КОНСТИТУЦИЯТА ОТ 1991 Г. – ОСНОВА НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ И ПРАВО

Конституцията от 1991 г. се утвърди като незаменима основа за устойчиво развитие на страната. Конституцията е обществен договор между гражданите, изразен чрез техните представители, а не просто съглашение между политически групи за подялба на властта. Проблемът на българското общество не е, че конституцията ни носи „родилни петна“ от предишната система, а че действието ѝ, като на всеки друг закон, зависи от капацитета и добросъвестността на политиците и магистратите. Има нежелание да се чете и разбира конституцията. Твърде лековат и спорен е начинът, по който в момента се пристъпва към сериозни промени в Основния закон.

0
556

Конституцията от 12 юли 1991 година изразява националното съгласие за изграждането на България като демократична, правова и социална държава. През изминалите 32 години тя се утвърди като жизнено необходимия на страната и на гражданите Основен закон.
Днес в обществото се предлагат множество идеи за промени в Конституцията и особено за реформи в сферата на съдебната власт, които налагат отговорно обществено обсъждане. От решаващо значение е то да бъде подчинено на ясното разбиране за ключовата роля на Конституцията за укрепване на държавността и защита на правата на гражданите.

Водена от такива разбирания и във връзка с отбелязването на годишнината от приемането на Конституцията, Фондация „Солидарно общество“ организира  дискусия на тема: „КОНСТИТУЦИЯТА ОТ 1991 Г. – ОСНОВА НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ  И ПРАВО“ и покани за разговор по актуалните проблеми на конституционализма и народовластието и по подновените намерения за конституционни промени народни представители от Седмото Велико и следващи народни събрания, широк кръг юристи, политици и общественици.

 

На поканата на Фондация „Солидарно общество“ в зала „Сердика“ на хотел „София Балкан Палас“ в София на 12 юли 2023 г. се отзоваха народните представители от Седмото Велико Народно събрание Владимир Сотиров, Георги Константинов, Георги Николов, Георги Пирински, Димитър Йончев, Еленко Божков, Иван Божков, Ира Антонова, Кирил Желев, Красимир Премянов, Любомир Иванов, Мариела Митева, Надежда Давчева-Илчева, Ненко Темелков, Нина Геринска, Петър Балабанов, Петър Стайков, Пламен Вълканов, Румен Георгиев, Румен Сербезов, Стефан Стоянов, Янаки Стоилов; водещи конституционалисти и прависти като проф. Емилия Друмева, проф. Пламен Киров, проф. Снежана Начева, проф. Екатерина Михайлова, доц. Наталия Киселова, проф. Петя Шопова, Ана Караиванова,  Николай Николов, Дилян Начев,  Чавдар Георгиев, Ивайло Дерменджиев, председател на Висшия адвокатски съвет, Наталия Илиева, председател на Националното бюро за правна помощ, Георги Стойчев и други адвокати и правозащитници; Крум Зарков, секретар по правни въпроси на президента Румен Радев и доскорошен служебен министър на правосъдието и Иванка Иванова –съветник по правни въпроси на президента Румен Радев; заместник председателят на БСП Кристиян Вигенин и политиците Валери Жаблянов, Георги Анастасов, Димитър Митев, Мая Манолова, Михаил Миков, Петър Мутафчиев, Румен Петков, Симеон Симеонов, Татяна Дончева; учени и преподаватели, сред които  проф. Александър Маринов, председател на стратегическия съвет към президента на Р България, проф. Ваня Добрева проф. Емилия Масларова, доц. Ивка Цакова, проф. Искра Баева, проф. Йордан Баев, проф. Максим Мизов, проф. Нако Стефанов, Юрий Асланов и други; Анна Георгиева, Ана Пиринска, Велислава Дърева, Георги Георгиев, Емил Бехар, Зорница Илиева, проф. Светлана Шаренкова и други журналисти, партийни активисти, представители на структури на гражданското общество и т.н.

 

В своето кратко слово при откриването на дискусията Георги Пирински, председател на Фондация „Солидарно общество“ и главен редактор на сп. „Ново време“, депутат в Седмото ВНС и председател на       40-о НС (2005-2009) заяви:
      Вярвам, че днес сме тук заедно по две причини.  Едната – разбирането че Конституцията от 1991 г., независимо от немалкото критики и съмнения, през изминалите 32 години се утвърди като незаменима основа за устойчиво  развитие на страната по утвърдени правила, в това число и в съвременния бурно променящ се свят. Другата – това е тревогата от твърде лековатия  и поради това твърде спорен начин, по който в момента се пристъпва към сериозни промени в Основния закон.
Темата на дискусията ни днес –  „Конституцията от 1991 година – основа на българската държавност и право“ предлага добра възможност и за ново осмисляне на нейното място и роля като крайъгълен камък на българската държава, и за критичен поглед не само към секторните, но и към по-далеч отиващите намерения и предложения за по-сериозни трансформации в нея.
При това, струва ми се, темата може да се формулира и като въпрос – е ли на практика Конституцията основният закон с пряко действие за живота днес у нас? Или тя е по скоро един вид „врата в полето“. Основание ми дава едно допитване от юни миналата година, според което 77 на сто от отговорилите въобще не са запознати с Конституцията цели 82 на сто смятат, че законите у нас изобщо не се спазват, на което 38 на сто реагират с безразличие и апатия, а други 25 на сто – със страх и отчаяние.
Навярно едно от предизвикателствата към днешната ни дискусия е да се опитаме да си представим кои са подходите и пътищата за преобръщане на тези пропорции в обществените нагласи в полза на възмущението и нетърпимостта към погазването на Основния и другите закони за страната за обрат към осъществяване на обещанието на Конституцията за живот с достойнство по силата на закона, а не в стрес и отчуждение в резултат на “закона“ на силата, т.е. на произвола и беззаконието.
 

Начало на дискусията постави проф. Янаки Стоилов, член на Конституционния съд, народен представител в Седмото Велико и следващи народни събрания, служебен министър на правосъдието и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, който сподели:
      Преди около три десетилетия с някои от вас участвахме активно в изработването и приемането на Конституцията на Република България. Преди две години след конференция във В. Търново по повод годишнина от приемането на конституцията специалисти по нова българска история споделиха пред мен, че като персонален капацитет най-високо в нашата парламентарна история стоят Учредителното събрание след Освобождението и 7-то ВНС от 1990 г. През тези три десетилетия в различни качества ми се налагаше да работя върху Конституцията. Стана така, че сега съм ангажиран с официалното тълкуване и юридическата защита на същата конституция. В случая моето изказване обаче не е от позицията на конституционен съдия, а на човек, който трайно е свързан с конституционализма и чувства дълг да изрази гражданска и професионална позиция по актуални въпроси, засягащи българския основен закон.
Преамбюлът на Конституцията прогласява решимостта на народните представители от Седмото ВНС чрез приемането й да създадат демократична, правова и социална държава. Това е смисловото ядро на нашата конституция, което я сродява с други съвременни европейски конституции. Това е основата, върху която трябва да се осъществяват политиката и отношенията между държавните институции. Нямам възможност тук да правя равносметка докъде сме стигнали в изпълнението на посочената целева триада, но едва ли някой ще възрази, че до голяма степен този проект не само остава незавършен, но в редица случаи той е пренебрегван точно от овластени лица, които са задължени да го реализират. Проблемът на българското общество не е, че конституцията ни носи „родилни петна“ от предишната система, а че действието ѝ, като на всеки друг закон, зависи от капацитета и добросъвестността на политиците и магистратите. Тях обществото трябва да оценява през конституцията, а не те да търсят оправдание за неудовлетворението на гражданите с недостатъци на конституцията.
Нито за момент не бива да забравяме, че конституцията се определя като обществен договор, но идеята е, че това е обществен договор между гражданите, изразен чрез техните представители, а не просто съглашение между политически групи за подялба на властта. Опасявам се, че днешните конструктори на конституционно мнозинство подценяват обстоятелството, че конституцията е система, в която отделните елементи се балансират, а също така, че между конституцията като израз на дължимото и обществото като даденост трябва да има приблизително съответствие.
Няма чудодейна конституция, колкото и добре да е написана, която сама по себе си да реши проблемите на обществото. Преди години попаднах на панорамно изследване на двама чуждестранни автори от западния свят, които с множество данни показваха, че по-скоро икономическият напредък води до разширяване на демокрацията, отколкото обратно – установяването на демократични управления осигурява икономическо развитие. Отслабването на партиите и ниските нива на доверие към държавните институции са друг признак на отслабване на демокрацията. Най-голямата ми тревога е, че през десетилетията след приемане на конституцията, България не постига устойчиво развитие и осезаем прогрес поне в няколко области. Сега се навършват двадесет години от решението за възобновяване на построяването на нова атомна централа, преминало през много перипетии и обрати и завършило преди дни с прекратяване на проекта. Това е емблематичен пример за съвременна България, която, подвластна на външни и корпоративни интереси, все още разчита повече на изграденото в миналото, отколкото на ново съзидание. В резултат на това в редица отношения вече сме изпреварвани от държави, в сравнение с които до неотдавна бяхме по-напред.
Днес, когато се говори за поредни промени в Конституцията, всеки трябва да потърси отговор на три въпроса:
-Кои ще правят промените?
-Защо се правят?
-До какво ще доведат самите промени?
Дори да не се връщаме към т. нар. исторически компромис, допринесъл за днешното управление на съдебната власт, дори да прескочим въпроса за недостатъчната легитимност на Народно събрание, избрано с около 40% от имащите право на глас и критично ниската степен на доверие към него в момента, има проблеми, които не бива да бъдат подминавани. Сред инициаторите на конституционните промени са политици, за които спазването на буквата и духа на конституцията не е задължително условие. В едни случаи става дума за нарушаване на конституцията, в други за заобикаляне на закони, за да се постигнат политически цели, в трети за наложени санкции според законодателството на държава партньор на България.
На следващо място трябва да запитаме какво се цели с конституционната реформа – да отговори на очакването на българските граждани и всички, които се интересуват от състоянието на българското правосъдие то да бъде справедливо, достъпно и своевременно или само разместване на властовите позиции в съдебната власт. Дали основната, но необявена цел на конституционната ревизия, неправилно наричана съдебна реформа, не е да се избере подходящ за нейните инициатори главен прокурор и управляващи органи на съдебната власт? Как отнемането на правомощието на главния прокурор да следи за спазване на законността ще допринесе за ефективно противодействие срещу корупцията по високите етажи на властта и за защита на гражданите от произвол на прокурорите по места? Отчита ли се не риска, а вече проявеното капсулиране на прокуратурата, което при разчленяване на Висшия съдебен съвет на две може да продължи? Допустимо ли е номинално да се запазят конституционни институти като служебното правителство, като изцяло се изпразнят от техния смисъл?
Няма да навлизам в конкретика на предлаганите, макар засега неофициално, конституционни промени по разбираеми причини. Дори идеи, които не предизвикват принципни възражения, каквато е разширяването на възможностите за достъпа на гражданите до конституционно правосъдие, изискват внимателен и задълбочен анализ преди да се стигне до решение за най-подходящия модел у нас, който да постигне реални резултати за защита на правата на гражданите и да създаде приемственост със съществуващата конституционна уредба.
От вас, които сте съпричастни с конституцията, от всички, които са привърженици на конституционализма и демокрацията, зависи опазването, жизнеността и развитието на българската конституция. Обществената и професионалната защита на конституцията още от времето на Търновската конституция е сплотявала различни слоеве и множество граждани в българското общество. Това е необходимо и днес!
Има римска максима, която гласи „да пребъде правосъдието, ако ще светът да загине“. Това изглежда преувеличено, но мога да кажа – да пребъде Конституцията на Република България, защото тя е стабилната основа на съвременната ни държавност и право!
           
Следващите встъпителни доклади бяха на проф. Екатерина Михайлова, преподавател в НБУ, народен представител и председател на ПГ на СДС в няколко народни събрания и на проф. Пламен Киров, ръководител на катедра „Конституционноправни науки“ в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент  Охридски“, екс член на Конституционния съд. Техните текстове ще публикуваме допълнително.

В последвалата дискусия, модерирана от Силвия Великова, журналист в Българското национално радио, взеха участие: Владимир Сотиров и Стефан Стоянов, народни представители от СДС в Седмото ВНС, проф. Емилия Друмева, правен съветник  на президента на Р България, Кристиян Вигенин, заместник председател на 49-о НС, проф. Димитър Йончев, народен представител от БСП в Седмото ВНС, проф. Петя Шопова, Петко Симеонов, народен представител от СДС в Седмото ВНС,  д-р Делян Начев, преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски“, Радослав Радославов, от ПП „Българска Социалдемокрация – Евролевица“ и Мая Манолова, председател на  ПП „Изправи се България“.

 

В края на двучасовата дискусия Георги Пирински сподели следните мисли и заключения във връзка с въвеждащите доклади и споделените мнения:
     Преди всичко трябва да се постараем да поставим началото на процес, на поредица от действия, които да отговорят на тази много ясно изразена нужда, този род дискусии да се провеждат не веднъж годишно на датата 12 юли, а да ги превърнем в периодично развиващ се процес на осмисляне на мястото, на ролята и значението на  Конституцията, както в политическия и в обществения, така и в личния живот на всеки гражданин.
Стана ясно, че имаме един Основен закон, който е много нужен днес, тъй като отговаря на актуалните потребности на обществото – и същевременно крайно неадекватно прилаган на практика. Вярвам, че всеки от нас тук чувства и лично задължение, и отговорност, че сме допуснали нашата тревога за това състояние на нещата да не бъде достатъчно ясно и високо артикулирана и извън стените на едно такова обсъждане. В тази връзка да помислим, как можем да потърсим развитие на онова, което днес тук обсъждахме – може би да организираме една по-структурирана конференция в началото на есента по тематиката за Конституцията, защото в крайна сметка тази дискусия беше без особена предварителна подготовка.  
Една дума за Фондация „Солидарно общество“. Тя беше създадена през 1997 година, главно от хора от левицата. Дълго време, в най-активния период от нейната дейност, беше председателствана от Нора Ананиева. Така че да си припомним за Нора, да отдадем дължимото и на нея, като един от много активните участници в създаването на Конституцията, както и да споделим спомени, памет и за всички онези от Великото Народно събрание , които вече не са сред нас.
За качеството на дискусията позволете да споделя, че в други подобни дискусии не съм бил свидетел на това, след всяко изказване да има ръкопляскания. Тук отношението към темата за Конституцията беше нито формално, нито безпристрастно. Затова имаме основание да благодарим и на нашите трима основни докладчици, Янаки Стоилов, Екатерина Михайлова и Пламен Киров, както и на Силвия Великова, която пое нелеката задача  да овладява напора на желаещите да се изкажат. Позволете да благодаря и на всички вас, че останахте в голямото си мнозинство до края, че споделяте това, което ни събра тук днес. Да си обещаем, да си пожелаем да се отзовем на призива на Петко Симеонов да се виждаме, да се срещаме и да генерираме и констатации и съждения, но преди всичко действия, които да предизвикат отглас, отклик и вълни в обществената среда. /НВ/

 

13 юли 2023 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук