Ханс МОДРОВ е роден на 27 януари 1928 г. в с. Ясениц, днес в Полша. В края на войната, ненавършил пълнолетие, е включен в народното опълчение, т. нар. Фолксщурм. Попада в плен край Грайфсвалд и е прехвърлен в Съюза на съветските социалистически републики (1945-1949 г.). След завръщането си в Германия работи първоначално като шлосер. Става член на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) и на Съюза на свободната германска младеж (ССГМ). Завършва Висшата школа на Комсомола в Москва, Русия. Бил е секретар на Централния съвет на ССГМ. Следва задочно социология във Висшата партийна школа „Карл Маркс“ към Централния комитет на ГЕСП и икономика във Висшия икономически институт „Бруно Лойшнер“ в Берлин. През 1966 г. защитава докторска дисертация за социологическите проблеми в управлението на икономиката към Хумболтовия университет в Берлин. От 1958 до 1990 г. е депутат в Народната камара (парламента на ГДР). От 1958 до 1967 г. е кандидат-член на ЦК на ГЕСП, а от 1967 г. до 1989 г. е член на ЦК на ГЕСП. През 1975 г. е отличен със Златен орден за заслуги към отечеството, през 1978 г. — с орден „Карл Маркс“. Една от най-бурните години в живота му е 1989 г. На 4 октомври са първите демонстрации в Дрезден, които бележат края на социалистическия блок. На 8 октомври започва преговори с опозиционната Група на 20-имата в Дрезден. На 8 ноември е избран за член на Политбюро на ЦК на ГЕСП, а на 13 ноември — за председател на Министерския съвет на ГДР (до 12 април 1990 г.). На 3 декември става зам.-председател на ГЕСП, която на 16 декември се преобразува в Партия на демократичния социализъм (ПДС). През февруари 1990 г. заедно с опозиционните представители на Кръглата маса сформира правителство на националната отговорност; избран е и за почетен председател на ПДС. От 1990 до 1994 г. отново е депутат в Бундестага — Долната камара на парламента на Федерална република Германия; член е на комисията по външна политика. През 1993 г. е осъден на 10 месеца лишаване от свобода условно. През 1998 г. излиза от печат автобиографичната му книга „Исках една нова Германия“. На 13 юни 1999 г. ПДС печели места на изборите за Европейски парламент. Модров е един от шестимата депутати на партията, депутат е в ЕП от 1999 до 2004 г. На 12 декември 2007 г. е избран за председател на Съвета на старейшините на партията на Левите (Die Linke), до 16 юни 2007 г. ПДС. Има две дъщери — Тамара, детска учителка, и Ирина, доцент по история и философия. Надявам се децата на децата ни да живеят при демократичния социализъм, обича да казва Ханс Модров.
— Добре дошли в България, г-н Модров. Извинете, признавам, че още не съм прочела книгата Ви, представена преди дни у нас, „Перестройката, както аз я виждам“. Затова направо Ви питам, как виждате перестройката?
— И в СССР, и в другите социалистически страни в средата на 80-те години нямаше динамика, нямаше развитие. Както знаем, а и помним, беше застой. Точно тогава Горбачов стана генерален секретар на ЦК на КПСС и започна работата си с концепция, която беше представена като план за укрепване на социализма.
— Беше представена?
— Именно, така беше представена. А всъщност беше платформа за много говорене и малко действия. Днес вече бих казал, че ставаше дума за концепция на разпада, не на градежа.
— Концепция в кавички ли?
— Не, за истинска концепция. На разпада. Вярно е, че проблемите и на СССР, и на целия социалистическия лагер тогава лавинообразно нарастваха, и логична беше необходимостта от промени. Но закономерен беше и въпросът какъв ще е резултатът от перестройката. И дали тя и гласността са все още социалистически принципи. Или вече работят за чужди идеологии.
— В началото и у нас, както и в СССР, а съвсем сигурно и в ГДР, се говореше за промени. Много от нас вярваха в тях. По-късно разбрахме, че става дума за смяна на строя. Вие знаехте ли истината, г-н Модров?
— Както вие, вероятно наивно сте повярвали, също толкова
наивно вярвах и аз. И много добре си спомням, че когато се срещахме с моя приятел Георги Кардашев в Силистра, също дискутирахме точно този проблем. За себе си мога да призная, а сигурно и много българи са го разбрали – през 1988 г. вече знаех, че няма да има преустройство. И се питахме, дали промяната има за цел да даде възможност на социализма за нов качествен скок, или е механизъм за премахването му? Защото Съветският съюз не ставаше по-стабилен, КПСС изпадаше във все по-дълбока криза, а и подкрепата за Горбачов започваше да пада.
— Но съпротива нямаше.
— Директна съпротива, права сте, нямаше. Но вътре в КПСС започна процес на диференциация, само че този процес не набра сила.
— Дали защото социализмът, какъвто беше тогава, беше досадил на хората, беше ги обезверил?
— Защото диференциацията, за която говоря, започна късно. А и не бива да забравяме, че много скоро дойде август 1991 г. Аз бях тогава точно на онова „символно“ място — във Форос. И заявявам ясно и на висок глас: легенда е, че имаше опасност за живота на Горбачов.
— За какво точно говорите, г-н Модров? За манипулация, за — нека се пошегувам — продукция на киностудия?
— За продукцията на киностудия „Перестройка“. Защото перестройката в СССР, процесите й, ставаха все по-неуправляеми, при тях се губеше поривът на социализма. И надеждите, а и претенциите, че „повече демокрация води до повече социализъм“, останаха илюзия. Нямаше основна демократична промяна, самият Горбачов се държеше недемократично — просто „за да не изпусне властта“, твърдейки, че е „единственият гарант на демокрацията“. Макар че сега, след години, си припомняме, че тази обосновка използваше и наследникът му Елцин, и главно силите, които го поддържаха в чужбина.
През лятото на 1991 г. на московска сцена се играеше последното действие на перестройката. Заместник-директорът на ТАСС, който е и бивш генерал-майор от КГБ, Кеворков, нарече въпросното действие „Московската оперета“ и написа книга за нея. Този човек, сами разбирате, като ваш колега от журналистиката, като началник в световна медия отлично познава детайлите на онези събития.
— Българската интелигенция — по традиция, убеждения и корен лява — се кълнеше в промените. И знаехме, че всичко зависи от Русия. Затова ви питам след толкова години: какво точно и само от Русия ли зависеше? Как се чувстваме днес не е тема на разговора ни, затова ще ви задам все пак грозния въпрос, който много леви хора си задават: предадоха ли ни, продадоха ли ни преди 20 години?
— Има два момента, които винаги трябва да имаме предвид — субективният, или откровено казано за предателството. Другият момент, който е по-важният, поне според мен, е необходимият анализ. Анализ за това колко още възможности имаше нашият социалистически модел за бъдещето. Смятам, че именно анализите, които трябва да продължим да правим, ще ни дадат честните отговори. Моята книга, надявам се, макар и малка, все пак е част точно от тези анализи.
— Казвате, че е малка книга за голямата надежда?
— Дали е така, трябва да решат читателите. Но още за предателството… Ръководеният от Горбачов „процес на перестройка“ имаше четири части — ускоряване на научно-техническия прогрес; преустройство на икономиката и на обществото, т.е. самата перестройка; откровеност и прозрачност в политическите процеси, или онази гласност, на която толкова се радвахме; и ново мислене, главно във външната политика. Но между компонентите, за които говоря, нямаше баланс. Не се виждаше и ясната цел. А и преустройството, замислено като истински революционен процес за обновяване на социализма, беше много насърчавано „отгоре“, но не стана масово движение, или както бихме казали днес, нямаше стимули в социалната област, нямаше забележими подобрения в благосъстоянието на хората.
Както сега вече добре и тъжно знаем, само от демокрация няма как да се нахраниш… А и т.нар. ново мислене във външната политика, което трябваше да освободи огромния военен бюджет, да установи естествени пропорции в народното стопанство, беше и благодат, и беда за човечеството. Москва просто не успя да създаде политическата и икономическата стабилност в страната си, която да доведе до
суверенна външна политика. Така че накрая СССР стана… страна-затворник. И не великата страна държеше инициативата, а другата, за да не я наричам противниковата страна. Дори Бейкър, който се видя очи в очи с Горбачов за пръв път през май 1989 г., мигом разбра,
че зад многото думи се крие отслабваща самоувереност и нарастваща слабост. А по-нататък откровеността и прозрачността, призвани да сложат край на лъжите, на измамите, провокираха нови лъжи и измами. Историята пък на СССР някои историци, част от тях самозвани, разглеждаха като последователност от престъпления и грешки. Горбачов с политиката и действията си не защити интересите на съветските граждани, като политик не защити интересите на своя собствен народ. Иска или не иска, това винаги превръща човека в предател. Той показа и неспособност да влезе в дебат с ръководствата на социалистическите страни за тяхното социалистическо бъдеще. Не видяхме и по време, а и след перестройката дискусия между нашите социалистически, между комунистическите ни партии.
— Някой бягаше от дискусиите, разбирам ли ви правилно?
— Първият, който наистина бягаше от дискусиите, беше Горбачов. Той смяташе, че казаното от него е декларация, превърната в закон. Но социализъм не се гради с декларации. Социализмът живее с това, което чувства народът, и в каквото го подкрепя народът. Наистина днес в света се води пропусната навремето дискусия. В Латинска Америка се говори за социализма на ХХI век. Защото живеем в свят, който не стана по-миролюбив след перестройката, не стана по-социален след края на СССР, след истинското ликвидиране на съветския лагер. В Афганистан умират момчетата ни, в Ирак също умират, умираха мирни хора и в Югославия. Това е предизвикателството на този век — да говорим за социалистическата перспектива. Не, разбира се, за стария модел, но непременно трябва да променим света.
— Всъщност свърши ли Студената война, г-н Модров?
— Тя продължава, води се, но формата е друга. Не, категоричен съм, че не е свършила. За Запада, придържащ се към своя антикомунистически пример за подражание, демократ е само човекът, който изцяло се отказва от комунистическото си минало. И не само това, превръща се в най-големия и гръмогласен антикомунист. Да, политическата система в СССР беше деформирана. И лозунгът „Повече демокрация означава повече социализъм“ беше финалът на оздравяването на политическата и обществената система на СССР. Но това бяха думи без дела…
Преди 20 години имаше две противоположни обществени системи, но Варшавският договор се разпадна. Обаче НАТО си съществува! Пактът има военна стратегия, която включва и използване на атомно оръжие. Срещу кого са насочени тези оръжия? Това трябва „да е тайна“… НАТО винаги имаше стени към Изтока. Сега Северноатлантическият пакт се разшири, България също влезе в него. Но никой не бива и да си помисля, че НАТО гарантира абсолютна сигурност на страната ви. Всъщност честният свят се зарадва по време на грузинско-руския конфликт.
— Е, как ще се е зарадвал честният свят? Възмути се!
— Зарадва се, че Грузия все още не членува в НАТО. Когато и тя влезе в пакта, ще се включи автоматизмът на взаимодействие, а всички имаме нужда от миролюбив Черноморски регион, в който да няма конфликти.
— Много хора ли в Германия мислят като вас?
— Много са. Това се вижда и от факта, че когато Шрьодер се кандидатираше за втори мандат, той отказа участието на Германия във войната срещу Ирак. Това беше един от най-важните факти, които му осигуриха победата. Актуалните социологически проучвания показват, че две трети от немското общество е срещу участието на немските войски в Афганистан.
— Младите леви от страната Ви, с някои от които напоследък разговарях, споделиха, че обмислят инициатива за излизане на Германия от НАТО, по някогашния пример на Франция. Биха ли получили по-широка подкрепа според Вас?
— Младите чувстват, че в Афганистан се случва не това, което ни представят. Там е война. Министърът на отбраната пък твърди, че „там защитаваме немските интереси“. Тези приказки нямат, разбира се, подкрепа. Но да си пасивен е едно, а активно да се бориш, е съвсем друго нещо. Затова трябва да имаме предвид най-вече второто…
— В страната ви има силна лява партия, парламентарно представена, с депутати и в Европейския парламент. Срещала съм хора от нея, разговаряла съм с тях. Те са категорични – борят се за социализъм, без грешките на стария. Вие вяра имате ли, че това ще се случи? Има ли наистина успешни пътища социализмът да бъде обновен? Защото днес като че ли изглежда, че реставрацията на капитализма е бъдещето и на вашата, и на моята страна. Можете ли да се примирите с подобно виждане?
— Не. Много твърдо — не мога и не искам да се примиря. Вече знаем, общоизвестно е, че актуалната капиталистическа криза е по-тежка и по-дълбока от тази през 1929 г. Като неин резултат се формира, роди се фашизмът. Това е форма на капитализма, а после дойде и войната.
Сега също има криза, няма защо да ни лъжат, че излизаме от нея. Изходът се търси в унищожаването на социалните придобивки. Става въпрос за милиони хора, за оцеляването им. Богатите стават по-богати, а бедните — по-бедни. Това хуманно общество ли е?
Светът, какъвто е днес, не бива да остава в този си вид. Количеството на атомното оръжие е такова, че може да бъде унищожено цялото човечество. Водят се войни за влияние и за ресурси. Нашите деца, внуците ни трябва да знаят, че този свят не може безкрайно да бъде такъв, какъвто е сега. Който иска да живее в него, винаги е в конфликт с реално съществуващия капитализъм. Това още не означава, че социализмът още утре е „на дневен ред“, но има нужда от социални движения, от социална борба, за да стигнем до социалната справедливост. Бъдещето ни изисква със сигурност по-големи усилия.
— Като се връщам на заглавието на книгата Ви, което на родния Ви език е просто „Перестройката“, ще ви попитам: тя провали ли се, или не? Дали именно перестройката не ускори и не предизвика краха на този строй, в който ние живяхме, а хора като Вас градиха? Вас пък и до днес някои ви наричат „немския Горбачов“. Това комплимент ли е, или не съвсем?
— Днес вече не е комплимент. Когато ние, наивните социалисти, си мислехме, че с перестройката намираме пътя за излизане от положението, в което беше тогавашният ни социализъм, вярвахме, че започваме и че ще можем да направим реформи, се радвахме. Мисля, че перестройката е последният период на СССР, с много причини за краха на Съюза. Защото народът загуби доверие към политическата власт, към своята партия КПСС.
Срамувам се, че някога ме наричаха „немския Горбачов“, че на Запад до 1989 г. ме зовяха „Модров — човекът на надеждата“. Като видяха обаче, че няма да стана гробар на социализма, че въпреки критиките си се придържам към идеята за демократичен социализъм, изведнъж престанах да бъда „носител на надежди“. Ясно беше — надеждата на капитала имаше друг адрес, сравнено с надеждата от наша, социалистическа гледна точка.
Искахме — и аз, и моето правителство — да преустроим социализма, искахме друга ГДР. Когато стана ясно, че за това няма мнозинство в ГДР и на 1 февруари 1990 г. представих концепцията си „Германия — единно отечество“, аз просто исках друга Германия, не просто „по-голяма ФРГ“. Исках различна страна. Случи се друго, нали със силата на парите в политиката се налагат обществени концепции. Така че реалният социализъм се срина. Но капитализмът не победи, повярвайте, той само остана — с нарастващото социално напрежение, с локалните войни, с експлоатацията и на хората, и на природата, с несправедливости в обществата и страните, с атомна заплаха дори. И политическите сили, които смятат себе си за леви, трябва не само да критикуват това, което е днес, а да търсят пътища към бъдещето, към хората по света. Мисля, на всички е ясно — капитализмът не е в състояние да реши съществуващите проблеми на човечеството. Но трябва да повтаряме, че социализъм и демокрация могат да вървят ръка за ръка. Въпреки че опитът да преустроим реалния социализъм се провали…
— Биографията ви е доказателство за равен старт в онези така хулени днес години. Надявате ли се, че ще имат поне приблизително равен старт децата, внуците ни, хората след нас?
— У нас равен старт вече няма. Съвсем няма. По следната причина —
живеем в общество на сегашния капитализъм, а на него хората не са му нужни. Погледнете безработицата, младите хора са най-засегнати от нея. Те са образовани, но работа не могат да намерят.
— Да, ама това ще ги направи леви.
— О, за съжаление това не е закономерност. И не е сигурно, че така ще се случи. Не трябва да се забравя, че в Германия има партии с нацистки характер. В Унгария например има доста деснорадикални млади хора. Затова политическите леви сили е необходимо да дискутират с нас, и усилията за това трябва да са наши, просто защото сме политически информирано поколение. Да, имаме своите недостатъци като левица. Но в хората, в народите се заражда идеята, че дълбоката икономическа, социална, културна криза може да бъде преодоляна с алтернатива на капитализма. Защото демократичният социализъм не е абсурд. Дано днес сме поумнели, дано сме научили уроците си. И дано не звучи наивно това, което ще ви кажа и в което дълбоко вярвам — за разлика от тези, които навремето развяваха високо знамето на перестройката и социализма, а днес не искат и да си спомнят, че са жонглирали с тези думи или дори че са ги издигали като знаме над главите си, аз твърдо се придържам към убеждението, че демократичният социализъм е единствената перспектива, ако човечеството иска да има бъдеще.
Справедливото, социалистическото общество е непроменена моя цел, но пътят към него е много, много дълъг. За жалост, сигурно и с нови грешки, с нови заблуди. Така че никога не бива да забравяме поздрава на Ленин за една Нова година: „Другари, надявам се, че в идващата година няма да правим същите глупави грешки!“ Така че и аз се надявам. И много хора, които познавам, в България също, имат тази надежда.
А старият ни принцип „Заедно сме по-силни“ си остава в сила…
Интервю на Лилия ТОМОВА