ОПИТ ЗА ПОРТРЕТ НА ИВАН ДИНКОВ

0
80

Тук всичко е от Иван Динков – роден на 26.08.1931 г. в село Смилец. Поетът пише в първо лице за себе си, семейството си, разкрива мироглед и талант.

 

Така – пред себе си: Иван съм – българин,
така за себе си: поет съм – български,
по дух – без жителство, в развод с иконите;
написах някога: „Тъй както с въглена,
така и с думите не става комкане.“

„Българийо, безсмъртнице, обичам те!“

„Ех, майсторе, налбантино, наставнико….
Твоята невяста, майка ми,
сега е жълта пленница на мъката.
Тодора никак, никак не е същата,
така пристъпва, сякаш е помъкнала
след себе си по улицата къщата…
Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделена!“
(семейството загубило по-малката сестричка на поета)

Казват за Иван Динков, че е най-противоречивият от т.н. „априлско поколение“ поети, когото не можеш да преразкажеш. Две негови стихосбирки били спрени от цензурата, намерили ги за твърде мрачни, мъгливи, неясни. Защо е било необходимо и колко е било справедливо?!

„Какъв съм всъщност – от плът и от кост?
Всеки Юда си има Христос,
Но всеки Христос си няма Юда.“
….
„Все тая честност, честност, честност!
И все така – известен в неизвестност!
И все така с потискащата мисъл:
да завещая чашата си чиста!“
….
„О, аз добре познавам ценоразписа
на хилядите видове мълчания:
аз – българският поданик на страстите,
аз – българският гражданин на раните.“


В стихосбирката си „Лична карта“ Иван Динков публикува своята „Епопея на незабравимите“, създава епопея на невъзпяти герои, започва с 1923:

„Отмина битката – отминахте и вие.
Бащи и братя, лека пръст – и нощ!“

„Една земя се слави по народа, един народ – по своята земя!“
Редицата на светите синове на България се води от генерал Владимир Заимов (1888-1942), разстрелян на 54 години!
„Двата твои лампаса стават дим от тротил,
две шосета опасни в хитлеристкия тил…“
За Никола Парапунов (1909-1943), убит из засада на 34 години!
„Кольо, Никола! Братко, другарю!
Колко ли болки има България!“
За Петър Ченгелов (1898 – 1942), обесен на 44 години!
„Златни думи ще каже за теб свободата,
ако някога проговори!“
За Капитан Рак (Симеон Филипов Славов 1891 – 1942), разстрелян на 51 години!
„Син на бедняци от Делиорман!
Консул в Техеран, френски капитан,
в Барцелона пали динамит,
в битката при Ебро,
в боя при Мадрид.“
За братя Лазар (1915 – 1942) и Панталей (1913 – 1942) Пачови, обесени един след друг, съответно на 27 и 29 години!
„Може да сме страшни българите – мрачни,
може да ни носят вятър и мъгли.
Но за нас неспирно едно перо паче
пише, пресъздава пътя на орли!“
За Яна Лъскова (1912 – 1941), застреляна на 29 години, оставила дъщеричка на 7 години! За втората българска Яна Иван Динков пише:
„В тъжните песни прилика няма,
макар да приличат на тъжни ружи…..
…ти нямаш очи да ни погледнеш,
ти нямаш ръце да ни прегърнеш,
ти нямаш нозе да ни изпратиш,
хубава, хубава, хубава, Яно!“
За Дичо Петров (1919 – 1944), загинал в сражение на 25 години и за други, дали живот за България:
„В сълзи ли остава всеки, който е избродил
тия смокови пътеки с пушка за народа!
Питат и разпитват вечер
окарините в гората –
де е Левски, де е Ботев,
де е Стефан Караджата,
де е Груев, де е Вичев,
де е Димо Хаджидимов,
де е Дичо, де е Калчев,
де е Цанко Патарински?“
За Йордн Кискинов (1896 – 1941), убит в престрелка с полицията на 45 години!
„Трепе го пушка,
кълца го сабя,
вятър го люшка в блато на жаби,
кръв го свестява,
примка го беси –
народ –остава
и пее песни!“
За Ванчо Зъбчето
„Ти си сам в гръкляна на тунела,
ти оглеждаш мястото си лобно –
а из него сиви каски лъскат
и потръпват бозави шинели,
залп и пушек, твоя ден отмина,
там, оттатък… ехото отнесе
с ясен глас на бъдните години
една гибел и хиляда песни.“
За Георги Петлешев (1913 – 1942), убит от полицията на 29 години!
„Тия траурни кръчми на Варна!
Тоя траурен варненски дъжд!
Тоя казва, че оня го помни,
оня казва, че слушал от друг –
всички помнят…
Има нещо велико и вечно
в тая траурна реч за мъже:
в тоя шепот – от брадва съблечен
и обесен отново с въже…“
За Стоян Мураданларски (1913 – 1943), обесен на 30 години!
„Той бил сам – в мълчание зазидан.
Под. Таван. И четири стени.
И тогава той решил да учи
в дните си последни краснопис.
Стиховете се редят надлъж
и докосват сянката на мъж,
учил пред смъртта си краснопис!“
Иван Динков завършва с 1944:
„Биха ни с вериги, с белезници,
клаха ни така: глава на гръд,
плюха по сърцето ни – мръсници!
Връщаха ни с кучета от смърт,
после ни подреждаха нагъсто:
тяло, камък негасена вар.
Мъртви, вам земя неосквернена!
Живи, вам надежда за живот!“
Прекланя се пред БЪЛГАРИЯ:
„Мърсуваха и те мърсиха
и феодали в черни ризници,
и фабриканти в черен фрак.
Но ти на всичко издържа
и между саби възмъжа! …
Безсмъртнице, честита слава!…
След толкова освобождения,
пред свободата не лъжи!
Бъди добра като държава,
на бъдещите поколения за миналите разкажи…
Безумство е да няма памет…
Не се оставяй да те мамят…
ТАКЪВ Е ТВОЯТ ВЕЧЕН ПЪТ:
ГЛАВАТА СИ ДА ПАЗИШ С ГРЪД!“
За дните, на които е свидетел, поетът категорично заявява:
„Не мога повече! Не искам!
Омръзна ми да се разисквам!
Омръзна ми да слушам думички –
такива малки като гумички…
Аз искам тоя свят да видя
без облаци от керемиди, да го изстрадам в пълна мяра,
та утре да му имам вяра,
та в стиховете ми презирани
да няма нищо за умиране.“
….
„Не правя цип за стихове.
Цип – стиховете са удобна работа!“
….
„Да бъде ден! – гърми гласът на Смирненски
Да бъде, да пребъде – тоя, днешният!“
В стихотворението „Победа“ има една емблематична фраза – „Никоя победа не връща мъртвите“, която нарежда Иван Динков до великите Виктор Юго и Христо Ботев, прозрели всеки сам за себе си що е подвиг и кой е герой.

В градската градина на Пазарджик е поставен бюст – паметник на поета, отдавал грижа за словестната култура на града. Между 1960 и 2003 година Иван Динков е създал стихове, пиеси, проза, милион думи, събрани в „Лична карта“, „Епопея на незабравимите“, „На юг от живота“, „Няколко пролога към един епилог“, „Хляб от трохи“, „Софийски атентат‘, „Антикварни стихотворения“, „Почит към литературата“, „Докосвания до България“, „Навътре в камъка“, „Признания пред Бела Цонева“, „Маски“, „Повторения“, „Комисия за погребения“, „Проверка на каруците“, „Славянски псалми“, „Поетични самоубийства“, „Покрай кадифето“, „Шепа срички“, „Урна“, Живот по памет“, „Дневник“, „Спазми от отечеството“, „Време под линия“, „Царски двор“, „Табакера“…
Поетът е работил във вестник „Народна младеж“, „Партиздат“, създател и директор на издателство „Христо Ботев“, влагал е много чувство и патос в милион думи, които блестят по особен начин в неговите редове: „отлъчен ангел, жълти икони, сладки плодове, плодни градини, зряла череша, трагични гларуси, жълта луна, облак вероломен, красив орел, палати от цветя, бели свещи ….., а за смъртта – „човек от нищо не умира, освен от смърт или смъртта се побеждава само от смъртта на двама.“
„Признания пред Бела Цонева“ са изповед на съпруг пред съпруга – чудесна българска артистка, за която са думите: „В един живот от грехове и толкова порок актрисите от векове са дъщери на бог“. Пред такава жена Иван Динков споделя:

„В кръга на тръпното съзнание
и още по-нататък
димяха моите въстания
за равенство и братство“

„Тълпи от трети пол
след дневната умора
с най-лошия глагол за любовта говорят.“
….
„Един добър живот по всяка вероятност
за цял един народ е вече безвъзвратен!“

„Да се притиснем над случайното
и да повярваме сред стаята,
че само любовта ни бедна
е шансът ни да сме легенда.“

„Когато си без мен,
качи детето горе
на този мъдър клен,
за който ти говоря.“

„На свечеряване помилвай
детето ни, добро и умно,
като му кажеш много мило
да ни разбира и без думи.“

Заръката към съпругата е дълбоко вълнуваща, неповторима:
„Сложи ръцете ми тревожни
до устните си неспокойни
и в сянката на жив каторжник
ги запомни като достойни.
Те бяха чисти и работни
под пламъците на словата
и много малко от живота
оставяха на суетата.“
Иван Динков е носител на националните награди за литература, на името на: Иван Вазов, П. К. Яворов, Н. Вапцаров, Н. Фурнаджиев, Д. Дебелянов, П. Пенев… Той е почетен гражданин на Пазарджик, където през 2006 година е учредена национална литературна награда на неговото име, на човека с „чиста чаша“ и „чисти ръце“, изтръгнал от сякаш от сърцето си думите:
„Дяволи, ангели – хора са хората,
мярка са – мерят им на глава…
Как да изхъркам:
Хей, ангели, дяволи,
дайте живота си – да реша
идва ли времето за изчисляване
не на глава – на душа?“

Именно „обикновените“ хора разбират тази поезия, други „познавачи“ опитали да преиначат биографията на поета във филм, но завещаните милион думи са истинските свидетели на неподправените живот, мечти и душа на поета Иван Динков, оставил за поколенията своя остър език с подтекст и чистата си чаша. В едно интервю той казва: „Скверна дума за социалистическата идея не съм изричал и едва ли някога ще се отрони от сърцето ми“. Така говори горд човек, с неопетнена съвест, постигнал рядко сливане с лирическия си герой! Иван Динков напуска този свят на 23.01.2005 година.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук