Професор, доктор на философските науки. Преподавател в Софийския университет “Св. Климент Охридски” в специалностите “Философия”, “Социология” и “Политология”. Директор на Научноизследователския институт за младежта (1972/88). Президент на Изследователски комитет 34 “Социология на младежта” към Международната социологическа асоциация (1982/86). Депутат в Седмо Велико народно събрание. Председател на Българската социологическа асоциация (1991/95; 1997/99). Директор на Института за социални ценности и структури “Иван Хаджийски” (от 2002).
Чувството за историзъм е дефицитно в социално-психологическата ни традиция. Дразним се от дупките по нашите улици. Крайно време е да забележим и дупките в историческата памет на новите поколения.
Отношението към Априлския пленум
Изненадващо бързо в началото на прехода 45-те години следвоенно развитие се превърнаха в „тъмно минало“. „Тъмно“ в двоен смисъл: и негативно, и неясно. А ако се върнем към този период и разлистим неговите документи, ще се натъкнем на парадокс. Няма прецедент, при който толкова често различни по ранг събития да са били обявявани за „исторически“. Но такава е логиката – когато всичко или почти всичко става „историческо“, нищо не се запаметява като действително историческо.
Ключово значение за отношението към реалния социализъм в България има оценката за Априлския пленум и неговите последствия. От общо 45 следвоенни години, подложени на преоценка, 33 са преминали под знака на Април 1956. Но въпросът не е само количествен. Реалната „тежест“ на тези 33 години е много по-голяма. Именно те определят облика на обществото, което се наричаше реален социализъм.
Априлският пленум като исторически факт беше покрит от два пласта илюзорни, идеологизирани и манипулативни интерпретации.
Първият пласт е апологетичният. Това е розовата легенда, родена и експлоатирана след 1956. Преувеличените, хипертрофирани оценки бяха нужни на тогавашното партийно ръководство за две цели: да утвърди нова политическа линия при наличието на определена съпротива на ясно изразена реакция („Ние изпуснахме властта. Георги Чанков е виновен за това“ – ми сподели активен борец през 60-те години) и да утвърди самото себе си, особено авторитета на Първия ръководител. Хипертрофията надмина всякакви рационални граници. Започнаха да туптят „априлски сърца“. Изгря „априлско слънце“. С „априлски жар и вдъхновение“ се пишеха бездарни апологии. Връщането към подобни артефакти днес предизвиква чувства на притеснение и срам. Много лесно те се превърнаха в аргументи на крайното отрицание.
Вторият пласт е негативният. Това е черната легенда, родена след 1989. За синята агресия, която се развилня на страниците на професионално слабия демократичен печат след 1989 г., мотивът беше прозрачен: чрез акцентиране върху миналото на БКП да се отрече настоящето и бъдещето на БСП. От друга страна, стратегията на БСП беше да се освободи от товара на своето комунистическо минало. Затова БСП не защити постиженията на реалния социализъм. Контрастира със стратегията на сръбските социалисти: „Ние носим отговорност за всичко – и за доброто, и за лошото.“ Легитимацията на БКП, а след това на БСП като нова демократична политическа сила стана чрез нейното противопоставяне на „живковизма“. Това понятие беше изковано, за да се пренасочи вълната на отрицание към личността на бившия генсек, но това засягаше и провеждания от него политически курс. На ХIV извънреден конгрес сталинисти като ген. Анев бяха избрани във Висшия съвет. Синът на Горуня беше избран за депутат в Седмото ВНС. Реабилитацията на сталинистите, които опонираха на Априлския курс, беше дълбоко безпринципен акт. Нужна беше нова радикална крачка на разграничение с реалния сталинизъм, а не с измисления живковизъм. Това обаче вероятно би довело до разцепление на партията на социалдемократическо и неокомунистическо крило. Принципността беше пожертвана за пореден път в името на съмнителен политически прагматизъм.
Задачата на настоящата кръгла маса виждам в това да се намери най-после нещо трето, след свръхпозитивната теза и свръхнегативната антитеза да се стигне до рационална и обективна синтеза. Във всеки случай обществената задача според мен е в това да се види историческата правда в нейната многомерност и противоречивост. В хода на прехода беше разрушена не само розовата легенда, но и историческата истина за Априлския пленум и свързания с него политически курс. След Април 1956 протече цивилизационен процес. Априлският пленум даде тласък и рамка на този процес. Протече противоречиво, но интензивно. Беше съпроводен с деформации, но това беше цивилизационен процес и в сферата на икономиката, и в сферата на културата. Погазването на истината само по себе си не е безобидно. Но в случая най-важното е това, че зачеркването на т. нар. априлска линия легитимира разрушаването на съществени резултати на самия цивилизационен процес, на негови материални и културни измерения. Типичен пример е нашето селско стопанство. Да, колективизацията протече силово, това е факт. Но също е факт, че означаваше модернизация на българското село. Впрочем заслужава да си спомним, че в хода на модернизацията в Англия „овцете изядоха хората“. Връщането на земята „в реални граници“ беше безпрецедентна крачка назад. Заедно с мръсната вода беше изхвърлено и детето.
Теоретичният дефицит
Проблемът, който разглеждаме, е многомерен и засяга същността на обществото, което назова себе си „реален социализъм“. След 1989 г. се появиха задълбочени изследвания и анализи – специално ще отбележа приносите на Иван Селени (САЩ) , Ядвига Станизкис (Полша), Янош Корнай (Унгария), за съжаление останали неизвестни на българския читател. Въпреки това ние все още нямаме теоретичен отговор на множество въпроси, без които познанието на държавния социализъм остава не само непълно, но и несистемно. Продължават дискусиите и по такъв ключов въпрос като това дали политическият режим на страните в Източна Европа и СССР през периода 1956 -1989 е тоталитарен или авторитарен.
През 50-те години Збигнев Бжежински и Карл Фридрих разработиха концепция за тоталитаризма, която обещаваше да бъде солиден теоретичен фундамент. Още първите по-съществени промени обаче показаха, че работоспособността на концепцията не достига високи етажи. По повод на първите реформи, предприети от Хрушчов, Бжежински заяви, че СССР не ще може да мине без мащабни репресии от сталински тип, а Фридрих сметна, че това е фаза от циклично движение, която нищо не променя в тоталитарното управление. Забележете, че и двете оценки правят невъзможно да се предвиди събитие от типа 1989. Има една особеност, до която западните аутсайдери не можаха да достигнат. За Хана Арендт тоталитарният период в СССР завършва през 1953 г.
Със смъртта на Сталин. За Бжежински и Фридрих – продължава без съществени промени. И в двата случая се губи своеобразието на неосталинизма. Неосталинисткият вариант на системата е вътрешно противоречив: структурно – тоталитарен, функционално – авторитарен. Общество, в което се организира Световен конгрес по социология и след това Световен конгрес по философия, не може да бъде тоталитарно. И общество, в което е възможно да смениш имената, идентичността на един милион души само за няколко месеца без особени външни сблъсъци, не може да бъде авторитарно. Системата на властта разполагаше с тоталитарно всевластие, което можеше да се прояви при определени ситуации, но не се проявяваше, ако изключим „възродителния процес“. Системата беше необичайна – и тоталитарна, и авторитарна. Западните съветолози не можаха да осмислят тази диалектика.
Историята на реалния социализъм – в пространството и времето – ни представя панорамата на една постоянно повтаряща се пулсация между два полюса. Ако използваме терминологията, възприета в самото начало на социалистическата история, това са полюсите „военен комунизъм – НЕП“, между тях се разполага цяла скала от междинни позиции. Всички национални варианти на социалистическо изграждане могат да се локализират в тази скала. Най-близко до единия полюс, икономическия, през 1989 г. беше Югославия, а на другия, командно-административния, се открояваше Корея. Абсолютният рекорд беше поставен преди това в Кампучия от „червените кхмери“. В Европа най-милитаризиран беше режимът в Албания. Що се отнася до пулсацията във времето, тя пролича ясно в развитието на двете най-големи социалистически революции – руската и китайската.
Моделите на държавния социализъм
На основата на цялото историческо и географско многообразие на държавния социализъм можем да опишем няколко типични форми, локализирани между командно-административния и икономическия полюс. Ако ги подредим в логически, а не в исторически ред, „от ляво на дясно“, ще се получи следната картина.
Кампучийски модел
Абсолютният полюс на „военния комунизъм“, при който прилагателното „изяжда“ съществителното. Икономическите закони са изцяло отменени. Банките са разрушени. Парите са премахнати. Пазар няма. Пълното унищожаване на икономическите връзки е съпроводено с деструктуриране на всички обществени отношения. Единственият в историята случай, при който семейството като институция е ликвидирано: с декрет всички бракове са обявени за невалидни. Терорът достига до мащабите на геноцид срещу собствения народ. Биологичното съществуване става главен материален проблем. Режимът издига лозунга „Има ли ориз – има всичко“. Комунизмът – идея за максималното задоволяване на човешките потребности, „се преобръща“ в лозунг, съгласно който максимумът – това е минимумът. Гражданското общество е погълнато и асимилирано от държавата без остатък, включително в неговия първичен „градски“ смисъл. Обществото като цяло се превръща в грамаден концентрационен лагер, при това „лагер на смъртта“.
Корейски модел („чучхе“)
Ограничението на икономическите закони е доведено до онова предпоследно стъпало, след което може да следва единствено отмяната на парите. В обръщение са три вида пари, които отговарят на три вида стоки. Работникът получава само част от заплатата си в пари (при това от третия вид). За по-крупни предмети (например стол, маса и други) се издава бележка по местоживеене, която удостоверява нуждата от такъв предмет (например при женитба), а предприятието я заверява; предметът се получава с бележката безплатно. Предмети, като телевизори, се дават като награда за добра работа на основата на същия принцип. Въведено е равенство за огромната маса на базата на елементарни принципи (например: едно семейство – една стая). Посещението на музей или на опера е безплатно (система на билети изобщо няма), но не и свободно; става само групово. Посещението на ресторант също не е свободно, а става по решение на ръководството на предприятието. Принципът на приоритета на политиката е проведен последователно. На върха на социалното управление е генералният секретар на партията; в предприятието ръководител е партийният секретар; директорът е негов заместник по административните въпроси. Вестници и списания не се продават, те се получават от определени хора, които имат задължението да ги четат на сбирки на трудещите се по местоживеене. Не съществува свободно движение между различните населени пунктове на страната. Контролът се осъществява от армията. Икономическа автархия. Абсолютен приоритет на военната промишленост в индустриалното развитие. Информационна изолираност обхваща цялата сфера на политика, икономика и култура, при това не само от гледна точка на настоящето, но и на миналото (т.е. засяга също Шекспир и Бетховен, а не само обявената за „упадъчна“ съвременна литература и музика). Персонализацията на социалното управление е доведена до откровени монархически тенденции. Наследник на генсека („Великия вожд“) е синът на генсека („Любимия ръководител“). Идеологическите претенции се универсализират. „Кимирсенизмът“ е определен като „марксизъм-ленинизъм от епохата на изграждането на социализма и победата му в целия свят“.
Съветски модел (1929-1953)
Командно-административна система, установена след „втората революция“ на Сталин. Първообраз на държавния социализъм. Системата на властта е лична диктатура. Партията се трансформира от самодейна политическа организация в инструмент на личната власт. Вътрешнопартийната демокрация („ленинските норми“) е практически анулирана. Дореволюционният партиен елит е физически и морално унищожен. В системата на властта репресивните органи придобиват по-голямо значение от партията; водещи партийни дейци попадат под техните удари. Признават се две форми на социалистическа собственост: държавна (висша) и кооперативно-колхозна (нисша). Придобиването на продукти става чрез заплащане, но първостепенно значение имат административните органи на разпределение (по предприятия, по социални страти, чрез купони и др.). Провежда се насилствена колективизация. Държавата установява абсолютен икономически монопол. Централното планиране е всеобхватно. Форсирана индустриализация с принципно предимство на „група А“ (производство на средства за производство) в сравнение с „група Б“ (производство на средства за потребление). Приоритет на военната промишленост. Ускорена урбанизация. Задължителна грамотност и масово средно (десетгодишно) образование. Безплатно здравеопазване. Цените, както и официалните валутни отношения, се определят арбитрално. Законът за търсенето и предлагането губи значението си на икономически регулатор. Дефицитът на стоки е остър и хроничен. Вулгаризираната версия на марксизма-ленинизма и култът към личността на партийно-държавния лидер се превръщат в ерзац на народна религия. Великоруския шовинизъм бележи преориентацията от световна революция към съветска империя. Интернационализмът става идеологически камуфлаж и управленски инструмент на дирижираното „блоково общество“. В системата от ценности се признава абсолютен приоритет на обществото спрямо отделната личност. При оценката на кадрите основно значение имат социалният произход и политическата преданост, а тяхното движение е строго централизирано. Всяко отклонение се преследва и наказва жестоко. Частично се разрушава неформалното общуване (чрез система на доносничество). Характерна социалнопсихологическа атмосфера: агресивност и романтизъм, страх и вяра в „светлото бъдеще“. Държавата „поглъща“ гражданското общество, а репресивните органи – самата държава.
Модификации на сталинисткия вариант са „народните демокрации“ в страните от Източна Европа, които след Втората световна война стават част от „Източния блок“ („Лагер на мира, демокрацията и социализма“). В маоистки Китай ролята на „големия терор“ (осъществен в СССР „отгоре“ чрез репресивните органи), изиграва „Великата пролетарска културна революция“ (провокирана чрез движение „отдолу“ на хунвейбини и дзъофани).
Съветски модел (1956-1985)
Второ „неосталинистко“ издание на командно-административната система. Реализира се в две форми: динамична (Хрушчов, 1956-1964) и застойна („брежневистка“, 1964-1985).
„Култът към личността на Сталин“ е разобличен, но системата не е подложена на критика. Десталинизацията е частична и се осъществява като „възстановяване на ленинските норми“. Прекратен е терорът като системно физическо унищожение. Реабилитирани са (но не всички) репресирани. Репресивните органи за поставени под партиен контрол. Полагат се усилия за модернизация на промишлеността и участие в „научно-техническата революция“, илюстрирани с успехи в овладяването на Космоса. Постигнат е военен паритет със САЩ. Външнополитическата линия е ориентирана към „мирно съвместно съществуване“ в границите на Студената война. Променливото съчетание на конфронтация и диалог в отношенията със Запада прави възможно разширяването на икономическите и културните връзки с несоциалистическия свят. Реабилитирани са репресирани науки като генетиката, кибернетиката, социологията, социалната психология. Допуска се участието в различни международни научни и културни асоциации. Същевременно идеологическата (а и физическата) граница продължава строго да се охранява (при това не в смисъл на национална, а на „блокова“ граница). Политическият монопол се запазва. Догматическата идеологическа рамка отстъпва на нов „идеологически рубеж“, който се оценява и атакува като „ревизионизъм“ от страна на сталинисти и маоисти. Социалдемокрацията, обявена от Сталин за най-опасен противник, е извадена от „вражеския списък“, но без да получи идеологическо признание.
В застойната фаза принципът на сменяемост на ръководните партийни органи е сведен до пожелание, а подготовката на демократични конституционни промени – преустановена. Курсът към десталинизация е прекратен, но не е отменен. Конфликтът с близкия до автентичния сталинизъм маоизъм се задълбочава. Осъден (и прекратен със сила) е опитът за радикални реформи (Пражката пролет). За разлика от сталинисткия вариант, ориентиран като перспектива към продуктообмен, в условията на неосталинизма се търси изход в икономическа реформа чрез разширяване на действието на икономическите закони. Натискът на държавата върху селските кооперативи е намален; допуска се оживление на кооперативните пазари и някои индивидуални трудови дейности. Все по-значими стават упадъкът на трудовата дисциплина и корупционните практики. Появява се дисидентство, а заедно с това и нови, перфидни форми на репресии. Ограничението на интелектуалната свобода губи ефективност; пробиви в „соцреализма“ и разпространение на „самиздат“. Едноличната власт се модифицира; нараства ролята на номенклатурната върхушка до степен, при която стават възможни смяната на генсека (в изключителни случай) и изборът на генсек с новаторски потенциал. Култът към личността се възпроизвежда като тенденция; реализацията й става зависима от личността на самия лидер (появяват се и отношения, формално близки до нормално лидерство, и по-уродливи от „класическите“ фарсови форми). Неформалното общуване възстановява правата си в частната сфера. Свободно движение в страната и възможности за международен туризъм.
Динамичното равновесие на тенденции към реставрация на сталинизма („догматизъм“) или към по-нататъшното му преодоляване („ревизионизъм“) прави възможни характерни национални модификации, „по-твърди“ или „по-меки“ в зависимост от социокултурните и политическите традиции. Специално внимание заслужава кадаристкият субвариант, който дава по-големи възможности за вътрешно развитие.
Югославски („титовски“) модел
Допуска се икономическо ценообразуване и конкуренция на предприятията, включително на външния пазар. Държавният монопол на външната търговия е премахнат. Непосредствена връзка между печалбата на предприятието и заплатите на работниците; самоуправление на производителите; свободно излизане от страната. Кооперирането е доброволно. Допуска се частна собственост, но се лимитира. Държавата запазва „контролния пакет“ в икономическата сфера. Административното регулиране не позволява относително широкото действие на икономическите закони да достигне до формиране на пазарна икономика (свободен пазар на стоки, работна сила и капитали). Еднопартийна политическа система. Авторитетът на държавния ръководител се признава за безусловно валиден и представлява основен момент в относително високата идеологическа хомогенизация. Страната е открита за културни контакти и влияния.
Можем да кажем, че разглежданите основни варианти са насочени преди всичко към своето собствено възпроизводство. За да се разбере реалният социализъм, изключително важни са и незавършените динамични варианти (програмата за „социализъм с човешко лице“, „перестройката“ на Горбачов“ и др.). Самостоятелен анализ изисква китайската реформа, предприета от Дън Сяопин и продължена от неговите наследници.
Априлският пленум и априлската линия
Критическото разглеждане води някои коментатори до извода, че Априлският пленум по обхват и равнище на разискванията не е формирал определена и значима политическа линия. Следователно „априлската линия“ е произведена постфактум, за да възвеличи политическия победител на пленума. Проучването на документите показва, че противоречие наистина има. Дебатите на самия пленум не са на високо равнище. Откроява се не докладът на Живков, а изказването на Йонко Панов, отстранен по-късно тъкмо заради това изказване. Но за да разберем самото противоречие, трябва преди всичко да вземем предвид силно персонализираната структура на властта през целия социалистически период. Най-важното решение на висшия ръководен орган е смяната на лидера. Едва след това идва курсът. Един лидер не може да дойде на власт с предварително разработена програма. Курсът към „социализъм с човешко лице“ дойде в Чехословакия след Януарския пленум на ЦК на ЧКП през 1968. Но на самия Януарски пленум изобщо няма дебати по политическия курс. Взема се решение за смяна на лидера. Едва след това идва и Пражката пролет. Такава перспектива не е коментирана на пленума. И още един пример. През април 1985 г. ЦК на КПСС взе решение за избирането на М. Горбачов за партиен лидер. Не се избира нов курс, а само нов лидер.
Може да се зададе въпросът, не можеше ли новият курс след Априлския пленум у нас да има собствено име, както в Чехословакия през 1968 или както в СССР след 1985. Разбира се, че не беше възможно. Каквото и съдържателно наименование да е, би породило подозрение в Москва. Беше избран политическият календар, който маркира събитие, директно свързано с ХХ конгрес на КПСС. Преди да се изгради „априлската митология“, пленумът може да се разглежда като част от процеса на утвърждаване и легитимиране на следсталинското ръководство на СССР чрез смяна на част от сталинистките лидери в Източна Европа.
Априлската линия трябва да се измерва с конкретно-историческа мяра. Това беше преход от един към друг модел на социалистическо общество. Разликата може да изглежда малка само на онези, които нямат ясна представа (или не желаят да имат представа) какво означава да се управлява общество със или без наличието на лагери. Става дума за:
• Преход от тоталитарна към авторитарна форма на функциониране на политическата власт при запазване на тоталитарната структура. Може да се означи като частична либерализация и демократизация, като се направят необходимите уговорки за ограниченията.
• Икономически реформи, насочени към по-голяма гъвкавост на икономическата система. Интензивна индустриализация и урбанизация на страната.
• Отказ от културната автархия и курс към разширяване на културните връзки и с несоциалистически страни; създаване на по-широки възможности за развитие на науката и изкуството.
• Разведряване на социално-психологическата атмосфера; отказ от шпиономанията и култовския фанатизъм.
Априлският пленум и съответно априлската линия трябва да се анализират и оценяват в контекста на реалните алтернативи пред обществата в Източна Европа и СССР.
Може да се допълни, че априлската линия в България следва да се оценява не само чрез сравнение с предшестващия период на „висок сталинизъм“, но и в сравнение с другите страни от Източна Европа по същото време. Степента на либерализация беше надмината единствено в Унгария, ако, разбира се, не се вземе предвид краткотрайната Пражка пролет.
Материалите за Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г. са представени на кръгла маса по повод 50-годишнината от събитието, организирана от сп. “Ново време” и сп. “Понеделник”.
