Мюмюн Тахиров е филолог, учител, журналист и писател, доктор по философия, професор-преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии по проблеми на философията и културологията. Автор е на множество научни, есеистично-публицистични и белетристични трудове. Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Носител на награди за научна, писателска и обществена дейност.
В опитите си да изясни структурообразуващите фактори, принципите и механизмите на общественото развитие, научната мисъл през различните културно-исторически епохи се е опирала главно върху разбирането за обществото като жива и разумна система, чийто двигател е еволюцията на познанието. Фундаменталното разбиране на появата на човешката цивилизация е свързано с тезата, че спиралата на социалната еволюция започва с културна революция, която постепенно променя икономическите отношения и организацията на самото общество.
Немалка част от представителите на съвременната научна мисъл споделя схващането, че сегашната цивилизация е предпоставка за осъществяване на нова културна революция. В този смисъл индивидът, общностите и обществата са изправени пред драматични избори и съдбовни промени, водещи до поява на ново обществено съзнание за човешките ценности, нужди и желания, за смисъла на живота, за мястото на човека в света, неговото предназначение в него, за природните дадености, както и до преминаване от асиметричната към хоризонтално-симетричната структура на организация на обществото. От своята поява да днес човечеството живее в общества, назовавани по различни начини – първобитно, робовладелческо, феодално, капиталистическо, социалистическо, демократично, модерно, постмодерно, хоризонтално според Л. Фридман, мрежово според М. Кастелс, индустриално-информационно и т.н.
Съвременният глобализиращ се капитализъм постоянно ражда противоречия и увеличава социалната несправедливост до степен, непозната в цялата история на човечеството, което в своето развитие преминава през различни етапи. На всеки етап от своето развитие светът е различен. За тяхното определяне Ерих Фром пише в книгата си „Бягство от свободата“, че теоретичното изследване на историческия процес би пострадало, ако някой, с цел да подчертае приемствеността, се опита да омаловажи фундаменталните различия между средновековното и съвременното общество под предлог, че не били научни понятия. Подобни опити, продължава той, прикрити под булото на научна обективност, фактически свеждат труда на учения до събиране на безброй подробности и пречат на вникването в структурата на обществото, в неговата динамика.
Съвременното глобално, взаимосвързано и взаимозависимо общество го определям като асиметрично (неолиберално). Симетрията е пълно съответствие в разположението на частите на едно нещо по отношение на центъра му, на средата му или на една ос, а асиметрията е състояние на отсъствие или нарушеност на симетрията; несъразмерност на частите.
В икономиката и договорната теория се говори за информационна асиметрия; тя се занимава с изследването на решения при транзакции, когато едната страна има повече или по-добра информация, отколкото другата. Това създава липса на баланс на силата при транзакции, което пък може понякога да доведе до „изкривяване“ на транзакцията.
Моделите на информационна асиметрия предполагат, че поне една от страните в транзакция има релевантна информация, докато другата няма. Някои модели на асиметрична информация могат да бъдат използвани също така в ситуация, при която поне една от страните може да наложи, приведе в действие или ефективно да си отмъщава (репресира) за нарушения, неспазвания (на някаква договорка) по някои части от договор, докато другата не може.
В обществото също би могло да се говори за асиметрия. Асиметрично е онова общество, в което богатите стават все по-богати, а бедните – по-бедни. По-разширената дефиниция на асиметричното общество очертава неразрешим на този етап конфликт между избора на цивилизационен модел на развитие на огромното мнозинство от населението, което става все по-бедно, и незначителното малцинство, което е концентрирало в ръцете си значителна част от богатството на обществото чрез използване на чужд труд, корупция и узаконено разграбване, както и чрез безпощадна злоупотреба на природната среда, „едно нищожно малцинство се изражда от изобилие, а огромното мнозинство от човечеството, което всъщност е истинският създател на това изобилие, е обречено да живее в постоянни лишения и недоимък“, отбелязва О. Загоров. В днешната реалия, пишат Стоян Денчев и Николай Палашев, обществата – преди всичко тези, които се развиват на териториите на Европа, Америка, Австралия и частично в Африка и Азия – са изправени пред проблеми, чийто генезис предполага живот в риск. Този риск, по своя характер цивилизационен, се изразява както в привидната стойност на перспективата за развитие, така и по отношение на дефицити на работещи идеи за защита на основните човешки ценности и интереси, но най-вече по отношение на национално определените. Посоченото е важна характеристика на асиметричното общество, в което според тях образованието вече не е поле на интелектуалното развитие, а е пазарна ниша, здравеопазването не е действителна част от националната сигурност, а е пазарна ниша, културата не е състояние на духа, а е пазарна ниша, изкуството не е еманация на човешкото разбиране за красивото и грозното, за доброто и злото, за ценното и пошлото, а е пазарна ниша.
Асиметричното общество включва още тенденциите на неравенство и узаконено господство на диктатурата на парите над хуманизма; господството на егоцентризма, алчността, всепозволеността. Имайки предвид дефиницията на асиметричното общество, бихме могли да отбележим, че всяка човешка общност, всяка страна, културна система, етноси и нации носят в себе си зачатъците на два типа цивилизации: хуманистична, благородна, справедлива, от една страна, и репресивна, разрушителна, корумпирана – от друга.
Асиметричното общество представлява реален факт. В условията на глобализиращия се свят, в една или друга степен, почти всички европейски страни са навлезли във фазата на вертикална и хоризонтална асиметричност. Но в постсоциалистическите страни този процес протича изключително болезнено и още повече задълбочава тяхната нестабилност. Причина за това е предизвиканата рязка и радикална промяна на обществения им живот след разпадането на социалистическата система през 90-те години на миналия век. По същество в тях една цивилизационна идентичност се заменя с коренно различна по своята същност парадигма, дълбоко присъща за установената от ХVІІІ век насам капиталистическа система и реставрирана след повече от половин век в страните, в които след Втората световна война започна изграждането на коренно различен тип обществен строй. Характеризирайки съвременните общества, Васил Проданов в статията си „Десет глобални тенденции, които ще определят съдбата на България през XXI век“ пише: „Кризата на съществуващите политикономически системи в развитите страни намира израз в нарастваща политическа поляризация вътре в тях и тенденции на разпад на предходния неолиберален консенсус на системните партии за това как да се постигне устойчив икономически растеж и преодолеят съществуващите неравенства. Все по-силни са критиките към неокласическия икономикс, че не върши работа като основа за икономическа политика. Гражданите са все по-недоволни от икономически експерти, политически лидери, мултинационални компании, които са обвинявани за икономическите проблеми на обществата. Засилват се движенията, партиите, фигурите, които използват масовото кризисно съзнание и недоволство, за да спечелят подкрепа чрез антисистемни лозунги“.
Смятам за особено сполучливо написаното от Жак Шевалие в книгата му „Постмодерната държава“: „Сякаш сме навлезли в нова ера, в която цялата социална архитектура е подложена на предефиниране, и то с цената на силни трусове – модерното общество, започващо от Запада и разпространено на планетарно ниво, вече се измества от едно ново общество, вкоренено в модерността, но с различни характеристики.“ Тази обща констатация на един от известните изследователи в Европа до някъде всъщност резюмира това, което лежи в основата на настоящия анализ. И така се стига до заключението, че обликът на постмодерната държава е белязан от несигурността, сложността и неопределеността и за да бъде анализирана тя, е достатъчно да бъдат изолирани определени аспекти.
Основанието този тип общества да се определя като асиметрични се налага от разбирането, че те представляват структури, чийто връх се заема от малка група, която води по-различен живот от феодалната аристокрация и буржоазията в капиталистическите общества. Тази малка група по-скоро представлява финансова, политическа, икономическа, военнопромишлена и духовно-идеологическа олигархия, която все повече се откъсва от останалата част от обществото, която представлява огромното мнозинство, подложено на тежки икономически, политически, социални и културни лишения. Пропастта между тези две групи постоянно се задълбочава, което неизбежно изостря и противоречията и конфликтите между тях. Това се потвръждава от последните данни, които британската неправителствена организация „Оксфам“ оповестява – осем души на планетата притежават толкова богатство, колкото е общата собственост на по-бедната половина от населението на света. Оттам не пропускат да припомнят, че един на всеки 10 души в света живее с по-малко от 2 долара на ден.
В условията на асиметричното общество възникват все нови и все по-опасни предизвикателства поради неизбежната концентрация на богатството и бедността в два противоположни полюса, между които неизбежно се образува все по-дълбока бездна, готова да погълне човешкия род. Това е закономерният резултат от генетичната порочност на асиметричното общество. Тъкмо на това се дължи парадоксът, който прави възможно изобилието да се изражда в мизерия, вместо да послужи на общо споделено благоденствие на все повече хора. Затова идеята за социална справедливост, за равен и равнопоставен достъп до придобивките на съвременната култура и социална гаранция се превръща в глобален призив за замяна на съвременната порочна цивилизация, символизирана от асиметричните общества, с обществено устройство, назовавано с различни имена.
През ХХ век в условията на относително добре развит промишлен капитализъм и социално познание бяха предложени и частично внедрени няколко идеологически модела за реорганизация на обществото, с претенции един ден да бъдат превърнати в световен модел – болшевизъм (комунизъм), националсоциализъм (фашизъм) и финансизъм. Комунизмът е модел за организация на бъдещото общество, базирано на идеята за национализация на средствата за производство и изграждане на безкласово общество. Националсоциализмът е расистка идеология, формулирана от Хитлер върху традициите на немската геополитическа школа и гравитираща около идеята за „жизненото пространство“ и твърде погрешната интерпретация на философията на Фридрих Ницше за свръх-човека. Тези две политически идеологии внесоха драматични промени в обществото през първата половина на ХХ век, но имаха кратък живот и преминаха в историята като провалили се социално-инженерни проекти, пише Д. Чуровски.
Идеологията на неолибералната глобализация се намираше във възход от 80-те години на ХХ век насам. Всъщност това не беше нова идея в историята на модерната световна система, макар и да се твърдеше, че тя е такава. На практика това беше много стара идея, че световните правителства трябва да се отдръпнат от пътя на големите, ефективни компании и техните опити да получат надмощие на световния пазар. Първото политическо заключение от това беше, че правителствата, всички правителства, трябва да позволят на тези компании да пресичат всякакви граници със своите стоки и капитали. Второто политическо заключение беше, че правителствата трябва да се отрекат от всякакви претенции за собственост и да приватизират всичко, каквото могат. А третото заключение беше, че те трябва да намалят до минимум, ако не и да елиминират напълно, всякакви форми на социално подпомагане към населенията си. Тази стара идея, по един циничен начин никога не беше излизала от мода, посочва Имануел Уолърстайн в статията си „Смъртта на неолибералната глобализация“.
Най-дълбоки промени в обществото през втората половина на ХХ век оказа една безименна, тиха и пълзяща революция, извършена от финансовия елит, който промени капитализма, превръщайки го от промишлен във финансов, анализира Д. Чуровски в статията си „Геополитиката като битка за бъдещето на човечеството“. Той подчертава, че за разлика от предходните две политически идеологии, тази идеология е икономическа по природа и може да се определи като финансизъм. Самата революция беше осъществена посредством добре планирани и реализирани две законови промени: а) създаването на ФЕД като централна банка на САЩ, представляваща картел от няколко частни банки с правото да печатат собствени долари и да ги предоставят на правителството срещу 10% лихва; б) премахването на златния стандарт и превръщането на долара в определено от закона платежно средство. След налагането на долара като световна валута (също добре планиран акт), финансовият капитализъм се превърна в световна система, а финансизмът – като доминиращата идеология днес.
При финансовия капитализъм има решения на финансовия елит, налагани с периодично провокирани национални и световни кризи, преразпределящи генерираното богатство в ръцете на самия финансов елит. Това се осъществява посредством добре разработени и функциониращи финансова система и капиталов пазар. Тази подмяна на саморегулацията със субективни решения ускорява социалните процеси, но ги тласка в погрешна посока, защото решенията се вземат от субективния фактор, представен от финансовия елит и в негов интерес, а не в интерес на обществото като цяло. Подмяната на обективно възникналия механизъм за саморегулация на икономиката с осъзнати и целенасочени действия от страна на финансовия елит доведе до кардинални промени във всички сфери на обществото, обобщава Чуровски.
Поради липсата на съзвучие и хармонично взаимодействие между отделните социални и културни групи в резултат на задълбочаване на пропастта между богатството и бедността, между привилегированите и обречените да живеят в материална и културна мизерия, се появява потребност от притъпяване чувствителността към нарастващата социална несправедливост и риск от бедност. За тази роля в исторически план винаги се използват религията и комерсиализираното изкуство и образователната система. Това до голяма степен деформира междукултурното общуване и изменя неговата същност като облагородяващ, хуманизиращ и просветляващ фактор. Тази истина произтича от самата същност на асиметричното общество.
