„БЛАГОСЛОВЕН ДА Е ЧАСЪТ…“*

0
204

Мерсия Макдермот е британска  и българска историчка и писателка. Родена в семейство на хирург и учителка през 1927 г. През 1948 г. завършва руска филология в Оксфорд. През 1947 г. за първи път идва в България. През 1948 г. се връща отново, за да участва в Международната младежка бригада на язовир „Георги Димитров“, днес „Копринка“. От 1962 г.  до 1989 г., с кратки прекъсвания, писателката и историчката живее и твори в България. От 1963 г. до 1979 г. преподава в Английската гимназия в София. След това води курс „Националноосвободителното движение в Македония“ в Историческия факултет на  СУ. Чуждестранен член на БАН (1987 г.) и доктор хонорис кауза на  СУ „Св. Климент Охридски“ (2007 г.). Дълги години е председателка на англо-българското дружество със седалище в Лондон. Почетен гражданин е на Благоевград и на Карлово. Носител е на високите държавни отличия „Орден на розата“, орден „Кирил и Методий“, първа степен и орден „Мадарски конник“. По случай нейната 90-годишнина през 2017 г. бе удостоена с отличието „Златен век“ – огърлие. През 2018 г. бе удостоена с Наградата на НС на БСП „Димитър Благоев“.

 

Акад. Мерсия Макдермот е автор на поредица от биографии на някои от най-бележитите българи ‒ Васил Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански. През 2014 г. в Англия публикува четвъртата си книга, посветена на живота и делото на Димитър Благоев. През 2018 г. ИК „Синева“ я издаде за първи път на български език. С характерната си детайлност, задълбоченост и темпераментност тя е създала забележително произведение, разкриващо бурния живот и делото на Дядо Благоев в ония тежки времена, преди повече от сто години. В „Самотен ален мак“ съвременният българин може да намери отправни точки към отговорите на вълнуващите го трудни въпроси за нашето съвремие.

 

ЧУДЕСНО ПОСТИЖЕНИЕ

За мен като социалист и биограф на Димитър Благоев това, че неговото „Ново време“ продължава да излиза, е повод за радост и оптимизъм.

За всяко периодично издание да продължи да съществува вече 120 години, е забележително постижение. А за социалистическо такова, да успее да издържи през добри и лоши времена, е наистина чудесно постижение.

По случай този достолепен юбилей отправям моите поздравления и най-сърдечни пожелания към всички, свързани с „Ново време“. Нека още дълго време „Ново време“ продължи да информира и вдъхновява все по-голям брой читатели и да изпълнява мисията, завещана от неговия основател.

Мерсия Макдермот

Поздравление по случай сто и двадесетата
годишнина на сп. „Ново време“,
сп. „Ново време“,брой 7-8, ноември-декември 2017

 

 

 

ДА ЖИВЕЕ СОЦИАЛИЗМЪТ!

Драги другарки и другари,

Искам от все сърце да Ви благодаря за тази висока награда, за тази голяма, съвсем неочаквана чест.

Точно по това време преди 70 години бях в България за пръв път като член на британската младежка бригада „Майор Франк Томпсън“. Ние участвахме в строителството на големия язовир близо до с. Копринка. За мен върховният момент на онова първо пребиваване в България беше нашата среща с Георги Димитров в двореца „Евксиноград“. С него прекарахме цели два часа и на прощаване ние му дадохме обещание, че няма да забравим България.

Моите книги представляват изпълнение на онова обещание, дадено на Георги Димитров лично преди толкова много години. Тогава дойдох в България да участвам в строежа на социализма. Биографията на Димитър Благоев написах първо за английските социалисти, те да го вземат като пример, да се учат от него. И днес, ако с тази книга аз мога да допринеса нещичко за делото на Дядо Благоев в България, аз ще бъда безкрайно щастлива.

Още веднъж Ви благодаря.

Да живее социализмът!

28 юли 2018

Мерсия Макдермот

 Обръщение към участниците в Националния
събор на БСП „Бузлуджа 2018“, по повод
на присъдената ѝ награда на НС на БСП
„Димитър Благоев“

 

 Глава 7 от книгата на Мерсия Макдермот „Ален мак самотен. Биография на Димитър Благоев“, ИК „Синева“, София, 2018

Древният град Търново осигурява подходяща и благоприятна обста-новка за ново начало. Два пъти градът е свидетел на исторически събития, които говорят за възраждането на българската държава след явна гибел.

През 1185 г., повече от век и половина, след като България е завладяна от Византия, двамата братя Петър и Асен повдигат бунтовния дух в Търново, като събират народа в новоосветената църква „Свети Димитър“ и му известяват, че чудотворната икона на светеца като по чудо сама е пристигнала от Солун, което означава, че светецът покровител на Солун е прехвърлил своята защита и подкрепа от византийците върху българите. Подходът е психологически перфектен и скоро всички богомолци надават одобрителни възгласи с вярата, че сам Бог ще освободи България и че е дошло време да се вдигне оръжие срещу Византия. По този начин Петър и Асен успяват да възстановят независимостта  на българската държава, както и нейната столица Търново, като прелюдия към две столетия на високи политически и културни постижения, преди да потъне в мрака на османската експанзия. А когато през 1878 г. изгрява нов ден, естествено е Търново да бъде мястото, където представителите на народа ще се съберат, за да изградят възкресената българска държава, изработвайки нейната конституция.

Търново е свързано и с много по-ранен опит за установяване на власт на народа. През 1277 г. един български свинар на име Ивайло вдига успешно селско въстание и през следващата година влиза в Царевград Търново начело на победилата народна армия, оженва се за вдовицата на царя, когото бунтовниците убиват в битка, а самият той е коронясан за „народен цар“. За съжаление, още е рано, твърде рано, за истинска революция. Ивайло вижда короната като върховен източник на власт и оставя икономическата мощ на феодалните владетели непокътната, в резултат на което вместо да живее „щастливо“, той е свален, предаден и убит.

По времето, когато Благоев пристига в древната столица, руините на крепостните стени, дворците и патриаршеската катедрала едва могат да бъдат различени от скалите, върху които се издигат. И все пак Търново е все още и винаги ще бъде най-царският и зрелищно красив сред българските градове поради структурата си и мястото, върху което е построен, вертикални скали и издължени малки полуостровчета, извисяващи се над река Янтра, която лъкатуши като змия и многократно влиза и излиза през живописен пролом сред варовиковите скали.

Търново е основан във времената, когато непристъпността е предимство и когато пропасти и заобиколни пътища означават сигурност. Той е предимно вертикален град; с някои изключения улиците му са по-скоро като редици от стъпала, отколкото пътни артерии, а дори и в по-новите квартали къщите са прилепнали една над друга към скалите като лястовичи гнезда, а условията на живот, макар приятни и живописни, са твърде различни от изискванията на съвременната държава. През последното десетилетие, когато Благоев идва в Търново, градът приема почетното си пенсиониране като столица, давайки предимство на София, която, макар неугледна и далеч по-обикновена, от географска гледна точка е безкрайно по-удобна и е в синхрон с времето.

Той сякаш прави още една стъпка в скитническия си живот, който вече го е водил от Загоричане до Санкт Петербург, и от един временен пост към друг. Всъщност пристигането му в Търново едва ли е по-незначително за България от това на „народния цар“, защото Благоев е далеч по-мъдър от Ивайло и има по-ясно разбиране за това как се правят революции.

Първоначално Благоев преследва идеята си да стане адвокат и се запознава с колега от Македония, който има сходни амбиции. Името му е Трайко Китанчев и с Благоев го свързват твърде много общи неща. Китанчев е роден в село Подмочани, близо до езерото Ресен, но когато баща му, лошо платен наемен овчар, отива в Константинопол, за да опита късмета си като градинар, Китанчев се присъединява към него с надеждата там да получи образование. Много често бедността го принуждава да разнася зеленчуци по улиците на турската столица. В края на краищата и той стига до Русия, където с крайно оскъдния си бюджет все пак успява да завърши гимназия и Юридическия факултет на Московския университет.

След това преподава в различни български училища и през 1884 г. е назначен като инспектор на училищата в района на Търново. Тук той става близък приятел със Стефан Стамболов, който обаче проявява деспотичния си характер. Веднага след като той става министър-председател през 1887 г., Китанчев се превръща в един от най-проницателните му критици, както като бивш приятел, така и като депутат в Народното събрание. Стамболов не закъснява с отмъщението и през 1890 г. Китанчев губи работата си като инспектор по образованието, след което е подложен на различни мъчения и тормоз.

Китанчев и Благоев стават приятели и тъй като и двамата са безработни и имат юридическо образование, решават да се явят на необходимите изпити по право, за да влязат в професията. За съжаление не успяват, но поне в случая на Китанчев има сериозни подозрения за злонамереност от страна на изпитната комисия. През следващата година Китанчев е сполетян от нови злини. В началото на март 1891 г. е направен опит за убийство на Стамболов, докато той се разхожда из София заедно с министъра на финансите Христо Белчев. Куршумът пропуска целта си и жертвата е Белчев, а не Стамболов.

Стамболов отбелязва своето спасение, като превръща убийството на Белчев в извинение за нанасяне на удар върху основните политически опоненти, между които и Трайко Китанчев, който е вкаран в затвора за три години.

Най-важният и плодотворен сред новите контакти на Благоев е приятелството му с Никола Габровски, човек с доста различен произход, който, въпреки него, вярва в социализма и също е уволнен. Габровски е родом от Търново, син на богат търговец, който няма никакви затруднения да плати за дипломирането му в Русия и за следване на право и социални науки в Женева, Швейцария. Със своите демократични традиции и толерантно отношение към всякакви политически теории (в университета в Женева има дори курс по „Капиталът“ на Маркс), тогава тя е Мека за революционната интелигенция от редица по-нелиберални страни, особено от Русия. Габровски се възползва напълно от възможността да чете всевъзможна прогресивна литература и да се среща и да слуша лекции на хора като Плеханов. След завършването си той има желание да замине за Германия, за да продължи образованието си в областта на правото, философията или политическата икономия, но поради смъртта на баща му това става невъзможно и през 1887 г. Габровски решава да се върне в България, за да работи, както сам казва „за общото благо“.

На този етап, въпреки някои познания за марксизма, Габровски все още е силно повлиян от идеите на народничеството и по-специално от теорията на Лавров[1], че движещата сила зад историческото развитие е интелигенцията. Така след периода на работа като съдия в Софийския районен съд, той става учител в Софийската мъжка гимназия и започва да прилага в действие своята убеденост, че е задължение на прогресивната интелигенция „…да се бори със социалното потисничество, да разрушава старите, лишени от съдържание традиции, да протестира срещу всичко, което пречи на нормалното развитие на човешките способности и да разпространява смело и без мисъл за себе си истината за една по-добра социална система“. В училище Габровски използва максимално уроците по история, за да доведе до знанието на своите ученици събития като Френската революция и Парижката комуна. Той събира група млади хора, държавни служители, студенти и ученици от горните класове, с които обсъжда социализма и предвижда да обхване страната с мрежа от образователни общества. Първото сред тях, наречено „Нов живот“, основава в София на Нова година 1889 г. През май „Нов живот“ открива първите вечерни и неделни класове за работници, които получават безплатно обучение в основни умения, като четене и писане. Това са сто и петдесет „ученици“, главно преселници – строителни работници от Македония и град Трън, близо до югозападната граница на Българското княжество.

В допълнение към борбата с неграмотността Габровски разговаря с „учениците“ си върху техните проблеми, като дългия работен ден и ниските заплати, и ги запознава с азбуката на социализма, както самият той го разбира. Габровски излага своите виждания за ролята и задълженията на интелигенцията в брошура, озаглавена „Моралната задача на интелигенцията“, която издава през 1889 г. и в която призовава интелектуалците в цялата страна да създават общества, подобни на „Нов живот“.

Въпреки очевидните слабости от марксистка гледна точка, брошурата има положителен ефект, тъй като при условията, които преобладават в България, единствените възможни разпространители на социалистически идеи   са членове на интелигенцията. Ентусиазираният идеализъм на Габровски, съчетан с неговото добро образование, обща култура и талант на пропагандатор, предизвикват горещ ответ в сърцата на други интелектуалци, израснали с общественополезните традиции на Динката и Славейков, недоволни от съществуващия ред и готови да се хвърлят в новата кауза за свобода и правосъдие. Действията му не се харесват на властите и няколко пъти е принуден да сменя работата си и да се мести от един град в друг. Навсякъде обаче той продължава да разпространява своите възгледи, да  разговаря със съмишленици и да създава образователни кръгове и общества.

До този момент Габровски бързо надраства повечето от мъглявите концепции на народниците и вече се стреми към по-пълно разбиране на научния социализъм. Импулсът за промяна идва от едно негово посещение в Париж през лятото на 1889 г., където го привлича не толкова изложението с неговата сензационна Айфеловата кула, колкото международната социалистическа конференция, открита на 14 юли, годишнината от щурма на Бастилията, която се превръща в Учредителен конгрес на Втория  интернационал. Като гост на Конгреса, Габровски успява да поднови приятелството си с Плеханов и да срещне и слуша изтъкнати представители на социалистическите движения от много европейски страни и САЩ. Най-важният въпрос на Конгреса, който обхваща всички останали теми, е идеологическата борба, водена от марксисткото мнозинство срещу десните опортюнисти, от една страна, и анархистите от друга. Чрез слушането на докладите и дебатите Габровски успява да придобие много по-ясна представа   за това с какво марксизмът се отличава от всички други социалистически теории и защо е по-добър от тях.

В началото на 1891 г. Габровски е уволнен от Пловдивската мъжка гимназия и е преместен в училище в София, в което е задължен да преподава Светото писание. Той не приема да го прави, отказва се и от учителската професия и се връща в родното Търново, за да практикува право като секретар с бившия си ученик Георги Бакалов, който също ще бъде един от водещите социалисти в България. Учил е в Пловдивската гимназия, но е изключен с неколцина други ученици за организирането на протестна стачка срещу отстраняването на любим учител.

По ирония на съдбата, в опита си да накажат и възпрепятстват критиците си, властите несъзнателно подпомагат развитието на социализма в България като събират в едно населено място някои от най-ранните му представители. Още по-силна е тази ирония и поради факта, че това се случва в древната крепост, родния град на Стамболов. Кметът на Търново, също адвокат, който следва модела на министър-председателя, не се колебае да използва тактиката на „силната ръка“ срещу политическите си опоненти. Главните „терористи“ на Габровски са месарите, които продават месо на централния пазар. Когато той минава оттам на път за работа и обратно, те го поздравят с  дюдюкания и ругатни и хвърлят празни тенекии по него, а понякога дори и камъни.

Нищо обаче не може да обезсърчи търновските социалисти, които, вдъхновени и окрилени от своята вяра, че теориите им са научно обосновани и следователно ще триумфират, продължават да ги излагат пред всички, които искат да ги чуят. С течение на времето и Вела създава кръжок в училището, в  което преподава, тогава Благоев и Габровски имат собствени кръжоци от учители, старши ученици, чиновници и неколцина работници, предимно  занаятчии, чираци и калфи. Кръжокът на Благоев се събира в Дряновския хан, близо до центъра на Търново, а Габровски организира сбирките си в неделя следобед край своята вила в семейното лозе накрая на града.

Главната тема на разговорите между Благоев и новия му приятел е свързана с въпроса дали е назрял моментът за създаване на социалистическа партия. С усилията си да изгради мрежа от политически ориентирани кръжоци, с контактите си с основателите на Втория интернационал и постоянната си кореспонденция с отделни социалисти в цяла България, Габровски вече е на път да отговори на този въпрос утвърдително. Благоев се съгласява с него.

През последните четири-пет години социализмът бавно, но сигурно печели почва в България, макар и често в полусистематизирана форма, примесен с народничество и други утопични идеи. Марксистката литература вече е многобройна. Тя става достъпна главно под формата на руски преводи, подготвени от групата „Освобождение на труда“, която също публикува оригинални произведения, като например популяризациите на марксизма на Кауцки и полемичните произведения на Плеханов, насочени срещу народниците. Френски преводи на Маркс и Енгелс, както и копия на органа на Германската социалдемократическа партия (Die Neue Zeit Sozial-Democrat.), също се разпространяват в България.

Важна роля в предлагането и разпространението на марксистката литература играят българските студенти, които учат в чужбина, главно в Цюрих, Женева, Брюксел и Лиеж. През юни 1886 г. учителят социалист Евтим Дабев започва да издава в Габрово седмичен вестник, наречен „Росица“ (име на местна река). Целта му е подобна на тази на „Съвременен показател“, а  около него се формира социалистическа група. В „Росица“ се появява първият български превод на произведение на Карл Маркс, това е серия от извадки от „Наемен труд и капитал“, преведени от самия Дабев.

„Росица“ излиза само няколко месеца, но Дабев продължава с преводите си. През 1890 г. той превежда произведението на Енгелс „Социализъм: наука или утопия“, това е първата книга за научния социализъм, която се появява на български език и историческото ѝ значение се засилва още повече от факта, че предговорът на Дабев към превода съдържа първия публичен призив за разпространение на социализма в България. В този предговор той призовава „мислещата интелигенция“ да приеме посланието на марксизма към вече зараждащата се, но все още слаба, разпръсната и до голяма степен необразована, българска работническа класа и завършва с думите: „Благословен да бъде часът, който вижда началото на тази велика кауза“. Това упование в интелигенцията не е чисто и просто реликва на  народническите нагласи, то е продиктувано и от особените условия, при които работят ранните български социалисти. Българската работническа класа по това време е толкова млада и неразвита, че няма почти никакви собствени организации и признати лидери от работническата класа. Малцина работници са с ниво на образование, необходимо за опознаването на социалистическата литература и затова инициативата трябва да дойде именно от „мислещата интелигенция“.

Трябва да се имат предвид и други съображения. За разлика от Русия, българската интелигенция произлиза в болшинството случаи от хората на труда. Повечето български интелектуалци са деца на селяни или занаятчии и като самия Благоев са се трудили усърдно, за да получат своето образование. Затова е сравнително лесно да постигнат и да намерят общ език с работниците, които се стремят да спечелят като привърженици.

Нещо повече, тяхното послание не е остарялото евангелие на на-родниците към бунтуващите се селяни и провинциалните прединдустриални комуни, то е откровението на Маркс за законите, регулиращи развитието на човешкото общество, както и историческата роля на работническата класа, чието освобождение единствено самите работници могат да постигнат. Тази особеност на историята на социализма в България, а именно, че марксистката мисъл предшества раждането на работническото движение, има едно   предимство, което надделява над всички възникнали проблеми, тъй като от самото начало българската работническа класа е ръководена от марксисти и направлявана от марксистки идеи.

По това време, обаче, главно поради изостаналостта на икономиката, малко българи считат, че социализмът е приложим, а какво остава за желателен, в тяхната страна. Все още се смята, че капитализмът няма да се развие в значителна степен в България или ако това стане, неговата форма ще бъде толкова различна от западния модел, че въпросът за социализма няма да възникне. Тогавашните правителствени и опозиционни вестници са пълни със статии, обсъждащи състоянието на българската икономика и мерките, които трябва да бъдат предприети с оглед на катастрофалната криза, която засяга както занаятите, така и традиционните форми на селското стопанство.

Правителствените вестници изливат океани от мастило по темата за социализма, като твърдят, че той няма почва в България.

В тази ситуация българските социалисти трябва да изяснят собствените си идеи и да покажат на неверниците, че въпреки изоставането си и преобладаващата аграрна икономика, България се различава само количествено, а не качествено от по-напредналите страни, че марксизмът е приложим към българските условия и че със сигурност има основа за социализма в България, точно както във всяка друга страна, достигнала етапа на капиталистическите отношения.

Благоев и Габровски подготвят том с множество статии, озаглавен „Нови времена“, който е отпечатан, но никога не е разпространяван поради спор с издателя Спиро Гулабчев. Последният, син на свещеник от Лерин (сега Флорина) в Гърция, е основател на сиромахомилското движение, което придобива значителна популярност в България през втората половина на 80-те години на ХIХ в., и до голяма степен се основава на идеите на народничеството, които Гулабчев е усвоил като студент в Киев, плюс анархистични елементи, заимствани от Бакунин. Името на организацията е аналогично с това на средновековното движение богомилство (мил на Бога) и означава нещо като „скъп за бедните“ или „грижа за бедните“. Както подсказва името му, привържениците на движението твърдят, че защитават интересите на бедните и призовават интелигенцията да се жертва за народа. Техният политически идеал е вид примитивен комунизъм с неограничена лична свобода и без централизирани органи или институции. Гулабчев се облича аскетично и воюва с всякакви форми на лукс и мода (особено дамска) и дори е срещу висшето образование, което той счита за неморално във време, когато бедните живеят в нищета и невежество.

Сиромахомилското движение успява да спечели значителна подкрепа сред младите и идеалистите не на последно място поради факта, че неговата форма на организация е тайна и конспиративна, а загадката около нея  привлича техния приключенски и романтичен дух. Тайната всъщност е много шум за нищо, тъй като практическата дейност на движението се изчерпва с публикуването на няколко книги, включително превода на романа на Чернишевски „Какво да се прави“, което дори и при диктатурата на Стамболов може да се случи, и то благодарение на общество, което работи открито.

През 1890 г. сиромахомилското движение се изчерпва и някои от онези, които първоначално са привлечени от мистериите на Гулабчев, се обръщат към марксизма. Гулабчев обаче смята за лична собственост сиромахомилската печатарска машина в Русе, въпреки че тя е закупена не само с негови пари, а и със средства, предоставени от бившите му последователи. В началото на 1891 г. той отпечатва българския превод на „Комунистическия манифест“, Гулабчев е склонен да публикува прочутата чуждестранна творба, но в същото време смята, че „Нови времена“ на българските социалисти твърде много прилича на сериозна конкуренция и унищожава цялото издание, преди да могат да го разпространят.

Благоев обаче има втора стрела на лъка си под формата на списание, наречено „Ден“, основано през 1891 г. от социалиста Янко Сакъзов, който учи в няколко чуждестранни университета, включително в Йена, Лайпциг, Тюбинген, Лондон и Париж. Сакъзов наистина кани Благоев да редактира списанието, но той отказва, съгласявайки се единствено да подава статии, в които твърди, че има основа за социализма в България, като влиза в полемика с онези вестници, които сочат обратното и критикува теориите на сиромахомилите, народняците, нихилистите и други немарксистки радикални движения. Благоев уверява своите читатели, че капитализмът определено се развива в България и предупреждава дребната буржоазия за нейната собствена предстояща разруха и превръщането ѝ в пролетариат. Той призовава българските социалисти да обясняват на дребната буржоазия степента, в която нейните интереси съвпадат с тези на работниците и да доказват, че нейното спасение и това на цялото общество се крие в социализма: „Но именно затова нашите социалисти трябва, щото да се заловят за практическа дейност и се идентифицират с обществената класа, чиито интереси трябва да представляват, вместо да се явяват като група идеолози или интелигенция без почва или сила. Нашите социалисти, ако искат да бъдат сериозни обществени активисти, трябва да изоставят общата фразеология за „човечеството и справедливостта“ и неясните утопични цели, и трябва твърдо да стъпят на почвата на класовата война.

Засега практическата дейност на нашите социалисти може да бъде само агитационна, сиреч разпространяване на идеите на научния социализъм, изясняване на социалистическите идеали и средствата, с които ще се постигне тяхното осъществуване, развиване на класовото съзнание в нашето работно население и организация, т.е. обединяване под социалистическото знаме на всички работници у нас, обвързани заедно от социалистическа програма, базирана на принципите на научния социализъм.“[2] Когато тези думи се появяват в печата, Благоев и неговите другари вече са направили първите твърди стъпки към реализирането на своите цели. През пролетта на 1891 г. търновските социалисти решават да поканят социалисти от други градове на конференция, за да обсъдят създаването на социалдемократическа партия в България, а Благоев и Габровски подготвят проектопрограма за разглеждане. Конференцията се провежда по време на Великденските празници в лозето на Габровски и присъстващите представители, най-вероятно не са повече от десетима, са от социалистическите кръгове в Търново, Габрово, Севлиево, Дряново и Казанлък. Те се срещат тайно, за да предотвратят опасността властите да предприемат своеволни действия срещу тях. Истинската работа на конференцията започва едва на втория ден, поради присъствието през първия ден на гости, които са дошли да посетят семейството в неговата селска къща. Тя представлява едноетажна каменна сграда с чардаци, в която участниците се събират вечер. През деня предпочитат да се наслаждават на пролетното слънце и сянката на акациевата горичка.

Основният въпрос за обсъждане е дали те трябва да излязат на открито и да създадат същинска социалдемократическа партия. Благоев и Габровски са на мнение, че трябва и че нищо не може да се спечели, ако характерът ѝ е таен.

Водещият принцип на Габровски е „чистите цели изискват чисти средства“. Той подкрепя възгледа на Благоев, че ако работят открито, социалистите биха могли да отнемат почвата под краката на своите противници: тяхната дейност би била ясна за всички и в по-малка степен ще е застрашена от слухове и изкривяване, а правителството ще има по-малки оправдания за преследването им, отколкото, ако те са едно загадъчно неизвестно общество.

Представителите на Дряново и Габрово са на същото мнение, но Сава Мутафов и Константин Бозвелиев от Севлиево и Казанлък, които първоначално са членове на конспиративното организирано движение на Гулабчев, се противопоставят. Те смятат, че е преждевременно да се създаде редовна социалдемократическа партия и изразяват опасението, че ако излязат на открито, властите биха могли да ги притиснат и по този начин да объркат плановете им и да нарушат работата, която е вече в ход. От уважение към изпълненото със съмнения малцинство, конференцията решава да отложи всяко окончателно решение, докато не се състои втора, по-голяма среща.

Три месеца по-късно представителите на социалистическите кръгове отново се срещат на място, което вече е свещено в българската история – връх Бузлуджа в Стара планина, която образува гръбнака на България и минава по цялата дължина на страната от Сърбия до Черно море. Недалеч на запад е проходът Шипка, в който са водени някои от най-решителните битки на Руско-турската война, а точно под връх Бузлуджа е мястото, където през 1868 г. Хаджи Димитър от Сливен води последното си сражение с турците.

Хаджи Димитър е една от онези безстрашни непокорни души, които в дните преди Левски да започне да разпространява идеята за вътрешна революционна организация, вярват, че България може да бъде освободена от въоръжени групи, създадени в чужбина, чието пристигане ще предизвика масово въстание. Неговата смърт на Бузлуджа вдъхновява Христо Ботев да напише онова, което става най-известно, стихотворение в цялата българска литература, със своето тържествуващо твърдение за Хаджи Димитър „жив е той жив е, там на Балкана“, защото „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Популярността на Хаджи Димитър се увеличава, тя не намалява с течение на времето. Съществува обичай хората от шир и длъж да почитат  паметта му. като правят поклонение на Бузлуджа на 20 юли (нов стил, 2 август).

Датата съвпада с Илинден, с празника на Св. Илия, който след по-кръстването на българите в християнството поема много от качествата на Перун, бога гръмовержец и главно божество на езическите вярвания. Илинден е голям църковен и народен празник, а хората в цяла България празнуват по различни начини, като посещават църквата или параклиса, посветени на Св. Илия, събират се заедно, пеят и танцуват, ядат приготвено съвместно ритуално ястие, наречено курбан (жертва). Хаджи Димитър всъщност е убит на 18 юли, а честването на смъртта му по всяка вероятност е прехвърлено на Илинден, така че повече хора да са свободни и да присъстват в момент, когато жътвата е в пълен ход.

Социалистите планират втората среща да съвпадне с честването на смъртта на Хаджи Димитър, тъй като след опита за убийство на Стамболов през март 1891 г. политическите събирания са забранени, а при тайна среща в случай на провал ги застрашават съдебни обвинения за „антидържавни дейности“. Затова е решено, че представителите трябва да се отправят открито към Бузлуджа, сякаш те са просто една група от патриоти, които празнуват и водят дискусиите си на открито, като излетници сред природата. И наистина планът работи перфектно. Никой не вижда нищо подозрително или неприлично в групата млади мъже, които водят сериозен разговор в лагера си на стотина метра от мястото, където загива Хаджи Димитър, утешаван и облекчаван в романтичното въображение на Ботев от орлица, която му пази сянка, вълк, който ближе лютите му рани, самодиви, които го превръзват с билки и отнасят предсмъртния му завет до неговия заловен другар.

Тук, на върха на планината, под греещите звезди и горещото августовско слънце, много нишки от българската история и традиция се събират в едно събитие, което е и време за прибиране на реколтата, и време за сеитба – това е краят на една епоха и начало на следваща. Излетът под буковите дървета всъщност е учредителният конгрес на Българската социалдемократическа партия, която с различни промени в името ще поддържа непробиваема марксистката традиция повече от сто години.

Някои от участниците в Конгреса на Бузлуджа, включително самият Благоев, се изкачват в планината на 19 юли и прекарват нощта около лагерния огън. Други, които не са любители на туризма, се присъединяват към тях рано на следващата сутрин. Според самия Благоев, участниците не са официално избрани делегати, а са редица видни социалисти, главно от Търново, Казанлък, Стара Загора, Габрово, Дряново и Севлиево, а някои от тях са придружени от членове на социалистическите групи, които представляват. Проведена е сравнително кратка дискусия, защото почвата е добре подготвена и проблемите са съвсем ясни за всички.

След разговорите в лозето Благоев и Габровски преглеждат и променят проекта на партийната програма и статута, копия са изпратени предварително  до всички групи. Програмата, която заимства от програмите на белгийските и френските социалистически партии, започва с изложение на основните моменти на историческия материализъм и по-специално на природата на капиталистическото производство и начина, по който то подготвя пътя за социализма. Като твърди, че и България вече е на път към капитализма, програмата призова социалистите да се обединят в една политическа партия, наречена Българска социалдемократическа партия, чиято задача е да подготви работниците за идващата радикална промяна към социализъм.

Крайната цел на партията е описана като обществена собственост върху средствата за производство, включително земята; децентрализация на държавата и нейното превръщане във федерален съюз на общините на производителите (тази точка е заимствана от програмата на френските социалисти); социално и политическо равенство между половете и предоставяне на пълно, свободно, научнообосновано обществено образование за децата от двата пола.

Тъй като повечето от тези цели не могат да бъдат постигнати в близко бъдеще, партията има и „минимална“ програма с по-лесно осъществими  искания, включващи пълна свобода на словото и съвестта; премахване на цензурата над пресата, смъртното наказание и оковите за осъдените; общо избирателно право за мъжете и жените на възраст над 21 години; по-голямо участие на обществеността в предложенията за приемане или отхвърляне на законодателството и в решаването на въпроси на войната и мира; въвеждане на закони за защита на труда в предприятията; законодателство, предназначено да защитава наемните работници; премахване на десятъците и косвените данъци, които да бъдат заменени с единен прогресивен данък върху доходите; откриване на държавни магазини за продажба на селскостопански и промишлени стоки; прехвърляне на държавни земи на селскостопански кооперации за обработване с обществени машини; ремонт на затворите и създаване на училища и семинари в тях; осигуряване на по-добри пътища и междуселски пощенски и телеграфни услуги; по-добро улично осветление в градовете; предоставяне на общински бани, перални и подходящи за старите, незрящите, психично болните и т.н. институции и накрая всички избрани представители както на местно, така и на национално равнище, да бъдат отговорни пред своите избиратели и да подлежат на подменяне, ако не успеят да изпълнят инструкциите на тези, които са гласували за тях.

Уставът на партията гласи: „Всяко лице, независимо от пола си, може да бъде член на партията, при условие че: 1) приема програмата и тактиката на партията; 2) се ангажира да популяризира тази програма и да действа в унисон с останалите членове на партията и 3) да плаща месечна доброволна вноска в касата на местната група. „Новите членове трябва да бъдат предложени от лице, което вече е член и да бъдат одобрени от местната група. Тези, които се отклоняват от програмата и тактиката на партията и започват да работят срещу интересите ѝ, трябва да бъдат изгонени от нейните редици.“

Управителният орган на партията, известен като Генералния съвет, по модела на Първия интернационал, се състои от петима души, избрани от национален конгрес за тригодишен мандат, които решават помежду си кой за какво ще отговаря. Те са задължени да изпълняват решенията на Националния конгрес и могат да бъдат заменени по всяко време, ако Партията сметне за необходимо.

По време на обсъжданията по Програмата отново се изразяват опасения, че е преждевременно да се създаде партия и че излизането на открито може да навреди на разпространението на социалистическите идеи в България. От името на севлиевската група Сава Мутафов твърди, че ако приемат търновските предложения, българските социалисти ще налапат по-голям залък, отколкото могат да сдъвчат. Той представя алтернативна програма, изготвена от студентския кръг на социалистите в Женева, според която социалистите трябва да продължат да ограничават своята дейност, като разпространяват своите възгледи чрез посредничеството на полутайни общества, без да създават партия или да се борят открито за минималните изисквания, формулирани от Благоев и Габровски.

За аргументите на Мутафов в подкрепа на неговото предложение Благоев пише по-късно, че те са „толкова неясни и неопределени, колкото са и кратки“. Другите участници също са неудовлетворени от призива на Мутафов за предпазливост и когато е взето окончателното решение, предложението за създаване на Българска социалдемократическа партия с максимална и минимална програма, то е прието с дванадесет гласа срещу три. Този път представителите на Казанлък, които се колебаят по време на Търновската конференция, гласуват за предложението и само двамата представители от Севлиево гласуват против. Всъщност това е Мутафов, който има два гласа, единият за него самия и вторият е от името на Женевския кръг.

След това Конгресът обсъжда някои практически мерки за попу-ляризиране на партията и нейните идеи сред широката общественост и решава да издава Социалдемократическа библиотека, чийто първи том ще бъде последната работа на Благоев „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“ Също така е взето решение за печатане на вестник, но тъй като организирането няма да е бързо, е договорено временното използване на „Ден“ на Янко Сакъзов. Конгресът се разграничава от сиромахомилските и анархистичните идеи на Гулабчев и категорично осъжда присвояването на печатарската преса, закупена с общи средства на групата.

„На 20 юли по обед, доволни от извършеното в Бузлуджанския конгрес, със сияющи лица от съзнанието, че в този ден под вековните букове на стария Балкан туриха основите на „социалдемократическата партия“ в България, южнобългарските и северобългарските конгресисти стиснаха горещо ръцете си с пожелания за смела и енергична обща дейност в името на великия идеал, който ги съединява, и с радостно виждане в следния конгрес се разделиха.“[3]

Така Благоев описва края на историческия конгрес. След това започва период на напрегната работа в подготовка за публичното обявяване на съществуването на партията, което трябва да стане навреме, за да се свика следващият конгрес. Договорено е Генералният съвет на партията да е със седалище в Търново и че търновската група трябва да се разглежда като централна, тъй като и Благоев, и Габровски са избрани в Общия съвет и в редакционната колегия на Социалдемократическа библиотека.

Благоев благодарение на своя опит и ерудиция става водещ теоретик на партията, пише книги и статии, разясняващи и защитаващи нейната политика, а Габровски изпълнява задълженията на организатор и секретар и с огромна енергия води кореспонденцията с другите групи и извършва по-голямата част от практическата работа, свързана с издаването на Социалдемократическа библиотека. През периода 1891‒1893 г. са публикувани петнадесет заглавия, сред които „Класовата война във Франция. 1870‒1871“ на Маркс с предговора на Енгелс към третото немско издание, „Жената и социализмът“ на Август Бебел[4] и различни творби на Плеханов, Жул Гед[5], Питър Акселрод, Пол Лафараг[6], Симон Дикщайн, Вилхелм Либкнехт[7] и на самия Благоев.

Несъмнено най-важната книга от българска гледна точка е първата публикация на Библиотеката „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“ на Благоев, която е първата оригинална марксистка творба, написана от българин. Както се посочва в заглавието, първата част се състои от много ясно и достъпно обяснение на това, което се има предвид относно социализма, как научният социализъм се различава от утопичните мечти за справедливо общество, т.е. откритието на Маркс за законите, регулиращи развитието на човешкото общество, ролята на класовата борба, относно произхода на класите, характера на производството при примитивния комунизъм, феодализма и капитализма, както и естественият ход на съвременното общество към социализъм. Във втората част с факти, цифри и анализи се доказва, че капитализмът вече е узрял в България и че там, където има капитализъм, след него върви социализмът. В заключителната глава Благоев разглежда накратко някои погрешни схващания за социализма и социалистите, напр., че социалистите не са патриоти, че искат да покварят младите и да подкопаят устоите на брака, семейството и религията. Благоев отхвърля тези обвинения като несъстоятелни и отрича, че социалдемократите проповядват омраза към богатите: „Българските социалдемократи са най-далече от такова обвинение, защото те признават, че централизирането на капиталите е естествен плод на развитието, че капиталистите не са отговорни за обективния вървеж на историята. Те са отговорни само дотолкова, доколкото съзнателно пречат, за да се развие съзнание у работниците като обществена класа, и доколкото те олицетворяват назадъка и пречат на напредъка.“[8]

Характерно както за програмата, приета на Конгреса на Бузлуджа, така и за „Що е социализъм…“ е, че малко се говори за средствата, чрез които трябва да се постигне социализмът и че е наблегнато силно върху стремежа за ненасилствена законна дейност. Това не означава, че Благоев не познава такива аспекти на учението на Маркс като диктатура на пролетариата или че вярва в ненасилствената еволюция към социализма без сблъсъци или катаклизми.

Напротив, в статия, публикувана в литературното списание „Деница“ през есента на 1891 г., той специално защитава революцията като средство, чрез което потиснатите могат да постигнат свобода, справедливост, социална и икономическа равнопоставеност и заявява, че не са революционерите тези, които желаят или са отговорни за насилието и кръвопролитията, свързани с революцията, а класата на експлоататорите, която се противопоставя на справедливите искания на хората.

Предпочитанието му към мирна и легална дейност възниква от оценката му за условията, при които младата социалдемократическа партия ще трябва да работи в България. Тъй като работническата класа все още не е развита икономически и политически, революцията, в каквато и да е форма, в крайна сметка все още е твърде далечна и неизбежно ще бъде предшествана от дълъг еволюционен период, през който социалдемократите ще трябва да развият широка програма за образование, публичност и организация, които могат добре да се извършват открито и законно в контекста на нормалния политически живот на страната.

Освен това изискването за мирна, открита и законна дейност „би помогнало да се разграничи научният социализъм на социалдемократите от шарлатанските прийоми на конкурентите анархисти, нихилисти и сиромахомили, чийто инвентар включва тайнственост, конспирация и тероризъм. Самият факт, че правителството на Стамболов е склонно да прегазва грубо всяка опозиция, кара социалдемократите още по-решително да работят открито, за да демонстрират, че нямат какво да крият и че тяхното послание далеч не е зловещ заговор за корумпиране на обществото, а всъщност е наука, процъфтяваща от светлина и въздух, от общественото внимание и дебатите“.

„Що е социализъм…“ завършва със следните думи, които отразяват предговора на Дабев към „Социализмът: наука и утопия“ на Енгелс: „Нека бъде благословен часът, в който нашите социалисти са почнали съзнателно да работят за разпространението на научния социализъм у нас. Науката и естествените закони на историческото развитие са нашите верни и непобедими съюзници, те са нашата сила, в тях е изворът на нашата вяра и енергия…“[9]

 

ЧУДЕСНО ПОСТИЖЕНИЕ

За мен като социалист и биограф на Димитър Благоев това, че неговото „Ново време“ продължава да излиза, е повод за радост и оптимизъм.

За всяко периодично издание да продължи да съществува вече 120 години, е забележително постижение. А за социалистическо такова, да успее да издържи през добри и лоши времена, е наистина чудесно постижение.

По случай този достолепен юбилей отправям моите поздравления и най-сърдечни пожелания към всички, свързани с „Ново време“. Нека още дълго време „Ново време“ продължи да информира и вдъхновява все по-голям брой читатели и да изпълнява мисията, завещана от неговия основател.

 

Мерсия Макдермот

Поздравление по случай сто и двадесетата
годишнина на сп. „Ново време“,
сп. „Ново време“,брой 7-8, ноември-декември 2017

 

 

 

ДА ЖИВЕЕ СОЦИАЛИЗМЪТ!

Драги другарки и другари,

Искам от все сърце да Ви благодаря за тази висока награда, за тази голяма, съвсем неочаквана чест.

Точно по това време преди 70 години бях в България за пръв път като член на британската младежка бригада „Майор Франк Томпсън“. Ние участвахме в строителството на големия язовир близо до с. Копринка. За мен върховният момент на онова първо пребиваване в България беше нашата среща с Георги Димитров в двореца „Евксиноград“. С него прекарахме цели два часа и на прощаване ние му дадохме обещание, че няма да забравим България.

Моите книги представляват изпълнение на онова обещание, дадено на Георги Димитров лично преди толкова много години. Тогава дойдох в България да участвам в строежа на социализма. Биографията на Димитър Благоев написах първо за английските социалисти, те да го вземат като пример, да се учат от него. И днес, ако с тази книга аз мога да допринеса нещичко за делото на Дядо Благоев в България, аз ще бъда безкрайно щастлива.

Още веднъж Ви благодаря.

Да живее социализмът!

28 юли 2018

Мерсия Макдермот

Обръщение към участниците в Националния
събор на БСП „Бузлуджа 2018“, по повод
на присъдената ѝ награда на НС на БСП
„Димитър Благоев“


[1] Пьотр Лаврович Лавров (1823-1901) руски социолог, философ, публицист, революционер и историк. Един от идеолозите на народничеството. (Бел. прев.)

[2]„Ден“, том 7-8, юли и август 1891. Вж. също Д. Благоев, том 1, с. 435. (Бел. авт.)

[3] Д. Благоев, том 11, с. 138. (Бел. авт.)

[4] Август Бебел (1840-1913), деец на германското и международното работническо движение, член на Първия интернационал, един от основателите на Германската социалдемократическа партия и на Втория интернационал. (Бел. прев.)

[5] Жул Гед (1845-1922), френски политик, един от създателите на Френската работническа партия. (Бел. прев.)

[6] Пол Лафарг (1842-1911), френски икономист, политически деятел, теоретик на марксизма. Зет на К. Маркс. (Бел. прев.)

[7] Вилхелм Либкнехт (1826-1900), немски революционер и политически деятел на социалдемокрацията. (Бел. прев.)

[8] „Що е социализъм…“ Д. Благоев, том 1. с. 528. (Бел. авт.)

[9] Д. Благоев, том 1, 531-532. (Бел. авт.)

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук