Искра Баева е доцент по съвременна световна история в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите „Източна Европа след Втората световна война 1953-1956 г.“, „Българските преходи 1994-1999 г.“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993-2000 г.).
Втората световна война, чийто край вече се отдалечи от нас с шест десетилетия, продължава да вълнува историци, военни, политолози не само с глобалните мащаби и огромната си разрушителна мощ, а преди всичко заради геополитическите, социалните и политическите последици, които донесе на света. Най-значимите следвоенни промени в Европа засягат славянския свят, тъй като голямото противопоставяне на нацистка Германия със света започва именно от противопоставянето й на славянския свят – окупацията на Чехия на 15 март 1939 г., нападението срещу Полша от 1 септември с. г., а истинското изпитание за Вермахта настъпва след 22 юни 1941 г., когато Третият райх напада Съветския съюз, чийто етнически облик е преобладаващо славянски. Затова не изглежда много изненадващо една от големите промени от последната световна война – че най-значимите промени в политическата карта на Европа засягат именно източната половина на Стария континент.
Разделеният славянски свят
Преди да говоря за последиците от Втората световна война за славянския свят обаче, искам да обърна внимание върху някои значими факти от хода й и от военните действия. Първата особеност на войната за славянския свят е, че във военните години славянските държави съвсем не са единни. Те са катего-рично разделени от линията на фронта. Въпреки ясно изразе-ната антиславянска завоевателна страте-гия на Германия не са малко тези славянски народи и държави, които от самото нача-ло предпочитат да се наредят на страната на агресивната групи-ровка – Тристранния пакт. От идеологическа гледна точка изборът им изглежда странен, защото е известна антиславянската на-соченост на национал-социализма, но от гледна точка на нацио-налните интереси на всяка една от тях той може да бъде оправдан. Става дума на първо място за България, чиято политика след националните катастрофи е детерминирана от стремежа да успее по някакъв начин да разреши острия си национален проблем, като обедини населените с българи териитории. В края на 30-те години това може да стане само в съюз с онези европейски сили, които предлагат промяна на статуквото. И за съжаление, те се оказват агресивните: нацистка Германия, фашистка Италия и императорска Япония.
Изключително привлекателна за всички страни, недоволни от Версайската система на мирни договори, изглежда политиката на Хитлерова Германия за преразглеждане на забранителните, а и на някои от териториалните клаузи на Версайския и Сен-Жерменския мирни договори от 1919 г. (отнасящи се за Германия и Австрия). Това е извършено чрез политика на “свършени факти” – чрез силови действия1 и преговори, в които картата на “болшевишката опасност” е използвана много умело2 и накрая, но не и по значение – с обръщане към принципите на закона за правата на националните малцинства (особено по отношение на судетските германци)3 . Другата страна на тази политика е благоприятното й възприемане от страна преди всичко на Великобритания, но и на Франция – това е известната тактика за “умиротворяване на агресора”4 . В тази международна ситуация никак не е чудно, че страна като България, чийто Ньойски мирен договор не само не е по-лек, но е и значително по-несправедлив от Версайския, се опитва да следва германския пример на успешна и приемлива за господарите на Европа външна политика.
По подобен начин изглежда възможността за реализиране на националните стремежи и за водещите словашки политици от Людацката партия на католическия свещеник отец Андрей Хлинка. Още през 1935 г. тази партия сключва съюз с пронацистките сили – иредентистката Судетогерманска партия на Конрад Хенлайн, за съвместни действия срещу правителството в Прага. На конгреса на Людацката партия през 1936 г. присъстват официални представители както на Третия райх, така и на фашистка Италия. През 1938 г. централното чехословашко правителство, изправено пред нарастващи искания на малцинствата, разположени по всички граници на държавата (германци, унгарци, поляци) се опитва да спечели на своя страна чрез отстъпки словашката Людацка партия – предложени са й две министерски кресла и по-големи права за словаците5 . Преговорите завършват с неуспех, защото за Людацката партия споразумението с Прага за запазване на общата държава е по-малко изгодно от очерталата се възможност да бъде създадена самостоятелна държава, ако с усилията на всички античешки сили бъде разрушена Чехословакия. Така е подготвена и вътрешнополитическата обстановка за решенията на Мюнхенската конференция от 29-30 септември 1938 г. Последният словашки предвоенен акт носи датата 14 март 1939 г., когато е обявена самостоятелна Словашка държава под егидата на Берлин с президент отец Йосеф Тисо, а на следващия ден германският Вермахт необезпокоявано навлиза в чешките земи и преминава през улиците на Прага6 .
Славянските държави в началото на войната
Отново национални противоречия и стремежи към самостоятелност са в основата на създаването и на Хърватската държава. Промяната в европейската обстановка от лятото на 1939 г. принуждава правителството на Драгиша Цветкович в Белград да започне преговори с хърватските сепаритисти в лицето на Хърватската селска партия на Влатко Мачек и на 26 август 1939 г. се стига до споразумение за създаване на автономна област Хърватска Бановина в рамките на Югославия7 . След военното поражение на Югославия от германския Вермахт (с пасивната българска помощ) се създава възможност за пълно отделяне на Хърватия, заедно с Босна и Херцеговина в самостоятелна държава, наречена Независима хърватска държава. Тя остава единственият остатък от Югославия, неокупиран от чужди държави, но и нейната самостоятелност е твърде относителна, тъй като през цялото време тя се намира под протектората на Италия и Германия, а хърватският трон е зает (макар и не на практика) от италиански благородник. Тези обстоятелства не пречат на усташкия хърватски режим на Анте Павелич да започне борба за чистотата на “арийската” словашка кръв, която се изразява между другото в изгонването или унищожаването не “непълноценните” – “сърби, евреи, цигани” и т. н.8
Втората особена позиция е на най-голямата славянска държава – Съветският съюз през първия етап на войната между 1939 и 1941 г. В първите военни години, когато чехи, поляци и сърби са подложени на окупационен режим, СССР продължава своята политика, начертана на 23 август 1939 г. от германо-съветския пакт за ненападение или другояче известен като Пакт Рибентроп-Молотов9 .
Това на практика означава, че в първия период от войната Съветският съюз е заел пози-цията на стра-на – невоюващ съюзник на Третия райх. Очевидно това твърдение се нуждае от уточ-нение. И то е, че военните действия на Съветската армия, например във войната с Финландия (декември 1939 г. – март 1940 г.) не са част от войната, водена от Германия. Причините за тази особена позиция на най-голямата славянска държава не са идеологически (известно е ожесточеното идеологическо противопоставяне между нацизма и комунизма, след като Адолф Хитлер става канцлер на 30 януари 1933 г., а дори и след Пакта то само временно е прекратено), а се крият в концепцията на пълновластния съветски диктатор Йосиф Сталин, че войната създава благоприятна възможност за световно господство на Съветския съюз и за разпространяване на социализма като обществена система.
Третата позиция е на славянските държави, жертви на германската агресия. Първа по време е окупирана Чехия (Бохемия и Моравия) – по-развитата половинка от загиналата в средата на март 1939 г. първа Чехословашка република. От земите, населени с чехи, е формиран Протекторат Бохемия и Моравия с ограничено местно самоуправление, набирано от тези политически сили, които предпочитат чрез колаборация с германците да спасят част от позициите си – главно от управлявалата почти непрекъснато преди войната Аграрна партия. В Протектората съществува “чешко правителство”, чиито права най-добре са описани от един от неговите министри по следния начин: “Приятели, правите три основни грешки: първата е, като смятате, че съм министър, втората – че нещо решавам, а третата – че още съществуват закони.”10
Новият германски ред
Германия започва денационализаторска политика в чешките земи, която цели да германизира част от чехите. По изчисления на германския държавен секретар на протектората Карл Ханс Франк тази част е равна на 45 % от населението. Към това се прибавя и започналият процес на заселване на германци от Бесарабия и Балтийските държави в чешките земи – главно на границата със Словакия.
Политиката към чешките деца е най-откровено германизаторска, но се запазва принципът за доброволно записване в листите фолксдойч (лица, в чиято кръв може да се открие някакъв германски примес). Умерената античешка политика в Протектората със запазване на видимост от чешки политически живот и управление, както и с ангажиране на чешка администрация и полицейски сили е заслуга на Франк, който произхожда от Судетите, говори чешки език и разбира чешката душевност11 .
Тази умерена и поетапна политика поставя чехите в доста по-различна позиция от останалите славяни под германска окупация и е една от причините за по-високата степен на колаборация и за ограничения обхват на съпротивителното движение.
През септември 1939 г. идва ред и на Полша да изчезне под ботуша на Вермахта. Полша допринася немалко за разчленяването на Чехословакия12 , но тя е първата европейска държава, която започва въоръжена борба с германските нашественици. Това е и официалното начало на Втората световна война, въпреки тридневните усилия на Великобритания и Франция да омилостивят за пореден път агресора за сметка на нападнатата страна. Опитът за “нов Мюнхен” не успява, като заслугата за това е изцяло на Хитлер, който твърдо е решил, че моментът за “голямата война” е дошъл и че Германия може да разчита на предимство за воденето й. Сраженията продължават в общи линии до началото на октомври, въпреки че тук-там припламват или продължават още месец13 .
Истинските характеристики на германския “нов ред” се очертават за пръв път при окупационния режим в полските земи. Те са разделени на две – едната е просто присъединена към Третия райх, но другата става самостоятелна административна единица, наречена Генерално губернаторство. Именно тук, в Генералното губернаторство, започва да се експериментира “освобождаването на жизнено пространство” за германско заселване, които по-късно ще развият в европейската територия на СССР. Ограниченията започват от “най-непълноценните” в расово отношение – евреите, които са концентрирани първоначално в гета в големите полски градове и едва по-късно, през 1943 г., гетата са унищожени, а населението “евакуирано” за директно унищожение в лагерите на смъртта14 .
Но след евреите идва редът и на поляците, които не могат да се сравняват с чехите по своята икономическа “полезност” за водената война. Полските земи нито притежават такава високоразвита индустрия (особено военна) като заводите «Шкода», нито такива висококвалифицирани специалисти, нито пък полските политици и население проявяват и най-малката склонност за колаборация с германския окупатор. Това предопределя и германското отношение – поляците са излишно население, което заема земя, подходяща за германско “жизнено пространство”.
Третата поред славянска държава, подложена на окупация, е Югославия. Това става през пролетта на 1941 г., когато части от Югославия са разделени между заинтересованите съседи. И тук започва организиране на “нов ред” с различни характеристики, според окупационните сили в различните области. Още в края на април 1941 г. стават първите масови избивания на сърби – броят им се изчислява в рамките на 400 хил.- 600 хил. души15 . Това предизвиква началото на съпротива, в която участват около 300 хил. души и която се изразява във въоръжени действия, въстание и продължителни сражения. Силата на югославското партизанско движение се дължи преди всичко на факта, че в основата му стоят военните части от разбитата югославска армия, които по-късно започват да получават и външна помощ от Антихитлеристката коалииця. Съпротивата в Югославия е наречена националноосвободително въстание, което завършва с възстановяване на предвоенна Югославия, но на изцяло нова основа.
След средата на 1941 г. в продължение на три години и с още по-големи мащаби германската политика на пълно унищожение на населението е осъществена върху европейската територия на СССР – в белоруските, украинските и руските земи. В годините на войната Украйна дава 8,8 млн. жертви, около 2 млн. украинци са изпратени на принудителна робска работа в Германия. Още по-трагично изглежда човешката цена от войната за Белорусия, където загиват около 3 млн. или всеки трети жител на страната. В хода на военните действия, които минават два пъти през тези земи, както и при наказателните акции срещу белоруските партизани, са унищожени 209 града, 8200 села (символ на унищожението става село Хатин). Демографски Белорусия успява да се възстанови едва в началото на 70-те години.
Съпротивителното движение на славяните
От друга страна, в окупираните територии на славянските страни се заражда и един друг феномен на Втората световна война – европейската антифашистка съпротива16 . Към традиционните фронтови линии, където разделението е ясно изразено и с помощта на формални знаци като униформи, отличителни опознавателни знаци на техниката, се прибавя и един нов фронт – на борбата на цивилните в тила на противника. Едва ли подлежи на съмнение, че най-разрушителното за боеспособността на германския Вермахт съпротивително движение се развива именно в Източна Европа, и то преди всичко в славянските страни. Югославия успява да задържи на своя територия значителни по количество германски войски през цялата война, но особено активни партизански военни действия се водят и в полските земи17 , а към края на войната и в чешките и словашките18 .
Отделен пример на разгърнато партизанско движение дават окупираните територии от европейската част на съветските земи, но те в значително по-голяма степен разчитат на “топлата си връзка” със съветската армия, отколкото това могат да направят другите страни от Източна Европа. Като пример отново може да послужи Белорусия, където партизанската армия варира през 1943 г. между 56 724 и 153 488 партизани, които контролират почти 60% от територията на страната. За ожесточеността на източноевропейската съпротива в сравнение със западноевропейската най-голяма роля играят характеристиките на германския окупационен режим, който е много по-жесток и унищожителен на Изток и много по-мек и търсещ сътрудничеството на местното население на Запад.
Българската съпротива
Но дали България има нещо общо с общоевропейската съпротива? Този въпрос може да бъде задаван с пълно основание, като се има предвид, че от 1 март 1941 г. България е съюзник на нацистка Германия в Тристранния пакт, че в съюз с Хитлер тя реализира “националните си идеали” и че заедно с другите германски сателити от Източна Европа – Унгария, Румъния, Хърватия, Словакия, остава почти до края на войната в Европа съюзник на Третия райх. Достатъчно е да погледнем картата на съпротивляваща се Европа, за да видим, че до втората половина на 1943 г. в нея липсват съпротивителни действия в териториите на останалите германски сателити. Дори и понятието съпротива означава противопоставяне с военни и невоенни средства на окупаторите, а всички добре знаем, че българският случай не е такъв.
Уникалното при българското съпротивително движение е, че то не е предизвикано от поругана национална независимост или от чуждестранно нашествие, а е идеен протест срещу неприемливата система за управление, наложена отвън. Като казвам това, вече чувам доводите на най-новите пренаписвачи на историята, които се позовават точно на тази особеност на българската съпротива, за да я определят като терористично движение, действащо с оръжие в ръка срещу законното българско правителство. В наше време историците-интерпретатори могат да поставят под въпрос оценката за всяко историческо събитие. На историческия позитивизъм от миналото днес се противопоставя постмодернисткия релативизъм, при който няма нищо сигурно, а всичко е въпрос на интерпретация. Но най-новите обвинения срещу българското партизанско и по-общо съпротивително движение са доста по-прозрачни. Те целят разправа с миналото, политическо пренареждане на историческите събития, за да се защити по нов начин отреченото преди десетилетия. И разчитат на непознаването на трагичната съдба на българския народ през ХХ в., който във всяка поредна война участва с висок боен дух, постига военни успехи, които политиците превръщат в катастрофа за държавата.
Изглеждащото разумно в началото на 1941 г. решение за присъединяване към Тристранния пакт се оказва поредното проклятие за България. Дори без реално да е участвала във войната на страната на Третия райх, България е принудена накрая да плати сметката за подписа на Б. Филов на 1 март 1941 г. за присъединяването на старите български територии, за окупационния режим над части от Сърбия и Гърция, за общото поражение на Тристранния пакт. А когато идва времето да се плати цената, България има твърде малко доводи в своя защита19 . И най-важният сред тях е съпротивителното движение, започнало с началото на Втората световна война от 22 юни 1941 г.
През 1944 г. се оказва, че най-голямо значение за следвоенното бъдеще на България има не толкова нейното участие и неучастие във войната, а саботажите в предприятия и складове, предназначени за германската армия, акциите на градските бойни групи срещу дейци, свързани с германците или с българските им съюзници, въоръжените нападения срещу представители на българския режим и накрая, макар и с най-малка относителна стойност – нападенията срещу германски военни в България. Съпротивителната дейност е организирана от комунистите и левите им съюзници, които са във връзка и под командването на разположения в СССР Комунистически интернационал (до саморазпускането му през май 1943 г.), с други думи, в координация със съветското военно командване. Няма съмнение, че българското съпротивително движение подпомага военните усилия на съветската армия – то започва на 24 юни 1941 г., само 2 дни след откриването на Източния фронт. Вярно е също така, че помощта за българската съпротива идва предимно от СССР – оръжие, финансови средства, кадри, ако отчетем неуспешните акции за прехвърляне на подводничарите и парашутистите. Само част от партизаните в Западна България получават британско снабдяване.
Големият успех на българското правителство в годините на Втората световна война – обединението на земите, населени с българи, се оказва ефимерно. А важни действията на онези, които с огромен риск за себе си и своите семейства (много от тях плащат с живота си) – участниците в бойни групи, партизаните, техните ятаци, саботьорите, стават част от Антихитлеристката коалиция. Те са хората, на които следвоенните български правителства разчитат, за да запазят непокътната българската територия на Парижката мирна конференция от 1946 г. Благодарение на тях България успява да си спечели поне един защитник от Голямата тройка – Съветския съюз, наред с Югославия, Полша и Чехословакия. Така България се оказва единствената победена страна, която не само запазва територията си, но дори я разширява (с Южна Добруджа), докато победителки като Полша и Чехословакия губят територии. Да не говорим за победените като Германия, Румъния, Унгария или Финландия.
Длъжна съм да кажа няколко думи и за мястото на българското съпротивително движение в Европейската съпротива. То не е голямо. Числата са показателни – българските партизани са около 10 хиляди. Но ако сравним нашето съпротивително движение с това в сателитните на Германия страни, нещата изглеждат по-различно – в Италия Съпротивата се създава едва след като Мусолини е свален от власт и съюзниците дебаркират на Апенинския полуостров, в Словакия то се осъществява от словашката армия, която в края на 1943 г. решава да премине на “другата страна”, в чешките земи, както и в румънските и унгарските партизани стават предимно съветски военнопленници или военни части, прехвърлени от Източния фронт, за да подпомогнат бойните действия на съветската армия в тила на германските войски. Докато за нас това не може да се каже. Нашето съпротивително движение е плод на дейността на вътрешни сили, преди всичко на комунистите, които получават указания и помощ отвън, но излизането на хора в планините, където те с оръжие в ръка се борят срещу българската власт, вкарала България във война на страната на нацистите, си е наше явление. Хората са ставали партизани и ятаци по собствена воля и избор, рискували са и са плащали висока цена за този избор, който в края на войната се е оказал печеливш за държавата ни. Затова те заслужават не днешното обругаване, а уважение и почит.
Следвоенна славянска Източна Европа
Категоричната военна победа на Съветския съюз в европейската война срещу Германия се трансформира през 1944 -1945 г. в съветската политическа и геополитическа доминация в целия Източноевропейски регион. Казано по друг начин, това означава, че за пръв път в историята си славянството се оказва обединено в една обществено-политическа общност. Руснаци, украинци, белоруси, поляци, чехи, словаци, словенци, хървати, сърби, българи, та дори и лужицките сорби са част от геополитическото пространство на новата световна суперсила – Съветския съюз. Това не става благодарение на чешката идея за славянско единство от ХIХ в. или на царския панславизъм, а е резултат от последната голяма война, предизвикана от европейски сили и изправила Европа пред самоунищожение. Изключителната германска военна мощ налага обединението на всички държави, които не са съгласни с поредния опит за световно господство – така се създава Антихитлеристката коалиция, но и новата всеобхватна световна организация – ООН.
Основната заслуга за победата над германския Вермахт в Европа (най-ефективната сухопътна армия в света) е на съветската армия. Победоносният й ход към Берлин променя позицията, от която Сталин води преговори със съюзниците си от Антихитлеристката коалиция – британския министър-председател Уинстън Чърчил и президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт. От страна, която моли за материална и военна помощ, за да води войната на собствената си територия, Съветският съюз израства в сила, от която зависи приключването на войната не само в Европа, но и в света. В замяна на обещанието за участие в сраженията срещу фанатичната японска армия Сталин иска и получава отстъпки. Предоставено му е правото Съветският съюз да има преобладаващо влияние (ако не и монопол) върху развитието на политическите процеси в цяла Източна Европа20 .
Най-големият успех на идеята за славянско единство е постигнат под въздействието на комплексни фактори. Първият е силата на съветското оръжие, което става символ на военното могъщество на славянството; вторият е антифашистката съпротива и въстанията: на Варшавското гето през 1943 г., Варшавското и Словашкото през лятото на 1944 г., Пражкото от май 1945 г.; третият е ентусиазмът на повечето славянски народи в заключителния етап на войната – те се чувстват победители във вековното противопоставяне на тевтонския дух; а последният, но не и като значение, е възобновената славянска пропаганда, която намира благоприятна почва в повечето славянски държави21 .
В хода на превръщането на Съветския съюз от регионална в световна сила обаче идеята за славянско единство надхвърля очерталите се възможности за широка доминация на тази държава над двата континента, върху които е разположена. Славянското единство като водеща формулировка започва да пречи на мащабната цел на Съветския съюз да обедини народи и държави, но не според етнонационалния подбор, а според всеобхватния идеологически принцип. Изместването на вниманието от близката (славянска) околност към по-далечната, неславянска, поставя началото на края на следвоенната идея за славянско единство. След усилената славянска дейност в първите следвоенни години, изразена в тържествени славянски събори и конгреси22 , в идеи за конфедерационно-федерационно славянско обединение (в чехо-словашка държава, полско-чехословашка конфедерация и балканска федерация)23 , идва период на отрезвяване и охлаждане.
В първия следвоенен период се преодолява наложеното от войната различие между победители и победени – като победените са подпомагани от славяните победители. След възстановяването на общата държава чехите съдействат да не се обсъжда въпросът за отговорността на Словашката държава за участието й в Тристранния пакт. Те стесняват обхвата на този проблем от международен в национален и го свеждат до политически съд над ръководството на Словашката държава и до наказанията за министрите от нейното правителство и за президента Тисо24 . Такива са и усилията на Югославия, наред със СССР, Полша и Чехословакия, да смекчи условията за мир с България25 .
Изтриването на разликата между победители и победени славянски държави е подпомогнато и от новото голямото деление в Европа и света – спускането на “желязната завеса”. Двуполюсното статукво, продължило почти половин век и наречено “студена война”, макар и парадоксално, играе стабилизираща роля за международни отношения. През “студената война” са изживени натрупаните в хода на историята противопоставяния между европейските държави от двете половини на континента, което поставя основите на уникалния по своята продължителност мир в историята на Европа.
“Розовият” период на славянското единство продължава твърде кратко – до средата на 1948 г., когато е извършено първото разделение в новия политически съюз. Най-голямата държава с преобладаващо славянско население СССР прави всичко възможно да подчини, а след като не успява – да изгони от “лагера” втората по значимост (не по население) – Югославия. Причината е в принципа на стриктен централизъм, върху който се гради Сталиновият социализъм като политическа система и Източният блок като обединение. Последвалият период от историята на Източна Европа и особено последните петнадесетина години от нашата съвременност потвърждават не моментния успех, а историческата нереалистичност на идеята да се постигне обществено-политическо обединение между държави и народи на основата на етническа близост и общ произход. Тази история, както и обединението на други европейски групи, би трябвало да покаже, че ударението трябва да се постави върху друг тип връзки – търговски, икономически, културни. И аз поне не виждам основание да не се върви към ново славянско сближение, вече като част от по-голямото цяло – Европейския съюз.
Бележки:
1 При ремилитаризирането на Рейнска област, аншлуса на Австрия от 13 март 1938 г. и други.
2 Например при разговора на Хитлер с Халифакс.В: Документи от навечерието на Втората световна война. Из архива на Германското външно министерство. С., 1949, 10-36.
3 Bruegel, J. W. Czechoslovakia Before Munich. Cambridge, 1973, 103-242.
4 Десьятсков, С. Т. Уайтхол – инициатор Мюнхенской политики. В: Мюнхен – преддверие войны. Москва, 1988, 23-43; Скорнякова, С. С. США и Мюнхен: некоторые факты дипломатической истории. Пак там, 94-113.
5 Heck, R., M. Orzechowski. Historia Czechoslowacji. Ossolineum, 1969, 342-343.
6 Kamenec, Ivan. Slovensky stat. Praha, 1992, 5-24.
7 Wasilewski, T., W. Felczak. Historia Jugoslawii. Ossolineum, 1985, 467-468.
8 Пак там, 482-483.
9 Допреди петнадесетина години се водеха спорове за истинността на допълнителните тайни протоколи към пакта от 23 август 1939 г., но след като те бяха отпечатани и в Съветския съюз, едва ли може да се отрече фактът, че Източна Европа тогава е била разделена на сфери на влияние между Сталин и Хитлер. Виж: СССР-Германия 1939. Документы и материалы по советско-германских отношений с апреля по октябрь 1939. Кн. 1, Vilnius, 1989, 61-64. Косвено потвърждение на тайните протоколи от Пакта може да се открие в следващия двустранен договор “за дружба и границите”, подписан след приключването на първата военна кампания на 28 октомври 1939 г. Пак там, 107-110.
10 Heck, Roman, Marian Orzechowski. Historia Czechoslowacji. Ossolineum, 1969, s. 377.
11 Пак там, 375-380.
12 Поп, И. И. Польско-венгерский альянс в период Мюнхена. В: Мюнхен – преддверие войны. 167-199.
13 Szaflik, Jozef Riszard. Historia Polski 1939-1947. Warszawa, 1979, 10-19.
14 Литературата, посветена на унищощението на полските евреи, е много богата, затова ще спомена само част от нея: Sakowska, R. Dwa etapy. Hitlerowska polityka eksterminacji Zydow w oczach ofiar. Szkic historyczny i dokumenty. Ossolineum, 1986; Ringelbaum, E. Kronika getta warszawskiego. Wrszesien 1939-styczen 1943. Warszawa, 1988; Prekerowa, T. Konspiracjina Rada Pomocy Zydom w Warszawie 1942-1945. Warszawa, 1982; Пилиховский, Ч. Давности не подлежит. Варшава, 1980.
15 Wasilewski, T., W. Felczak. Цит. съч., с. 483.
16 Спонтанното, масово и организирано съпротивително движение, обхванало повечето европейски народи в годините на Втората световна война, е един от историческите феномени на тази война. По странно стечение на обстоятелствата то осъществява мечтаното от Хитлер обединение на Европа – но докато Хитлер си представя обединена Европа под властта на Германия, то съпротивляваща се Европа е обединена от желанието да се противопостави на германския “нов ред”. Европейската съпротива не става основен фактор за победата, но тя има важно психологическо значение, тъй като доказва старата максима, че за да бъде поробен един народ, не е достатъчно той да бъде победен, а ако продължи съпротивата си, той може да подготви своето възкресение.
17 Общият брой на участниците в полската съпротива от двете крила: прозападната Армия Крайова и просъветската Армия Людова, достига 500 хил. души.
18 От изключително богатата литература ще изброя само няколко заглавия: Bieganski, W., M. Juchniewicz, P. Matusak, S. Okecki. Polish Resistance Movement in Poland and Abroad, 1939-195. Warszawa, 1987; Slaski, J. Polska Wajczaca. T. 1-6, Warszawa, 1986; Malinowski, K. TAP, Znak, Konfederacja zbrojna. Warszawa, 1986; Strzembosz, T. Akcje zbrojnej Warszawy 1939-1944. Warszawa, 1983; Cytowska, E. Szkice z dziejow prasy pod okupacia niemecka (1939-1945). Warszawa-Lodz, 1986; Jaworska, J. Polska sztuka walczaca. Warszawa, 1985; Cesky Antifasismus a Odboj. Praha, 1988; Za narodne oslobodzenie. Za novu republiku (1938-1945). Pravda, 1985; Boj evropskych narodu proti fasismu v letech 1933-1945. Praha, 1988.
19 Едно от последните исторически изследвания на обратите в българската съдба през Втората световна война е: Калинова, Е. Победителите и България 1939-1945. С., 2004.
20 Най-откровено това право е дискутирано и получено по време на преговорите между съветски и британски политици през октомври 1944 г. в Москва, когато е осъществена и т. нар. процентна сделка между Чърчил и Сталин. В: България – непризнатият противник на Третия райх. С., 1995, 89-97.
21 Такава е насоката на дейността на двустранните съветско-славянски комитети, изградени във всички славянски държави. Тяхната дейност е придружена и от периодични издания, каквото за България става списанието “Славяни”. То се списва с помощта на Славянския комитет в България и започва да излиза от 1945 г. Подобни издания са организирани и в останалите славянски страни. Темите на публикациите са: Освободителната борба на славянските народи; Културата на славянските народи и нейният принос в световната култура; За единството на славянските народи; За националната гордост на великорусите; Връзките ни със славянските литератури и др. под.
22 Първият следвоенен Славянски събор е проведен на 3-4 март 1945 г. в София. Вж.: Славяни, кн. 2-3, 1945 г., 79-95. За подготовката и обстоятелствата около провеждането на Славянския събор именно в България, а не в Югословия и участието на славянските делегации виж: Централен държавен архив, фонд 1 Б, опис 5, а. е. 3, л. 66-86.
23 Възстановяването на общата държава на чехи и словаци е фиксирано в Кошицката програма, първият документ на следвоенното чехословашко правителство, провъзгласен на 5 април 1945 г. Вж.: Готвалд, Кл. Избрани речи и доклади. С., 1951, 137-152; За южнославянската федерация Вж.: Лалков, М. От надежда към разочарование. Идеята за федерация на балканския югоизток (1944-1948 г.). С. (без год. на изд.), 91-142.
24 K dejinam socialistickeho Ceskoslovenska. Praha, 1986, 92-93. Сведения за обществената реакция към наказателния процес срещу президента Тисо и министрите от словашкото правителство дава българската легация в Прага. Дипломатически архив на Министерството на външните работи, опис 1 поверителен, а. е. 106, л. 3.
25 Калинова, Е. България, Втората световна война и пътят към мира. В: Страници от българската история. Т. 2, С., 1993, 102-103.
