Така бе определена проведената на 28 ноември 2022 г. дискусия на тема „Левицата и управлението на България-движеща сила или със затихващи функции?“ По нея разговаряха изследователи, политици и журналисти, които през 2022 година работиха по съвместния проект на Фондация „Солидарно общество“ и Фондация „Фридрих Еберт“.
Модератор на дискусията бе д-р Александър Димитров, който в нейното начало припомни изминатите в работата по темата етапи и подчерта нейната актуалност, особено в контекста на политическата ситуация, в която се намира страната.
Дискусита бе открита от Жак Папаро, директор за България на Фондация „Фридрих Еберт” и Георги Пирински, председател на УС на Фондация „Солидарно общество“.
В своето приветствено слово Жак Папаро отбеляза, че заглавието на проекта и дискусията е натоварено с най-разнообразни семантични сигнали, които ме карат да се замисля. Например дума, която е много интересна, е „затихващи“. Не знам дали функциите са затихващи, но гласът на левицата не е затихващ. В последните дни през ден, или почти всеки ден, сме на някакво събитие, свързано с левицата. Гласовете са доста ярки за това, че нещо трябва да се случи.
Дали си заслужава една партия да бъде в управлението? В Германия почти всеки известен политик има запомнящ се цитат, крилата фраза. Някои не се гордеят силно с тях. Например Герхард Шрьодер беше казал, че Путин е кристално чист демократ. Има един друг цитат, който е много по-приятен. Франц Монтефери през 2004 г. при избирането му за председател на ГСДП в своята програмна реч каза „Да си в опозиция е калпава работа. Нека другите бъдат в опозиция. Ние искаме да управляваме.“
Тъй че на въпроса „Дали трябва да се управлява, дали да е цел?“ Да, със сигурност! Дали трябва да се управлява на всяка цена? Тука бих казал, че когато се нарушават фундаментални принципи на определена партия, може би не е чак толкова целесъобразно. За да бъдеш в управлението ти трябват естествено гласовете на гласоподавателите. Къде са тези гласове? Никой не може да ме убеди, че в държава със социалната структура на България, с толкова консервативни, либерално-консервативни и какви ли не партии, може да има само една сравнително лява партия със скромно представителство в парламента. Избирателите ги има, и аз съм на мнение, че те са между тези над 60%, които изобщо не са отишли на изборите. За да има успех левицата трябва да се обърне към тях. И това, което ми прави впечатление е, че днес ще говорим за левицата и не става дума за конкретна партия, а изобщо за левицата.
Както знаете, в други европейски държави, като изключим двата катаклизма в Швеция и Италия, левите партии са сравнително силни – или участват в правителството, или по принцип имат достатъчно голяма избирателна база. И ако не тази, която сме свикнали – традиционната лява партия, както във Франция, появява се и друга партия. Тъй че не е казано, че левицата трябва да бъде точно определена партия. Тази идея винаги ще има къде да се развие. За да може тези 62% да бъдат адресирани, плюс и от другите, а не от една партия, според мен, трябва да се ориентира към доста по-модерни ценности, които в момента се дискутират и в Европа. Не всичко може да се приеме във всяка държава едно към едно. Но не може и една партия да бъде вкоренена само в миналото си. Когато има неуспехи при избори би следвало да бъде самокритична, да се правят съответни изводи.Не е подходящо да се крие ръководството на партията зад членове и параграфи, а трябва най-открито да се дискутират всички тези проблеми. Много е добре също когато се вслушвме в гласовете на младите, а не да ги поставяме под натиск, защото те са нашето бъдеще.
И като последно бих казал, че както във всяка друга държава и в България левицата има бъдеще и тя е в ръцете на всички тези, които искат България да бъде по-социялна, по-демократична и по-приятна за живеене държава.
В своето встъпително слово Георги Пирински обърна внимание на това, че въпросът как се управлява България днес придобива извънредна острота. Що се отнася до левицата, този въпрос получава формата на “да бъде или да не бъде“. Ето защо дължим особена благодарност на нашите докладчици за готовността да се заемат с основните аспекти на темата на днешната, без съмнение, актуална дискусия.
По проблемите на социалната структура и обществените интереси, в публичните дискусии неоправдано малко внимание се отделя на правата и интересите на наемния труд. Според доклада на КНСБ за нарушенията на трудовите права за 2021 година те са били 2043, или с цели 25 на сто повече от 2020 г., с най-много нарушения
за неизплатени заплати и за неспазване на работното време. Една от констатациите е, че 8-часовият работен ден вече не се спазва. На свой ред, главната инспекция по труда е извършила 40 788 проверки с регистрирани 188 хил. нарушения. Така че е спорно, кой е най-нарушаваният закон в България – за движението по пътищата или Кодексът на труда.
Особен анализ заслужават проблемите по колективното трудово договаряне. Директивата за адекватните минимални заплати и насърчаване на колективното договаряне вече е факт. Тя предвижда поне 80% от работещите да бъдат обхванати от колективни трудови договори. Днес у нас този процент е над два пъти по-малък. За транспонирането ѝ България ще има две години и КНСБ ще настоява да се гарантира конституционното право на сдружаване на работниците и служителите в синдикални организации и за криминализиране на деянията, насочени срещу правото на сдружаване.
Но до каква степен този кръг проблеми са приоритет за българския парламентаризъм? И дали сривът на доверие в парламентарната институция не се дължи и на практически пълното им отсъствие от парламентарните прения? Защото става дума далеч не само за размера на заплатите и пенсиите, а за условията за упражняване на базисното конституционно право на достоен труд с пълно заплащане в безопасна и привлекателна среда с всички възможности за професионално и личностно развитие.
Една действена левица би следвало да постави в центъра на цялостната си дейност именно този кръг проблеми. Само че това явно е далеч от грижите на БСП, обсебена от треската „бюлетини-машини“. Данните за сриващата се електорална подкрепа за партията са нагледно отражение и на този ключов дефицит. Следователно и въпросът по днешната тема – със затихващи функции за управлението на страната ли е БСП и това предопределя ли и мястото на левицата като цяло?
Първият панел на дискусията бе посветен на темата „Социална структура и обществени интереси“ и докладчик по нея бе проф. Антоний Тодоров от НБУ
Вторият панел на дискусията бе посветен на темата „Състоянието на българския парламентризъм“. Докладчик бе доц. Борис Попиванов от СУ „Св. Климент Охридски“.
Темата на третия панел на дискусията бе идентична с тази на проекта „Левицата и управлението на България – движеща сила или със затихващи функции“ и докладчик по нея бе д-р Валери Жаблянов.
В обсъждането взеха участие доц. Магдалена Дикова, проф.д-р Максим Мизов, чл.кор.проф. Васил Проданов, министър Крум Зарков, Ана Пиринска, Георги Божинов, д-р Марин Маринов, Стефан Георгиев. В заключителните си думи Георги Пирински сподели свои мисли по повод темата на дискусията и изказаните в нейните рамки позиции. Дискусията бе закрита от Александър Димитров.
В сайта „Ново време“ откриваме специална секция, посветена на темата на проекта, в която ще бъдат публикувани текстовете на основните докладчици в дискусията, както и материали на други автори. На адрес https://youtu.be/Y5P0qzWqv1g интересуващите се могат да се запознаят с пълния видеозапис на дискусията. /НВ/ 
