Емилия Лазарова e доктор по история. Работи в областта на българската история след Освобождението, на културологията и славистиката. Автор е на книгата „Славянското движение в България“(1997 г.) и на десетки научни студии и статии.
135 години от Освобождението
на България
При разгарящата се русофобия на управляващите и с подкрепата на част от т.нар. елит на България в безпаметното време, в което живеем, нашето пространството е запълнено с гласове, които искат да „припомнят за окупацията на руската армия“ или с въпроса „от какво сме освобождавани, когато по българските земи е имало само османско присъствие и мирно съжителство?“ Към всичко това се добавят и укорите и съветите за непомерни „патриотични страсти и вълнения“, „за емоционално-романтичен патос“, за „пристрастна емоционалност“ при изследването, празнуването и отбелязването на Руско-турската освободителна война, като не се отчита как други страни и народи отбелязват и празнуват големите събития в своята история. Или това, което на другите е позволено, на нас не ни се полага.
Истината е, че след пет века чуждо господство – национално, политическо, икономическо, духовно, религиозно (наричано от българските възрожденски и следвъзрожденски дейци иго и робство), Руско-турската освободителна война възкреси основно българската държава. България, изчезнала векове наред от политическите граници на Европа, но съхранила своя език, писменост, духовност, самосъзнание и визия за бъдещето си. Руско-турската освободителна война промени бъдещето, даде нов, свободен живот на българите и преобърна историята на Балканите.
Руско-турската освободителна война (1877 – 1878 г.) e различна от другите девет войни, които Русия води преди това (ХVII – ХIХ в.) на Балканите. Това е война, която Русия започва за една благородна кауза и идеал – свободата на българите. За нея Ф. М. Достоевски пише, че тази, „сегашната“, е „всенародна руска война, войната на целия руски народ начело с царя, вдигната… за освобождаване на нещастните народности“ (1). Тя се различава по пътя, по който се достига до нея, по надеждите, които й се възлагат, по всенародната подкрепа и популярност сред руския и българския народ, по целите, които Русия си поставя при нейната подготовка и развитие, по героизма и саможертвата край Шипка, Плевен, Стара Загора, София и навсякъде по българските земи. Неслучайно Руско-турската война от 1877 – 1878 г. е останала в историята като Освободителната война.
Войната е за освобождението на България и на южните славяни, в защита на православието, на принципите и ценностите, на които по думите на Фьодор М. Достоевски „Европа гледа с недоумение“. И заради всичко това в съзнанието и паметта на поколения българи, в историографията, в литературата и изкуствата това е справедлива война, всенародна и етична.
За прагматичния Запад и за спекулативните умове е трудно да разберат славянската душевност и Русия. И с основание Ф. М. Достоевски в края на живота си в „Дневник на писателя“ възкликва: „За Европа Русия е недоумение и всяко нейно действие е недоумение и така ще бъде докрай“ (2).
За Руско-турската освободителна война е казано и написано много. Но след толкова усилия и след толкова мълчание, и много е забравено. Историята на подготовката и хода на войната изобилства от поуки, човещина, съпричастност, достойнство, героизъм и чувство на общност. А редовете, написани днес за всичко това, са и част от историческата памет, напомняне за нашето минало, за истинските стойности, за славянството. За тези наши общи исторически корени, за които през 1992 г. Валентин Распутин с тъга написа: „Никога славянството не е било така далеч помежду си, така непримиримо помежду си“ (3). Краят на ХVII век е времето, когато за българите е изчерпана надеждата за помощ от модерна Европа. Приключили са войните на Австрия с османска Турция, а с това и поривите на въстаниците в Чипровци.
Освободителната Руско-турска война (1877 – 1878 г.) е последната от поредицата, които Русия води през ХVII – ХIХ в. срещу Османската империя. С тях Русия се доказва като най-активния противник на империята и защитник на южните славяни. Така Русия има решителен принос за извоюването на националната независимост на всички православни балкански държави по това време: Сърбия, Черна гора, Гърция, Влашко, а впоследствие и България.
Родствената близост с руския народ поради общите славянски произход и източноправославната религия, а също и успехите на руското оръжие във войните срещу Турция, засилват вярата у българите, че Русия е единствената велика сила, която може реално да им помогне. Всяка от руско-турските войни повдига духа, ентусиазма и доброволното участие на българите в редовете на руските войски.
Активната дипломатическа и военна стратегия на Русия срещу Османската империя, успехите в отстояване правата на южните славяни и православните на Балканите, поражда съперничеството и противодействието на Англия, Франция и Австрия, които не прикриват своите интереси и политика в региона. Така Русия се сблъсква с тяхната защита на Османската империя и статуквото в Европейския югоизток, с враждебността им към местните националноосвободителни движения. Между Русия от една страна, и останалите велики сили доминира непрестанно съперничество, което често стига до остри стълкновения и конфликти.
В предпоследната война с Османската империя, известна като Кримската (1853 – 1856 г.), Русия освен срещу Османската империя е изправена и срещу Франция, Великобритания, Сардиния, Австрия и Прусия и за пръв път е победена и принудена да подпише неизгодния Парижки мир, с който се отслабват позициите й на Балканите и в Черноморския регион. В последвалото десетилетие Руската империя се съсредоточава върху своите вътрешни проблеми, върху нужните реформи във вътрешен план – административна, просветна, военна и други. Осъществяването на реформената програма налага и пълната концентрация на силите и ресурсите и отказ от нови войни на Балканите.
Съвременниците твърдят, че измъчван от кошмара на Кримската катастрофа, император Александър II се зарича повече никога да не воюва срещу Турция. А по негова заръка министрите му разработват нова стратегия за мирното проникване на Балканите без рискови военни действия. Русия разчита на това, че за разлика от своите западни съперници разполага със солидни позиции в този славянски и православен регион и затова акцентът на премиера А.М. Горчаков е върху укрепването, разширяването и активизирането на културно-духовните връзки и възможностите, които дава общото православие и разрастващата славянска идея. А това, според тогавашните руски стратези, ще осигури на Русия нови политически ефекти. В следващия двадесетгодишен период Русия се стреми да помогне на славяните на Балканите чрез мирни средства – дипломация, преговори, конференции, реформи.
Действителността и събитията не се съобразяват с това намерение. Те имат свой ход и естествена развръзка.
Новата международна обстановка от средата на 60-те години на ХIХ век поставя българското националноосвободително движение пред нови и големи затруднения. Българското освободително движение протича при крайно неблагоприятни условия. То се изправя само срещу Османската империя и могъщите й западни покровители. Всичко това „блокира делото на българското освобождение и парализира до голяма степен политическата активност на българите, чиято революционна енергия се ограничава предимно в рамките на легалните действия. Обстоятелствата са буквално драматични“.(4)
След Кримската война Османската империя изпада в дълбока икономическа, стопанска и финансова криза. За компенсация Високата порта рязко увеличава данъците, расте и корупцията. Изострят се до крайност националните противоречия в многонационалната империя. Българският народ в тези години израства под въздействието на обстоятелствата, а едновременно и на революционната дейност на Г. С. Раковски, Васил Левски, Хр. Ботев, Любен Каравелов се оформя през тези години като самостоятелен политически субект, превръща се в организирана сила и фактор, който влияе върху Източния въпрос в аспекта на българските национални интереси. Ръководителите на българската национална революция с политическата си прозорливост, с интелекта и интуицията на народни водачи начертават целите и перспективите на народната борба. Благодарение на тях тя придобива организиран и целенасочен характер, избистря се идейно-политическата й същност. На основата на най-прогресивните за онова време революционно-демократични принципи се създават организационните центрове и институции. Така се стига до Априлското въстание, с което се подготвя голямата прелюдия към Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.).
Целта е чрез всенародното въстание да се създаде благоприятна възможност в международен план, за да се деблокира и възпламени отново Източният въпрос. А в хода на неговата развръзка да се търси политическо решение на българската националноосвободителна кауза, като за това се очаква благоприятният политически момент в международен план.
За някои Априлската епопея от 1876 г. е „измислено събитие“, но в тази неравна битка с противника загиват тридесет хиляди българи – мъже, жени, деца, старци, посечени от ятагана на поробителя, а десет хиляди са затворниците и заточениците по турските зандани. Над осемдесет селища изчезват от пожари, а над двеста са разграбени и опустошени. Наред с това османската власт се стреми да разори най-цветущите български райони, да унищожи народните водачи и да усмири българите за много години напред. Тези данни се разпространяват след Априлското въстание от европейските анкетьори месеци, след като стават известни жестоките погроми. (5)
Потресаващите сведения разтърсват хуманистите и демократите в Европа. Кошмарът на кървавите ориенталски кланета изпълва европейската преса. (6)
В периода 1876 – 1877 г. повече от двеста европейски вестника отпечатват над 3000 статии в полза на българската кауза. Политическият ефект от Априлското въстание е изключителен, а събитията, които го следват, доказват, че то е отчаян опит на българите да привлекат вниманието върху себе си, да разбудят съвестта на европейските държавници, на общественото мнение и да тласнат хода на историята в друго русло.
Априлското въстание задълбочава Източната криза, започнала от въстанието в Босна и Херцеговина. Статуквото на Балканите рухва, Великите сили са заставени от обстоятелствата, въпреки намеренията им, да се заемат с решаването на българския въпрос, който се превръща в централен проблем в международните отношения. Чрез Априлското въстание българите изведнъж се превръщат в сериозен политически фактор, с който Великите сили трябва да се съобразяват.
Кризата се изостря и от гласовете на хуманисти и демократи в протест и в защита на българите. Френският писател класик Виктор Юго развълнувано пише: „Настанал е моментът да се издигне глас против зверствата… Трябва да се сложи край на империите, които убиват!“ (7) В Англия и Ирландия политикът Уйлям Гладстон разпространява брошурата си „Българските ужаси и Източният въпрос“. А италианският патриот и революционер Гарибалди изпраща телеграма до българите със съжаление, че не може лично да участва и помага в борбите за национално освобождение. В защита на българския народ са протестите в Чехия, Румъния, Германия, Австрия и другаде.
Отзвукът от събитията в българските земи през пролетта на 1976 г. е най-силен в Русия. Руското общество реагира най-активно, настойчиво и състрадателно. Славянофилските комитети отстояват морално и материално българската кауза. А най-талантливите и световноизвестни творци от това време разбуждат съвестта и волята на управляващите. Сред тях се открояват имената на видни учени, писатели, общественици и художници, с които Русия е щедро надарена: И. М. Сеченов, С. П. Боткин, Н. В. Склифасовски, А. Г. Столетов, Д. И. Менделеев, Ф. М. Достоевски, Ив. Аксаков, Л. Н. Толстой, Ив. С. Тургенев, Д. П. Полонски, Вс. М. Гаршин, Вл. Ив. Немирович-Данченко, И. Е. Репин, В. В. Верешчагин, В. Е. Маковски И. Н. Крамской и др.
Изразител на най-съкровените чувства, на благородството и желанието на руския народ и на руската интелигенция да се помогне е Ф.М.Достоевски. В творчеството си от това време, и най-вече в „Дневник на писателя“, той анализира събитията на Балканите, убеждава руската общественост и управляващите в необходимостта да се помогне на южните славяни, очертава тенденциите и дава отговор на много въпроси, свързани с народопсихологията, славянската съдба и славянското единство през последната четвърт на ХIХ век. Гениалният писател впечатлява със своите прозрения за бъдещето на южнославянските народи, за тяхната специфична душевност и за неотменната потребност от възвишени и безкористни идеи и цели. Прозрението на гениалния писател се разпростира и до днешния ден на объркани представи и силни външни влияния.
Острата криза на Балканите вълнува Достоевски и го насочва към същността на проблемите, към драмата на православието, на българите, на славянството. Той пише: „Турците колят славяните за това, че те, бидейки християни, рая, се осмеляват да се домогват до равноправие с тях. Ако българите приемат мохамеданството, турците тутакси ще престанат да ги мъчат, напротив, начаса ще ги признаят за свои – това е по Корана… Та как тогава русинът, като се жертвува за славянина, да избегне „въпроса за вероизповеданието“?… Вникнете в православието, продължава Достоевски, това не е единствено църковността и обредността, това е живо чувство, превърнало се у нашия народ в една от онези живителни сили, без които нациите не могат да живеят…“ (8)
Достоевски е сред тези, които упорито настояват Русия да започне война в защита на южните славяни. Той излага разбирането си, посочва отговора във връзка с колебания сред управляващите в Русия преди началото на Руско-турската война (1877 – 1878 г.): „Изгодата на Русия не е в завоюване на славянските провинции, а в искрената и гореща загриженост за тях и покровителството над тях, в братското единение с тях и в стремежа й да им предаде духа и нашия възглед за обединяване на славянския свят. Само с материална изгода, само с хляб такъв възвишен организъм като Русия не може да се удовлетвори“. А в разгорялата се дискусия за предстоящата война, на обвиненията на Европа, че Русия има преди всичко агресивни намерения, Достоевски отговаря: „… Ще докажем, че като освободим славянските земи, няма да заграбим от тях нито късче (както мечтае вече за себе си Австрия), а напротив, ще следим за взаимните ни добросъседски отношения и ще браним тяхната свобода и независимост.“ (9)
Същевременно руският печат се налага като организационен център в руското общество за събиране на помощи за българите и за оказване на натиск за по-радикални военни действия в тяхна защита. Най-добре осведомени и най-активни са вестниците: „Московские ведомости“ – официален руски всекидневник със славянофилска насоченост, и „Голос“ – петербургски умерено либерален вестник.
В една от дописките на в. „Московские ведомости“ от юни 1876 г. четем: „Българският народ е обречен на поголовно избиване… Загиват селяните, измира интелигенцията в тъмниците и по бесилките – това е пълната картина на раздиращата сърцето драма, която става на Балканския полуостров, в България… А Европа? Европа ръкопляска на башибозуците и черкезите и се усмихва самодоволно при вида на злодеяниета, които се извършват пред очите й. И това е християнска, цивилизована Европа!“ (10)
Наред с тези издания съществен принос има и „Одески вестник“. На неговите страници излизат покъртителни разкази за ужасите, които изживяват братята славяни и се издига призивът: „Ние трябва да помогнем на страдащите, към този подвиг ни задължават вярата, учението на нашите първоучители св.св. Кирил и Методий, славянската взаимност и накрая човеколюбието.“ В този дух са и материалите, публикувани във вестниците „Руский мир“, „Русские ведомости“, „Санктпетербургские ведомости“, „Новороссийский телеграф“ и др. (11)
Начело на организираната помощ на Русия са славянските благотворителни комитети. Техният интерес към българския въпрос се засилва особено след Руско-турската война (1828–1829 г.). Те са основните организатори на цялата акция за подпомагане на южните славяни. Те координират събирането и изпращането на парични средства, оръжие, военни специалисти, доброволци и т.н. С благотворителна дейност за българите се занимава предимно Московският славянски комитет, докато Петербурският и Киевският отделят повече внимание на научната дейност, за да запознаят руското общество с проблемите на славянството. Една от целите на Московския славянски благотворителен комитет е „подпомагане на южните славяни с парични средства, с богослужебни предмети и книги за черкви, училища и читалища“. А в периода след Априлското въстание славянските комитети в Русия настояват пред императорския двор за решителни действия в защита на южните славяни, отстояват правото им на свободен живот. Идеята на славянофилите за голямо славянско пространство съвпада със стремежите на българите за свобода, независимост и държавност.
Така с всеки изминал месец управляващите в Русия гледат на евентуалната война с Османската империя, ръководени не от завоевателни стремежи, а като възможност да се осъществи моделът на руската геополитика. Още повече че с южните славяни ги свързват общите исторически корени, православието, близки са езиците, обичаите, традициите. Много и древно е общото, за да бъдат те разделени и противопоставени. А към това се стремят Великите сили – Англия, Франция, Австрия, Германия. В края на ХIХ в. повечето от тях владеят земи, колонии далеч от Европа и господстват над народи и цивилизации.
Руската демократична общественост и широките народни маси искрено и безкористно съчувстват на страданията и борбите на южните славяни на Балканите за освобождение. Наред с това тяхната надежда е, че свободата на славяните ще предизвика и демократизиране, и реформи на политическия строй в Русия.
Такива са настроенията и нагласите в руското общество след Априлското въстание и при крайно изострената Източна криза, но руският императорски двор и правителство следват все още своята политика от средата на 50-те години на ХIХ в., от времето след края на Кримската война. Русия подкрепя българите, балканските славяни в борбите им за освобождение с мирни, предимно дипломатически средства, като действията са внимателни и премерени. Резултат от такива инициативи е и ефектът от църковните борби на българите по това време.
Войната не е желана, времето и обстоятелствата дават предимство на дипломацията. Заради това в действие са едни от най-талантливите личности в тази област – княз А. М. Горчаков и граф Н. П. Игнатиев. Огромни са усилията и талантът им за решаване на Източната криза по време на Цариградската конференция на Великите сили (1876 – 1877 г.). Тя е последвана от Лондонската, където Русия отново е сама в защита на южните славяни срещу Османската империя и подкрепящите я европейски сили.
През 70-те години на ХIХ в. Русия се стреми икономически да догони западноевропейските държави, да модернизира обществените отношения в огромната страна. Вниманието на управляващите е съсредоточено върху вътрешните проблеми. Това обуславя и поведението й във външната политика, и избора на дипломатическите пътища за решаване на Източната криза.
Всички мирни конференции, дипломатически инициативи, ултиматуми на руския император, анкети и проекти на Русия за мирно решаване на кризата, с които е наситен периодът 1875–1877 г., се провалят. Европейските велики сили отстояват неотклонно интересите на Османската империя и своите собствени интереси за запазване на статуквото на Балканите и за изолиране на Русия от така важния геостратегически район в Европа.
Българската национална революция е в основата на мъчителната преориентация (но недостатъчен повод) на императорския двор и правителство в Русия към военната намеса. Русия не е подготвена и не желае нова война с Османска Турция, поради което полага големи усилия да я избегне в търсене на мирно решение на балканския конфликт. В същото време мощни политически фактори тласкат царското правителство към война. Тези фактори намират начин да променят миролюбивата позиция на руския император и го принуждават да отстъпи в полза на военната алтернатива.
В продължение на няколко века руските управници изграждат целенасочено авторитета на Русия като покровител, защитник и съюзник на балканските славяни и християни в Османската империя. Протича процес, при който колкото повече расте вярата им в освободителната мисия на Русия, толкова повече се утвърждава нейното влияние на Балканите. След провала на търсенето на мирното решение на Цариградската конференция, Русия е изправена пред заплахата да ограничи позициите си на Балканите, постигнати с цената на много войни дотогава. В този момент особено силни и ефективни са съображенията на военния министър Д. Милютин, изложени в специална докладна записка до император Александър II. В нея се казва: „Изходът на Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва… Сега, когато Европа се наслаждава на мир, само ние сме принудени да живеем в постоянна тревога, непрекъснато да търпим оскърбления по адрес на нашето достойнство и да понасяме увреждане на нашите материални интереси дотогава, докато изчезне и последната следа от нашето влияние на Балканския полуостров.“ (12)
Така в руския императорски двор, макар и трудно, се стига до извода, че опазването на руските позиции на Балканите е особено важна и отговорна задача. Това налага на всяка цена да се поддържа авторитетът на Русия като надежден защитник на балканските народи, на славяните, дори и с рискована война.
Преди 135 години острите противоречия между великите сили за влияние на Балканите изправят Русия пред въпроса – или да действа сама, като приема всички рискове, или да загуби престижа си на велика сила, особено след поражението в Кримската война и последвалите я събития. Още повече че в навечерието на войната английският консул в Русе заявява пред българи: „Вие виждате, че Русия не иска и не може да ви помогне… На вас ви остава една надежда – да се обърнете към Англия, която, както знаете, е силна. Англия ще ви даде всичко, но при условие, че веднъж завинаги се откажете от Русия.“ (13) След неуспеха и на Лондонската конференция от 10/22 април 1877 г. руският представител княз А. М. Горчаков съобщава, че неговото правителство е принудено да обяви война на Османска Турция, за „да запази достойнството на Европа и се защитят християните на Изток“. Веднага на следващия ден –11/23 април, Русия разширява мобилизацията и скъсва дипломатическите си отношения с Турция. А на 12/24 април император Александър II подписва манифеста за обявяване на войната в Кишинев. В него се подчертава, че „Ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към решителни действия. Това го изисква чувството ни за справедливост и чувството за нашето собствено достойнство. Турция със своя отказ ни принуди да се обърнем към силата на оръжието.“
За това събитие Ф. М. Достоевски разказва: „Когато четяха царския манифест, народът се кръстеше и всички се поздравяваха взаимно с войната… Целият народ се вдигна за истината, за святото дело, целият народ се вдигна на война и тръгна…“ (14)
С това окончателно се налага славянофилската концепция за започване на война за освобождението на „братските славянски народи на Балканите“, за обединяването на близките страни и народи около Русия и за тяхното противопоставяне на враждебно настроените центрове и сили на Запад.
Първите дни след обявяването на войната, подобно на Ф. М. Достоевски, който призовава руските власти да тръгнат на война за освобождението на българите, народният поет Иван Вазов се обръща към своите сънародници от името на Българския революционен централен комитет в Букурещ: „Братя, народ, който се бори и пролива кръв за своята свобода и независимост, рано или късно ще тържествува. Без жертви няма свобода!… Русите идват безкористно като братя на помощ, за да направят за нас онова същото, което друг път направиха за освобождението на гърците, румъните и сърбите.“
Връщането към руските документални източници потвърждава думите на Иван Вазов и разкрива, че поредната, десета Руско-турска война от 1877–1878 г. предизвиква необикновен подем и симпатия към „братушките – славяни“. А в руското общество се проявява непознат дотогава интерес на обикновените хора към събитията на Балканите. Началниците на губернските управления отбелязват в своите отчети „извънредно нарастване на интереса към вестниците, чиито тиражи стремително нарастват“. Те докладват, че селяните „с трескаво нетърпение очакват и четат телеграмите и новините от театъра на военните действия“. (15)
Многобройни и разнообразни са проявите и доказателствата, че Руско-турската освободителна война е всенародна, справедлива и безкористна, водена от един народ за освобождението на друг народ. Съчувствието в Русия към войната се проявява и в разгърналото се доброволческо движение. В действащата армия като доброволци постъпват представители на различни слоеве от народа. От много места се съобщава, че младежите от набор 1877 г. „отиват войници с удоволствие и много от тях молят да бъдат изпратени веднага на война в Турция, а наборът от войници на Държавното опълчение в Москва от август 1877 г. се е състоял от 40% доброволци“. Същевременно още през ноември 1876 г. руският император Александър II възлага организирането на българското опълчение от руски военни, подкрепено активно от славянските комитети, което участва във войната с 12 опълченски дружини.
Силното желание на руския народ да помогне за освобождението на братята славяни има и други прояви. Обичайни са пожертвуванията за нуждите на армията, давани от учреждения, обществени организации и частни лица. Впрочем това не е неочаквано. В руското общество по онова време е известно, че когато започват военните приготовления през есента на 1876 г., правителството разчита на финансовата помощ на населението. Тогава състоянието на финансите в Русия е тежко – дефицитът в бюджета за 1876 г. е 15 млн. рубли, а държавният дълг достига до 18 млн. рубли. Веднага след обявяването на императорския манифест за войната започва кампания за събиране на помощи. Началото поставя Московската градска дума, която дарява 1 милион рубли за санитарни нужди на армията и поема инициативата за организиране на болница с 1000 легла. (16)
Значими помощи предоставят и съсловните учреждения в Петербург, Рига, Самара, Рязан и други. Наред с тях и даренията на обикновените руски хора представляват значителна сума, въпреки трудното икономическо положение. В началото на войната, когато расте броят на убитите и ранените на фронта, в редица руски градове се откриват болници и лазарети със събрани от населението средства, организирани са и много санитарни отряди, които се отправят към полето на военните действия. Местните дружества на Червения кръст в Русия разширяват своята мрежа, а много жени завършват курсове за медицински сестри, за да могат да работят в болниците в помощ на пострадалите във войната.
В последните десетилетия малко се пише и говори, че във войната за свободата на българите се е сражавал първородният син на Александър С. Пушкин – полковник Александър Ал. Пушкин, като командир на 13-и Нарвски хусарски полк, а също и родственикът на Михаил Лермонтов – полковник Александър М. Лермонтов, като командир на отряд от 13-и Драгунски полк. А дъщеря му Александра Ал. Лермонтова е доброволка във войната в Медицинския корпус.
В Руско-турската освободителна война по фронтовете, на най-горещите точки участват като военни кореспонденти и руските писатели Василий Немирович-Данченко и Всеволод Гаршин.
Много са и руските художници, в чието творчество са отразени събитията, предшестващи войната и сражения по време на войната. Всичко това е отразено в платната на световноизвестните руски художници: И. Е. Репин, В. И. Васнецов, В. В. Верешчагин, В. Д. Поленов, К. Е. Маковский, П. П. Соколов, Н. Каразин, К. Крижановски. Една част от тях – В. В. Верешчагин, Н. Дм. Оренбургски, В. Д. Поленов, П. Ковалевски, лично участват във военния освободителен поход, като рамо до рамо с руските войници извървяват трудния път във войната и сътворяват забележителни платна, отразяващи възторга, покрусата и смъртта от войната по българските земи.
Други художници по едни или други причини не успяват да вземат лично участие в събитията, но пък веднага след завършването й обикалят по-важните места, където е имало тежки, решителни боеве, въз основа на които създават големи, значителни по своята сила, внушение военни картини. Група от руски художници, сред които е И. Е. Репин, не могат да посетят българските земи, но ръководени от своите чувства на гореща симпатия към изстрадалите славянски братя, а също и от чувството на гордост и възторг от храбростта и героизма на руските войници, създават изключителни творби.
Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. продължава около 300 дни. В паметта на българския народ тя завинаги остава като освободителна война, повратна в новата история на България, възстановила държавността и самочувствието на българския народ. Осъществява се главната политическа цел на Априлското въстание, поставена от инициаторите му: да се активизира и да вземе участие стратегическият резерв на българското националноосвободително движение – руската военна мощ. Това е и единственият възможен начин при съществуващите тогава условия за успешно решаване на делото на българското освобождение. А Русия преодолява тактиката на въздържане от военен конфликт след Кримската война, изпреварва подозренията в слабост и опасността да се „окаже въвлечена във война, но вече при съвършено други, неизмеримо по-лоши обстоятелства“. (17) Войната завинаги свързва българския и руския народ и остава в паметта на поколения българи като Освободителната война, а Русия – като Освободителката.
След пет века Руско-турската освободителна война възстановява Българската държава. Българският народ се възвръща към държавно-творческото дело, като се обръща към своето минало, величие, традиции и духовност. България тръгва да догонва Европа по един нов път в Новото време. И в този бяг и надпревара понякога проблясват прозренията на Достоевски…
Бележки:
(1) Достоевски, Ф.М., Дневник писателя. Полное собр. соч., т. 20, с.168
(2) Пак там, с. 294
(3) Распутин, В., Россия: дни и времена. М. 1992 г., с. 104
(4) 120 години от освобождението на България и Плевенската епопея, Пл.,1997г., с.17
(5) Гандев, Хр., Априлското въстание 1876 г., С., 1974 г., с. 169
(6) Генчев, Н., Българското Възраждане, С., 1974 г., с. 282
(7) Пак там
(8) Достоевски, Ф.М., цит. съч., с. 309
(9) Пак там, с. 335
(10) Българското Възраждане и Русия, С., 1981 г., с. 101
(11) Пак там, с. 93 – 94
(12) Косев, К., Ст. Дойнов, От Шипка и Плевен до Сан Стефано и Берлин, С., 2007 г., с. 395
(13) Улунян, А., Българският народ в Руско-турската война 1877–1878 г., С., 1972 г., с. 52
(14) Достоевски, цит. съч., с. 149
(15) Българското Възраждане и Русия…, с. 37
(16) Пак там, с. 39
(17) Пак там, с. 30
