МИСТЕРИИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЦИНИЗЪМ

0
318

Максим Мизов е доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социологията, политологията и етнологията. Автор на 27 (5 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 240 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания към Националния политически институт „Димитър Благоев“.

(Продължение от миналия брой)

 

Политиката също, както вече казахме, е свещена обител на асиметричността. В нея, както и при нравствеността никой не може да бъде стопроцентово сигурен, че неговият опонент или противник ще се смята за длъжен да му отговори, и то точно по реципрочен начин, със съответно, дори с абсолютно същите мотиви, чувства, средства. В политиката благото, което се полага, не може или пък не трябва да бъде поделено по равно на всяка една от участващите страни в конкретно визираната социална ситуация.

Дълбоката и никога непреодолима граница между асиметричността на морала и тази на политиката се състои само в едно-единствено нещо — в отношението и ползването на Властта. Нравствеността никога не призовава, не налага да се установи реална власт над другия чрез нейните методи и средства. Ако тя истински копнее и се старае да стори нещо по посока на властта, то опира само до символната власт, която обикновено се въплъщава в личния пример, в изпълнението на моралния дълг дори и когато те не получават аналогичното като поведенчески отговор.

За разлика от морала, политиката и нейната неизкоренима асиметричност винаги залагат на определен начин на отношение и използване на властовите ресурси, който да носи облага на едната, но и да ощетява другата страна в конкретното взаимоотношение. Понякога неистовият ламтеж да се спечели за сметка на другия стига до крайности, при които на опонента или противника не бива да се остави нищо, с изключение на позора, отчаянието или ужаса, че е загубил всичко, което преди е притежавал по право. Дори и когато двете страни получават по нещо от властовите ресурси, до които се домогват, то никога полученото не е абсолютно симетрично или напълно еднакво за тях (1).

Нравствеността изисква от своя субект да даде на кореспондента си не толкова, колкото му се иска, а колкото трябва, колкото е задължен според моралните ценности и норми. За разлика от нея, политиката изисква от своя агент да отдели на кореспондента си само толкова, колкото му се иска, а не колкото трябва или е задължен според духа на обществените нравствени, общочовешки принципи, стандарти и порядки за човечност. Тъкмо на тази плоскост се разкриват различията между асиметрията на нравствеността и политиката, доколкото първата се оказва в услуга повече на Другия, докато втората се подвизава и се овластява в намерението да се обслужи оптимално собственият Аз. Това непренебрежимо обстоятелство вече (само по себе си) полага и разкрива фундаментите на цинизма в сферата на нравствеността от тези, които битуват в политиката. А когато двата цинизма намерят общ език и взаимна полза, става нещо още по-кошмарно.

Все пак, налага ни се да направим усилие и опит, за да проникнем в светая светих, за да разгадаем потайностите на твърде загадъчния феномен политически цинизъм.

Що е цинизъм? Дали той е опасна сила, или сила, която може да стане опасна, когато напусне незримите покои на разсъдъка и душата, за да се втурне по друмищата на слова, емоции, жестове или постъпки? Та нали, ако си остане залостена зад стените на крепостта на ума, ако не се разлее в талазите на думите, емоциите, жестовете и постъпките, тя ще си остане неизвестна, нечута, непоказана и бездействена. С други думи — практически незрима и безполезна. При такова положение тази „сила“ няма да бъде тревожеща, страшна, коварна или дори ужасяваща. Няма да ражда и разпространява надлъж и нашир, нависоко и надълбоко в душата и всекидневието на хората опасения, паники, фобии или пък мании у онзи, който се бои от нейното присъствие и проявление, притеснява се или дори обезумява от предположенията или реалностите на нейната ненаситна власт, от безцеремонността на явната ù арогантност или коварно изтънчена, злостна перфидност. Цинизмът неистово жадува неговите потенциални и реални жертви да се тресат от предположения или от реални притеснения.

Ако, както убедително показва Андре Клод-Спонвил, добродетелите са независими от начина им на употреба, а и от целта, за която се използват и която обслужват (2), можем ли да считаме, че това се отнася и за политическия цинизъм. Следва ли, че, първо, цинизмът е добродетел, и второ — че е независещ от целта и начина на употреба? Та нали един е цинизмът, натрапчиво разкриващ своя лик в една нагла и гнусна лъжа, която засяга само някой отделен индивид, а съвсем друг е този, който повежда в заблуждение или подлага на смърт цели човешки общности, подрива устоите на морала и човечността в обществото, който обезличава и затрива законността и правото!

Ако добродетелта (по принцип) винаги придава определено позитивно качество на този, комуто принадлежи, т.е. тя го разкрива пред нас като субект, притежаващ конкретно съвършенство, то дали цинизмът придава положително свойство, предимство, и при това реално, а не само въображаемо, на своя субект? И дали той прави субекта си съвършен в ракурса на депозираното особено свойство, качество или пък предимство? Свикнали сме обикновено да мислим или приемаме някого за циник, че е завършен, но не и че е съвършен циник. Значи, цинизмът няма своите истински, всепризнати от всички и неоспорими от никого шедьоври или оригинали, своите изключителни и позитивни върхове. Макар в живота да съществува и мнението, че и най-лошият порок също притежава своите добри странности или добродетелни черти! Обаче е почти невъзможно да разпознаем и посочим кои и какви именно са положителните добродетели и предимства на цинизма!

Ако добродетелта винаги е посветена, но и огряна и стоплена от лъчите и пламъка на любовта си към човека, ако тя непрестанно е израз на човечността, дали цинизмът може да се похвали, че реално притежава и въплъщава подобни намерения и свойства в своята озадачаваща битност и битийност? Той винаги е обзет от хладно или дори неприязнено, нетърпимо или даже непоносимо чувство спрямо компанията си с човечността към онзи, към когото са насочени неговите стрели или злокобни намерения и потайни покушения.

Цинизмът не обича да обича,
той обича да мрази и ненавижда

Да не понася, да се гневи и саморазправя по свое усмотрение с другия, да го наранява и изтезава. На него изобщо не му стигат досадата или отегчението от присъствието и проявите на другия. Той копнее не за съвършено изградена или пълнокръвно пулсираща връзка с онзи, към когото отправя своите думи, закачки и закани, жестове, емоции (възпламенени от необуздана или умишлено контролирана агресия), а за разрушаване и користно, себично, егоистично и аморално използване на ерозията и разпада, на тоталното рухване и опозоряване на моралните връзки и зависимости между хората в конкретната социал­на ситуация. Ето защо цинизмът извращава образите, обезценява стойностите, премахва опорите, но и се надсмива над духовните светила на човечността, които се обожествяват и съблюдават от неговия опонент, враг. Той не желае другият да се постави или да се извиси наравно със собствения му Аз.

Обратното — цинизмът жадува другият да се унизи, подиграе, оскверни или дори да се унищожи. Той иска другият (реално или символно) да бъде ограничен, уязвен, притеснен, смутен, уплашен, ужасен, отречен и дори стъпкан — духовно и поведенчески — от Аза, да бъде представен и приет като неравностоен и неравноправен, нямащ същите свободи и права, каквито се полагат — естествено и безусловно — само на Аза. Цинизмът никога не предизвиква реално издигане нито на собствения си субект, още по-малко на неговата жертва. Той винаги е път, средство, форма или степен на духовното падение, на моралната катастрофа, на социалното срутване и разпада на субекта си.

Добродетелта се олицетворява от склонността и способността на моралния субект да мисли и върши добрини, да прави добродеяния, да освещава със своите помисли, думи, емоции и постъпки нравствените ценности и норми, да се прекланя и да отстоява моралното благо по особени начини, но винаги безкористно и непоколебимо.

Добродетелта винаги е израз и на красотата, благородството, възвишеността или мощта на човешкото у човека, защото е органично свързана с борбата и успехите му да прокламира и въплъщава в лабиринтите на историята/всекидневието духа на истината, посветена на доброто и дължимото, които да превъзмогнат съществуващото в битието.

Можем ли без притеснения, без да се озъртаме с гузна съвест и вътрешно неспокойство да заявим, че политическият цинизъм притежава всички тези референции, че е духовно и практическо тяхно оптимално въплъщение, че е олицетворение на човечността, хуманизма, отвореността към човешкото същество?!

Склонни ли сме да твърдим, че той ознаменува триумфа на хуманизма, че в многоликите и разнородните му проявления си пробива път или господства духът на моралната идея, нравственото чувство, моралното благо или добро; че той е потвърждение и увековечаване на моралната истинност и възвишеност, на благородството на човешкия разум; че в него сияе човешката душа, която желае да стопли, да насърчи и обнадежди другия в неговото сподвижничество към доброто, красивото и истинното в човешките, лични, групови и обществени връзки или отношения? 

Всъщност, кара ли политическият цинизъм нашироко да се отворят портите на естествено съчувствие, на нормална човешка сърдечност и отзивчивост, на искрено състрадание към онзи, към когото той се е запътил, когото е решил да възнагради по свой начин, съгласно своите разбирания? Принуждава ли политическият цинизъм да бъдем сдържани, търпеливи и умерени в думите, емоциите и постъпките си, или, напротив, развързва и широкопръсто разпилява съдържанието на духовната/душевната ни „кесия“, в която са сбрани особените жълтици или черните гологани на нашата лошотия и порочност? Осигурява ли ни той вътрешно спокойствие, душевна благост, сърдечна щедрост и морално великодушие? Обратното — възнаграждава ни с безпокойство и трепетно очакване на нещо непредвидимо, с душевни терзания и мъки, с разколи и блуждения на разсъдъка, със скъперничество и низост спрямо онзи, комуто цинизмът трябва да въздаде „заслуженото“. Показва ли ни политическият цинизъм, че сме готови и способни да бъдем, да се покажем като истински почтени, духовно зрели, социално пълнолетни и нравствено завършени, последователни в принципите и делата си нравствени субекти? Изразява ли той реално, а не само привидно, на думи, с измамни жестове и кухи прояви, нашето истинско духовно и нравствено благородство, триумфа на истинския разум, а не мрачните, гнусни, подли и непонятни победи на падението на човешкото в субекта му?

Политическият цинизъм се отличава преди всичко със своето неудържимо влечение към показността

Той не може да се сдържи, нито да се контролира, ако не бъде достатъчно отчетливо забелязан, ако не бъде сравняван и отличаван от други — повече или по-малко приличащи (или напълно несъвместими с неговите очертания) прояви. Той неистово се стреми и опитва не просто да бъде само отличен, а бленува и бълнува непрестанно да бъде силно, неотразимо впечатляващ. В този аспект политическият цинизъм неизменно залага на контраста, който трябва да предизвиква в околните. Тази му страст е насочена в две посоки — както към тези, които му се радват и го подкрепят, така и към онези, които са нарочени за негови мишени, жертви, които той наранява.

Политическият цинизъм не се придържа и не спазва никаква „средно статистическа“ нравствена или социална норма или ценност, която е имунно несъвместима със собствените му представи, убеждения, предразсъдъци, предубеждения и критерии. Той е направо луд по ексцесите, по надхвърлянията дори на публично установените и дълготрайно господствали норми на морални отношения между хората. Той иска да задмине всичко онова, което се смята за естествено, порядъчно, позволено, задължително, нормално според стандартите на нравствеността.

Дори когато загатва или умишлено демонстрира, че е привиден, че е куха имитация, политическият цинизъм дава достатъчно ясно да се забележи и разбере неговата преднамерена, фалшива престореност, неговата мания да разкаже нещо, което уж той в този момент свенливо или дискретно трябва да прикрива. Политическият цинизъм иска да е чут от колкото може повече хора, да извести на всеослушание своите истински, тези на чуждостта тайни. За него няма граници, освен тези на собственото му самомнение и удовлетворение. Всичко останало може/трябва да бъде осмяно, подиграно, поругано и осквернено, да бъде символно или даже практически, реално взривено и унищожено, за да впечатли и възторгне едни, или за да стресне и дори да вцепени техните противници.

Политическият цинизъм не иска да се примири с участта, че може да изглежда посредствен, безличен, неатрактивен и отблъскващ. Той страстно желае винаги да бъде нещо много повече от това, което е в действителност, да привлича колкото може повече, а и за по-дълго време хората, да изостря техния слух, да развързва човешките езици на онези, които му пригласят, да възпламенява и разгаря емоции и чувства, които невинаги оставят добри впечатления. Да не предизвика усмивки или гримаси на изненада, огорчение, унижение и оскърбление, или на одобрение, съчувствие, за него е все едно да не е направил нищо, да не е изпълнил свещения си дълг, да не е сторил онова, което другите, а най-много субектът, му са очаквали от него. Ето защо политическият цинизъм изобщо не се интересува, че реално може да бъде злонамерен, морално нечистоплътен и грозен, духовно пошъл и низък. Той желае хората — както тези, които му се радват, така и онези, които се отвращават от неговите покушения, безчинства и изстъпления, — да го приемат и оценяват като нещо необикновено, неординерно спрямо всичко останало, с което се сблъскват във всекидневния си живот.

Политическият цинизъм никога не иска извинения, опрощения, омаловажаване на сътвореното от неговата злонамереност. Тъкмо напротив — той намира истинското си удовлетворение, „чувства се на седмото небе“ само когато злодеянията му се забелязват от всички.

Политическият цинизъм по принцип винаги иска много рязко, прекалено отчетливо и дори очевадно контрастно да прокара и легитимира своите злокобни демаркационни линии между хората, тъй че да превърне едни от тях в свои волни или неволни съмишленици и съучастници, а други — в свои злощастни мишени и жертви. Неговото морално падение трябва да изглежда като изумително съвършенство на духа и волята дори и когато е изградено на пропастта между мисли, цели, средства и дела, от една страна, и ефектите от вероломството му, от друга страна.

Политическият цинизъм копнее да остави поне впечатления у тези, които стават волни или неволни свидетели, че присъщата му бруталност всъщност трябва да се счита за невероятна изтънченост на духа, за шокираща изисканост на средствата, за особено изобретателна селективност на най-внезапните, неочакваните и поразяващите с огромна сила и болка слова или жестове. Той винаги е обсебен от фиксидеята, че другите непременно трябва да му се радват и възхищават или да се плашат от него; че неговото варварство трябва да се възприема и оценява от доброжелателите и насърчителите му преди всичко или само като връх на цивилизация­та, като особен еталон и инструмент на културата на активния гражданин.

Политическият цинизъм обаче никога не е бил егалитарно настроен, защото изобщо не желае да приеме, че трябва да съществува истинско равенство между хората с различен произход, статус, мислене и начин на живот. Той непременно очаква постигането и легитимирането на някакво неравенство, дори и когато гръмогласно крещи до възбог за потребността за ценността на равенството. За него неравноправието и дълбокото разделение между хората — между неговите привърженици и техните противници — е ключът за историята или „солта“ на всекидневието. Поради тази причина политическият цинизъм не би могъл да бъде истински демократичен, макар най-често неговите словесни паради и поведенчески въплъщения да са оглушително съпроводени от публичните претенции и очаквания за интимните му пристрастия и огромните му постижения в създаване на равенство, или на демокрация.

Антидемократизмът на политическия цинизъм флагрантно проличава в неговото изконно и непреодолимо нежелание да овластява по симетричен начин различни хора. Като асиметричен по изначалната си природа, той върши всичко възможно или необходимо, щото едните винаги и колкото може повече да печелят, а другите непременно да губят; първите да са вечно на върха или близо до него, а вторите — в краката му, за да може публично да тъпче тяхното достойнство, да унищожава техните реални постижения и истински достойнства или добродетели.

Политическият цинизъм понякога може и да се престори на вежлив и учтив, на привидно добросърдечен, на отзивчив или състрадателен към хорските нужди, мъки и страдания. Всъщност никога не се интересува истински, по човешки от премеждията на онези, които са му влезли в очите. Дори и да се преструва, че е готов или способен с нещо да утеши и да помогне на пострадалите, това е само една коварна и лицемерна привидност, зад която се спотайват и вихрят коренно различни мотиви, намерения, замисли. Зад тази измамна външност, зад подобна видимост обикновено се намира истинската му половина, която реално е интимната същност и предназначение на разиграваната от него публична сценография. В такъв момент неговите завоалиращи действия целят само за известно време да скрият истинските му намерения, планове или сценарии и да не позволят на хората достатъчно бързо и лесно да се ориентират, да предусетят последващите изстъпления спрямо тях.

В определен — близък до финала или точно в самия край на ситуа­цията — момент политическият цинизъм вече се чувства напълно готов или дори задължен да покаже на всички, които до този фатален миг той достатъчно изобретателно или просташки, но нагло е заблуждавал, че всичко, което се е случило, е било само една игра, в която някои от тях са губещи и страдащи, докато други са се възползвали от тяхната наивност.

За да блесне пред останалите и спечели, макар и по нечестен начин, политическият цинизъм трябва да внуши или убеди другите, че забавленията за него, за поддръжниците му си струват цената и жертвите, които естествено губещите ще заплатят. В това се крие тайната за удовлетворението на неговото перверзно самочувствие и самолюбие: да покаже в удобен (само за него) момент, че стореното от него е било замислено дело, че то се е предрешило в съответно хитроумно коварство, в арогантно лицемерие, които от един фатален момент вече започват да губят игровия си профил, а разкриват своя отвратителен, античовешки лик. В този печален за жертвите му момент политическият цинизъм със злорадство се наслаждава на потреса и духовните гърчове на ценностните стожери на враговете си. В него той е достигнал своя апогей, показал е зъбите и ноктите си, убедил е всички — дори най-големите томаневерници, — че е оплел в мрежите си наивниците и глупаците, че ги е подвел със своите лукави увъртания, че най-сетне те ще разберат каква е истинската цена и последица от неговата безцеремонност, безмилостност и безпощадност спрямо онези, които са имали дързостта и смелостта реално или символично да не се съобразят с неговите щения и капризи, с неговите пороци и безумия.      

Можем да назоваваме всякак политическия цинизъм, можем да ползваме всякакви аналогии и метафори, но той си остава все същият по своя дух и природа, по нрава и маниерите си, по намеренията или по ужасните си последици. Затова е нужно и дори задължително да познаваме неговите разнородни и многолики вариации в историческия или във всекидневния човешки живот. Без да имаме някаква система от критерии, според които да класифицираме неговите модалности, ние сме неспособни и да го опознаваме напълно, както и да му се съпротивляваме, да се борим срещу неговите превъплъщения или отдавна доказани, втръснали лица и бития.

Многоликата типология

Политическият цинизъм е конкретно-исторически роден и действащ феномен. Всяка исторически съществувала или битуваща цивилизация, култура и субкултура си създава, утвърждава и експлоатира по особен начин конкретни таксономии и техники за опознаване, преживяване на и практически действия към (нейните или присъщите на другите и чуждите идентичности) политико-циничните проявления в съответни ситуации. Затова и критериите, според които той е разпознаван/оценяван, са много различни.

Като изразяващ и въплъщаващ по особен начин ценностно-нормативните характеристики и специфики на дадена историческа епоха, политическият цинизъм се отличава от аксиално-прескриптивните очертания и значения на политическите цинизми, които са сътворени, валидни и практикувани от други епохи или общества. Неговата същност и феноменология, неговото съдържание и форма на проявление, неговият характер и облик в отделните исторически епохи не са еднакви, въпреки че във всяка от тях той може да притежава много общи черти, да прилича на своите „събратя“ от предходните и следващите епохи. Тоест, независимо от еволюцията си във времето/пространството, политическият цинизъм може да демонстрира и доста различима приемственост и последователност. Ала подобна закономерност изобщо не омаловажава или не елиминира възможностите и реалностите този цинизъм да притежава и проявява своите странности или своеобразия.

В крайна сметка, историята винаги е динамично-противоречива и диалектична сплав от континуитет и дисконтинуитет на процеси и тенденции, събитийни вериги и структурно обособени цялости, легитимирани в менталността, битността и битийността на съответни човешки индивиди и общности. Затова и политическият цинизъм не може да бъде независим, необвързан в предишни епохи и социуми. Макар да изглежда обикновено като избликнал с гейзерите на пулсиращата конюнктура, той винаги носи в себе си вградена сянката или духа на своите първообрази или на сродни модалности, които са били обитатели или властелини на предходните времена.   

Подобна приемственост/унаследеност на определени реквизити на политическия цинизъм може да се характеризира с различна времева-историческа или всекидневна продължителност, битийност и власт в конкретно дадени сфери на човешкия живот както на обществено, така на общностно/групово, на персонално-екзистенциално ниво. Степента и формата на унаследяване, приемственост или на придобиване на съответни характеристики и особености от вече познатите арсенали и репертоари на политическия цинизъм също така могат да бъдат доста различни за конкретни социални субек­ти, или за естеството и спецификата на съответни ситуации, които провокират тяхното явяване. Възможно е обаче въпреки съществената промяна в обществено-историческия „декор“, политическият цинизъм да функционира като че ли в консервирани „матрици“, да се възпроизвежда във форма или степен, каквито е имало в предишни времена.

Протяжната историческа биография на определени форми на политическия цинизъм твърде често е солидно доказателство за трудно изкоренима, дори непреодолима негова социална база — като обществени предпоставки, условия, механизми и стимули. Като сцена на демонстриране на определени социални или политически предразсъдъци, предубеждения, социални бариери или разделения, политическият цинизъм естествено дава ведър хоризонт и добре опазени друмища за пренос на техния (смислов и ценностно-нормативен) товар през бродовете на времето, за трансфер на обременителни логики, техники и практики за възприемане, оценяване и действие спрямо Аза и другостта.

Унаследеността, приемствеността или придобиването на политически цинизъм от прежни или от сега пулсиращите времена, реалности и нрави е много значим фактор, който не бива да бъде омаловажаван и бързо пренебрегван, или пък отстраняван. Освен това те могат да се разпростират, да са легитимни за по-големи/по-малки парцели от историческото и социалното пространство на съответни човешки общности, да оказват реална и символна власт на начина на мислене и поведение на членовете им. Унаследеността, приемствеността или придобиването на този цинизъм се детерминират и галванизират от различните системи на социализация/възпитание на съответни групи както от характера и особеностите на „координатните системи“ в дадено общество, т.е. от същността на хоризонталните/вертикалните връзки между членовете на последното.

Поради консервативността на присъствие и константността на влияние на такива системи в живота на отделни индивиди/общности е невъзможно да се извайват облика, житейската философия, поведенските стратегии и тактики на хората, които по някакъв начин да не се докосват до осмислянето и коментирането, и до реагирането на цинизма. В пределите на един и същи социален топос политическият цинизъм може дори и да се отличава с различни темпове, пулсации, графици и трафици на своето наличие, проява. В границите на този топос той може да притежава различни концентрации, временни или трайни локации, централно или периферно значение, роля и т.н. Даже и когато имаме работа с два вида цинизъм, които външно, по „физиономия“ или роля доста си приличат, може да се окаже, че вътрешно, по дух са прекалено различни.

Макар често да е исторически препредаван или унаследяван, политическият цинизъм се характеризира и със свои възможности и способности да надхвърля онова, което е вече достигнато, познато, понякога даже банализирано, амортизирано в живота. Невинаги и не навсякъде той желае или се опитва само и единствено да спазва стриктно отдавна установените му рамки и форми за персонални или публични въплъщения. Причините за такива мутации могат да се крият както в обективната детерминация, която провокира или дори (в определени социални реалности, нрави и ситуации) налага подобни промени или трансформации във „физиономиите“ и параметрите на цинизма, така и в субективната, която е свързана със стремежите и опитите на неговите притежатели съвсем умишлено и инструментално да излязат от коловозите на вече утвърденото за него като форма.

От значение обаче е и обратната склонност и „дарба“ на политическия цинизъм, които се изразяват в обстоятелството, че дори реално да стои на едно и също място, да не се променя изобщо, никой политически цинизъм не обича да бъде припознаван или по някакъв начин упрекван, че е подобие на друг, че тъпче на място, че е негоден и неспособен на развитие, обогатяване и усъвършенстване на стила.

Всяко историческа епоха създава и утвърждава собствени представи и разбирания за оригиналността или иновативността на приемливите или на недопустимите си крайности. Тези представи и разбирания могат да се отнасят както към същността, така и към функционалността или феноменологията на въпросните крайности. Тъй като политическият цинизъм несъмнено трябва да се смята за крайност, за прехвърлящ съответни обществени ценности, норми, традиции и практики ексцес, а и въпреки че в конкретни ситуации той може да бъде иманентна характеристика на социума или на определени социални общности в него, той може да се различава по това дали е плод и доколко е символ на консервативност и регресивност, или на иновативност и „прогресивност“ в обществения живот.

Както вече отбелязах, политическият цинизъм дава мило и драго, за да изглежда в очите на хората като нещо необикновено оригинално, остроумно, като уникално творение и връх на човешкия разум в конкретна социална ситуация. Много често лицата и групите, които се възхищават от своите „изумителни таланти“ да прокарат пъртини на свой — осъзнат или неосъзнат — политически цинизъм, бъркат и не разбират, че реално продължават движението или възстановяват някой цинизъм, който е бил забравен в потоците на времето.

Феноменът или парадоксът на „откриване на топлата вода/велосипеда“ не са чужди и на биографиите на определени типове или видове политически цинизъм, независимо че авторите им си въобразяват, че те са съвсем нови и изобщо непрактикувани в миналото. Въпреки поразителните сходства, даже огледалните подобия на псевдосъздателите на нови модели на политически цинизъм не могат да се примирят с упреците за плагиатство. Те не понасят да ги упрекват, че копират овехтели мостри на цинизма или само гримират, фризират отдавна втръснали клишета на циничното. В такива случаи техните „изобретателства“ обикновено радват единствено тях, докато останалите хора доста бързо и лесно разпознават истинските ликове на стария цинизъм. По този път „прогресът“, който олицетворява и въплъщава техния цинизъм, не е много по-различен от съответна „реставрация“ на вече исторически или социално познати и експлоатирани форми и инструменти на предишни негови модуси.

Нерядко за объркването на хората, за способността им правилно да се ориентират в истинската същност и реалното предназначение на даден политически цинизъм, от огромно значение са и неговите исторически или актуални маски, неговите дегизиращи инструментариуми и манипулативни практики. В много редки случаи политическият цинизъм иска да бъде разпознат в истинската си битност и роля. Това обикновено се случва само в ситуации, при които той е абсолютно сигурен в триумфа си, поради което си позволява да се разголи напълно, или когато е вбесен от развоя на процесите в конкретната ситуация. По принцип той търси и прилага различни средства или начини да изглежда другояче. На тази основа политическият цинизъм може да бъде различаван както като брутално арогантен, който изобщо не се свени и плаши да демонстрира истинския си лик и същност, така и перфиден, който се страхува и се опитва да се прикрие. Ако първият може лесно и бързо да бъде идентифициран, вторият може да бъде дешифриран само след доста внимателен, задълбочен и комплексен разбор на изявите му, на неговите маскиращи техники или практики.

Същевременно перфидният политически цинизъм също може да притежава свои разновидности. При едни от тях той действа автономно, без посредничеството на други субекти — човешки или институционални. Това става, когато неговият субект е сигурен в крайния изход на сблъсъка и развръзката със своите опоненти и врагове, или когато е прекалено наивен, политически неопитен, или е подмамен и подучен от други. В изпълнената с известни противоречия, колизии, конфликти и драми обществено-политическа практика съществуват немалко възможности или ситуации, при които по сугестивен начин, заради психично заразяване или дори чрез манипулация човек може да се превърне в автономен субект на политически цинизъм, като по-късно се срамува или разкайва за извършените от него деяния при реализацията му.

При други разновидности обаче политическият цинизъм се проя­вява по хетерономен начин. Това най-често се случва, когато той се възползва от помощта и услугите на различни субекти — човешки и институционални. По тази причина често в политическата сценография и практика има нужда от повече или по-малко забележими „кукловоди“, „сиви кардинали“ или „суфльори“, които дискретно и детайлно подготвят фабулата, ролите, поредността на действията или репликите за драматургията на цинизма на отделните участващи лица в конкретните действия на политическата сцена. Те обикновено стоят зад кадър, незабележими са, не могат формално и директно да бъдат упреквани и обвинявани в подстрекаването и поддържането на цинизма. Те се притаяват в декорите или в миманса и всячески избягват да излизат на първа линия, стремят се да не попадат под светлината на прожекторите на публичното и профилираното внимание на професионалните политици, особено на онези, които са по-проницателни, прекалено опитни или способни да разгадаят от дистанция ребусите на това, което е заложено и по-късно ще се случи от предварително замисления сценарий (3). 

Често политическият цинизъм е официално представян на публичността като истинско, несъмнено или пълнокръвно въплъщение на различни „прогресивни“, „напредничави“, „демократични“, дори на „революционни“, „неортодоксални“ и „антидогматични“ идеи и визии, които реално крият лика му. Почти е невъзможно или е крайно рядко съответен модус на политически цинизъм доброволно да признава своето родство, а и своето верноподаничество, робия на конкретни, исторически отречени, публично неприемливи идеи или визии. Тъй като политическият цинизъм

винаги си „прави сметката
за колко и как може да мине“

в контекста на дадена обществено-историческа ситуация, той обикновено не желае да бъде сравняван или уподобяван с предварително известната губеща кауза. По тази причина политическият цинизъм се старае и опитва да изглежда като доста благопристоен, добронамерен и добропорядъчен, неговите невъздържани жестове да се възприемат като естествени, задължителни, привични и благоприлични за всеки нормален, а и правилно действащ в ситуацията субект. Тъкмо затова може/трябва да се правят внимателни разграничения между отделните модалности на политическия цинизъм в зависимост от начините на визуализация или на легитимация на реалното им — консервативно или само привидно прогресивно — съдържание и предназначение. Без това е абсолютно невъзможно не само правилното ориентиране, а и практически полезната реакция на многоликите му превъплъщения! 

По някакви доста непонятни причини и съображения хората почти никога не говорят за цинични пространства, макар че времето и пространството — като неделими една от друга форми на материята, в т.ч. и на социалната такава, — не бива никога да се разпокъсват (4). А и политиката, като особен социокултурен феномен и инструмент, не може да бъде единствено темпорално определена и ангажирана, без да бъде и локализирана по определен начин в съответни пространствени констелации и фигури, имащи своите разнооб­разни измерения и проявления — и по хоризонтал, и по вертикал.

Колкото и да си приличат определени видове политически цинизъм, които принадлежат на (дислоцираните в различни точки на социалното пространство) социални субекти, те все пак неизбежно притежават известни особености и своеобразия, които ги отличават от характерното, типологично присъщото и специфично проявеното у други субекти, които са разположени в други сфери и равнища на въпросното пространство.

Всъщност исторически или всекидневно доказан факт е, че определени социални територии, например някои субкултурни топоси, се оказват далеч по-предразположени, имунно съвместими и зависими от заразите и присъствията на този цинизъм в тях. В подобни територии се формира и утвърждава особена социална среда или атмосфера, която „направо плаче“ за проявите на съответни форми на циничното в обитателите ù.

Обикновено, когато историческите процеси и тенденции предизвикват някакви сеизмични вълни в структурите и разместванията на пластовете на социалното пространство, нерядко се отварят ведри хоризонти или масивни пукнатини за нахлуването и господството на политическия цинизъм в разтресените или пропадащите социални полета. Както при пропадане, така и при издигане на дадени социални полета/структури е възможно да се открият благоприят­ни, мащабни възможности за поява/проява на цинизма.

Когато социалните структури, в т.ч. ценностно-нормативните, радикално се променят и разпадат, когато реално се създават благоприятни предпоставки и условия за вакуум в аксиално-прескриптивния порядък на социума, когато старото си отива безвъзвратно, а новото все още не е родено или е недостатъчно силно, за да се наложи, тогава във всеобщия хаос и вилнеещата разруха, в социалната паника и безконтролност естествено се появяват и развихрят далеч повече шансове за прояви на разни цинизми. Тогава именно различните типове социални полета, структури много по-лесно се превръщат в особени „инкубатори“ на разнообразни модалности на политическия цинизъм. Точно към подобни уязвими, предразположени и обременени спрямо цинизма топоси политиците насочват своето внимание, а пък и всячески се опитват да ги експлоатират в контекста на дадени ситуации, процеси и тенденции, за да реализират сценариите си.

Това не означава, че в мирни и спокойни обществено-исторически времена, при неразлюлени от драматични събития и процеси социални пространства, са невъзможни появата и разпространението на политически цинизъм. Винаги в социалните територии на обществото като цяло или на различните общности и индивиди в него има топоси, които изначално са, а и твърде лесно могат да се превърнат в „гнезда“ или в мишени на цинизма. Това се улеснява от обстоятелството, че политическият цинизъм се премерва в определени сакралности на обществото, на негови общности и персонални членове, а е и тяхна — неосъзната или съвсем преднамерена — десанктификация, дори профанация.

Талантът на политиците не се проявява и измерва само в познанията и уменията им да се възползват от подобни „гнезда“. Той личи повече тогава, когато те съумеят да превърнат дори и онези социал­ни топоси, които са твърди и непропускливи за нашествията и господствата на цинизма, в разградени дворове, в прекалено отслабени и лесно превземаеми крепости, в територии на хаос, безредие и паника, като по този начин отворят портите и дадат скиптъра на власт­та на цинизма в политиката. В смутни и преломни исторически времена, когато се води борба на живот или смърт за докопването или за удържането на властта, такива територии уголемяват мащаба си.

Политическата компетентност и култура на хора с различни позиции от координатната система на държавата и обществото като цяло, на отделни социални общности и групи естествено не е тъждествена или реципрочна като манталитет и маниер на онази, която принадлежи или е валидна за другите хора, с по-други координати в социума. Това обстоятелство неминуемо определя и катализира съответни референции и спрямо потенциала на актуалните ангажименти на всеки от тях към политическия цинизъм. За някои индивиди/общности изборът и прилагането на цинични арсенали и репертоари (в контекста на съответни исторически или всекидневни ситуации) са предопределени от естеството на обстоятелствата, поради което те смятат цинизма си като наложителен. Дори да осъзнават, че мислят, казват или правят нещо нередно, морално укоримо и социално вредно и опасно, те вярват или са убедени, че в дадения контекст това е шансът им, единственото оръжие, което може и да гарантира осъществяването на техните замисли. За други лица/групи обаче селекцията и използването на цинични аксесоа­ри/реакции се възприемат като инцидентни, неестествени и укорими, но въпреки това като потребни в дадения контекст, за да се облекчат, финализират усилията им по постигане на целта. Те ясно съзнават „в какво се замесват“, какво реално вършат, но прибягват до неговите услуги и „екстри“, понеже виждат в лицето на дадения цинизъм победоносно оръжие.

В зависимост от темпоралната си ориентация и ангажираност цинизмът може да бъде класифициран и като адресиран приоритетно към миналото, настоящето или към бъдещето на дадени социални субекти (общества, общности и индивиди). Освен това е възможно типологизирането на неговите прояви да върви също по линия на това дали става дума за конкретно-ситуативна времева ситуация, или за някаква далеч по-масивна и протяжна в историята темпоралност — например, за

цинични времена или дори епохи 

В историческата или ежедневната практика се говори и за цинични реалности и сфери, които, разбира се, не съществуват извън времето и пространството на своите впечатляващи, но отблъскващи, потискащи и плашещи (съответни групи) въздействия.

Политическите цинизми могат да бъдат различавани и по друг критерий — в зависимост от това дали са офанзивно или дефанзивно насочени, действащи. В зависимост от естеството на социалната ситуация, контекста или от знанията, уменията и качествата на неговите субекти или обекти ще се предпочитат или принудително ще се прибягва до използването на атакуващи или отбраняващи оръжия. Обикновено може да изглежда, че цинизмът винаги е нападателен по характер, но реално той може да притежава, а и целево да експлоатира контраатакуващи способности. 

Защитната или атакуващата насоченост и функция на конкретни модалности на политическия цинизъм обаче могат да бъдат разпознати в различни епохи и общества. В това отношение в публичните нагласи може да съществуват правилни или неверни ориентации и нагласи за истинската същност и предназначение на конкретни модуси на политическия цинизъм. Резонно е, че при определени исторически и обществени ситуации дефанзивният политически цинизъм може да бъде и оприличаван на офанзивния, докато практически офанзивният цинизъм пък да бъде представян и като дефанзивен. Всичко зависи от логиката и комфорта или неудобствата, които конюнктурата предлага за инструменталното преформатиране на истинската природа, роля на цинизма в нея.

Впрочем, атакуващият или защитният политически цинизъм може да бъде представен и другояче, в зависимост от неговата позиция и статус в причинно-следствената конфигурация на конкретна ситуация. Така той може да бъде дефиниран и като предизвикващ, или като последстващ.

В немалко случаи мотивирането и извършването на политико-цинични прояви са обяснявани или оправдавани от страна на техните субекти с обстоятелството, че последните са се оказали в неприятното състояние на съвсем невинно, неоснователно или несправедливо превърнати жертви на чужда — забележима или прикрита — агресия.

В подобни ситуации обаче е възможно твърдения от това естество да бъдат както верни, така и неверни, т.е. да преобръщат логиката на причините/следствията. Това на практика обикновено се случва, защото за всеки субект на политически цинизъм е много по-добре да депозира пред обществеността такива „основателни“ доводи и картини за мотивацията и реализацията на своите отрицателни прояви, които да му дават бонуси в оневиняването и оправдаването по някакъв начин в очите на другите хора. Естествено е, че към причинителя на такива прояви би се гледало доста по-различно в сравнение с онзи, чието реагиране се оказва следствие на чуждите агресии. Затова в политиката като че ли съществува неписано правило: всеки субект на цинизъм да прави всичко възможно и необходимо, за да създаде в публичността впечатленията, внушенията и убежденията, че само „отговаря“ на чуждите предизвикателства/агресии.

Съобразно посоката си на движение политическият цинизъм може да бъде разделян поне на два вида — експортиран и импортиран в пределите на битийността не само на различни политически идентичности в някоя страна, а така също и в рамките на чужди държави/общества. Важно е обстоятелството, че за да се извършат подобни експорт-импортни трансфери на политически цинизъм, е нужно да съществуват съответни идеологически „диверсанти“ или пък „пети колони“ в атакуваните политически полета.

Надянали „агнешките кожи“ на целесъобразното и мимикриращо благоприличие, прикрили „вълчия нрав“ на своята (коварна и подмолна) дейност, те формират и налагат в публичното пространство „политически коректни“ тези и визии, които прокарват чужди сценарии в пределите на собствените им отечества, срещу собствената им държава. По този начин в обществената практика или в политическите институции се вкарват и налагат прекалено рафинирани, изтънчени форми на политически цинизъм, които не могат лесно и бързо да бъдат разпознати, проумени и съответно парирани.  В условията на спекулативно и инструментално налаганата идеологема за правото и ценността на живот на гражданския контрол с подобни дискретни мисии се ангажират съответни тинк-танкове, разнопрофилни експерти и аналитици, които препоръчват или налагат в публичните, а и в институционалните пространства определени визии, които, макар по дълбоката си същност да са цинични спрямо държавата, обществото и народа, са прокламирани като противоотрови и ликвидатори на политическия цинизъм (5). 

Вместо да бъдат своевременно разпознати, а и неутрализирани, подобни средища или центрове на производство, възпроизводство, разпространение и консумиране на политически цинизъм са представяни пред обществеността едва ли не като символ и камертон на съпротивите и борбите срещу разпространението, властта на този цинизъм. 

Политическият цинизъм винаги прекалено силно и неоправдано примитивизира определени пластове и инструменти на социалното познание на реалностите и нравите или пък съвсем умишлено, злонамерено и пагубно подбира и прилага такива сциентични пластове и средства, които да затормозят или елиминират възможностите на „врага“. Той „по натура или по навик“ спекулира с определени знания, за да манипулира хората. Неговото истинско призвание и занимание, неговото огромно удоволствие или възнаграждение е да създава, разпространява или да експлоатира спекулативни, неверни, преиначени и фалшифицирани знания за определени реалности, нрави, събития и фигури (6).

В зависимост от това дали политическият цинизъм е предмет на протекции или на санкции, той може да бъде типологизиран на властово толериран/фаворизиран или на властово дискриминиран и репресиран. Първата версия не е само експонат от музея на историческата памет. Нейни свежи образи и впечатляващи въплъщения се срещат често и в нашата съвременност, в родната ни преходна политическа действителност. При втория случай политическият цинизъм може да търси и изнамира, да се възползва от различни апокрифни форми и начини за своето присъствие и действие. Когато е поставен натясно, когато трябва „да се озърта на всички страни, преди да каже своята дума“, политическият цинизъм винаги може да се опита да придобие скрити или потайни форми.

Понякога изпод булото на сега изглеждащата като нормална политическа рационалност, сензитивност и прагматика може да се открие ликът на известен политически криптоцинизъм. Това е такава завоалирана или трудноразпознаваема версия на политически цинизъм, която се е спотаила и пребивава под вънкашност чужда и с име ново. При нея старинната същност или изконното предназначение на въпросния цинизъм са успели да се маскират, превъплътят и приемат известни, ненабиващи се в очи, форми и маниери, които във всекидневния живот на хората се възприемат за съвсем нормални.

Новата политическа вяра, външно-формалното идеологическо прозелитство или партийното неофитство реално се оказват своеобразни воали, зад които отново битува старият цинизъм. По такъв начин политическият цинизъм продължава да се изповядва или дори да шества в публичното пространство, а и в социалните комуникации, без обаче да оставя осезаеми впечатления за истинската си природа, реалното си предназначение.

Политическият цинизъм може да притежава своеобразни модалности, които се отнасят до неговото институционално или неформално присъствие, действие. Той може да бъде елемент и инструмент на официални, институционално прокламирани и реализирани политически стратегии и управленски техники/практики, или пък да е преди всичко средство, оръжие на доверителни, междуличностни и неофициални разговори, дебати и полемики по актуални, злободневни политически проблеми и теми (7).   

Разграничения могат да се прокарват в зависимост от обектпредметната ориентация и функционалност на конкретни модалности на политическия цинизъм. Тук трябва да става дума за различни сфери, етажи на политическите процеси и дори за отделни политики — примерно ориентирани към икономиката, социалната или културната сфера, към националната сигурност, и т.н. Конкретните сфери на обществения живот ще предлагат и улесняват различни форми и степени на присъствие и проява в тях на политическия цинизъм (8).  Така във външно плурализираните конкретни политики може дори и да се прокарва телеологически циничен монизъм (9).   

Най-тривиално е разграничението на отделни типове/видове политически цинизъм според субектната им принадлежност и ангажираност. Така можем да отделим персоналния политически цинизъм от този, който принадлежи и се извършва от определени общности, или е достояние на обществото като цяло. Това е прекалено обща типология. Тя не дава възможност да определим някои съществени и специфични характеристики на този цинизъм, „изплуващи на повърхността“ при други критерии.

След като политическият цинизъм се ражда, утвърждава и консумира в сложната координатна система на конкретно общество, той неизбежно се предпоставя или обуславя от вертикалните или хоризонталните структури, равнища, пластове, конфигурации и констелации на социума в този момент.

Ако приложим традиционното разделение между управляващи и управлявани, ще констатираме, че политическият цинизъм на управляващите е по-различен от този на управляваните. Позицията им в социалната пирамида, предимствата или недостатъците в обществените йерархии обуславят, легитимират и катализират някои особености на формиране, форматиране и проява на политически цинизъм, присъщ на нееднакво ситуирани лица/групи. Властващите лица/групи притежават повече възможности и инструменти да прикрият, оневинят или да оправдаят своя политически цинизъм, за разлика от субдоминираните, които в битността си на управлявани, доста по-лесно и по-бързо могат да бъдат разпознавани, уличавани и обвинявани, а следователно и контролирани или санкционирани за реалните или приписаните им прегрешения с подобен цинизъм (10). 

Макар днес да не е прието, поради господството на идеологията на неолиберализма или на фалшиво-спекулативната политическа коректност, да се говори и пише за класовите диференциации, реално в историята и във всекидневието на всяко общество няма социално-класова диференциация, която да не се отразява и възпроизвежда по свой начин, в конкретни форми и степени в политическия цинизъм, който е присъщ, позволен или недопустим за представители на съответната класа. Освен това във всяка класа има съответна социална стратификационна палитра, която по свой начин влияе и въздейства на политическия цинизъм, характерен за дадена стратификационна група. Социалният статус на отделните стратификационни общности предполага различия и в техните светогледни ориентации, но и политическите им (вербални или невербални) аксесоари и реквизити за политически циничното също са нееднакви както в обикновени, така и в екстремални (исторически/житейски) ситуации. Никоя социална класа или стратификационна група не е напълно хомогенна или непритежаваща съответни вътрешни разделения по едни или други — по-малко или повече значими — критерии.

Подобни разграничения или своеобразия битуват също и по отношение на разнородните съсловни характеристики или спецификации на социалните субекти (11).  Това се отнася и за различните прослойки на конкретно взета класа или на обществото, защото те също се характеризират със собствени характеристики и особености, с конкретен типологичен манталитет и маниер за производство, консумация на този цинизъм.

Съществуват и разграничения, продиктувани от естеството и особеностите на социалната ситуация, от това дали тя е нормална, извънредна, екстремална, необичайна или дори патологична по характера си относно порядъка в държавата, а и в обществото, в определени техни знакови и значими сфери, институции и практики. Но не бива да се произнасят лековати оправдавания или прибързани оневинявания спрямо циничните изяви на конкретни социални субек­ти само заради това, че те са били извършвани в контекста на екстремални (исторически/всекидневно-житейски) ситуации.

Има различия между политическия цинизъм на революционните и контрареволюционните времена или ситуации. Понякога е трудно да се прокарат демаркационни линии, понеже както в революционните времена/ситуации има и контрареволюционни елементи — индивиди, общности и институции, така в контрареволюционните времена и обстоятелства също са налице противостоящи си защитници или противници на статуквото. Но е ясно, че нито прогресът, нито регресът се движат по собствени коловози или орбити, а те винаги по определен начин си правят известна, най-вече, „неприятна компания“, в рамките на която непременно се създават различни шансове за политически цинизъм.

В политиката изобщо или в конкретни моменти и сфери на нейното битие винаги са налице социални субекти, които се отличават по своята активност, пасивност. Едни са възможностите, способностите, талантите или задръжките на граждански силно активните лица и групи; по-различни са те при гражданското мислене, чувстване и проявление на социално апатичните или пък на пасивните индивиди/общности (12). 

Политическият цинизъм може да бъде класифициран и съобразно естеството или особеностите на своите легитиматори, по които хората съдят за неговото присъствие. Това дали и доколко политико-циничното мислене избива на повърхността на поведението на човека, дали и доколко огледално или превратно то се разкрива, прикрива се в усмивката, в погледа, чрез жестовете, съвсем не е пренебрежимо, нито маловажно обстоятелство за неговата идентификация. Защото може да имаме цинично мислене, което да е добре скрито и здраво бронирано с невербалика и поведение, които изобщо не позволяват на хората да го разпознаят, за да вземат превантивни или своевременни мерки срещу неговите похищения. От друга страна, в историята и всекидневния живот хората най-често се срещат с политическия цинизъм, който е въплътен в конкретно слово, в съответни цинично ориентирани и ангажирани думи, които излъчват съответни сигнали, а и придружаващи ги емоции с политико-цинични консистенции.

Понеже говорим за вербалните измерения и въплъщения на политическия цинизъм, следва да се подчертае, че те също притежават разнообразни прояви, поради което можем да разпознаваме или да имаме работа с глосален (речеви) или с писмен цинизъм. Обикновено при по-органичните натури, при по-непосредствените индивиди политическият цинизъм е продукт на определена импулсивност на реакцията им в конкретни ситуации, поради което е и по-невъздържан, доста спонтанен или силно неконтролиран. Писменият политически цинизъм нерядко е много по-завоалиран. Той е и следствие на действието и реакцията на външни или вътрешни цензури, табута от различно естество.

В историята и всекидневния живот на обществото, групите и индивидите винаги съществува известно разнообразие освен на вербалните, така също и на невербалните им референции. Всяка цивилизация, култура или субкултура (исторически или всекидневно) произвежда, възпроизвежда, разпределя, обменя и консумира съответни паралингвистични арсенали и репертоари, които са свързани с даден политически цинизъм.

Невербалният политически цинизъм също може да притежава, демонстрира съответни разновидности в зависимост от това по какъв начин се реализира на практика. Той може да се осъществява с мимиката, жестикулацията и артикулацията на речта.

Може с определени условности да се каже, че съществуват определени различия между сетивата, които обслужват по особен начин конкретни прояви на този цинизъм. Тук естествено говорим/пишем не за чисто физиологическите характеристики на човешките сетива, а преди всичко за тяхната социализирана и инструментализирана роля, за специалното формиране и ангажиране на обработените (по даден начин) сетива да идентифицират и реагират на (реалните или потенциалните) наличия на такъв цинизъм.

Всяка цивилизация/култура — исторически или актуално — произвежда, утвърждава и потребява — специфични за нея култивиращи логики, техники и практики, които да префасонират по предварително търсен начин човешките сетива и техните употреби. Циничното винаги е свързано не само с някакви образи и звуци, а и с определени обонятелни, вкусови и тактилни усещания. То е своеобразно разложение на нравствената тъкан, смисловата плът на истински човешкото проявление, поради което неизбежно може, а и реално издава някакви миризми, предизвиква неприятни вкусови усещания при принудително консумиране на неговите продукти или пък лоши усещания при внезапен или при постоянен допир с неговите въплъщения.  

В живота на всеки човек неведнъж се е случвало да вижда, да чува, да се говори или пише за определени типове на циничен поглед, циничен слух или циничен нюх (13). 

Разбира се, типологията на разновидностите на политическия цинизъм съвсем не се изчерпва само с тук представените и анализирани критерии или модалности. Тя никога не е метафизично застинала, нито окончателно представена и завършена в потока на обществено-историческите процеси и тенденции на дадена държава и общество, нито пък още по-малко в тяхното научно-теоретично улавяне, обяснение и тълкувание. Тъкмо понеже тази типология е конкретно-исторически обусловена и инкрустирана, тя непременно е отворена за изобретяването и прилагането на нови критерии и разновидности на политическия цинизъм. Историята и всекидневието постоянно ни го показват!

„Менделеевата таблица“ на различните (по своята валентност) форми на политически цинизъм все още не е финализирана, от гледна точка на научните изследвания. Тепърва може би предстоят и откритията на съвсем нови нейни разновидности, за които досега (исторически или актуално) нямаме достатъчно знания, умения да ги уловим. Това, разбира се, не е светла или пък добра надежда, но — със сигурност — е реалистично и нужно да предполагаме и да се подготвяме за подобни неприятни срещи/сблъсъци.

Истинският проблем на демокрацията, хуманизма и прогреса обаче не се състои във възможността или в реалността да се откриват или използват нови критерии и разновидности на политическия цинизъм. Той е преди всичко във възможността, а оттам и в дължимостта тези нови, както и отдавна съществуващите ипостаси на циничното колкото може повече да се редуцират, а при съответни благоприятни възможности, предпоставки и условия даже да се отстранят от органичната тъкан на обществено-историческия живот на хората. Без съвременно „екологично“ мислене и действие в сферата на политиката животът на нашата планета, както и вселените на най-различните жизнени светове на нейните обитатели са поставени изключително сериозно и дори твърде заплашително „под въпрос“. Затова и спешно, навременно и ефективно трябва да се търсят, намират и прилагат различни средства и начини за противодействие и унищожение на циничните въплъщения.

Това съвсем не е абстрактен морализаторски призив или социална илюзия, която е напълно безпочвена, безвредна и безперспективна за човешкия живот. Защото съвременните обществено-исторически реалности и нрави направо „гъмжат“ от проявени или от латентни форми и начини на цинично мислене, чувстване и действие.

Духът на нашето време, декострукционизмът, който е толкова мащабно прокламиран и насаждан в човешкото мислене и поведение, са прекалено гостоприемни и всеотдайни спрямо евентуалните или практикуваните форми на циничен етос. Имало е и други исторически епохи, реалности и нрави, в които нравственото падение и разложение на политическите индивиди или множества е било неимоверно силно и мащабно, но толкова силно и глобално, както се случва в нашето преломно социално време, никога не е било. Нихилизмът и цинизмът са отдавна познати, но днес те са обвили в своите пипала огромни човешки маси, плъзнали са по всички социални сфери и институции, сдобили са се с власт/мощ, каквато никога не са имали. Човечеството, Човекът и Човещината в него вече са поставени на ръба на оцеляването.

Политическият цинизъм в глобализирания по неолиберален модел свят може да се окаже фатален, дори смъртоносен не само за отделни държави, общества, цивилизации и култури, а и за историческото бъдеще на човечеството. Това налага спешно задълбочено и ефективно опознаване, изследване, анализиране; многостранно и обществено-полезно реагиране спрямо и ако е възможно — преодоляване на битуващите/евентуалните разновидности на политически цинизъм, на всевъзможните негови познати и непознати лица и бития, които травмират душевността и живота на хората.

 

Бележки:

(1) К. Маркс неслучайно специално подчертава, че дори изглеждащите напълно еднакви постижения на две страни, участващи в съответни договорености, винаги крият зад гърба си някакви неравенства, потайни асиметричности, претенции и очаквания за допълнителни облаги и ползи, които уж не влизат в сметката.

(2)  Срв. Клод-Спонвил, А. Малък трактат за големите добродетели. С., 1999, с. 10.

(3)  „Великолепни“ тълкувания на „златните шансове“ и „подводните камъни“, както и разнородни („блестящи“ по оригиналност и практическа ефективност) напътствия, препоръки и съвети за начина на мислене и действие на завоалирания политически циник ни предлага кардинал Мазарини — несъмнено достоен наследник и продължител на задкулисните сценарии и техники във вис­шите етажи на политиката на своя учител — също тъй знаменития кардинал Ришельо (срв. Наръчник на политиците според кардинал Мазарини. С., 2010). Несравнимият принос на знаменития Макиавели в този план също трябва да се отбележи.

(4) В разговорната реч на публично или междуличностно равнище обикновено битуват съответни нагласи за идентифициране на определени социални територии като истински бърлоги на покварата, свърталища на цинизма, греховна обител на низки и пошли страсти, център на развала и падение на човешките нрави.

(5) За естеството и ролята на подобен феномен в родния ни драматичен преход към демокрация вж. Лаверн, Д. Експертите на прехода. Българските think-tanks и глобалните мрежи за влияние. С., 2010.

(6) Бруталното или дискретното инжектиране на солидни дози политически цинизъм в конкретни сфери на духовния и практическия живот на определена държава и нейното общество е в състояние радикално да подмени, преформатира, дори да унищожи огромни натрупвания на културно утвърдена идентичност. То може да ограничи или ликвидира значителни познавателни, технологични и властови статуси или ресурси, като инфилтрира техни антагонисти в тъканите и циркулациите на естествените процеси за конкретния социум. Дирижираната отвън или пък подкрепяната отвътре рокада в приоритетите на духовната сфера може да доведе до крайно печални ефекти и даже до фатални последици в светогледното или в екзистенциалното проявление на огромни човешки маси или да катализира в историческа перспектива банкрут на цели сфери и отрасли. Д. Минев анализира и интерпретира как вкарваната отвън, но и политически или идеологически бронирана отвътре йерархия в една сфера може да унищожи редица други — на пръв поглед доста далечни или несвързани с нея — социални сфери (вж. Минев, Д. Социология, власт и общества. Незнанието, което разрушава световете на хората. Троян, 2011).

(7) Разбираемо е, че различните институционални или неформални обстановки (потенциално или реално) създават нееднакви предпоставки, условия, стимуланти или ограничители за проявите на този цинизъм.

(8)  Напр., Духомир Минев разкрива и разобличава разнообразните възможности, логики и технологиите, съгласно които определени приоритетни неолиберални планове и сценарии търсят и намират превърнати и дискретни форми за своето публично пласиране, господство и експлоатиране от ангажирани с тях власти или от управленски елити, които изобщо не са наясно с истинската им същност и предназначение, нито с фаталните последици, които те ще прокарат и осъществяват в определен хоризонт на историческото бъдеще (срв. Минев, Д. Кризата на публичните политики в развитите страни. Троян, 2011).

(9) За разлика от епохата на Модерността, когато се формират и легитимират представи и теории за монолитност, универсалност и тоталност на Политиката, т.е. за неин монизъм, то във времето на постмодерността се лансират и валидизират друг тип публични представи или теории: че политиката не е единна, а зад привидната ù цялостност реално битуват, действат разнородни, многолики по същността, значението и ролята си, отделни политики. Затова е правомерно, даже задължително да се говори/пише не за политически цинизъм, а за различни и специфични политически цинизми, които естествено принадлежат на конкретни политически актьори на обществено-политическата сцена, или преднамерено и несправедливо биват приписвани на дадени политически играчи. Същевременно те са телеологически фиксирани към конкретни сфери.

(10) Напр. в отделните партийно-политически елити битуват общи, а и различни нагласи и инструментариуми за това кога, къде, как и доколко да се прибягва до избора или експлоатацията на този цинизъм. Затова и различните нива или сфери на партийно-политическата номенклатура унаследяват, сами създават и налагат конкретни цинични арсенали/репертоари, които могат да привеждат в действие в съответни социални ситуации — сред равнопоставени, пред по-високо и по-нискостоящи от тях партийни членски състави или пред симпатизанти и съмишленици. Има ситуации или моменти, когато номенклатурата си „позволява повече“, развързва си езика над допустимото, без това да води до морални санкции. 

(11) Напр. по времето на Великата френска буржоазна революция (1789 г.) прекалено много се е говорело или са се хвърляли взаимни обвинения в политически цинично мислене, чувстване и поведение на всяко едно от трите (силни по онова време) съсловия — аристокрацията, духовенството и буржоазното. Ф.-М. Волтер е писал изпълнени с огорчение и упрек или гняв публицистични творби, в които е заклеймявал навлизането на примитивния, груб, недодялан, безцеремонен и вулгарен език на простолюдието като разменна монета в политическите/политизираните дискурси.

(12)  Когато днес постмодернисти като Ж. Бодрияр и П. Бурдийо пишат за „мълчаливите мнозинства“, трябва да търсим отговор и на въпросите, касае­щи характера и спецификата на позволените, но и на непозволените политически или политизирано-цинични дискурси, които тези мълчаливи множества използват.

(13) Пристрастието на някои индивиди/групи към определени форми и прояви на политическия цинизъм често се гарнира със съответни особености на тяхната социална оптика към случилото се и ставащото в конкретния момент. Те гледат на нещата в историята или във всекидневието по особен начин и виждат в тях обикновено знаци или значения, които другите хора не схващат или не приемат по техния цинично ориентиран и демонстриран начин. Техният слух сякаш е настроен или е по-способен да „хване по-различни честоти“, да чува и слуша неща, които другите никога няма да приемат по този начин. В останалите хора се създават впечатления, усилват се убеждения, че тези лица притежават, безцеремонно и публично демонстрират извратен, крайно селективен слух. Във всяка прочетена дума в конкретна или реално натоварена с политически цинизъм историческа/житейска обстановка те винаги са способни категорично да разпознаят, да дешифрират или пък и да разтълкуват на околните хора някакъв циничен подтекст, контекст или текст.

В живота има казуси, при които за даден индивид или група се говори, че притежава извратен нюх, който винаги ги води към проявите на политически цинизъм. За тях обикновено се казва, че имат невероятно развит усет към разпознаване или припознаване на циничното в политическите реалности и нрави.

Метафорично се говори за вкус към циничното у дадени лица/групи. Може и реално да се пише за индивиди и общности, които имат и публично демонстрират примитивен или изтънчен и перверзен вкус към наличностите на политически цинизъм в дадени казуси. На всеки се е случвало да се срещне, сблъска с хора, отличаващи се  с много силна потребност и зависимост от откриване и обсъждане на всевъзможни пикантерии в политическите реалности и нрави.

Съществуват разновидности на политически цинизъм в зависимост от социално-инструментализираното политическо осезание на субектите им към неговите потенциални/актуални форми и прояви. В житейската си практика всеки се е сблъсквал с различни персони, някои от които изобщо не се страхуват и гнусят от допира си до „продукти“ на политически цинизъм, докато други притежават силно изразена чувствителност с високи „прагове на непоносимост“ към него. За „реалната политика“ по-потребни и по-ценни са представителите на втория тип. Затова всеки умен политик, който е ситуиран високо в политическата йерархия, гледа да се обзаведе с такива индивиди, които при нужда да му свършат „черната работа“.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук