Професор, доктор на историческите науки. Научните му интереси са свързани с развитието на историческите връзки между Унгария и България. Автор на десетки статии, студии и книги, между които: „Кръв по розите“, „С България в сърцето“, „Българистика, българознание, наука за България“, „Ослепяване на българите (от Самуил до наши дни)“, „Предизвикани изповеди“ и др. Председател на Дружеството за българо-унгарско приятелство и на Сдружението на независимите български писатели.
В едно от многобройните произведения на Шандор Петьофи можем да прочетем:
Едничка мисъл ме тревожи:
да не умра спокойно в меко ложе;
…
Такава смърт не ми давай, боже!
…
Когато вси поробени народи,
презрели игото, въстанат в бой…
Ако тогаз от бледите ми устни
изтръгне се прощална сетня песен,
пияна от духа на свободата –
тя нека да заглъхне посред бой
на барабани, посред звън на сабли
и посред трясък на топове; нека да
прелетят запенени коне
над моя труп, в стремителния полет
на смело извоювана свобода!…
И чрез смъртта си поетът призовава на борба за свещената свобода и националната независимост. Всъщност точно това се случва на 31 юли 1849 г. в страшната битка с руската царска кавалерия при Шегешвар. Петьофи бе предсказал смъртта си така, както 27 години по-късно, на 2 юни 1876 г., в бой с османските поробители същото ще направи и Христо Ботев. И двамата ще последват примера на починалия в Гърция по време на гръцкото въстание велик английски поет лорд Джордж Байрон.
Тримата великани на европейския свободолюбив дух като че ли потвърждават историческата необходимост от революционна промяна на човешката обществено-икономическа формация. Днес някои съвременни политици и теоретици отхвърлят революцията като метод и средство за решаване на натрупаните обществени проблеми. Революционерите и революциите се обявяват едва ли не за тероризъм и терористически прояви, за незаконни действия и авантюризъм. Забравя се, че революционните действия се „провокират“ преди всичко от господстващите прослойки, които не искат и не могат да се разделят с властта и привилегиите си, въпреки очевадните нарушения на социалната справедливост, проявите на корупция, античовешка експлоатация и ограбването на най-широките народни маси.
За да се дезавуират и премахнат революциите и революционните методи ще бъде необходимо гражданското общество и демокрацията да се издигнат на най-високото стъпало на съвършенството и осъзнатата необходимост от еволюционни, извършвани по мирен път, промени. Тоест парламента, различните компетентни държавни институции и общественото правово съзнание да са в състояние без всякакво забавяне и дори превантивно да премахват появяващите се по пътя на прогреса и самоусъвършенстването трудности, пречки и особено обективните и субективните причини.
Историческата наука отдавна е установила и доказала, че войната за независимост от 1848-1849 г. не беше предизвикана от „лудите глави“ Шандор Петьофи и Лайош Кошут, както някои заинтересовани автори продължават да твърдят. Войната се превърна в единствена алтернатива след като Виенския двор и неговите оръдия се решиха със сила да премахнат приетите от Съсловното събрание в Пожонь (Братислава) реформи, които при това бяха парафирани и одобрени от самия австрийски император. Нахлуването в Унгария на австрийското оръдие хърватският бан Елашич, подготовката за тотална война на Виенския императорски двор с цел задушаване на реформаторските закони заставиха Унгария да помисли за въоръжена защита на своите законно установени реформи. С други думи войната беше наложена от виенската аристократическа камарила, която след като ликвидира въстанията във Виена, Милано, Прага и т.н., реши, че вече е в състояние да се разправи и с реформаторската Унгария и заразителния пример на унгарските реформи.
Още по-малко теорията и идеите за еволюционно развитие и самоусъвършенстване на обществото могат да се възприемат и прилагат със задна дата, да се обясняват революциите и революционните прояви в миналото от позициите на съвременния еволюционизъм и възможностите на развитите демокрации за мирни промени. Днес всички са против терора, против проливането на невинна човешка кръв. И в този смисъл все по-трудно се прави разлика между справедливите войни, националноосвободителните движения от една страна и терора и тероризма, от друга. В наши дни бе изградена едва ли не свещена коалиция против международния тероризъм и държавите, които поддържат или мълчаливо съдействат на тероризма и терористическата дейност. В бъдеще тази коалиция положително ще се разширява и ще придобива все повече легитимност заедно с пълното освобождаване на колониалните и полуколониалните народи и премахването на чуждоземното „присъствие“ в техните страни.
Ала може ли от тази съвременна гледна точка да се зачеркнат от историята и да се провъзгласят за терористически действия исторически явления като Нидерландската революция, Английската революция, Великата френска революция, войната за независимост на САЩ, гражданската война в САЩ, войните и въстанията, довели до разгрома и разпадането на Отоманската империя и освобождаването на поробените народи? Можем ли да си представим съвременна модерна Европа, обединена и обединяваща се, без богомилското движение, без Ренесанса, без Реформацията, без разгрома на хитлерофашизма, разпалил Втората световна война? Можем ли да си представим сегашна обединяваща се и обединена Европа без падането на желязната завеса, без драматичния край на Студената война и разпадането на двуполюсния модел на света?
Ето защо да се обвиняват Байрон, Петьофи, Мицкевич, Шевченко, Лермонтов и т.н., че били подстрекатели, терористи и едва ли не „политпропагандисти“ е просто нелепо и в най-добрия случай несериозно. И това е така не само защото по тази линия назад в историята се обезсмисля тяхното непреходно дело и исторически подвиг. Но и защото така може да се стигне и премине през творчеството на Гьоте, Пушкин, Сервантес, Марк Твен и се стигне до „Илиадата“ на Омир, или да се отхвърли и Библията. Защото през първите векове на съществуването си християнството също е било учение на бедните и мизерстващите, на безправните роби, на бунтуващите се народни маси срещу върхушката на Римската робовладелческа империя.
Българската биография на Шандор Петьофи започва още през есента на 1849 г. Същата година, на 30 октомври във Видин, най-големият артист на Унгария от ХIХ в. Габор Егреши изпълнява „Лудият“ на своя загинал само три месеца преди това скъп приятел Шандор Петьофи. Тази проява в истинския смисъл на думата е фактически първата литературна вечер, организирана и проведена в България, все още живееща под ботуша на отвратителното османско „присъствие“.
Тук трябва да се отбележи, че Шандор Петьофи, Янош Хунияди и други личности и събития от богатата унгарска история заемат значително място в трудовете и изследванията на най-изявения български историк и учен от епохата на Българското възраждане Спиридон Палаузов (1818-1872 г.). Спиридон Палаузов е съвременник на Шандор Петьофи. Българският учен подробно събира и изследва всички достъпни за времето документи, отнасящи се до походите на Владислав Варненчик и Янош Хунияди против османското нашествие на Балканите и Европа, Австрия и Унгария и австро-унгарските отношения. Спиридон Палаузов в редица свои студии и трудове, посветени на Австрия и Унгария се стреми да свърже по-интимно съдбините на българския и унгарския народи. И независимо от неблагоприятните тогава исторически условия той полага големи усилия да освети вековните контакти, връзки и взаимовлияние между двата народа.
Високата и трайна стойност на изследванията на Спиридон Палаузов не е случайно явление. Потомък на видно и будно възрожденско семейство, Спиридон Палаузов пръв от новите български учени-историци поставя научното изследване на здрава научна основа, отдава дължимото на фактите, към които се отнася добросъвестно и много задълбочено. Съвършено логично е изучавайки средновековната и нова история на своето поробено отечество той да стигне до оня трагичен период, в който към българското дело се присъединяват и редица умове и дейци на Европа, между които първо място заема и Янош Хунияди. На него, на Янош Хунияди, Палаузов посвещава пространно изследване, в което наред с биографичните и историческите обзори, присъстват задълбочени анализи и оценки на сложни и противоречиви явления, събития и процеси. Спиридон Палаузов с небивала за времето си съсредоточеност изучава всичко достъпно за личността на Хунияди, извайвайки неговия образ от красноречиви факти, възкресявайки за българите една обаятелна фигура, което е не само принос към науката, но и вдъхновяващ пример, значителен за времето си аргумент в полза на българо-унгарските исторически връзки.
Особено силно впечатление прави вдъхновената студия на Палаузов за Шандор Петьофи. И за нея, както и за останалите си изследвания Спиридон Палаузов ползва авторитетни немски и френски източници, а също така италиански, английски, полски, латински и др., които той анализира и използва пространно и аргументирано. За Шандор Петьофи той между другото пише: „Александър Петьофи изобразява по-ярко от всички други народния характер на маджарина – жив, впечатлителен, свободолюбив и войствен. Той има най-голямо право да се нарича народен поет на Унгария и доказателство за това е огромната популярност, с която се ползва сред своите съграждани. Син на обикновен месар, Петьофи както в литературата, така и на попрището на политическите действия е живо въплъщение на своя народ. Още с обявяването на маджарското равноправие той незабавно става представител на обществото, към което принадлежи по своя произход, и пламенен поборник за неговите права. Затова и мнозинството от народната маса не спира пред нищо, за да изрази своята любов и привързаност към народния поет: както вече казахме, песните му се разучават и пеят по цялата унгарска земя от край до край“.
След смъртта на Шандор Петьофи „минават години, а от него няма и помен – продължава Спиридон Палаузов. – Въпреки това пастирите от Пустата, говедарите от Кечкемет не вярват в неговата смърт. „Не, казват те, той е жив и се крие при някой верен народен син. Ще почне война и Петьофи ще се яви отново!“ Кога ще стане това? Сърби и българи също така чакат Крали Марко. И те твърдят, че героят е жив там нейде в планините, заспал в скута на самодивата посестрима, или пък чака часа си скрит в някоя пещера, за да яхне отново своя Шарколия, да размаха боздугана си над враговете и да ги прогони от родната земя. Тази народна вяра няма да умре, защото е неразлъчна от неговия живот“.
Тази студия на Палаузов е публикувана в сп. „Русское слово“, кн. 3, 1-20 от 1861 г., 11 години след героичната гибел на Шандор Петьофи. Тя разглежда литературния и културен живот в Унгария, първата част от студията завършва с описание на прочутата среща на Петьофи с Вьорьошмарти. Когато последният тогава всепризнат поет на Унгария слуша стиховете на младия Петьофи, той неволно възкликва: „Приятелю, ти си първият поет на Унгария!“ Палаузов посочва още „Поетът, който става Тиртей на маджарското въстание, Александър Петьофи, принадлежи към онази школа на националните поети, която и днес господства в Унгария“.
Студията за Шандор Петьофи е резултат от преклонението на българския възрожденски учен Спиридон Палаузов към великия унгарски поет и патриот, в чиято личност и безсмъртно дело той е виждал вдъхновяващ пример. В българската историография това навярно е първия сериозен опит да се анализира по този начин едно дело, един подвиг, което несъмнено принадлежи повече към поезията и литературата, но в същото време то участва в историята и историческите събития като двигател и примамлив хоризонт за движение напред и нагоре! Но в същото време, като се имат предвид широките връзки на Палаузов с руските демократически кръгове, влиянието и ролята на сп. „Русское слово“, то работата на българския учен има значение както за българската емиграция, за българските колонии и българите въобще, така и за руските и украински, молдовски и други интелектуалци, демократи и любознателната четяща публика.
Изследванията на Спиридон Палаузов имат особено звучене, би могло да се каже „възрожденско“ отношение към историята и към личностите, които я творят. Още повече, че той е изцяло вдаден в народните борби за национално самосъзнание и освобождаване. Неговите студии имат двуяка роля. От една страна те имат и днес живи научни достойнства, като исторически съчинения и приноси в разработката на различни сложни възлови въпроси на миналото. И в същото време те имат ярко действено значение и от съвременна гледна точка. Защото разглеждат и представят историческите личности „в движение“ от една епоха към друга, от миналото към съвременността. Те „улучват“ онези опорни точки и паралели, които съставляват същност и стойност на научното историческо дирене, стремящо се да „осъвременява“ миналото, да приближава миналите епохи към настоящата и по този начин да открива живите огнища на прогресивното, водещо от миналото към настоящето. И опирайки се на постиженията на научната методология да прави изводи от миналото и посоките на неговото движение за настоящето и бъдещето.
Поезията на Шандор Петьофи е обект на внимание и на други негови български съвременници. По това време в Прага българският студент по филология Атанас Илиев превежда „Нашите надежди“. От своя страна Леополд Косилков, един от най-големите радетели на книжовното и просветно дело на българите в Банат, превежда и отпечатва в местни издания стихотворението на великия маджарски поет – „Ако си мъж, бъди мъж!“, както и други негови произведения.
Творчеството на Петьофи е обект на внимание на най-големите поети на България като Иван Вазов, Петко и Пенчо Славейкови, Стилиян Чилингиров, Гео Милев, Емануил Попдимитров, Александър Лебедев, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Валери Петров, Тодор Харманджиев, Невена Стефанова, Димо Боляров, Петър Алипиев, Нино Николов, Георги Крумов, Александър Миланов, Чавдар Добрев, Кръстьо Станишев, Михаил Берберов, Николай Бояджиев, Иванка Павлова и много други.
И Спиридон Палаузов не е единственият български изследовател на великия и непреходен подвиг и творческото дело на Шандор Петьофи. В по-ново време творчеството на поета и неговият жизнен път са обект на специално внимание на такива видни български учени като академик Михаил Арнаудов, академик Людмил Стоянов, академик Петър Динеков, а така също на големия български поет и есеист Атанас Далчев, П. Славински и други. Трябва да се споменат още Антон Страшимиров, Георги Бакалов, Никола Дончев, Александър Балабанов, Т. Боров, Д. Кьорчев, Л. Бумбалов, Вл. Рудин, Г. Минев, С. Настев, М. Зешкевич, Н. Стефанова и др.
Неслучайно Шандор Петьофи стана най-популярният чуждестранен поет в България. До края на Втората световна война неговото стихотворение „Лудият“ (предимно в превод на Иван Вазов) не слизаше от програмите на многобройните читалища, културни домове и самодейни колективи, каквито имаше във всяко българско селище. Още през 1939 г. едва научил се да чета аз намерих „Лудият“ и романа на Петьофи „Въжето на палача“, които прочетох на един дъх. Те се съхраняваха в читалище „П. Славейков“ на родното ми село Аврен, Варненско.
Между впрочем във всички изследвания, писания, анализи и изводи на българските и унгарските критици и литературни историци се говори за близостта на подвига и идеите, заложени в творчеството на Шандор Петьофи и Христо Ботев. Имената и на двамата се поставят сред имената на най-големите, конгениални майстори на човешкото художествено слово и неговото вдъхновяващо внушение на следващите поколения на двата народа. Произведенията и на двамата се сочат като образци и ново стъпало в развитието и съвършенството на изящната брилянтна реч, в която се възпяват общочовешки непреходни ценности и истини: любов и смърт, върховенство и смисъл на живота, социална справедливост и човешки права, чест и достойнство, национална независимост и народни правдини, въпросите за смисъла и целите на творческата духовна дейност, взаимната помощ и взаимното разбирателство между нациите и хората. Произведенията и на двамата са насочени към бъдещето, което трябва да отхвърли грешките и лутането в миналото, да допринася непрекъснато за самоусъвършенстването на човешкото общество, на човека и на човешките взаимоотношения.
България и българският народ възприемат като свой син великия предшественик на Христо Ботев (Христо Ботев се ражда в годината, когато загива неговия духовен събрат Шандор Петьофи). Ала в късната есен на тази грозна и страшна 1849 г. Шандор Петьофи става гражданин и на България, син и духовен водител на българския народ, като това му звание е дадено още навремето от върховния суверен и обладател на вечността Народът. Имената, делото и подвигът на Христо Ботев и Шандор Петьофи, както и на хилядите знайни и незнайни люде, поставили главите си пред олтара на народната свобода, ще живеят и надживеят както пъклените замисли на националпредателите, нихилистите и космополитите, така и глобализацията и тълпите търговци, наречени бизнесмени, нахълтали в храма на националната духовност, в храма на социалната справедливост, човешките права, равноправието и важащата за всички отговорност. Ако през техния кратък, но бурен живот лозунгите на Великата френска революция и Разумът бяха техните единствени Богове, то и днес в епохата на по-нататъшното сближение на народите нашият бог си остава техния Бог на взаимната братска помощ между народите, Бог на справедливостта, на разума, Богът на единството на националното разнообразие!
