Кой си спомня датата 4 февруари 2008 година? На този ден Никола Саркози реши да свика Конгреса на Версай /съвместно заседание на Националното събрание и Сената по въпроси от конституционно правен характер – бел. прев./ за да се подиграе с вота на хората, ратифицирайки Лисабонския договор. Оттогава разривът между част от избраниците и хората непрекъснато започна да задълбочава една криза на демокрацията и на институциите. Нарастващият брой негласуващи от избори на избори е само видимата част на айсберга.
Поредната употреба на 49.3 /конституцинната норма, позволяваща на президента да прокарва законодателство без парламентарна подкрепа – бел. прев./ на 16 март, за да се приеме един вреден за реформата на пенсионната система проект, несъмнено ще отбележи нов етап в развитието на тази криза на демокрацията, към която се прибавят и други кризи – политическа, социална, екологична. Макронизмът агонизира и поражда из цялата страна множество разломи, а заедно с тях и легитимен гняв. Те могат да изведат на преден план най-доброто, една всеобща мобилизация, невиждана от твърде дълго време насам, или пък може би най-лошото, да отвори пътя към авторитарна и фашистка политическа алтернатива.
Но как стигнахме дотук? Преди шест месеца президентът Макрон бе преизбран не въз основа на своята програма – по която той отказа да дебатира по време на цялата кампания – нито по лични качества, нито в резултат на равносметка от първия му мандат, а преди всичко поради решимостта на хората да не се поддадат на подмамващите напеви на фашизма. Въпреки, че в навечерието на втория тур се престори, че е чул посланието, той продължи да погазва нашия социален модел. Започвайки с нова реформа, ограничаваща правата на хората, лишени от работа, той отказа да обложи свръхпечалбите на големите компании, когато идеята имаше мнозинство. Само че здравната криза и нейните действителни мащаби, които поразиха телата и съзнанието на милиони наши съграждани, както и икономическите последици /инфлацията, особено по отношение на енергията и хранителните стоки/ го заставиха да се разтревожи. Успокояването на финансовите пазари представлява несъмнен приоритет на властта, винаги готова да обслужи интересите на капитала, както го разкри и налагането на силовото решение чрез нормата на 49.3.
„Социална справедливост“, „неизбежна реформа“, „равенство“, „запазване на преразпределителния модел.“ Комуникационни усилия и езикови съчетания, дестилирани в съгласие с Елисейския дворец на светски вечери за щастливците, които нищо не промениха: 9 от всеки 10 работещи и 7 от всеки 10 граждани бяха и сега остават против сегашната реформа. Интер-синдикатът мобилизира милиони работници и остава единен. Един икономист, Микаел Земур, журналисти и парламентаристи, в това число Жером Геди, едно по едно опровергаха прословутите обещания, в това число мита за „1200 евро“. Цял свят добре разбра, че реформа, означаваща 17 милиарда икономии, в крайна сметка може да доведе единствено до губещи.
Но в Елисейския дворец си мислеха, че като се пренебрегне социалната демокрация, парламентарната демокрация ще му осигури необходимата легитимност. Тук също залогът пропадна. С прилагането на процедури, наистина конституционни /47.1, 44.3 с блокирания вот в Сената или 49.3/, но също и на поредицата алинеи на законите за ограничаване на правото за изказване, властта показа неспособността си да убеждава и да спечели политическия дебат. Политическият авторитет не се утвърждава чрез авторитарни мерки и процедурни хватки.
Даже депутатите от десницата, независимо, че политически са съгласни с реформата, се колебаят да стават патерица на Макронизма, както техните колеги от Сената. Избрани от непривилегировани и селски райони, те осъзнават, че докато фокусът на сблъсъка по предишните реформи се съсредоточаваше в публичните сектори с висок процент на синдикална организация и в градските центрове, този път гневът нараства навсякъде, и в суб-префектурите, и в градовете, и сред всички категории от населението. Този мирен гняв няма да бъде угасен чрез удара с 49.3 или с палки срещу демонстрациите и блокади по места. Така че ето я дилемата за президента: в състояние ли е той да управлява още четири години в малцинство в общественото мнение и в Парламента?
Кабинетни рокади или разпускане на Парламента рискуват нищо да не променят. Единствено оттегляне или откриване на пътя за референдум по споделена инициатива, както предлагат 252-ма парламентаристи от левицата, могат да осигурят демократичен изход от тази ситуация. Работниците и работничките, сред които и онези, които най-накрая можаха да бъдат чути по радиовълните или чрез телевизионните екрани, онези, които справедливо бяха определени като жизнено необходими и дори незаменими, добре разбраха, че нищо добро не може да произлезе от тази реформа.
Демокрацията не е по избор, тя е дебат и сблъсък, със сигурност не и омраза и насилие. Тези жени и тези мъже трябва да бъдат чути. Президентът е длъжен да оттегли своя проект или да организира референдум. В такъв случай, из цялата страната ще се състои дебат с противопоставяне на аргументите, проект срещу проект. Предводителите на сегашната мобилизация, често принудени единствено към противопоставяне, несъмнено ще съумеят да консолидират масовото присъединяване чрез обосновка на алтернативни пътища за финансиране на пенсионната система /чрез облагане, по специално, на високите доходи и отмяна на неефективните и несправедливи изключения/ и за реализиране на равенството жени-мъже в заплащането за получаване на допълнителни доходи. Възможен е друг начин, вместо да се отдадат две години от живота за света на труда.
25 март 2023 г.
