КОНСТИТУЦИЯТА ОТ 1991 Г.: МИТОВЕ И РЕАЛНОСТ

0
462

 Проф. д-р Пенчо Пенев е юрист и политик.  Дългогодишен съдия и адвокат. Бил е министър на вътрешните работи и министър на правосъдието, народен представител в Седмото Велико народно събрание, член на Конституционния съд, директор на Националния институт на правосъдието. От 1978 г. е хоноруван преподавател, а от 2013 г. – професор по конституционно право в НИП и в Русенския университет „Ангел Кънчев“. Автор е на множество статии, доклади, студии и книги по гражданско и конституционно право и на три стихосбирки.

 

 30 години след приемането и влизането в сила на действащата Конституция има възможност и необходимост от общ поглед върху процеса на нейното приложение, възникналите проблеми, направените изменения и допълнения. Не е преставала научната, публицистичната и политическата дискусия върху редица конституционни решения. Отново и отново, най-често ‒ като политически постулат, изригва идеята дори за нова конституция.

Най-много внимание е посветено на конституционните решения за съдебната власт[1]. На тази материя бяха посветени и преобладаващата част от направените изменения и допълнения. Тези промени най-често бяха мотивирани от критиката за състоянието и действието на нашата съдебна власт от страна на Европейския съюз, Съвета на Европа и Венецианската комисия за демокрация чрез право. Но това не сложи край на критичността. Адресираното до всички държави членки на Европейския съюз изискване за гаранции на принципа за господство на правото с не по-малка сила се отнася и до България.

I. ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ
НА КОНСТИТУЦИЯТА ОТ 1991 г.

1. Общ поглед

Действащата Конституция бе приета в сложно историческо време, когато държавата излизаше от 45-годишен период на авторитарно еднопартийно управление. Промените в Конституцията от 1971 г., осъществени от 26-ото Обикновено народно събрание през 1990 г., позволиха изборите за ВНС да се проведат свободно и демократично при условията на политически плурализъм. Съставът на ВНС, характеризиран като най-качествения сред българските легислатури след 1990 г., се оказа на висотата на възложената му историческа мисия и за една година успя да приеме една демократична, европейска по дух конституция. Въпреки очевидните ѝ качества, още от първия ден на нейното съществуване, та чак досега, тази конституция е съпроводена от спекулативни съждения и коментари, привиждат се дълбоко заложени в съдържанието ѝ капани, търсят се родилни петна, изобщо създава се тягостна митология с крайна цел нейното дискредитиране. Историческата справедливост изисква спекулативно внушаваната негативна митология да бъде опровергавана.

Първият мит е, че Седмото Велико народно събрание е свикано и използвано от отиващата си БКП, за да укрепи позициите си. Всъщност ВНС не е изобретение на преломното време, още по-малко на комунистическата партия. То е своеобразно учредително събрание, съществуващо в условията на действаща държавност, когато обективните исторически условия налагат преформулиране (преучредяване) на държавата, нейните основни начала и принципи, органната ѝ систева, каталога и гарантирането на основните права. ВНС е историческа традиция за Третата българска държава, учредена с Търновската конституция и затова свиканото през юни 1990 г. ВНС е седмо поред. На Кръглата маса, този своеобразен политически конвент, се реши да се свика ВНС за изработване на нова, демократична конституция. Идеята за това бе не на БКП (БСП), а на СДС. И това бе правилната идея, приета с консенсус.

Вторият мит поддържа, че ВНС е целяло забавянето на прехода, защото се е отклонила обществената и политическата енергия от приемането на неотложни икономически и политически закони. Истината е, че по онова време в България имаше полюсно разположение на политическата енергия, че без бързото приемане на нов основен закон, който да я канализира, преходът щеше да бъде взривен. Възможността ВНС да действа и като Обикновено народно събрание доведе до приемането на такива закони като: Закона за политическите партии, Закона за сдруженията, митингите и демонстрациите, Закона за имената на българските граждани, Закона за избор на ВНС, нов Избирателен закон. ВНС започна работа и по важните икономически закони: Търговския закон, законите за защита на конкуренцията, за банките и кредитното дело, за застраховането, за Сметната палата, за държавния служител и пр. С две думи, през този период се поставиха и основите на икономическите и политическите реформи и този процес не беше забавен от приемането на Конституцията.  Напротив, тя самата даваше стабилна и основополагаща регулация на новото обществено-политическо и икономическо устройство на държавата. Друг е въпросът, че последва нестабилен период и вместо необходимото надграждане, изпълнителната власт се зае с разграждане и ликвидация, чиито резултати са печално известни.

Третият мит вижда заложен капан в необходимостта за най-съществените конституционни промени да се свиква ВНС, което би  затруднило всяко бъдещо усъвършенстване на основния закон. Тъкмо обратното. ВНС беше предвидено като гарант срещу всеки опит чрез лесна промяна в Конституцията да се осъществи реставрация. Това бе най-голямата гаранция за необратимостта на процесите. Да се гарантират срещу конюнктурни инициативи промени във формата на държавно устройство и формата на държавно управление, както и в основните права, каква по-сигурна защита на стабилността и необратимостта на демократичната държавност?

Четвъртият мит е свързан с твърдението, че конституцията е плод на временен, конюнктурен компромис, а новите времена изискват да се приеме конституция в съответствие с най-добрите европейски образци. Това твърдение е повече от несъстоятелно. За целите на изработване на конституцията беше издаден сборник с преводи на конституциите на най-развитите държави, работата на конституционната комисия се опираше и на официално депозирани 16 конституционни проекта. Без съмнение във всички конституционни дебати присъстваха и бяха оползотворени най-добрите конституционни решения.

Както всяка конституция, и нашата не е съвършена, има недостатъчно яснота по някои понятия, има дефицити, които попречиха да се предотвратят последвалите негативни действия, най-вече в областта на икономиката. Оценявайки качествата на Конституцията от 1991 г., неизменно и не без основание се сочи един неин недостатък ‒ лошото формулиране на съдебната власт. Тази оценка не е съвсем точна. Макар че материята за съдебната власт не бе много добре формулирана, приетата конституционна регламентация можеше да свърши много по-добра работа, ако по нея бе установена правилна и демократична парламентарна практика, например при номинирането на членовете на парламентарната квота в институциите. Неслучайно, именно в тази част беше направена впоследствие най-радикалната промяна.

 2. Промени в Конституцията от 1991 г. или нова Конституция?

Конституцията е динамична система и бъдещи промени в нея са не само желателни, те понякога са задължителни. Преблемът е за какво, кога и как да бъдат направени тези промени. В обществената дискусия се предлагат и промени, които изискват приемането на нова Конституция, 

По мое дълбоко убеждение, единствената хипотеза, която изисква приемането на нова Конституция, е при промяна на формата на държавно управление, при която трябва да се преформулират най-важните съотношения между властите. Това ще е налице, ако се възприеме конституционният модел на президентска или полупрезидентска  република. При такава форма президентът ще има по-големи правомощия и по отношение на законодателната власт (право да разпуска парламента при определени в Конституцията условия), и по отношение на изпълнителната власт (предлата министър-председателя да ръководи заседания на Министерския съвет, може да предизвика оставка на правителството и пр). Застъпващите необходимостта от такава промяна във формата на управление използват следните аргументи: властта се съсредоточава в един главен център и това ограничава възможностите за политически и партийни задкулисни уговорки, както и на влиянието на извънполитическите фактори, измества се центърът на упражняване на изпълнителната власт, която няма да е така пряко зависима от парламента и пр.

Отрицателните доводи са повече и по-убедителни: негативният исторически опит от авторитарните периоди в ръководството на българската държава, откриване път към еднопартийна и еднолична власт, което означава и отслабване на влиянието на политическите партии и гражданските сдружения, практически безалтернативно управление, намалена роля на парламента и на неговите възможности да отстрани президента, тъй като ще доминира парламентарно мнозинство, обвързано с президента и пр. Всички тези доводи не означават оспорване или отхвърляне на демократизма на президентската форма на управление в държавите с развита демокрация и стабилно разделение на властите. Към това трябва да се прибави и необходимостта от определено равнище на демократична политическа култура, постигната в продължителна, често заредена с противоречия практика. Неслучайно опитът на някои латиноамерикански страни да копират президентската форма на управление на САЩ най-често води до нестабилност, неконституционни средства за смяна на властта и дори до граждански сблъсъци.

Мисля, че проблемът на България не е формата на държавно управление, а отклоненията и дефицитите в управлението на държавата в стриктно съответствие с конституционно определената форма на парламентарно управление. Преодоляването на отклоненията в интерес на успешна и истинска демократична парламентарна практика минава през формирането на здрава и жизнеспособна политическа основа ‒ партии с обществено признато и модерно лидерство, еманципация от икономически и други фактори, утвърждаване на нов морал в политиката, зрялост и сила на гражданското общество. За това е необходимо историческо време, грешка би било да променим посоките, когато може би най-мъчителната част от прехода е премината, а чашата от горчивия опит е почти изпита.

Всички останали предложения, които се появиха в обществената дискусия, не изискват приемането на нова конституция. Това е така, защото съдържанието ѝ реално отговаря на всички модерни стандарти и изисквания за демократичност. Това се отнася и до основните принципи, и до комплекса от права и свободи, и до правомощията, баланса и разделението на властите. Дори главата „Съдебна власт“, която трябва да бъде променена, не изисква такава дълбока и радикална промяна. Просто моделът трябва да бъде довършен след направените изменения и допълнения именно в тази част на конституцията.

Следователно, свикването на Велико народно събрание за целите на приемане на изцяло нова конституция не е мотивирано нито от историческия момент, нито от потребностите на нашето икономическо, социално и политическо развитие. Пред тази идея има и комплекс от юридически и политически препятствия. От юридическа гледна точка единият проблем е свързан с характера, функциите и мандата на правителството, което ще трябва да излъчи ВНС, а другият – с тълкуването на термина „неотложен случай“ в хипотезата на чл.162, ал.2, за условията, при които ВНС може да изпълнява и функции на обикновено Народно събрание. Без да се отива в подробности по тези и някои други юридически препятствия, трябва да се изтъкнат най-вече политическите проблеми. За да се осъществи успешно идеята за ВНС е необходимо широко и устойчиво политическо съгласие. То трябва да обхване политическите сили, които могат да формират на изборите за ВНС не по-малко от 2/3 от депутатския корпус. Задачата се усложнява, защото решението за определяне на дневния ред на ВНС се взема от една конфигурация на квалифицирано мнозинство в обикновеното Народно събрание, а реализацията на този дневен ред трябва да стане от друга конфигурация на квалифицирано мнозинство в новоизбраното Велико народно събрание. Превеждането на политическия консенсус от ОНС към ВНС по мое виждане не може да стане другояче освен чрез подписване на подробно политическо споразумение от основните политически сили. Без такова ясно и открито пред обществото и българските избиратели споразумение всяка идея за ВНС е авантюра с тежки последици за държавността и функционирането на политическата система.

II. НОВИТЕ КОНСТИТУЦИОННИ РЕШЕНИЯ
И НЕОБХОДИМИТЕ КОНСТИТУЦИОННИ ПРОМЕНИ
В СЪДЕБНАТА ВЛАСТ

1. Дебатите върху организацията и принципите на съдебната власт при изработването на Конституцията от 1991 г.

 Материята за съдебната власт беше обсъждана най-подробно, често ‒ разгорещено, и в конституционната комисия, и на пленарните заседания на ВНС. По много причини. От една страна, в представените 16 проекта за Конституция се съдържаха често изцяло различни решения. Така например, в проекта на БСП присъстваше Висш съдебен съвет като ръководен орган на съдебната система, а в проекта на БЗНС „Н.Петков“ се предлагаше ВСС да бъде към Министерството на правосъдието; различия имаше и по въпроса за числеността, начина на избиране, обхвата на правомощията и пр. В Конституционната комисия и по-специално в подкомисията за съдебната власт беше предоставена подробна сравнителноправна справка за съществуващите европейски модели на съдебната власт, което още повече разширяваше вариантите за избор на решение. Официално подкомисията изиска становища от всички ведомства, които имат отношения със съдебната власт.

Дискусиите върху този раздел на Конституцията условно могат да се систематизират в четири групи.

Първата група проблеми включваше основните начала, независимостта на съдебната власт, особените юрисдикции, административното правосъдие, специализираните и извънредните съдилища. Нямаше съществени различия по статута на съдебната власт като „трета“ власт в системата на разделените власти, по смисъла и предназначението на правосъдието, по основополагащите принципи на наказателното правосъдие, по гаранциите за независимостта на съдебната влалст (в т.ч. и чрез самостоятелност на бюджета), по забраната на извънредните съдилища и пр. Възприета беше идеята за създаване на Върховен административен съд като гаранция за спазване на правата на гражданите и срещу бюрократичния произвол на изпълнителната власт.

Втората група проблеми се отнасяше до структурата и звената на съдебната власт, в т.ч. мястото на Прокуратурата и Следствието. Тук най-сериозната дискусия се разгоря по въпроса дали и под каква форма Прокуратурата да бъде включена в обхвата на съдебната власт. Сблъскаха се две противоположни становища. Едното поддържаше, че съдебната власт трябва да бъде единна, като основната институция, която осъществява правосъдие, е съдът, но Прокуратурата и Следствието организационно да бъдат прикрепени към съответните съдебни звена, независимо от тяхната самостоятелност. Тази гледна точка беше подложена на най-сериозна критика. Критично бе отношението и на изразилите мнение по въпроса европейски партньори, централно място в което заемаше категоричното изискване, следствието да се извади от МВР поради наследения тоталитарен характер на министерството. Това до голяма степен предреши дискусията за мястото на следствието, но остави открит проблема за Прокуратурата. Любопитно е, че доста по-късно, когато трябваше да ни приемат в Европейския съюз, получихме препоръки в обратен смисъл ‒ какво прави следствието в съдебната власт, мястото му е в изпълнителната. Тогава на ръба на противоконституционността отново бе върната по-голяма част от разследването под егидата на МВР.

Третата група проблеми са отнасяха до статута на магистратите ‒ несменяемост, изборност или назначаване. Най-продължителни дебати станаха по статута на несменяемост. Всеобщо бе мнението, че несменяемостта е една от най-важните предпоставки на съдийската и прокурорската независимост. Различията се отнасяха само относно начините и сроковете за установяването ѝ, при което се обсъждаха различни варианти. Спорове имаше и по въпроса за назначаващия орган ‒ ролята на президента и министъра на правосъдието, срока на мандатите, обхвата на имунитета.

Четвъртият кръг въпроси бе съсредоточен около ръководството на системата. По този въпрос станаха най-продължителните дебати в конституционната комисия. В различните проекти се съдържаха различни решения. Но все пак, мнозинството от проектите предвиждаха създаване на самостоятелен кадрови орган на системата ‒ Висш съдебен съвет.

Като обобщение по този въпрос може да се каже следното. Няма никакво съмнение относно добросъвестността и добронамереността на всички, които представиха свои проекти (цялостни или само за съдебната власт). Нямаше задкулисие и конспирации. Обсъжданията се проведоха по един напълно демократичен и открит начин. Постигна се съгласие по всички основни въпроси и бе възприета уредба, която принципно отговаря на съвременните изисквания на модерния конституционализъм.

За съжаление, допуснаха се и някои съществени пропуски и грешки в регламентацията на ВСС като орган за ръководство на системата, като най-съществените бяха тези за начина на избор, квотите, мандата и пр. Решението по тези въпроси не бе съобразено със спецификата на двете основни звена на магистратурата ‒ съдии и прокурори. Неслучайно, именно в материята за съдебната власт бяха приети най-съществените конституционни изменения и допълнения: за основанията за освобождаване от длъжност, за необходимия срок при придобиване на несменяемост, за имунитета и пр. Третата поправка от 2006 г. бе насочена главно към по-доброто формулиране на ролята на Прокуратурата. Четвъртата (от 2007 г.) целеше институционално  дефиниране и укрепване на ВСС.

Неправилно е становището, че промените в съдебната система са започнали едва с прриемането на новата Конституция от 1991 г. Бързи, решителни и жизненоважни промени започнаха веднага, още от началото на 1990 г. Решенията на Националната кръгла маса (3 януари – 15 май 1990 г.)  осигуриха бързина на процеса на деполитизация на системата, прие се още тогава, че съдиите и прокурорите не могат да членуват в политически партии. Първото правителство на Андрей Луканов зае позиция за бързи и ефективни мерки за реабилитиране на авторитета на съдебната власт чрез укрепване на кадровия състав, подобряване на заплащането и на материалните условия за работа.

През целия период 1990 ‒ 1991 г. промените в правосъдието получиха силна международна подкрепа от демократичните правителства в Европа и САЩ, както и от авторитетни международни организации, на първо място от Съвета на Европа.

Програмното правителство на Димитър Попов продължи обновлението. За първите две демократични години упражняващите съдебната власт съдии, прокурори и следователи успяха да добият самочувствие и да предприемат радикални действия за демократизиране на системата. След приемането на новата конституция започна и необходимото законодателно обновление. За съжаление, точно тогава, и по моя преценка напълно неоправдано и незаслужено, през 1992 г. на системата бе нанесен тежък удар. Отстранени бяха общо над 600 съдии, прокурори и следователи. В това отношение няма достоверни данни на статистиката, още повече че много магистрати бяха принудени да напуснат „доброволно“ позициите си. Но това е друга тема и по нея, надявам се, някой ден историците ще поднесат истината и отраженията на тази репресия срещу стотици професионалисти.

 2. Изцяло нов или довършване на възприетия модел на съдебната власт? Мястото на Прокуратурата

 Известно е, че според някои от класиците на учението за разделението на властите, съдебната власт не е истинска власт. Тя не разполага със свой собствен властнически апарат и не управлява в класическия смисъл на думата, доколкото не разпорежда и не задължава по свое усмотрение съобразно разрешена от закона целесъобразност. Признаването ѝ за „власт“ преминава през дълбоко, включително конституционно осмисляне на функциите и значението ѝ.

Съвършената съдебна система трябва да е независима, високопрофесионална и отговорна ‒ морално и пред закона. Звучи прекрасно, но как се постига? Няма нито лесен, още по-малко универсален отговор. Съдебната система в една държава се изгражда бавно. Държавната регулация трябва да отговаря на общоприетите демократични ценности и стандарти в областта на правосъдието. Когато обществото и държавата са възприели и въвели тези стандарти в живота на нацията, еволюцията, приспособяването на съдебната система към тях също е постепенно и неусетно. Друго е, когато дълги години моделът е бил подчинен на една недемократична ценностна система. Тогава алтернативата е бърза и радикална промяна и нов модел, което стана с Конституцията от 1991 г.

България възприе най-разпространения модел на съдебна власт в демократична Европа. Създаването на Висш съдебен съвет идваше не само от редица развити парламентарни държави, но и от собствения ни, макар и частичен опит, в някои моменти от действието на Търновската конституция. Допуснатите при създаването на този модел колебания, грешки и дефицити вече бяха посочени. В хода на актуалната дискусия се чуха интересни предложения, някои от тях радикални, за съществена или дори за цялостна промяна в устройството на съдебната власт. Ще се опитам да изложа своите съображения по принципния въпрос ‒ за нов модел или за довършване и усъвършенстване на сегашния конституционен модел.

Моделът на съдебната власт в развитите правови държави най-често се опира не само върху някои общовалидни принципи, но и върху собствената традиция. Ако се опитаме да обобщим нашия собствен опит, в исторически план съдът и Прокуратурата в България се разглеждат като две подсистеми, свързани с правосъдието. Водещата правосъдна функция на съда е по-силно подчертана в уредбата на съдебната власт преди 9.09.1944 г. На Прокуратурата там се отрежда спомагателна спрямо правосъдието функция. Това се отразява на структурата и статута ѝ. И все пак статутните разлики са малки. В Конституцията от 1971 г. се демонстрира една основополагаща идея за общност, но на практика се изграждат две самостоятелни подсистеми, с различен режим на организация и управление. Конституцията от 1991 г. не възприе предложения от съдийската общност и Министерството на правосъдието модел на прокурори към съдилищата, който стоеше по-близо до следосвобожденския модел. Прие се, че Прокуратурата трябва да се инкорпорира в съдебната власт със структура и организация, по-близо до решението в Конституцията от 1971 г., но вече под административната шапка на ВСС, с квоти на трите съставки (съд, прокуратура и следствие), т.е. осъществи се хибрид между двете исторически съществували в България системи.

Моята гледна точка по този принципен въпрос е, че възприетият от Конституцията от 1991 г. модел следва да бъде разумно коригиран след анализ на изминалата 30-годишна практика. Ето аргументите за това:

1. Както се видя от анализа на уредбите, съществували в българската съдебна история, Съдът и Прокуратурата (макар и по различен начин) са възприемани в повечето време като части от една система. Затова не считам, че в уредбата, възприета от действащата Конституция, има нещо смущаващо или нетрадиционно.

2. Както в системата след Освобождението, така и в системата от 1971 г., като основен принцип за работата на Прокуратурата се изтъква нейната независимост. Моделът от 1991 г. решава основната задача ‒ да осигури независимост на Прокуратурата, като я поставя на едно ниво със съдийската независимост. Това по принцип е правилно, макар че по естеството си прокурорската и съдийската независимост не са еднозначни.

3. Твърдя, че при сегашните условия в България, принадлежността на Прокуратурата към съдебната власт е единственият правилен начин, за да ѝ се осигури независимост. Неприемлив е американският модел, министърът на правосъдието да изпълнява и длъжността главен прокурор. Неприемливи за България са и моделите, възприети от някои европейски държави, в които прокуратурата е част от изпълнителната власт, подчинена на правителството и на министъра на правосъдието. В българските условия това означава да я подложим на несигурност, перманентен политически стрес, зависимости, свързани със смяна на правителства, опити за въвличането й в прояви на политически реваншизъм, кадрова несигурност, изобщо да бъде сериозно застрашена най-вече нейната независимост. По същите съображения не бих препоръчал моделите, при които прокуратурата е изградена като самостоятелна независима институция извън съдебната власт, подотчетна на парламента, което означава на практика да е сериозно зависима от съответните политически мнозинства. Подобен на съществуващия у нас конституционен модел в Европа са възприели Италия, Франция, Дания, Латвия, Литва. В тези страни прокуратурата е част от съдебната власт, а независимостта й се защитава най-вече чрез съществуването на съвет на магистратурата, който се назначава пряко, както е у нас, или дава задължителна препоръка за назначаване и повишване в длъжност на магистратите.

4. Функционирането на конституционния модел от 1991 г. показа обаче и някои съществени недостатъци, които трябва да бъдат отстранени. Какво е необходимо да се промени и защо? Идеята за общност между съда и прокуратурата бе обоснована главно с това да се осигури независимост на съдебната от изпълнителната и законодателната власт. Считаше се, че заедно те по-сполучливо ще се опазват от влияния и посегателства. Общите за системата въпроси трябва да се решават от пленарния състав на ВСС. Всички кадрови функции, вътрешноорганизационни въпроси, включително избор на съответните звена, да се извършат поотделно, самостоятелно и независимо. 

5. Моето заключение е, че ако се отговори на посочените изисквания, ще бъдат отнети всички сериозни аргументи на застъпниците на идеята Прокуратурата да бъде извадена от съдебната власт. При българските условия независимост на Прокуратурата може да се гарантира само в рамките на съдебната власт. По темата обаче не трябва да се разсъждава едностранчиво, а комплексно, с отчитане на обстоятелството, че и съдилищата, и прокуратурата се нуждаят от независимост едни спрямо  други.    

Следователно, трябва да се довърши конституционният модел. За целта се налагат и определени конституционни изменения и допълнения. При представянето на предложенията трябва да се започне от ролята и значението на Решение № 3/2003 г. на Конституционния съд, защото то се сочи като главното препятствие за промени в Конституцията относно съдебната власт. Това решение наистина има фундаментален характер, тъй като то очертава принципната рамка на допустимост на бъдещи конституционни промени, които могат да бъдат направени от обикновено Народно събрание. В решението се съдържа разширително тълкуване на понятието за форма на държавно управление, като в него се включват и ролята и мястото на съдебната власт. Без да се отива в подробности и да се влиза в последвалата дискусия по това решение на Конституционния съд, трябва да се отбележи обстоятелството, че ограничителната рамка в диспозитива на решението е съпроводена от изискването „с измененията да не се нарушава балансът“ между властите и да се съблюдават принципът на народния суверенитет, върховенството на основния закон, политическият плурализъм, разделението на властите, правовата държава и независимостта на съдебната власт.

Ако приложим тези изисквания към предложенията за конституционни промени в структурата и организацията на съдебната власт, решението на Конституционния съд не може да се разглежда като препятствие за усъвършенстване на конституционния модел на съдебната власт. То може да се интерпретира най-вече в контекста на чл. 158 на Конституцията, който цели да се предотврати всякакво евентуално бъдещо покушение срещу новоустроената демократична държава. Усъвършенстването на модела на съдебната власт не води до подобна опасност. Направените от мен предложения се отнасят до: състава на извънсъдебната квота на ВСС (факт е новото решение), създаване на две колегии на ВСС (също вече въведено), мандата на членовете на ВСС, мандата на ръководителите на двете върховни съдилища и на главния прокурор, организацията на работата на ВСС, ролята на инспектората, някои нови правомощия на Конституционния съд, свързани с по-добрата организация на съдебната власт и др.

 ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Темата за съдебната власт не занимава само специалистите, а вълнува и обществото. Тя е предмет на множество научни дискусии. Това, което „бяга“/убягва най-вече от/на изследователите, е историята, не само като съвкупност от отделни явления, събития, причини и следствия, а историята на съдебната власт като едно динамично и взаимосвързано цяло, съдебната власт, некомфортно разположена в триадата на разделените власти, обвинявана, притискана и пренебрегвана. С това не казвам, че другите две власти са се чувствали много комфортно в нейната компания, като се имат предвид съществуващите кадрови и институционални проблеми на българското правосъдие. Но така или иначе, поне едната от тях ‒ законодателната ‒ пишеше партитурите на другите две и можеше да създаде необходимите нормативни регулации, за да подобри положението. За съжаление, не го стори в пълнота, а когато решаваше отделни въпроси, правеше го с огромно закъснение и невинаги по най-добрия начин.

Поддържам, че българският модел на съдебната власт е по принцип правилен и добър, но е сбъркан в някои детайли, макар че това не е никак утешително, защото, както е известно, дяволът се крие в детайлите. Затова препоръчвам доразработка, финализиране на модела, което обаче не може да стане не само без съответните конституционни изменения и допълнения, но и без нов поглед върху законодателството.

 


[1] Вж. по-подробно в: Пенев, Пенчо. Съдебната власт в България 1989 – 2014 г. Проблеми на съвременния дискурс. Изд. Сиби, София, 2014.

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук