Статията "БИОЛОГИЧНА КРИТИКА ИЛИ КАК ДЯВОЛЪТ ЧЕТЕ ЕВАНГЕЛИЕТО" представлява, както отбелязва авторът й академик Дончо Костов в писмо до редакцията на „Работническо дело“ от 1948 г., „разбор на фалшиво сглобената клеветническа критика на чл. кор. проф. д-р Игнат Емануилов, отправена по адрес на моята научна работа“. Забранена от всевластния тогава на „идеологическия фронт“ Вълко Червенков, тя е запазена в препис в архива на БАН.
Публикува се за първи път, със съкращения на някои несъществени подробности.
Широко разгърнатата дискусия в СССР по повод доклада на акад. Лисенко на последната сесия на Земеделската академия, с който се поставиха на разискване основните въпроси в биологията, намери отражение и в другите страни. И у нас се изнесоха ред доклади и се написаха и доста статии. Основните въпроси, които изникнаха на преден план бяха:
1) несъстоятелността на вайсманизма и менделизма-морганизма, базиращи се върху вайсманизма, който отделя зародишовата плазма от сомата (тялото), и според който факторите на средата, изменящи сомата, не влияят не зародишовата плазма, така че измененията в сомата не са наследими;
2) издигна се като знаме учението на Мичурин и Лисенко, с оглед на положителните завоевания на дарвинизма, развит от Тимирязев, Мичурин и Лисенко, като се изтъкна изключителното значение на средата за индивидуалното и историческото развитие на организмите
3) дейността, голямото значение на Мичуриновото учение за социалистическото строителство и
4) порица безогледното раболепие пред чуждата наука, без да се изпада в неоправдан шовинизъм – всички важни въпроси и за нас.
Във в. „Работническо дело“ №№ 276, 277 и 278 от 1948 г. проф. Игнат Емануилов влезе в ролята на български Лисенко и заклейми които той си подбра и както той разбира нещата. Сред „избраните“ съм и аз. И ето как ме критикува другарят-колега проф. И. Емануилов. Той взе от доклада ми „Израждане на семето“, 1930 г., пасаж след пасаж и го даде в „Работническо дело“:
„Науката за наследствеността, една от най-модерните дисциплини на биологията, ни учи чрез перото на Йохансен, че наследникът може да притежава само такива качества, каквито имат неговите родители. То ще рече, че всички свои качества хората, животните и растенията унаследяват от родителите си. Наследниците нямат нищо повече, освен това, което имат техните родители.“ Като се турне тук точката, много естествено е, че щом „Наследниците нямат нищо повече, освен това, което имат техните родители“, то аз не допускам, че наследникът може да бъде изменян под въздействието на средата, отказвам значи промяната на организмите, което пък е основата на историческия развой на организмите – на еволюцията.
Но проф. Емануилов замълчава тук, че в цитата, който той дава, аз изтъквам учението на Йохансен, което е основано на съвременното нему схващане на менделизма, и къса незавършената мисъл дето е нему угодно, за да я даде в друга, нему желана светлина. А моята мисъл продължава така:
„Този принцип теоретически в известни граници е напълно верен. Ако той имаше абсолютна валидност и за практиката, то работата на селекционера и семепроизводителя не би била твърде трудна, както всъщност тя е“. Нататък се казва: „Всъщност това така ли е? Всеки стопанин знае, че колкото и добър да е някой сорт пшеница при първото му разпространение, реколтата започва да намалява, почват измежду типичните за сорта растения да се явяват и такива, които далеч се отклоняват от типа, въпреки всички грижи за запазване с чужди примеси, с други думи, хубавият сорт се изражда и доходът намалява все повече и повече. По-нататък се изреждат факторите на средата, които причиняват израждането на сорта. Това са температурните колебания на средата, неприятелите и болестите по растенията, повечето от химическите препарати, които се употребяват за борба с тях, нараняванията от всяко естество, екстремни условия на хранене, а в някои случаи и светлината и пр. А това значи, че под действието на факторите на средата в сорта стават ред промени, той вече не е първоначалният, а се постепенно изражда.“
А в лекцията ми „Експериментално добиване на растения с нови белези“, 1931 г., е казано: „Съгласно съвременното становище на филогенетиката разнообразните форми и видове на растителния и животинския свят, които виждаме днес, са плод на постоянни и последователни отклонения от техните предшественици. Историята на растениевъдството, както и експерименталната биология, ни дават доста точни данни в подкрепа на тази теза.“ И по-нататък: „Чрез многото експериментално добити аберанти и мутанти по различни начини се установява, че генът, поставен при екстремни условия, е променлив, дори той може да мутира прогресивно… От тук следва, че чистите линии не са нещо абсолютно константно, и че растениевъдът не само че може, а дори трябва да прави подбор в чистата линия, нещо, което не се правеше доскоро от много опитни станции, които възприеха учението за чистите линии във формата, в каквато го предложи Йохансен.
Нека не се забравя, че чрез тези две работи, както и чрез редица други, дето опитно съм показал влиянието на средата върху изменчивостта на растението, аз издигнах още тогава настоятелно гласа си за поддържане на сорта в добро състояние, чрез подбор вътре в „чистата линия“, т.е. в сорта – в противоположност на тогавашното учение на Йохансен, почиващо на тогавашните схващания на менделизма, според които се смяташе за абсурд да се прави подбор вътре в „чистата линия“ (сорта), на която се гледаше като на нещо замръзнало, постоянно. Поддържането на сорта вътре в чистата линия се въведе в СССР в 1938 г., като се дадоха две схеми – едната на Лисенко и друга една.
Но нека преминем към цитатите из „Цикъла на ядрото и ядърцето“. Проф. И. Емануилов, ако бе въодушевен от творческата критика да помогне на заблудилия се колега, преди да даде цитати, трябваше да каже, че ги е взел от главата „Еволюция на хромозомите“ – значи как са се те явили? От Бога ли са създадени или тях не ги е имало, пък постепенно, както цветът или листът на растението, както и други органи и органели, са се появили исторически. За да не ме направи обаче такъв морганист, какъвто той иска да бъде, проф. Емануилов си съставя изречения от части на мои фрази, като маха това, което му пречи. Аз пиша: „Така хромозомите са се явили като продукт на еволюцията на организмите, който ограничава значително вариабилитета на по-сложно диференцираните организми, но все пак вариабилитетът е достатъчен за осигуряване с достатъчно форми отбора, който осъществява протичащия процес в еволюцията.“ Той изпуска подчертаната част, защото иска да направи хромозомите вайсмановски вечни единици, които всичко вършат, и то за моя сметка. Естествено е, че щом пиша, че „хромозомите са се явили като продукт на еволюцията на организмите“, това значи, че е имало и има организми, които нямат хромозоми, а това значи, че и без тях може да се живее, че и без тях може да протече еволюцията. Всичко това е казано. И организмите без хромозоми са именно бактериите, които са неговият обект на изследване.
Проф. Емануилов подканва всички към самокритика, а всички очаквахме той да покаже това, защото той има най-голяма нужда от нея. Ако се степенуват реакционните схващания в биологията, то той стои на най-ниското стъпало. Аз казах по-горе, че той нарочно изпуска онези факти, дето се говори за изменчивост на микроорганизмите, защото против подобни неща той изглежда да има идиосинкраза… В по-дебел от 600 страници учебник под напора на чужди изследвания той е принуден да спомене само в 25 реда, че някои автори са „наблюдавали изменения“, и че те „са резултат по всяка вероятност (чудна галантност – нали поне има „вероятност“ – Д. К.) на въздействието от страна бактериофагите“ (с. 109). А останалите фактори на средата – не е ли известно на професора, че също влияят върху наследствената изменчивост на бактериите? Или за хатъра на Вайсман това не бива да става.
За да направи финала на статията си по-тържествен, по-унищожителен, той се връща наново към мене така: „Нещо повече, академикът проф. д-р Дончо Костов, който е работил няколко години в биологическите институти на Съветския съюз, поради което се предполага, че е запознат с Мичуринското учение, в своята научна дейност нито се е ползвал от постиженията на Мичурин и Лисенко, нито е счел за нужно да ги посочи в списъка на литературата на своите трудове.“
Това звучи особено интересно езуитски, защото едва ли има друг, който да е споменавал тези имена и да ги е цитирал толкова пъти, колкото аз съм това сторил, като съм посвещавал дори цели статии за тяхната работа. А ето и фактите:
1. За пръв път запознах българския читател с учението за яровизацията на Лисенко в 1932 г. – сп. „Земеделие“, а след това същата година преведох и напечатах инструкцията за яровизацията, изработена от Одеския колектив, на български (1932 г.). Те дадоха подтик да се поставят у нас първите опити по яровизация.
2. Дори след като имах спор с Лисенко за частични въпроси относно значението на вирусите и др., разделяйки обаче основните линии на неговите работи, аз имах доблестта като учен да напечатам пак в сп. „Земеделие“ – 1936 г. (последна книжка), за стадийното развитие, за лятното садене на картофите и за хибрида сорго-суданка, с похвални отзиви, и то в страна, където се преследваше всичко съветско.
3. През 1936 г. напечатах в същото списание похвала за делото на Мичурин.
4. След две сказки, държани в 1936 г. в София, за съветската наука, вкл. и за делото на Мичурин и работата на Лисенко, третата ми бе забранена от полицията. Колко сказки са забранявани от полицията на член-кореспондента проф. д-р Игнат Емануилов?
5. Мичурин и Лисенко съм цитирал в работите: „Современное состояние вопроса с межвидовой гибридизации у растений“ (1939 г.); „Хаплоиден тритикум вулгаре и изменчивостта на неговите диплоидни поколения“ (1943 г.); „Влиянието на различни съдържания на пясък в почвата върху развитието“ (1947 г.). А ако уважаваше проф. Емануилов читателите си и имаше желанието да не ги заблуждава, щеше да отвори моята монография върху „Цитогенетиката на рода Никотиана“ и щеше да види в списъка на литературата на с. 1040 името, което търси. Та нали лично с другарски надпис подарих книгата си на проф. Емануилов!
6. Той е сега председател на българо-съветското дружество. Ако се заинтересуваше какво сме издавали в миналото, щеше да види в книгата „Беседи за СССР“, в доклада ми „Науката в Съветския съюз“ и името на Лисенко. Ако погледне кн. 7-8, год. 1 на сп. „Българо-съветска дружба“, 1945 г., към статията ми „Организация на Всесъюзната академия за земеделски науки „Ленин“ и опитното дело в СССР“ ще види портретите на акад. Лисенко и акад. Цицин.
7. Във в. „Отечествен фронт“ от 7.VI.1945 г. има също статия за Мичурин от мене.
8. Под мое редакторство с предговор от мене е преведен трудът на акад. Лисенко „Яровизация на земеделските растения“ от асистента ми Димитър Циков и е издаден от Съюза на научните работници през 1947 г. ,като един от редакторите се води и проф. Емануилов, и тази книжка той има у дома си.
9. Под мое редакторство и с предговор от мене се преведе от асистента ми Дим. Циков трудът на акад. Лисенко „Теоретични основи на яровизацията“ и се издаде в началото на 1948 г… преди да стане дискусията в областта на биологията в Москва… Излиза, че аз нещо съм сторил. Но българското общество се много интересува да чуе колко пъти той ги е цитирал, колко статии е написал за тях и най-сетне колко дни преди август 1948 г. научи имената им.
Проф. д-р Игнат Емануилов твърди пред целия български народ, че не съм се възползвал от Мичуринското учение. Не знам какво точно иска да каже, защото твърдението е много наивно, ако не е злостно клеветническо. Отговорите са:
1. Четвърт век съм работил върху влиянието на средата върху наследствената изменчивост, като съм имал предвид и историческото (филогенетичното, еволюционното) развитие, и индивидуалното развитие. Затова изграждам и Института по селекция и еволюция при Селскостопанската академия, въпреки някои пречки, които ми прави и проф. Емануилов.
2. В лекциите си застъпвам „Модификационна и наследствена изменчивост на присадните компоненти и тяхната значимост за селекцията“, „Растеж и развитие на организмите, фотопериодизъм, яровизация-модифициране на вегетационния период, периоди, стадии и фази на развитие и пр., както и тяхната значимост за селекцията“. Това е именно тематиката на Лисенко, изведена от Мичуринските възгледи. А освен това на подходящи места се застъпва и вътресортовото кръстосване с хетерозиса, лятното посаждане на картофите, както и ред други въпроси, разяснени материалистично от Лисенко. А нека каже проф. Емануилов той пък какво е сторил в това направление?
3. До войната, та дори и през войната, Централният земеделски изследователски институт в София, чийто директор бях и аз, получаваше най-много съветска научна литература и списанието на Лисенко „Яровизация“.
4. Въз основа на тази литература в семинара на Института се изнасяха често доклади, а след 9 септември колективът на института изнесе голям брой сказки и написа много статии за съветската наука, вкл. за Мичурин и Лисенко.
5. Тази моя дейност беше причина да се впише в досието ми в полицията „хвали съветската наука“.
6. Горните предпоставки позволяваха да може да се работи и по Мичурин и Лисенко. Проф. Емануилов знае прекрасно, че именно при мене, в моя институт, бе единственото място, където ред години преди 9 септември 1944 г. се работи върху вегетативната хибридизация по Мичурин и Лисенко от доцента Райна Георгиева, против влизането в университета на която се противопостави именно член-кор. И. Емануилов, разбира се, само за формални причини(!) Нека той да каже има ли в България друг учен, който да е напечатал трудове, собствени изследвания върху вегетативната хибридизация, която е центърът, солта, поне засега, на Мичурин-Лисенковото учение, освен нея? Въз основа на тях тя стана специалист-агроном в института ми, началник на отдела по приложна генетика в същия институт, а напоследък е редовен доцент по селекция на градинските растения на моята катедра в Агрономическия факултет, въпреки противопоставянето на проф. И. Емануилов.
7. Неслучайно в списанието „Агробиология“, редактор на което е сам акад. Т. Лисенко, в №2 e напечатана положителна изчерпателна рецензия за една от работите на доцента Р. Георгиева от д-р Глушченко – един от първите помощници на акад. Лисенко в института по генетика на Академията на науките.
8. Лично аз в моята работа съм използвал ред препоръки и методи, които сам Мичурин препоръчва, преди всичко употребата на посредник в междувидовата хибридизация. В продължение на повече от 10 години се ползвам почти ежегодно от методите, препоръчани от Лисенко, като метода за масова кастрация, яровизация, метода за бързо размножаване, междусортовото кръстосване при кръстосано опрашващите се растения, а през последната година по поръка на Министерството на земеделието изучавам заедно с колегите си възможността за разпространението на каучиконоса кок-сагиз, при което се оказа, че гнездовата посадка, препоръчана от Лисенко, е най-добра. Нека обаче да каже проф. И. Емануилов кои от методите на Мичурин и Лисенко той прилага (те са общобиологични методи)?
Своеволните изкълчвания на мислите при критиката, за да ги пригоди към това как той иска те да бъдат, както и неверните твърдения, които се отправят от проф. Емануилов по мой адрес, са образец на вредно критикарство. Творческа критика може да даде само онзи, който разбира добре въпроса, има честното желание да се изправят грешките и честно ги посочва навсякъде, където и да са те, дори ако са в него самия. През 25-годишната си научна дейност аз съм дал около 200 научни труда, работил съм през разни етапи на развитие на биологичната наука и няма съмнение, че сред всичко това, което съм дал, има и критикуеми места, защото науката се развива.
Аз съм скромен и никога не претендирам, че съм или съм безгрешен. Аз сам търся грешките си и ги поправям с развитието на науката. Само, който нищо не работи, той не греши. Греши дори и онзи, който просто повтаря учебниците или наръчниците на авторитетите. Грешиха и Аристотел, и Фарадей, и Нютон, и Дарвин, и кой ли не – ние ги критикуваме и се учим дори от техните грешки да не ги повтаряме. От друга страна, ние ги ценим пък по това, което са дали на човечеството. Така не постъпи проф. Емануилов.
В заключение ще кажа, че както лично аз, така и колектвите, с които работя, сме грижливо проучвали и проучваме материалите на дискусията в Съветския съюз, за да овладеем по-добре двойнствените методи да управляваме развитието на организмите по наша воля, да овладеем природата в полза на нашето строителство. Нашите планове за коренно преобразяване на страната ни могат да се изпълнят не с неверни цитати и неверни твърдения, а с чувство на пълна отговорност за поставената задача, като се привлече на помощ истинската прогресивна наука.