5% на 15%.[13]

Естествен резултат на всичко това е констатираният факт, че нараства делът на работещите бедни. В България през 2021 г. те се изчисляват на 10% от заетите.[14] Според изследване на КНСБ от есента на 2022 г. в България 2/3 от работещите в страната нямат необходимите доходи за нормална издръжка на живота, макар от тях значителна част да работят.[15] Най-сетне, в съвременните общества става устойчив и дори нараства делът на хората, които живеят изцяло от социални помощи. Последното подкопава трудовата етика и води до трайна маргинализация с всички произтичащи от това последици като оттегляне от гражданския живот, лесна манипулация от страна на популистки лидери, въвличане в престъпни схеми и др.

            Равенството и левицата

Ако отново се позовем на известната книга на Норберто Боббио[16], основна ценност, която откроява левицата от средата на ХІХ в. насам е равенството. За последните две столетия всички социални движения, които визират намаляването на неравенствата и установяването на повече равенство (във всички възможни измерения), политически произхождат от левицата.

Една публикация в канадското издание на американския прогресистки новинарски уебсайт HuffPost от 2012 г.[17] носи заглавието „Лявото и дясното обяснени на сина ми“. В нея четем: „Лявото носи хуманистични ценности, ценностите на прогреса, солидарността, свободата, справедливостта, споделянето и равенството, докато дясното, по-прагматично, благоприятства традиционните ценности, основани на реда, заслугите, сигурността и консерватизма, ценности, към които трябва да се добави преобладаването на индивидуализма, на нерегулирания икономически либерализъм, предпочитащ преди всичко печалбата.“ Макар и анекдотично, това описание се споделя от повечето изследователи на политическия кливидж „ляво-дясно“.

Разбира се, има понятие като френското gauche caviar, подигравателно понятие за добре интегрирана и сравнително заможна обществена група, която публично изповядва леви ценности като най-вече апелира за равенство и социална справедливост. До известна степен това се отнася до част от горните 10% по доходи и собственост в обществата, които са особено чувствителни и критични към по-горния 1% и неговите доходи и собственост.

Темата за равенството поставя на преден план въпроса за това, има ли справедливи неравенства. Обичайното разбиране е, че хората се раждат и остават различни, т.е. неравни, в което няма нищо проблематично до момента, в който неравенството не е основано на несправедливо разпределение на богатство и власт. В същото това разбиране определени неравенства, свързани с физически различия или основани на определени физически недъзи, са оправдани, макар да е необходимо да се дават повече шансове на такива хора. Но неравенства в собствеността и доходите, получени в резултат от различен принос на индивида в обществото, трябва да се смятат за справедливи. Тук не мога да резюмирам огромното количество изследвания и дебати в социалната философия и социологията по темата за справедливостта, защото това би отнело стотици страници. Горното не бива да се чете като незачитане на приносите на такива мислители като Джон Ролс, Амартия Сен, Аксел Хонет или Нанси Фрейзър (като споменавам набързо някои от най-често цитираните автори.[18]

В своята история левицата като цяло споделя разбирането, че всъщност няма справедливи неравенства. Вероятно тук е по-правилно да говорим за оправдани неравенства, особено в икономическата сфера. Жан-Пиер Дериеник, професор по социология в университета „Лавал“ в Канада, е автор на малка книга със заглавие „Неравенствата срещу демокрацията“. В нея, разсъждавайки върху оправданите неравенства, достига до следното заключение: „Няма оправдани неравенства. Има единствено повече или по-малко опасни неравенства и по-трудни и по-лесни за намаляване неравенства.“[19] С други думи, според този автор, неравенствата са като болестите. Някои болести не трябва да бъдат лекувани, защото това може да доведе до по-сериозен проблем, но от друга страна никоя болест не е желана.

Всички леви партии и движения през ХХ век провеждат политики на намаляване на неравенствата. Тези политики са на първо място фискални, а те често се прилагат и от дясно-консервативни или либерално-центристки правителства. Най-видимата политика в тази сфера е свързана с прякото данъчно облагане. В Европа всички стари демокрации от Запада имат (към 2015 г.) прогресивно подоходно облагане с необлагаем минимум. Това не се променя дори от крайно либерални правителства. В страните от Централна и Източна Европа е обратно, към 2007-2008 г. почти навсякъде е въведен плоският данък (България, Румъния, Унгария, Чехия, Литва, Латвия и Естония). За разлика от България в Румъния, Чехия и балтийските републики плоският данък върви заедно с необлагаем минимум. Плосък данък има и в други посткомунистически държави като Русия, Украйна, Беларус, Грузия, Армения и Азербайджан. Но в други страни (Хърватия, Полша, Словакия, Словения) облагането е прогресивно, с 2 до 4 степени.

Но левите партии настояват обичайно и за други, не само икономически, параметри на равенството: равенство на жените и мъжете, равенство на етническите, религиозните и сексуалните малцинства – класически либерални искания, днес част и от идеологическите характеристики на левите партии.

            Защо спада доверието в левите партии?

Но въпросът е, защо въпреки тази ангажираност с неравенствата в много страни от Европа спада доверието в левите партии (преди всичко в левите социалдемократически и социалистически партии)? В едно мащабно изследване на левицата италианският политолог Стефано Бартолини[20] отбелязва нарастването на електоралната тежест на левите социалдемократически партии през ХХ век: от средно 18% в началото на века до над 40% през 1970-1980-те години. Тази почти повсеместна тенденция се подхранва основно от нарастването на дела на наемните работници в общата структура на населението и умението на левите партии да представляват интересите на този нарастващ по това време сектор на обществото.

Но в началото на ХХІ век тази тенденция се променя драстично. Европейско сравнително изследване на Pew Research Center от 2018 г.[21] показва почти повсеместно намаляване на електоралната тежест на социалдемократическите и социалистическите партии от Западна Европа през двете десетилетия на периода 1998-2018 г. В Германия, Испания, Нидерландия и Франция спадът е средно с 20%, в Португалия, Швеция и Дания с 10%. Социалистическите партии във Франция и Нидерландия, значителни фактори на политиката през последните две десетилетия на ХХ век, вече имат едноцифрена електорална тежест (6-7% от гласовете). В Централна и Източна Европа социалистическите партии, най-често организирани на основата на старите комунистически партии (изключение са в Чехия), също губят електорална подкрепа. В Полша социалдемокрацията дълго време беше извън парламента, завърна се на изборите през 2019 г., но без да е сигурно, че тенденцията е трайна. В Унгария социалистите от почти 40% от гласовете в началото на ХХІ век, от 2010 г. насам събират 20-25% от гласовете, а напоследък и малко над 11%. В България БСП е вече трайно около 10% от гласовете. Само в Румъния, изглежда социалдемократите успяват да постигнат на изборите след 2000 г. 35-45% от гласовете.[22]

Причините за тези тенденции, защото става дума за сравнително дълги периоди от 20 години, вероятно са много. Но сред тях можем да изтъкнем и значителните промени в социалната стратификация на европейските общества (и изобщо на западните общества) вследствие от развитието на днешния глобален корпоративен капитализъм. Сред заетите, индустриалните работници повсеместно намаляват дела си. В ЕС за двадесет години (1995-2015) делът на заетите в индустрията (не само работници) е намалял с почти 10% (от над 34% до около 25%).[23] Това отдавна намалява естествената социална база на социалдемократическите партии, възникнали и развили се като работнически партии. Средната класа в съвременните западни общества (вкл. тези от централна и източна Европа) е под силен натиск, особено след кризата от 2008 г. Джордж Фридман в една статия от 2013 г. отбелязва кризата на американската средна класа и последиците за това за демокрацията. В Европа процесите са паралелни и също средната класа губи своите социални позиции.[24] За времето след 1945 г. социалдемократическите партии в Европа разширяват влиянието си отвъд индустриалните работници именно в определени среди на средната класа (включително масови категории наемни служители и определени категории самонаети). В много отношения тази електорална експанзия на левите партии в средната класа води до програмни трансформации и до постепенно изоставяне на традиционни за социалдемокрацията идейни източници.

През последните 40 години в политически и идеологически план социалистическата левица се отмества все по-видимо към политическия център, сближава се по много теми с либералните политически среди, дори възприема (което се вижда сред повечето социалдемократически правителства от 1990-те години) неолиберални икономически принципи в практическата си политика. Това води до ефекта на известна загуба на идентичност.

Въпросът е, дали е възможно възвръщането на традиционната социалдемократическа идентичност? Трудността на такъв завой е свързана с нови политически феномени. На първо място навлизането на крайно-десни радикални партии в работническите среди с помощта на най-вече на социална демагогия. Глобалният корпоративен капитализъм подкопава социалния статус на работниците навсякъде по света, като умело противопоставя един нарастващ дял на нови мигранти сред работническите среди на старите работници. В такава конфликтна среда крайно-десните партии успяват повече, защото твърдо се обявяват за защита на работните места от наплива на мигранти и за протекционистки мерки за защита на националните производства. Социалдемократите от своя страна не могат да заемат такива едновременно националистически и ксенофобски позиции, но имат трудност да отстояват своя интернационализъм и заедно с това защитата на правата на работниците.

Друга политическа новост е появата на радикалната левица в няколко европейски страни. Това съвсем не е традиционната крайна левица, чието потекло е от 1960-те години най-вече. Става дума за радикална левица, която успява да заеме изоставените от социалдемокрацията идеологически и политически позиции с една едновременно популистка, но също така и ориентирана към разочарованите среди на работниците и средната класа позиция, запазвайки същевременно един културно-либерален профил.

            Социалистическата левица в България

Основната партия на социалистическата левица в България е БСП, организирана на основата на наследството на бившата БКП. Но в дългата история на левите партии и организации в България след 1990 г. има множества различни политически проекти и инициативи, които са различни и разграничаващи се от БСП. Тази пъстрота на левицата в България е едновременно нейната слабост, но и нейната потенциална сила.

Социалният престиж на левицата в България дълго време е белязан от комунистическото управление и неговото отхвърляне след 1989 г. От наличните повече от 120 регистрирани политически партии в България днес, онези, които се самоопределят наляво от центъра са малцинство. Повечето партии, включително най-новите, предпочитат да се самоопределят като „десни“ или, за да го избегнат, „центристи“. Изразът „нито леви, нито десни“ в такава ситуация означава нежелание да се самоопределят като десни, но и въздържане да кажат, че са леви.

Едно проучване, публикувано във в. „Дневник“ през 2021 г.[25] по принципите на теста 8Values показва, че основната част от влиятелните партии в България (които имат шанса да попаднат в парламента) са дясно-консервативни и надясно от центъра. Много малко са партиите наляво от центъра, но и тези леви партии всъщност са консервативни в културен план . Това означава рязко разграничаване от либералните културни ценности и възприемане на една консервативна културна позиция по въпросите на пола, но също и религията. В България няма влиятелна партия, която да е лява в социално-икономически смисъл и същевременно културно либерална. Но в България също така няма и партия от радикалната левица, като гръцката „Сириза“ или френската „Непокорна Франция“.

Въпросът е, какъв тип левица би била подкрепена от една по-широка част от българското общество? И възможно ли е тя да бъде catch-all, ориентирана неспецифично към всички възможни обществени слоеве? Възможно ли е да се върне към работническите си корени или това ще е катастрофално? Можем ли да си я представим като „лява алтернатива“ на такива по същество популитски партии като ГЕРБ или „Има такъв народ“? Но съща така, дали една българска социалистическа левица ще бъде винаги раздвоена между „бизнеса“ и „работниците“?

Тези въпроси не са лесни и се отнасят до политико-идеологическата идентичност, но по същество са въпроси на политически избор. Всеки един избор в този смисъл носи рискове, но и ползи. Когато днес говорим за левицата, и още повече за социалистическата левица, е добре да се позовем на нейната обща (световна и европейска) история. Автентично лявата позиция е по всеки социален конфликт да бъде заемана страната на по-слабия, на експлоатирания, на дискриминирания, на преследвания. Такава е позицията на повечето леви партии и движения в света до ден днешен.

И от гледна точка на днешната нова социална стратификация, лявата позиция би имала своите естествени последователи не само сред наетите работници и служители, но все повече сред новия прекариат (наетите на срочни договори), самонаетите от дребния бизнес, дребните и средни предприемачи, чийто социален статус не е много по-различен от наетите служители. Но възможна среда на левицата са също маргиналите, отритнатите от общество, както и по-голямата част от пенсионерите на средни и по-ниски пенсии. Как такава левица може да постигне това е въпрос на политическо въображение.

––––––––

[1] Winock, Michel. L’opposition gauche-droite dans la vie politique française. https://www.vie-publique.fr/parole-dexpert/268500-lopposition-gauche-droite-dans-la-vie-politique-francaise

[2] По израза на Фр. Енгелс в „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ (1884).

[3] Алексис дьо Токвил, Астолф дьо Кюстин. Америка и американците. Русия и русите.София, Изток-Запад, 2004.

[4] Вж. Пиер Бурдийо. Практическият усет. София, Фигура, 2005.

[5] Превод от френски: Симеон Ангелов. София, Изток-Запад, 2018.

[6] Превод: Димитър Събев. София, Изток-Запад, 2020.

[7] Вж. Робърт Низбет. Социална промяна и история. София, Критика и хуманизъм, 2000.

[8] Вжл по темата мащабното проучване на Джонатан Хаскъл и Стиън Уестлейк, Капитализъм без капитал. София, Изток-Запад, 2018.

[9] Колин Крауч, Постдемокрация след кризите. Превод: Димитър Димитров. София, Изток-Запад, 2020, с. 21.

[10] Karl Polanyi, The Great Transformation: The Political and Economic Origins of Our Time, 2nd ed., Boston: Beacon Press, 2001.

[11] https://oi-files-d8-prod.s3.eu-west-2.amazonaws.com/s3fs-public/file_attachments/ib-wealth-having-all-wanting-more-190115-en.pdf

[12]https://wid.world/world/#sptinc_p99p100_z/WO;BG/last/eu/k/p/yearly/s/false/1.1170000000000002/30/curve/false/country

[13] https://oshwiki.eu/wiki/Precarious_work:_definitions,_workers_affected_and_OSH_consequences#cite_note-six-6

[14] https://www.pariteni.bg/novini/rabota/mnogo-poveche-raboteshti-bedni-sa-myzhe-otkolkoto-zheni-244078

[15] https://www.pariteni.bg/novini/pari/23-ot-raboteshtite-u-nas-niamat-dohodi-za-normalna-izdryzhka-na-zhivota-244056

[16] Норберто Боббио, Дясно и ляво: Основания и значения на едно политическо разграничение. София, ЛИК, 2001.

[17] https://www.huffpost.com/archive/qc/entry/la-gauche-et-la-droite-expliquees-a-mon-fils_b_1410175

[18] Вж. Джон Ролс, Теория на справедливостта. София, София-СА, 1998; Fraser, Nancy; Honneth, Axel. Redistribution or recognition?: A political-philosophical exchange. London New York: Versoр 2003; Sen, Amartya; Foster, James E. On economic inequality. Radcliffe Lectures. Oxford New York: Clarendon Press Oxford University Press, 1997.

[19] Derriennic, J.-P. Les inégalités contre la démocratie. Les presses de l’université Laval, 2019.

[20] Stefano Bartolini, The Political Mobilization of the European Left, 1860-1980. The Class Cleavage, Cambridge University Press, 2000.

[21] Swedish election highlights decline of center-left parties across Western Europe. https://www.pewresearch.org/fact-tank/2018/09/12/swedish-election-highlights-decline-of-center-left-parties-across-western-europe/

[22] Данните са от Parties and Elections in Europe, http://www.parties-and-elections.eu/countries.html.

[23] International Labour Organization. “ILO modelled estimates database” ILOSTAT. Accessed January 2021. ilostat.ilo.org/data. Цит. https://data.worldbank.org/indicator/SL.IND.EMPL.ZS?locations=EU

[24] https://worldview.stratfor.com/article/crisis-middle-class-and-american-power

[25] В. „Дневник“ 29 Март 2021.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук